Снаха ми, Десислава, организира семейна вечеря.
Обаждането дойде във вторник, кратко и делово, сякаш обсъждаше логистика, а не семейно събиране. „Ще правим вечеря в събота. Само ние. Баща ми също ще е тук. Ти донеси десерт.“
„Само донеси десерт.“
Гласът ѝ беше като стъкло – гладък, студен и отразяващ само онова, което тя искаше да видиш. Нямаше топлота, нямаше покана. Беше заповед, увита в тънка хартия на учтивост.
Разбира се, че ще донеса. Ще донеса моя прочут ябълков пай. Рецептата беше на майка ми, а покойният ми съпруг казваше, че вкусва като „спомен за дома“. В този пай влагах не просто канела и ябълки, а часове търпение, любов, която вече нямаше къде другаде да отиде, и тихата ми молитва синът ми, Пламен, да е щастлив.
В събота прекарах целия следобед в кухнята си. Не в онази стерилна, дизайнерска лаборатория, която Десислава наричаше кухня, а в моята. Стените бяха топли, леко пожълтели от годините и парата, а въздухът миришеше на ванилия и истинско масло. Разточвах тестото, усещах хладната му еластичност под дланите си. Подреждах резенчетата ябълки в съвършена спирала. Плетох решетката отгоре с прецизност, която бях усъвършенствала в продължение на четиридесет години.
Когато го извадих от фурната, беше съвършен. Златисто-кафяв, леко прихнал по краищата, а ароматът изпълваше малкия апартамент с обещание за уют. Оставих го да изстине, после го поставих внимателно в най-хубавата си тортена кутия.
Къщата им беше в новия квартал, където всички постройки изглеждаха еднакво – кубични, сиви и лишени от душа. Въздухът вътре винаги беше изкуствено климатизиран до точна температура и миришеше на скъп, но безличен ароматизатор с нотки на бамбук и бял чай.
Десислава ме посрещна на вратата. Беше облечена в нещо кремаво и ленено, което вероятно струваше повече от пенсията ми за три месеца. Косата ѝ беше прибрана в стегнат, безупречен кок. Нито косъмче не беше напуснало мястото си.
„Мария“, каза тя, не беше „мамо“, никога не беше „мамо“.
„Здравей, Деси. Нося пая.“
Тя погледна към кутията в ръцете ми и устните ѝ се свиха в нещо, което трябваше да мине за усмивка, но не достигна до леденосините ѝ очи. „Чудесно. Остави го в кухнята.“
Пламен се появи зад нея. Синът ми. Моят Пламен, който някога тичаше из ливадите с протрити колене, а сега носеше твърде стегната риза и изражение на човек, който се страхува да не счупи нещо. Той ме прегърна, но беше куха прегръдка. Ръцете му ме потупаха по гърба механично, а очите му гледаха над рамото ми към жена му.
„Здрасти, мамо. Как си?“
„Добре съм, миличък. Как е работата?“
„Натоварено. Както винаги.“
Бащата на Десислава, Асен, вече беше там. Седеше на огромния кожен диван във всекидневната и държеше чаша с уиски. Асен беше мъж, който запълваше всяко пространство, в което влезе. Излъчваше онази тежка, непоклатима увереност на човек, който никога не е чувал „не“ и е плащал на хората, за да не се налага. Той беше бизнесмен, от онези, чиито имена се споменаваха с комбинация от страхопочитание и страх.
„Мария“, кимна ми той, без да става. „Радвам се да ви видя.“
„И аз, Асене.“
Вечерята беше мъчение. Ядохме нещо сложно, с непроизносимо име, което включваше пяна и миниатюрни зеленчуци, подредени с пинсета. Разговорът се въртеше около новия мултимилионен проект на Асен, около някакво съдебно дело, което той беше завел срещу бивш партньор, и около плановете на Десислава за пълна реновация на градината, макар тя да беше на не повече от година.
Пламен мълчеше. Той просто кимаше. Кимаше, когато Асен говореше за пазари, кимаше, когато Десислава се оплакваше от доставчиците на мрамор. Той се беше превърнал в ехо в собствената си къща.
Когато дойде време за десерт, сърцето ми подскочи. Това беше моят момент. Моментът, в който можех да предложа нещо истинско.
Десислава стана. „Аз ще донеса десерта.“
Тя изчезна в кухнята. Чу се дрънчене на чинии. Минаха няколко минути. Тя се върна с малки кристални чашки, пълни с някакъв блед мус и едно листенце мента отгоре.
„Това е панакота с маточина и сос от горски плодове. Без захар.“
Погледнах я. Погледнах Пламен. Той гледаше в чинията си. Асен вече ядеше, без да обръща внимание.
„А… а паят?“, успях да промълвя.
Десислава вдигна вежда. „О, онзи пай? Не, Мария. Не вървеше с менюто. Твърде… рустикално.“
Рустикално. Като кал по обувките.
Стомахът ми се сви на топка. Опитах се да преглътна буцата в гърлото си, но тя беше суха и бодлива. Извиних се, че трябва да използвам тоалетната. Ръцете ми трепереха.
На връщане минах покрай кухнята. Вратата към мокрото помещение беше открехната. И го видях.
Кошът за боклук. Найлоновата торба беше почти празна, но вътре, върху смачкани салфетки, лежеше моят пай. Беше хвърлен с такава сила, че се беше разцепил. Златистата кора беше счупена, а ябълките се бяха разпилели като вътрешности.
Недокоснат.
За миг въздухът спря. Светът се сви до този метален кош и унижението, което пареше в гърдите ми.
Върнах се в трапезарията. Те говореха за ипотечния кредит на къщата. За лихвите.
„Пламен“, казах тихо. Гласът ми беше дрезгав.
Той вдигна очи. Видя нещо в моите.
„Десислава“, продължих аз, обръщайки се към нея. Студенината в стаята вече беше в мен. „Защо паят ми е в кофата за боклук?“
Тишина. Дори Асен спря да дъвче.
Десислава ме погледна, сякаш бях насекомо. Нямаше срам, нямаше извинение. Само чиста, неразредена досада.
„Защото изглеждаше срамно“, каза тя, произнасяйки всяка сричка бавно. „Красивата ти чиния е на плота. Можеш да си я вземеш, като си тръгваш.“
Срамно.
Всичкият въздух излезе от мен. Погледнах сина си. Момчето, на което бях пяла песни. Мъжът, чиито университетски такси бях плащала, работейки извънредно след смъртта на баща му.
Пламен мълчеше.
Той просто седеше там, в скъпата си риза, в скъпата си къща, до скъпата си жена, и мълчеше. Очите му се стрелнаха към мен, после към бащата на жена му, после надолу към безупречната покривка. Мълчанието му беше по-силно от всяка обида. То беше съучастие.
„Разбирам“, казах. Станах. Ръцете ми вече не трепереха. Бяха изстинали.
„Мамо…“, започна Пламен, но гласът му беше слаб.
„Мария, не бъди драматична“, изсъска Десислава.
„Лека вечер“, казах аз на стаята.
Взех си чантата. Отидох в кухнята, извадих красивата си чиния от мивката, където беше захвърлена, избърсах я с кърпа и излязох през входната врата. Не се обърнах.
Докато шофирах, сълзите най-накрая дойдоха. Горещи, гневни сълзи на предателство. Не за един глупав пай. А за мълчанието. За думата „срамно“. За сина, който бях изгубила.
Тази нощ, в три сутринта, телефонът иззвъня. Беше той.
Вдигнах.
От другата страна не се чу „здравей“ или „извинявай“. Чу се само сух, давещ се звук, който прерасна във вик.
Пламен крещеше.
„Мамо! Тя знае! Господи, мамо, тя знае всичко! Тя ще ме унищожи! Ще каже на баща си! Всичко свърши!“
Глава 2: Писъците на мълчаливия
Сърцето ми спря. Викът му не беше просто паника. Беше първичен ужас. Беше звукът на човек, чийто свят се разпада в реално време.
„Пламене! Успокой се! Какво знае? За какво говориш?“
„За всичко!“, изкрещя той отново, а гласът му се пречупи. „За парите! За… за нея! Тя намери писмата! Намери извлеченията! Мамо, Асен ще ме убие! Той ще ме даде на прокурор! Ще загубя всичко!“
Чух трясък. Сякаш беше хвърлил нещо.
„Пламене, къде си? Още ли си вкъщи?“
„Не! Аз… аз карам. Не знам къде отивам. Тя ме изгони. Каза, че съм позор. Каза… каза, че съм съсипал всичко!“ Иронията на думата „позор“ ме удари като шамар.
„Какви пари, Пламене? Каква „тя“? За любовница ли говориш?“
Последва хлипане. Дълго, мъчително ридание на възрастен мъж. „Казва се Ивайла. От няколко месеца. Но не е само това. Аз… взех пари. От фирмата.“
Лед се плъзна по гръбнака ми. „От фирмата на Асен?“
„Не… не точно. От един проект. Мислех, че мога да ги върна. Имах нужда… Кирил ме натискаше. Взех заем от него, преди месеци. С огромна лихва. Той каза, че ще ми счупи краката. Трябваха ми пари, за да платя на Кирил, и взех още… После… после Ивайла имаше нужда от пари. И аз просто… затънах.“
Това не беше моят син. Моят син беше тих, ученолюбив, малко плах. Този мъж беше крадец, прелюбодеец, лъжец.
„Колко?“, попитах, страхувайки се от отговора.
„Много“, прошепна той. „Толкова много. И сега Десислава знае. Тя намерила скрита банкова сметка. Намерила съобщенията от Ивайла. Намерила и заплашителните писма от Кирил. Тя държи всичко, мамо. Каза, че ще даде всичо на баща си сутринта, освен ако…“
„Освен ако какво?“
„Освен ако не се съглася на всичките ѝ условия. Развод, тя получава къщата, колата, всичко. Аз поемам всички дългове. И никога повече не виждам…“ Гласът му пресекна. „Тя иска да се откажа от родителските права.“
„Какви родителски права?“, попитах объркано. „Десислава не е…“
„Тя е бременна, мамо“, изплака той. „В третия месец. Каза ми го точно преди да ми хвърли папката с доказателствата в лицето.“
Светът се наклони. Бременна. Ипотека. Любовница. Дългове. Съдебни дела. И един пай в кофата. Паят беше просто детонаторът. Бомбата е тиктакала през цялата вечеря, докато сме дъвчели нашата панакота. Унижението ми беше просто фон на истинската драма.
„Пламене, трябва да спреш колата. Веднага. Къде си?“
„Не знам! Някъде извън града. Тъмно е. Мамо, какво да правя? Аз съсипах живота си. Съсипах нероденото си дете.“
„Трябва ти адвокат“, казах аз, а умът ми се опитваше да работи трескаво, да пробие през шока. „Не подписвай нищо. Не говори повече с нея. Ела тук.“
„Не мога!“, извика той. „Ако Асен разбере за парите от проекта… това не е просто семеен дълг. Това е присвояване. Това е затвор. Десислава държи ключа от килията ми.“
„Тя няма да го направи. Тя носи детето ти.“
Последва горчив, истеричен смях. „Ти не я познаваш. Тя обича баща си и парите му повече от всичко. Тя ще ме пожертва, за да запази репутацията на семейството си. Паят… тя го хвърли, защото беше твой. Защото е нещо извън нейния контрол. Аз бях същият. Бях извън контрол. И сега тя ме изхвърля. Точно като пая.“
Връзката прекъсна.
„Пламене? Пламене!“
Мъртва тишина.
Останах да държа телефона, ръката ми трепереше толкова силно, че едва не го изпуснах. В три сутринта, в моята тиха, топла кухня, адът беше отворил вратите си.
Глава 3: Лилия и законът
Не спах. Докато първата сива светлина на зората не се процеди през пердетата, аз седях на кухненската маса и гледах телефона. Звънях на Пламен поне петдесет пъти. Всеки път гласова поща.
В седем сутринта, неспособна да издържам повече, се обадих на дъщеря си.
Лилия. Моята Лилия. Тя беше пълната противоположност на Пламен. Докато той беше мек и податлив на влияние, Лилия беше кремък. Учеше право, последна година, в университета в другия край на страната. Беше там със студентски кредит и огромна амбиция. Беше виждала как Асен и Десислава се отнасят с брат ѝ и с мен и ги презираше открито.
Тя вдигна на второто позвъняване, гласът ѝ беше сънен, но ясен. „Мамо? Какво има? Седем сутринта е в неделя.“
Разказах ѝ всичко. Започнах с пая. Започнах с думата „срамно“ и мълчанието на Пламен. Гласът ми трепереше. После ѝ разказах за обаждането в три сутринта. За бременността, за Ивайла, за присвояването, за Кирил, за изчезването му.
От другата страна на линията настъпи дълга, смразяваща тишина. Когато Лилия проговори, сънливостта беше изчезнала. Гласът ѝ беше студен и остър като скалпел.
„Купувам си билет за автобуса. Пристигам тази вечер. Не прави нищо. Не се обаждай на Десислава. Не се обаждай на Асен. Ако Пламен се обади, кажи му само едно: „Млъкни и ела при мама“. Разбра ли?“
„Лилия, миличка, не трябва. Имаш изпити…“
„Изпитите могат да почакат. Брат ми е идиот, но е наш идиот. А онази змия няма да унищожи семейството ни. Не и докато аз дишам. И мамо…“
„Да?“
„Никога повече не носи десерт в онази къща.“
Лилия пристигна в осем вечерта, с малка раница и огън в очите. Докато аз крачех из апартамента, тя седна на масата, отвори лаптопа си и извади дебел правен бележник.
„Добре. Да анализираме фактите. Първо, Пламен. Той е в паника и е уязвим. Той е извършил престъпление – присвояване. Това е лостът на Десислава.“
„Но тя няма да…“
„Мамо, спри. Не мислиш като тях. За Асен бизнесът е война. За Десислава животът е имидж. Бременна, изоставена жена, чийто съпруг е и крадец? Не. Тя ще го смаже, за да излезе чиста. Тя ще го представи като измамник, когото е хванала тъкмо навреме. Баща ѝ ще я подкрепи. Тя няма да го вкара в затвора, само защото това би било лошо за пресата. Но ще използва заплахата, за да го накара да изчезне.“
Тя започна да пише бързо. „Второ. Дълговете. Кирил. Това е лихварство. Криминално. Това е отделен проблем. Трето. Ивайла. Любовницата. Ирелевантно от правна гледна точка при развод по взаимно съгласие, но емоционален динамит. Четвърто. Детето. Това е единственият ни коз.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Десислава иска Пламен да се откаже от родителски права. Това е незаконно, освен ако съдът не го нареди. Тя не може да го принуди. Но може да го изнуди. Пламен подписва правата, тя мълчи за присвояването.“
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. С Лилия се спогледахме. Тя натисна бутона за приемане и включи високоговорителя.
„Ало?“
„Мария?“, беше дрезгав, съкрушен глас. Пламен.
„Пламене! Къде си, за бога?“
„В един мотел. На сто километра от града. Аз… аз не мога да се върна. Лили, ти ли си там?“
„Да, батко. Тук съм“, каза тя твърдо. „Слушай ме внимателно. Не си изключвай телефона. Стой в този мотел. Ще дойдем да те вземем. Не говори с Десислава. Не говори с Асен. Не говори с никого. Особено с Кирил.“
„Късно е“, прошепна той. „Той вече знае.“
„Какво знае?“
„Десислава… тя се е обадила на Кирил. Казала му е къде работя, казала му е, че вече нямам достъп до пари. Казала му е, че ако иска да си получи парите, да ме търси. Тя… тя ме хвърли на вълците, Лили. Буквално.“
Лилия затвори очи за миг. Лицето ѝ пребледня от гняв. „Тя е подписала смъртната му присъда. Тя се опитва да го накара да изчезне, като го даде на престъпници.“
„Трябва да отидем“, казах аз, грабвайки ключовете за колата.
„Не“, каза Лилия. „Ние не можем да се справим с лихвари. Трябва ни някой, който може. И ни трябва адвокат. Веднага. Аз познавам един. Най-добрият. Но той е скъп.“
„Няма значение. Ще платя“, казах аз, мислейки за спестяванията си, заделени за старини.
„Не, мамо. Няма. Имам план. Пламен може да е идиот, но Асен е бизнесмен. А бизнесмените имат врагове. И знам точно кой е най-големият му враг в момента.“
Глава 4: Съюзници от сенките
Лилия вдигна телефона си и набра номер от лаптопа си. „Адвокат Стоев, здравейте. Казвам се Лилия. Аз съм студентка на професор Драганов. Да, точно така. Той каза, че може да се обърна към Вас по спешен семеен въпрос. Става дума за Асен.“
Тя замълча, слушайки. „Не, не съм от неговия екип. Аз съм от другата страна. Или по-скоро, имам информация, която би била от изключителен интерес за вашия клиент. Клиентът, който съди Асен за… да, точно за този проект. Имам вътрешен човек. Синът ми. Е, брат ми. Зетят на Асен. И той е готов да говори.“
Пулсът ми забърза. „Лили, какво правиш? Това е опасно!“
Тя ми вдигна ръка. „Господин Стоев, вярвам, че можем да си бъдем взаимно полезни. Брат ми е в сериозна беда, предизвикана директно от Асен и дъщеря му. Той е присвоил пари от проект, за да покрие дългове. Те го изнудват. Но той знае… той знае много повече. Той знае за офшорните сметки. Той знае за подкупа. Да. Точно така. Той е бил в стаята. Имаме нужда от защита. Първо, от лихвар на име Кирил. Второ, от наказателно преследване. В замяна… той ще свидетелства.“
Последва дълга пауза. Лилия слушаше, лицето ѝ беше като каменна маска.
„Разбирам. Да. Ще бъдем там след час. Благодаря ви.“
Тя затвори. „Добре. Стоев е захапал. Той е адвокат на бившия съдружник на Асен. Оня, когото Асен се опитва да разори със съдебни дела. Ако Пламен свидетелства, че Асен е измамил и партньора си, делото се обръща. Стоев ще ни даде защита.“
„Защита от Кирил?“
„Той каза: „Ще изпратя хора“. Това ми стига. Сега отиваме да приберем брат ти.“
Пътуването беше кошмар. Мъгла се стелеше по магистралата. Лилия шофираше моята стара кола с бясна скорост. Намерихме мотела. Беше евтина дупка на околовръстното шосе, миришеща на мухъл и отчаяние.
Пламен беше в стая 104. Когато отвори, той не приличаше на себе си. Беше небръснат, очите му бяха кървясали, а ризата от вечерята беше смачкана и мръсна. Той се свлече в ръцете ми, плачейки като дете.
„Мамо, съсипах всичко.“
„Ще се оправиш, Пламене“, казах аз, държейки го.
„Ставай“, каза Лилия. „Нямаме време за сълзи. Отиваме при адвокат.“
В офиса на Стоев беше топло и тихо. Той беше възрастен мъж, с проницателни очи и безупречен костюм. Той изслуша цялата история на Пламен. От началото. От момента, в който се е почувствал смачкан от тъста си, до момента, в който е срещнал Ивайла, която го е накарала да се почувства „жив“. Разказа за първия малък заем от Кирил, само за да купи на Десислава скъп подарък, който Асен беше коментирал, че не може да си позволи. Разказа как дългът е растял, как Кирил е ставал все по-агресивен. Разказа как е започнал да „пренасочва“ малки суми от проекта, вярвайки, че Асен никога няма да забележи.
И тогава разказа за онова, което Лилия беше загатнала.
„Бях на една среща. Асен мислеше, че съм твърде глупав, за да разбера. Те обсъждаха как да прехвърлят печалбите от проекта в Кипър, преди да обявят загуби. Така щяха да прецакат другия инвеститор. Господин Стоев… вашия клиент. Асен каза: „Пламен ще подпише документите, той така или иначе не чете“. И аз подписах.“
Стоев се усмихна. Беше хищна усмивка. „Господин… Пламен. Вие не сте просто свидетел. Вие сте съучастник. Но сте съучастник, който е бил принуден. И който сега е изнудван. Това е добре. Можем да го използваме.“
„Ами Кирил?“, попита Пламен.
„За Кирил не се тревожете. Той дължи услуги на някои мои познати. Ще му бъде обяснено, че дългът ви е… уреден. В замяна на мълчанието му.“ Стоев вдигна телефона. „Изпратете двама души в апартамента на Мария. Искам да стоят отвън, до второ нареждане.“
Той се обърна към нас. „Сега отивате в дома на майка си и заключвате вратата. Лилия, ти си блестяща. След като минеш държавния изпит, ела да говорим. Пламен, ти си глупак. Но си полезен глупак. Не говори с никого. Особено с жена си.“
„Тя ще се обади. Ще ме заплаши.“
„Да“, каза Стоев. „И ти ще запишеш всяка дума.“
Глава 5: Десислава контраатакува
Върнахме се в моя апартамент. Двама едри мъже в тъмни костюми седяха в кола без опознавателни знаци от другата страна на улицата. Чувствах се като в шпионски филм.
Пламен спеше на дивана, изтощен. Лилия беше в кухнята, преглеждайки учебниците си по наказателно право под слабата светлина на лампата. Аз стоях до прозореца.
Телефонът на Пламен, оставен на масата, светна. Беше Десислава.
Лилия натисна бутона за запис, който Стоев беше инсталирал, и включи високоговорителя.
„Пламене! Къде, по дяволите, се криеш, страхливецо такъв?“ Гласът ѝ беше писклив от ярост.
Пламен, събуден от звука, се вцепени. Лилия му даде знак да вдигне.
„Деси…“
„Не ми казвай „Деси“! Ти си мъртъв! Чуваш ли ме? Баща ми ще те смаже! Ти не само си ми изневерил, ти си го окрал!“
„Аз… аз мога да обясня.“
„Не ме интересуват обясненията ти! Интересува ме само едно. Ще подпишеш документите за развод, ще се откажеш от детето и ще изчезнеш. В противен случай, в девет сутринта утре, баща ми и полицията ще бъдат на вратата на майка ти. Разбра ли ме, боклук такъв?“
„Деси, моля те… детето. Това е и мое дете.“
Последва смях. Звук, лишен от всякаква топлота. „Ти нямаш нищо. Ти си нула. Ти си срам. Точно като майка си и нейния отвратителен пай. Ти си по-лош и от нея. Ти си престъпник. Ще се погрижа никога повече да не си намериш работа. Ще се погрижа Ивайла да плати за това, че се е забъркала с теб. Ще се погрижа Кирил да ти намери…“
„Ти си се обадила на Кирил?“, попита Пламен, играейки ролята си.
„Разбира се, че му се обадих! Казах му, че си откраднал от мен и от баща ми и че парите ти са при любовницата ти и майка ти. Казах му да си ги търси. Той изглеждаше много… мотивиран.“
Лилия кимна. Това беше. Заплаха. Изнудване. Подтикване към насилие.
„Подпиши документите, Пламене. Ще ти ги пратя по куриер. Или се приготви за ада.“
Връзката прекъсна.
Пламен трепереше. „Тя е чудовище.“
„Тя е уплашена“, каза Лилия тихо. „И току-що ни даде оръжието, от което се нуждаехме. Изпрати записа на Стоев.“
На следващата сутрин куриер донесе дебел плик. Вътре бяха документите за развод. Те бяха брутални. Пламен се отказваше от всякакви имуществени претенции, поемаше всички неясни „лични дългове“ (което включваше откраднатото) и се съгласяваше на пълно и неотменимо прекратяване на родителските си права, като признаваше „емоционална нестабилност“.
„Тя иска да го обяви за луд“, прошепнах аз.
„Няма да подпише“, каза Лилия.
Телефонът на Пламен иззвъня отново. Този път беше Асен. Гласът му беше дълбок и смразяващ.
„Момче. Направих те човек. Вкарах те в къща, дадох ти работа. А ти ми се изплю в лицето. Изневери на дъщеря ми и си пъхна ръцете в кацата с меда.“
„Господин Асен… аз…“
„Млъкни. Слушай ме. Имаш един шанс. Подписваш всичко, което Десислава ти даде. Връщаш парите до стотинка, не ме интересува как. Продай бъбрека си. И изчезваш. Ако го направиш, ще оставя полицията настрана. Заради детето. Ако не… ще те изям жив. Ще те съдя до девето коляно. Ще се погрижа майка ти да загуби апартамента си, за да покрие щетите. Ясен ли съм?“
Задуших се. Моят апартамент.
Пламен ме погледна, ужасен.
Лилия грабна телефона. „Господин Асен? Говори Лилия, сестрата на Пламен. И студент по право. Искам да ви информирам, че този разговор се записва и представлява директна заплаха и изнудване. Освен това, всяко действие срещу апартамента на майка ми, който е нейна лична собственост и няма нищо общо с вас, ще доведе до незабавен ответен иск. Също така, имаме информация за вашите кипърски преводи. Адвокат Стоев ви изпраща поздрави.“
Последва дълга, много дълга тишина от другата страна. Чу се само тежкото дишане на Асен.
„Значи такава била работата“, изръмжа той накрая. „Война. Добре. Ще получите война. Вие не знаете с кого си имате работа, хлапачке.“
Той затвори.
Глава 6: Войната
Следващите няколко седмици бяха ад. Асен беше безмилостен.
Първо, той замрази всички сметки на Пламен, включително и общата им с Десислава, оставяйки го без стотинка. Опита се да окаже натиск върху университета на Лилия, като направи голямо „анонимно“ дарение, последвано от намек, че репутацията им може да пострада, ако приютяват „морално компрометирани“ студенти. Деканът, за щастие, беше приятел на професор Драганов и отхвърли намеците.
Десислава започна кампания в социалните мрежи. Без да споменава имена, тя пишеше сърцераздирателни постове за „предателството“, за „скритите демони“ и за това как една силна жена трябва да се изправи сама, за да защити нероденото си дете от „токсично влияние“. Приятелите ѝ, всички от същия студен, богат кръг, оставяха коментари, изразяващи съчувствие и възхищение от нейната смелост. Тя се изкарваше жертва.
Междувременно, Ивайла, любовницата, беше уволнена от работата си. Асен беше дръпнал няколко връзки. Тя се обади на Пламен, плачейки, че е съсипана.
А Кирил… Кирил просто изчезна. Както Стоев беше обещал, той спря да звъни. Дългът беше „уреден“. Цената за това беше показанието на Пламен.
Пламен, под ръководството на Стоев, подаде насрещен иск за развод. Той искаше съвместно попечителство. Той призна дълговете си, но също така представи записите от Десислава и Асен, доказващи изнудване и заплахи.
И най-важното, той даде показания пред следователите по голямото дело срещу Асен. Разказа всичко за кипърските сметки, за подправените подписи, за укриването на доходи.
Аз живеех в постоянен страх. Мъжете пред къщата ми бяха постоянна сянка. Спрях да излизам, освен до магазина. Всеки път, когато телефонът звънеше, подскачах.
Една вечер някой беше нарязал гумите на колата ми. Друга вечер намерих мъртва птица на изтривалката. Това бяха дребните, подли тактики на Асен, за да ни покаже, че може да ни достигне.
Лилия беше стоманена. „Това е добре, мамо. Той е уплашен. Лае, защото го боли.“
„Ами ако направи нещо повече?“, попитах аз.
„Няма. Стоев го държи изкъсо. Ако нещо се случи с нас, Пламен няма да бъде единственият свидетел. Стоев е направил копия на показанията му и ги е депозирал на сигурно място.“
Но най-тежко беше да гледам Пламен. Той беше сянка. Спря да яде. Гледаше в една точка с часове. Вината го разяждаше.
„Аз причиних това, мамо. Аз. Заради моята слабост. Заради моята глупост.“
„Да“, казах му аз, седнала до него. „Да, ти го направи. И сега трябва да живееш с това. Но не си сам. Аз съм тук. Лилия е тук. Ти сбърка, Пламене. Но не си по-лош от тях. Те са зли. Ти беше просто слаб.“
Глава 7: Истината за Десислава
Съдебните дела се проточиха. Битката за развода беше грозна. Адвокатите на Десислава се опитаха да представят Пламен като психично болен крадец и комарджия. Адвокатите на Пламен представиха Десислава като отмъстителна и контролираща изнудвачка, действаща по заповед на баща си.
Лилия, макар и все още студентка, работеше в екипа на Стоев по делото на брат си. Тя прекарваше нощите си, ровейки се в документи. И тогава тя намери нещо.
„Мамо, ела да видиш това.“
Тя ми показа банкови извлечения от личната сметка на Десислава, придобити чрез съдебно нареждане. Имаше редовни месечни плащания към клиника. Психиатрична клиника.
„Тя… тя болна ли е?“, попитах аз.
„Не точно. Виж получателя. Това са плащания за престой. За майка ѝ.“
Бях шокирана. „Но… Асен ми каза, че майката на Десислава е починала преди години.“
„Лъгал е“, каза Лилия. „Рових се. Майка ѝ е жива. И е в луксозен специализиран дом от петнадесет години. Диагноза: тежка депресия и няколко опита за самоубийство. Първият опит е бил, когато Десислава е била на десет.“
Лилия продължи да говори, а картината, която рисуваше, беше ужасяваща. Майката на Десислава не била от богато семейство. Тя била художничка, чувствителна душа, която Асен смачкал с контрола си. След като не успял да я „поправи“, той просто я скрил от света. Плащал е за най-доброто лечение, но при условие, че тя никога повече няма да бъде част от живота им.
„Десислава е израснала, гледайки как баща ѝ изтрива майка ѝ от съществуването, защото е била „слаба“ и „срамна“.“
Думата ме удари отново. Срамна.
„Тя мрази слабостта, мамо“, продължи Лилия. „Тя мрази всичко, което ѝ напомня за майка ѝ. Чувствителност, емоции, домашно приготвена храна, бедност…“
„Моят пай“, прошепнах аз.
„Твоят пай. Той беше всичко, което тя презира. Беше рустикален, беше направен с любов, беше нещо, което не можеше да се купи с пари. Беше… истински. Когато го е видяла, тя не е видяла десерт. Видяла е майка си. Видяла е онова, от което се страхува да не се превърне. И когато Пламен ѝ изневери и открадна… той стана точно като нея. Слаб. Позорен. И трябваше да бъде изхвърлен.“
Изведнъж гневът ми към Десислава се изпари. Остана само една огромна, тежка тъга. Тя не беше чудовище. Тя беше дете, осакатено от чудовище, което се опитваше да оцелее, като самата тя се превърне в такова.
Глава 8: Падането на титана
Делото на Стоев срещу Асен беше в разгара си. Показанията на Пламен, съчетани с документите, които той предостави, бяха унищожителни. Те доказваха системна измама, укриване на данъци и конспирация за измама на партньори.
Асен беше притиснат в ъгъла. И той направи грешка. Опита се да прехвърли пари в чужбина преди съдът да запорира активите му. Това беше нарушение на съдебната заповед и прокуратурата се намеси.
Една сутрин по новините видяхме. Асен. Неговият скъп костюм беше смачкан. Лицето му беше сиво. Двама полицаи го извеждаха с белезници от лъскавия му офис. Бизнесменът, титанът, беше паднал.
С падането му падна и всичко останало. Финансирането на Десислава спря. Огромната къща, с огромната ѝ ипотека, беше запорирана от банката. Нейните адвокати изведнъж станаха много по-склонни на споразумение.
В съда, в деня на финалното изслушване за развода, Десислава изглеждаше… малка. Скъпите ѝ дрехи висяха на нея. Безупречният ѝ кок го нямаше. Косата ѝ беше пусната и изглеждаше тънка. Коремът ѝ беше изпъкнал под роклята. Тя гледаше в пода.
Пламен получи съвместно попечителство. Дълговете му бяха огромни, но благодарение на статута му на защитен свидетел, той избегна затвора. Трябваше да изплаща откраднатото от Асен (или по-скоро, от кредиторите на Асен) в продължение на години.
След заседанието я видях сама в коридора. Адвокатите ѝ вече си бяха тръгнали. Тя просто стоеше там.
Приближих се до нея. Тя вдигна очи. В тях нямаше омраза. Само празнота.
„Аз…“, започнах. „Съжалявам за майка ти. Лилия ми каза.“
Тя трепна, сякаш я ударих. „Какво знаете вие?“
„Знам какво е да те е страх да не бъдеш сметнат за „срамен““, казах тихо.
Тя ме гледа през дълъг, дълъг момент. Тогава, за първи път, видях сълзи в очите ѝ.
„Той беше толкова хубав“, прошепна тя. „Вашият пай. Миришеше като… като у дома. Преди… всичко.“
Тя се обърна и си тръгна, бременна, сама и разорена.
Глава 9: Ново начало
Мина една година.
Животът беше различен. Асен беше осъден на няколко години затвор за финансови измами. Империята му беше разпродадена на парчета.
Десислава роди момиченце. Кръсти я Ана. Живееше в малък апартамент под наем и работеше като администратор. Отне ѝ време, но започна да посещава майка си в онзи дом. Понякога.
Пламен работеше на две места. Едното беше в склад, другото – като нощен пазач. Всичките му пари отиваха за дълговете и за издръжката на Ана. Той виждаше дъщеря си всеки уикенд. Бавно, мъчително, той се превръщаше в мъж, който поемаше отговорност. Все още беше белязан, все още беше виновен, но вече не беше слаб.
Лилия завърши с отличие. Адвокат Стоев веднага ѝ предложи работа в кантората си. Тя беше на път да стане един от най-добрите съдебни адвокати в града. Студентският ѝ кредит вече не изглеждаше толкова плашещ.
Ивайла изчезна. След като Пламен ѝ каза, че няма нито пари, нито бъдеще, тя прекъсна връзка.
А аз? Аз бях в моята кухня. Беше събота сутрин. Пламен и Лилия щяха да дойдат за обяд. По-късно Пламен щеше да вземе Ана.
Извадих купата. Брашно, масло, захар. Ябълки.
Докато разточвах тестото, се замислих за изминалата година. За болката, предателството, страха. За мълчанието на сина ми.
Телефонът ми иззвъня. Беше Пламен.
„Мамо? Ще закъснея с петнадесет минути. И… може ли да те помоля нещо?“
„Разбира се, миличък.“
„Десислава пита… дали може да дойде с мен днес, когато вземам Ана. Само за малко. Искала да ти каже нещо.“
Спрях. Ръцете ми бяха в тесто.
„Разбира се“, казах. „Нека дойде.“
Сложих пая във фурната. Когато стана златисто-кафяв, уханието на канела и спомени изпълни къщата.
На вратата се позвъни. Лилия беше там, усмихната, носеше бутилка вино. Малко след нея дойдоха Пламен и Десислава. Пламен държеше Ана, която спеше на рамото му. Десислава държеше малка, купешка картонена кутия.
Тя ми я подаде. Ръцете ѝ леко трепереха.
„Това е…“, каза тя. „Не е кой знае какво. Макарони. Но са хубави.“
„Благодаря ти, Десислава“, казах аз и взех кутията. „Влезте. Тъкмо извадих пая от фурната.“