Олена вървеше по коридора с усещането, че светът най-сетне е решил да я пусне да диша. Вратите на кабинети се затваряха и отваряха, екраните примигваха, чашите дрънчаха, но шумът вече не я бодеше. Всичко сякаш се беше отместило леко назад, като завеса, и пред нея се беше показал чист, светъл участък от пътя.
Виктор стоеше на прага на кабинета си и я изпрати с поглед, който уж беше делови, а всъщност топъл. Не беше от хората, които се размекват, но когато каза, че тя поема отдела, в гласа му имаше нещо като облекчение. Сякаш и той чакаше това отдавна.
Олена стискаше папката с документи така, все едно ако я пусне, новината ще се разпадне на прах. От утре ще започнат съвещания. Ще има планове. Ще има тежки разговори и остри решения. Но точно сега тя искаше само едно: да се прибере пеша, да върви бавно, да слуша стъпките си и да остави радостта да я настигне.
Навън въздухът беше мек, почти сладък. Денят още не си беше отишъл и улиците светеха с онзи късен златен блясък, който кара хората да изглеждат по-добри, отколкото са. Олена преметна палтото през ръката си и тръгна.
В главата ѝ се въртяха дребни подробности от сутринта. Как Андрей се беше усмихнал през вратата, още сънен, и беше казал, че вечерта ще празнуват. Как тя се беше престорила, че не очаква нищо, но вътре в себе си беше като дете пред подарък.
Само че радостта беше крехка. Тя го знаеше. Беше се научила да го знае, защото всяко спокойствие у тях вкъщи идваше със сметка, която някой рано или късно подава.
Кредитът за жилището висеше над тях като невидима лампа, която не гасне. Всяко число в банковото приложение бодеше. Всяко забавяне на заплата караше Олена да преглъща на сухо. А Андрей напоследък често се затваряше в себе си и казваше, че е уморен, че има работа, че всичко е наред.
Олена беше решила да не притиска. Сега имаше повод да вярва, че нещата ще се подредят.
Тогава чу гласа.
Глава втора: Жената пред магазина
„Казах да се махаш. Не е място за такива.“
Гласът беше груб, без срам. Олена спря така рязко, че за миг не усети краката си. До входа на магазина един охранител, широкоплещест, с лице като камък, буташе навън жена с бебе на ръце. Жената се олюля, стъпката ѝ се оплете в прага, и ако не беше притиснала детето към гърдите си, щеше да падне.
Никой не се намеси. Хората гледаха встрани, преструваха се, че не виждат. Бързаха си към своето, към торбичките, към списъците, към вечерите.
Олена усети как в нея нещо се надига и натежава. Не беше гняв, а срам. Срам, че и тя беше на път да подмине, защото е по-лесно да се престориш на сляп.
Тя се приближи и каза спокойно, по-тихо, отколкото мислеше, че може:
„Оставете я.“
Охранителят се обърна към нея с поглед, който търсеше кого да смачка.
„Госпожо, не се месете. Проси. Плаши клиентите.“
Олена не повиши тон. Не се наложи. Просто застана между тях.
Жената беше млада, с тъмни очи, от които сякаш беше изчезнал плачът. Не просеше. Не протягаше ръка. Само държеше бебето и се опитваше да не трепери. Ръкавът ѝ беше тънък, а по него имаше петна от вода, сякаш някой я беше полял нарочно.
Бебето беше прекалено тихо.
„Трябва ми вода“, прошепна жената.
Олена влезе в магазина, но този път влезе като буря. Купи вода, мляко, храна за бебе, бисквити, банани. Остави на касата повече, отколкото беше планирала, и не я заболя. Излезе и подаде торбите.
Жената ги пое като човек, който не вярва, че му дават нещо без цена.
Олена бръкна в портфейла си и извади пари. Подаде ги, без да обяснява, без да пита.
Тогава жената вдигна поглед и се случи нещо странно. Лицето ѝ се промени. Нямаше благодарност, нямаше унижение, нямаше молба. Имаше съсредоточеност, почти тревожна яснота.
„Почакай“, каза тя.
Олена спря.
„Казвам се Астрид. Понякога виждам. Не винаги. Но днес виждам ясно. Днес съпругът ти ще ти подари букет цветя. В никакъв случай не го помирисвай. Не доближавай лицето си. Ако вдишаш, ще паднеш. И няма да има време.“
Олена усети как кожата по ръцете ѝ настръхва.
„Какво говориш“, прошепна тя, но гласът ѝ беше по-слаб, отколкото искаше.
Астрид притисна бебето по-силно. Погледът ѝ се плъзна по улицата, сякаш някой ги наблюдаваше.
„Донеси букета при мен“, каза тихо. „Не го оставяй вкъщи. Не го давай на никого. И не казвай на мъжа си, че знаеш.“
„Защо“, изрече Олена, но още докато го каза, разбра колко безполезен е този въпрос.
Астрид само повтори, като че ли това беше най-важното изречение на света:
„Не помирисвай цветята.“
И тръгна, без да се обръща, притискайки бебето така, сякаш го пази от куршум.
Олена стоеше с торбите в ръце и внезапно радостта от повишението се отдръпна, като прилив, оставяйки след себе си мокър, студен пясък.
Глава трета: Празникът, който не мирише на празник
Олена се прибра. В жилището беше тихо, чисто, подредено. Тази подреденост винаги я успокояваше, но сега изглеждаше като декор. Чаша на сушилника. Кърпа на стола. Книга на дивана, отворена на една и съща страница, сякаш някой нарочно е искал да изглежда, че е четял.
Тя сложи торбите на плота и си изми ръцете по-дълго, отколкото е нужно. Водата течеше, а мислите се блъскаха в стените на главата ѝ.
„Глупости“, каза си на глас. „Случайна жена. Уморена. Уплашена.“
Само че в гласа на Астрид нямаше бълнуване. Имаше предупреждение.
Олена отвори приложението на банката, без да знае защо. Погледна сумата по кредита. Сроковете. Падежите. Всичко беше там, като часовник, който брои назад.
Андрей закъсняваше.
Тя се опита да си спомни кога за последно е закъснявал без обаждане. Имаше ли миризма на лъжа в това закъснение. Но как се измерва лъжа. Как се хваща с пръсти.
Вратата се отвори и тя подскочи.
Андрей влезе с усмивка, която беше прекалено широка, прекалено старателна. В ръката си държеше огромен букет. Цветовете бяха ярки, почти крещящи. И още от прага Олена усети как ароматът се опитва да се впие в стаята.
Тя направи крачка назад.
„Честито“, каза Андрей. „Знаех си. Знаех, че ще стане.“
Той приближи букета към нея.
„Ела, помириши. Поръчах ги специално.“
Олена усети как сърцето ѝ се удря в гърлото. В този миг тя видя дребно нещо, което иначе щеше да пропусне. Пръстите на Андрей трепереха. Не много, но достатъчно, за да не е нормално. А очите му за миг се стрелнаха към прозореца, сякаш проверяваше дали някой ги вижда.
Олена се насили да се усмихне. Тази усмивка беше като тънък лед.
„Колко са красиви“, каза тя и протегна ръце, но не приближи лицето си. „Остави ги на масата. Да ги сложа във ваза.“
„Не, не, първо ги помириши“, настоя Андрей и направи още една крачка, като че ли трябваше да се случи точно това, точно сега.
Олена преглътна. Не гледаше букета. Гледаше мъжа си.
„Имам главоболие“, излъга тя. „Миризмите ми действат.“
За частица от секундата Андрей пребледня. Само за частица. После се опита да го прикрие, като се засмя.
„Какво говориш, това са цветя.“
„Остави ги“, повтори Олена, по-остро, отколкото искаше. „Моля те.“
Той застина. Въздухът между тях се опъна. Олена усети, че ако сега отстъпи, после няма да има връщане.
Андрей сложи букета на масата.
„Добре“, каза. „Както искаш.“
Олена се приближи бавно. Стори ѝ се, че ароматът става по-гъст, по-лепкав. Тя хвана букета за долната част на стъблата и го вдигна, държейки го далеч от лицето си.
„Ще отида да го измия“, каза тя. „Понякога пръскат цветята с неща, които ме дразнят.“
„Ще ги миеш“, повтори Андрей и се опита да се усмихне, но усмивката му се счупи по средата.
Олена тръгна към банята, но вместо това зави към антрето, грабна чантата си и каза:
„Ще изляза за малко. Трябва да взема нещо.“
„Сега“, попита Андрей.
„Сега“, отряза Олена.
Тя отвори вратата и излезе с букета, като че ли носи бомба.
Глава четвърта: Втората среща
Тя вървеше бързо, без да гледа хората, без да вижда витрините. Само усещаше миризмата, която сякаш се опитваше да я преследва. Дишаше през устата, плитко.
Не знаеше къде да намери Астрид. Не знаеше дали жената ще е на същото място. Но краката ѝ сами я заведоха натам.
Пред магазина вече нямаше охранител. Имаше други хора, други лица. Астрид не се виждаше.
Олена се завъртя отчаяно, стискайки букета, и тогава я видя. Не пред входа, а малко по-настрани, в сянка, сякаш се криеше от светлината. Бебето пак беше в ръцете ѝ, завито по-плътно.
Олена се приближи.
„Донесох го“, прошепна тя. „Какво… какво е това.“
Астрид не протегна ръка веднага. Първо огледа Олена, после огледа букета, после огледа улицата. В очите ѝ проблесна напрежение, което не беше от глад.
„Добре“, каза. „Слушай ме внимателно. Не го разклащай. Не го мушкай във вода. И не го оставяй на вятър. Дай ми го.“
Олена подаде букета. Астрид го хвана така, сякаш знае точно къде да не докосва.
„Откъде знаеш“, попита Олена, а в гласа ѝ вече нямаше съмнение, имаше ужас.
„Защото това не е първият букет“, каза Астрид. „И не е първата жена.“
Олена усети как коленете ѝ омекват.
„Кой“, прошепна тя. „Кой би…“
Астрид я прекъсна.
„Ще разбереш. Но първо трябва да видиш.“
Тя извади от джоба си малко ножче. Не приличаше на оръжие, а на инструмент, като за плодове. Движенията ѝ бяха точни. Тя разтвори плътната хартия в долната част на букета и там, между стъблата, имаше малък цилиндър, скрит като част от опаковката.
Олена издаде звук, който не беше дума.
„Това е капсула“, каза Астрид. „С аромат. Когато вдишаш, става бързо. Сърцето спира. Или мозъкът. Зависи какво са сложили. И ти изглеждаш като човек, на когото просто му е прилошало.“
Олена гледаше капсулата и не можеше да мигне.
„Андрей…“, прошепна тя.
„Може да не знае“, каза Астрид, но това „може“ звучеше като нож. „Може и да знае. И в двата случая опасността е една и съща. Тази капсула не се появява сама.“
Олена извади телефона си.
„Полиция“, изрече тя.
Астрид хвана ръката ѝ.
„Не“, каза твърдо. „Още не. Ако сега звъннеш, те ще го разберат. И ще се скрият. Имам човек. Адвокат. Той ще знае как да направим така, че да остане следа. Истинска следа.“
„Какъв човек“, попита Олена. „Кой си ти, Астрид.“
Астрид сведе поглед към бебето.
„Аз съм тази, която не успя да спаси една жена“, каза тихо. „И не искам да не успея пак.“
Тя извади от вътрешния си джоб листче, сгънато на четири. Подаде го на Олена.
На листчето имаше само едно име, написано с ясни букви.
Марина.
И под него телефонен номер.
„Кажи ѝ, че букетът е тук“, каза Астрид. „И че не си го помирисала.“
Олена погледна листчето, после пак букета, после Астрид.
„А бебето“, прошепна тя.
„Бебето е живо“, каза Астрид. „И това е най-важното. Засега.“
Думата „засега“ увисна като въже.
Олена набра номера.
Глава пета: Адвокатът и първата пукнатина
Марина отговори почти веднага. Гласът ѝ беше спокоен, делови, но вътре имаше нещо остро, като метал.
Олена каза името си. Каза и ключовото изречение, което Астрид ѝ беше прошепнала.
„Не го помирисах.“
От другата страна настъпи кратка тишина.
„Къде сте“, попита Марина.
Олена обясни, без да назовава място, само ориентири. Марина не зададе излишни въпроси.
„Оставете телефона включен“, каза тя. „Не говорете с никого за това. И не се прибирайте веднага. Идвате с мен, без сцени. Разбрахте ли.“
„Да“, прошепна Олена.
Когато затвори, тя усети как ръцете ѝ треперят. Не от студ. От осъзнаването, че животът ѝ е бил на косъм от това да бъде прекъснат от един букет.
Астрид вече сгъваше обратно опаковката, като оставяше капсулата вътре, скрита, сякаш нищо не е пипано. Движенията ѝ бяха внимателни.
„Откъде се научи“, попита Олена.
Астрид се усмихна с ъгълчето на устата си. Усмивка, която не стига до очите.
„От хора, които правят такива неща“, каза. „И от хора, които ги прикриват.“
Олена усети как в стомаха ѝ се отваря празно място.
„Андрей е човекът ми“, прошепна тя. „Не може…“
„Хората не са това, което са ни обещали“, каза Астрид. „Хората са това, което правят, когато мислят, че няма кой да ги види.“
Точно тогава телефонът на Олена иззвъня. Андрей.
Тя не вдигна.
Иззвъня пак.
Олена погледна Астрид.
„Не“, каза Астрид. „Още не.“
Трети път. После съобщение.
Олена го отвори и очите ѝ се плъзнаха по думите.
„Къде си. Защо излезе с цветята. Не прави глупости.“
Тя усети как кръвта ѝ се дръпва от лицето.
„Той знае“, прошепна тя.
„Или се страхува“, каза Астрид. „И двете са опасни.“
След малко се появи Марина. Висока, със строг кок, с палто, което изглеждаше като броня. Тя не се ръкува. Само погледна Олена, после букета, после Астрид.
„Добре“, каза Марина. „Донесохте го.“
„Какво ще правим“, попита Олена.
Марина извади ръкавици и ги сложи с бързи движения.
„Първо, ще осигурим доказателство. После, ще разберем кой го е поръчал. И ако мъжът ви е само куриер, ще имаме шанс да го спасим от собствената му глупост. Ако не е само куриер, ще имаме шанс да спасим вас.“
Олена се стресна.
„Да го спасим“, повтори тя. „От какво.“
Марина я погледна в очите.
„От това да стане убиец.“
Тези думи бяха като удар.
Марина пое букета и го постави в твърда кутия, която явно носеше за такива случаи. Отворът се затвори с щракване.
„Сега“, каза тя, „ще ми кажете всичко за мъжа си. Кредити. Дългове. Приятели. Навици. Имена, които се повтарят.“
Олена отвори уста, но не излезе звук.
Тогава си спомни последните месеци. Затворените разговори на Андрей в банята. Писмата от банка, които той прибираше. Една непозната такса в извлечението, която той беше обяснил с „грешка“. Един подписан договор, който тя беше видяла за миг, преди той да го прибере.
Олена се хвана за чантата като удавник за дъска.
„Има кредит“, прошепна тя. „Не само жилищният. Още един. Не ми каза.“
Марина кимна, сякаш това беше най-нормалното начало.
„Ето я пукнатината“, каза тя. „През пукнатините влизат хората, които продават букети.“
Олена трепереше.
„Не помирисвай цветята“, прошепна тя сама, като молитва.
Марина я погледна строго.
„И не дишай повече в лъжи“, каза. „Тази вечер ще разберем дали вашият дом е дом или сцена.“
И тръгнаха.
Глава шеста: Домът, който се превърна в съд
Когато Олена се върна, беше тъмно. Андрей беше вкъщи. Светлината в хола беше включена, но не топла. Беше като прожектор.
Той стоеше прав, с телефона в ръка, и се опитваше да изглежда ядосан, но страхът го издаваше. Беше отворил прозореца. В стаята се носеше остатъчна миризма от букета, сякаш ароматът е оставил следа, макар цветята да ги нямаше.
Олена усети как се свива.
Марина влезе след нея, без да чака покана.
„Добър вечер“, каза спокойно.
Андрей я погледна, объркан.
„Коя е тази.“
„Адвокат“, каза Марина. „Седнете.“
„Това е моята къща“, изрече Андрей.
„Това е нейният живот“, отвърна Марина. „Седнете.“
Олена стоеше до стената и се чувстваше като чужд човек в собственото си жилище. Сякаш някой беше сменил въздуха.
Андрей седна. Пръстите му се впиха в коленете.
Марина извади телефон и го сложи на масата.
„Ще говорим просто“, каза тя. „Донесохте букет. Казахте ѝ да го помирише. Настоявахте.“
Андрей отвори уста, но Марина вдигна пръст.
„Преди да кажете каквото и да е, ще ви попитам нещо друго. Имате ли дълг, който тя не знае.“
Тишина.
Андрей преглътна.
„Не“, каза и прозвуча като човек, който знае, че лъже.
Олена почувства как сълзите ѝ искат да избият, но ги задържа. Не искаше да плаче пред него. Не искаше той да мисли, че още има власт да я разклаща.
Марина извади разпечатка и я плъзна по масата.
„Това е договор за заем“, каза тя. „Подписан е от вас. Сумата е достатъчна, за да ви изкриви гръбнака. Сроковете са жестоки. Лихвата е като въже. Кой ви го даде.“
Лицето на Андрей се изкриви.
„Откъде го имате“, прошепна той.
„Не е важно“, отряза Марина. „Отговорете.“
Олена гледаше листа и буквално усещаше как нещо се къса вътре в нея.
„Андрей“, каза тя тихо. „Кажи ми истината. Само веднъж. Само веднъж без увъртане.“
Той затвори очи.
„Аз…“, започна той и пак спря.
Марина не го остави.
„Вие не сте романтичен човек“, каза тя. „Букетът не е жест. Букетът е инструмент. Някой ви е натиснал. Кой.“
Андрей отвори очи и погледна Олена. В този поглед имаше умора, вина и нещо, което тя не беше виждала преди. Молба да го разбере, преди да го намрази.
„Направих глупост“, каза той. „Пари. Трябваха ми пари.“
„За какво“, попита Олена.
Андрей прехапа устна.
„За да не ни вземат жилището“, каза той бързо, като хвърляше думите напред, сякаш ако ги каже по-бързо, ще боли по-малко. „Имаше период… закъсняхме. Имаше заплашителни писма. Аз не исках да те товаря. Мислех, че ще го оправя.“
Олена затвори очи за миг. Спомни си онези писма, които не беше виждала, защото той ги е прибрал.
„И затова взе втори заем“, прошепна тя.
„Да“, каза той и гласът му се пречупи. „Но не от банка. От човек.“
Марина се наведе напред.
„Името“, каза тя.
Андрей трепна, сякаш го удариха.
„Борис“, прошепна той.
Олена усети как стомахът ѝ се обръща. Това име не ѝ говореше нищо, но прозвуча като закана.
„Какво общо има Борис с цветята“, попита тя.
Андрей се разтресе.
„Той каза… каза, че ако не направя, каквото иска… ще ме смачка. Ще ни вземе жилището. Ще ме даде под съд. Ще…“
„Каквото иска“, повтори Марина. „И това беше да донесете букет.“
Андрей се сви.
„Не знаех“, каза той рязко. „Кълна се, не знаех. Казаха ми само да настоявам да ги помирише. Че било… било шега. Че било някакъв тест. Аз… аз не мислех…“
Олена го гледаше и не знаеше кое е по-страшно. Че може да лъже, или че може да е толкова слаб.
Марина не показваше никакво съчувствие.
„Кой каза“, попита тя.
Андрей прехапа устна.
„Една жена“, прошепна той. „Лариса.“
Олена пребледня. Името удари като камък.
„Лариса“, повтори тя бавно. „Коя е Лариса.“
Андрей отвърна поглед.
И в този миг Олена разбра, без да ѝ го казват. Разбра по начина, по който той не можеше да я погледне.
Стаята се наклони.
„Изневяра“, прошепна тя.
Андрей не отговори.
Това мълчание беше признание.
Марина се изправи.
„Добре“, каза тя, сякаш подреждаше папки. „Имаме дълг. Имаме натиск. Имаме посредник. Имаме жена с име. И имаме опит за убийство.“
Олена усети как въздухът не стига.
„Опит“, повтори тя.
Марина кимна.
„Да“, каза. „И сега въпросът е прост. Ще ни помогнете ли, или ще се опитате да спасявате кожата си.“
Андрей вдигна глава.
„Ще помогна“, прошепна той. „Само… само ме спасете.“
Олена се засмя без звук. Не защото беше смешно, а защото това „спасете“ прозвуча като подигравка. Когато е трябвало да спаси нея, той е донесъл букет.
Марина погледна Олена.
„Сега ще започне истинската част“, каза тя. „И няма да е чисто.“
Олена преглътна.
„Да започва“, прошепна тя.
И тогава телефонът на Андрей иззвъня.
На екрана се появи име.
Лариса.
Глава седма: Жената зад усмивката
Андрей не вдигна веднага. Пръстът му се спря над екрана, сякаш се страхуваше да докосне.
Марина кимна леко.
„Вдигайте“, каза тя. „На високоговорител.“
Олена усети как кръвта ѝ бучи в ушите. Тя не искаше да чуе този глас. Искаше да затвори очи и да се събуди в стария си живот, където най-лошото е закъсняла вноска и умора. Но вече беше късно. Имаше капсула в букет. Имаше изречение, което не излиза от главата ѝ: не помирисвай цветята.
Андрей натисна.
„Ало“, каза той и се опита да звучи нормално.
От другата страна се чу женски глас, мек, почти мил.
„Направи ли го“, попита Лариса.
Олена стисна ръба на масата.
„Направих“, прошепна Андрей.
„И“, каза Лариса, „вдиша ли.“
Настъпи секунда тишина, която натежа като метал.
„Не“, каза Андрей. „Тя не…“
Гласът на Лариса се промени. Мекотата изчезна. Появи се студ.
„Как така не.“
Андрей преглътна.
„Не стана. Тя… беше зле. Не го направи.“
„Тогава“, каза Лариса тихо, „ще направим втори опит. Разбра ли ме.“
Олена усети как по гръбнака ѝ се спуска лед.
Марина се наведе към телефона, но не говори. Само гледаше Андрей, сякаш му заповядваше с очи да продължи.
„Няма да има втори“, каза Андрей, а гласът му потрепери.
„О“, изсмя се Лариса, и смехът ѝ беше като стъкло. „Станал си смел. Или някой стои до теб.“
Андрей замълча.
„Слушай ме“, каза Лариса. „Борис не обича разочарования. Ако не оправиш грешката, ще загубиш всичко. И това ще е най-малкото.“
„Аз…“, започна Андрей.
„Не ме интересува“, прекъсна го тя. „До утре.“
Връзката прекъсна.
Олена стоеше и не можеше да помръдне. Не можеше да си представи, че човек може да говори за смърт така спокойно, сякаш обсъжда доставка.
Марина прибра телефона.
„Добре“, каза. „Записано е.“
„Записано“, повтори Олена и гласът ѝ беше далечен.
„Да“, каза Марина. „Сега ще ви кажа нещо, което няма да ви хареса. Вие вече сте във война. И ако се престорите, че не сте, ще ви прегазят.“
Олена погледна Андрей. Той беше смачкан, като човек, който най-после е видял чудовището, с което е играл.
„Коя е тя“, попита Олена тихо.
Андрей закри лицето си с ръце.
„Тя работи… работеше близо до мен“, прошепна той. „Познах я, когато ти започна да се прибираш късно. Аз се чувствах… излишен. Тя ме гледаше… като че ли съм важен.“
Олена усети как нещо в нея се втвърдява. Не болка. Не сълза. Втвърдяване.
„И тя те направи куриер на смърт“, каза Олена.
Андрей плачеше без звук.
Марина извади бележник.
„Трябват ми детайли“, каза. „Къде я виждаш. С кого се среща. Какво знае за вас. И най-важното. Каква е връзката ѝ с Борис.“
Олена се втренчи в прозореца. Вън светеха чужди прозорци. Чужди животи. Никой не подозираше какво се случва тук.
Тогава си спомни нещо друго. В офиса. В последните седмици. Виктор беше напрегнат. Имаше срещи, които се пазеха в тайна. Имаше нови хора, които идваха и си тръгваха, без да бъдат представени. Един мъж с костюм, който не говореше много, но гледаше като човек, който купува съдби.
Олена преглътна.
„Марина“, прошепна тя. „Това може да е свързано и с работата ми.“
Марина вдигна поглед.
„Разкажете“, каза спокойно.
Олена се сети за едно име, което беше чула случайно в кабинета на Виктор. Име, което звучеше чуждо, но беше изписано на документи на кирилица.
Майкъл.
Тогава Олена разбра, че не става дума само за изневяра и дълг. Става дума за нещо по-голямо. За пари, които не понасят свидетели. За сделки, които не понасят честност.
И за това защо точно днес, след повишението, се появи букетът.
Глава осма: Университетът и невинната нишка
На следващия ден Олена не отиде в офиса. За първи път от години не отиде, без да се обяснява. Марина беше казала ясно: ако искат да хванат хората зад букета, Олена трябва да остане жива и невидима.
Олена седеше в кухнята и гледаше чашата си, без да пие. Андрей беше в другата стая, под наблюдение, сякаш вече не беше съпруг, а доказателство.
Телефонът на Олена иззвъня. Беше Лия.
Лия беше момиче, което Олена обичаше като по-малка сестра. Ученичка вече не, студентка. Умна, любопитна, с онази смесица от увереност и наивност, която прави младите хора опасно смели. Лия живееше сама, защото настояваше, че трябва да се научи. Имаше кредит за малко жилище, който плащаше с помощ от родителите и с работа след лекции.
„Олена“, каза Лия, и гласът ѝ трепереше. „Можеш ли да говориш.“
Олена усети как в нея се надига тревога.
„Да“, каза тя. „Какво има.“
„В университета дойдоха двама мъже“, прошепна Лия. „Питаха за мен. Казаха, че имам закъснение. Че ако не платя, ще стане зле. Аз… аз не разбирам. Аз плащам.“
Олена усети как пръстите ѝ изстиват.
„Какви мъже“, попита тя.
„Единият беше… приличаше на охрана. Другият говореше. Каза, че се казва Борис. Олена… той каза и твоето име.“
Светът се сви.
Олена затвори очи за миг.
„Лия“, каза тя бавно, „слушай ме. Не излизай сама. Не се прибирай сама. Отиди при приятелка. И не подписвай нищо. Разбра ли ме.“
„Олена“, прошепна Лия, „какво става.“
Олена не можеше да ѝ каже всичко. Не можеше да изговори капсула, букет, изневяра, опит. Лия беше млада. Можеше да се паникьоса, да направи глупост, да попадне право в ръцете им.
„Става опасно“, каза Олена. „Но ще го оправим. Обещавам.“
Тя затвори и се обърна към Марина.
Марина слушаше. Не беше нужно Олена да повтаря.
„Значи не сте само цел“, каза Марина. „Вече ви обгръщат. Това е типично. Притискат те отвсякъде, за да се счупиш.“
Олена усети как гняв започва да се надига. Гняв, който не беше истеричен. Беше чист.
„Няма да се счупя“, каза тя.
Марина кимна.
„Добре“, каза. „Тогава ще направим ход, който не очакват.“
„Какъв“, попита Олена.
Марина погледна към Андрей, който стоеше в рамката на вратата като виновна сянка.
„Ще отидем при Виктор“, каза Марина. „И ще го накараме да избере страна.“
Олена усети как името на директора звучи по друг начин. Вече не беше човекът, който ѝ е дал повишение. Беше човекът, който може да знае твърде много.
„А ако е част от това“, прошепна Олена.
Марина се усмихна студено.
„Тогава ще разберем“, каза тя. „И ще боли.“
Олена се изправи.
В този миг Астрид се появи на вратата, сякаш беше дошла от сенките. Бебето беше с нея, но този път детето издаде звук. Тих, жив звук.
Олена се вкопчи в този звук като в доказателство, че все още има нещо чисто.
Астрид погледна Олена и каза тихо:
„Днес виждам още нещо. Те няма да се спрат.“
Олена преглътна.
„И аз няма да се спра“, отговори тя.
Глава девета: Виктор и мъжът с чуждото име
Офисът беше същият, но Олена го видя с други очи. Камери по ъглите. Усмивки, които вече не изглеждаха приятелски, а внимателни. Въздух, който миришеше на парфюм и на страх.
Марина вървеше до нея като щит. Астрид беше малко по-назад, с бебето, съсредоточена, готова да изчезне при нужда.
Виктор ги прие веднага, сякаш ги беше чакал. Когато Олена влезе, той се изправи, но усмивката му беше напрегната.
„Какво става“, попита той. „Защо не си вкъщи, защо не си тук от сутринта.“
Олена не седна. Стоеше права.
„Искам да знам кой е Майкъл“, каза тя.
Виктор пребледня.
Това пребледняване беше отговор, преди думите.
„Какво говориш“, опита се да се овладее той. „Откъде знаеш това име.“
Марина пристъпи напред.
„Няма да играем“, каза тя. „Има опит за убийство. Има заем с хищнически условия. Има натиск. И това се случва в деня на повишението на Олена. Или сте глупак, или сте част. Кое сте.“
Виктор се вцепени за миг, после се разсмя нервно.
„Това е абсурд“, каза той.
Олена се наведе леко напред.
„Виктор“, каза тя тихо. „Ако знаеш нещо и мълчиш, ти не си просто зрител.“
Виктор въздъхна тежко и седна. Сякаш за миг остаря.
„Има сделка“, каза той. „Голяма. Хора отвън искат да купят. Да вземат. Да пренаредят. И да изчистят следите.“
Марина не мигна.
„Кой“, попита тя.
Виктор погледна към вратата, сякаш се страхуваше да произнесе.
„Майкъл е посредник“, каза той. „Не е истинското лице. Истинското лице е човек, който не обича откази. Борис.“
Името падна като камък.
Олена усети как в нея всичко се подрежда. Дългът на Андрей. Посещението при Лия. Букетът. Всичко беше една мрежа.
„Защо аз“, прошепна тя.
Виктор я погледна с умора.
„Защото си умна“, каза той. „И защото си честна. А честните хора са проблем, когато се краде.“
Марина се наведе.
„И какво искат от нея“, попита тя.
Виктор преглътна.
„Искат подпис“, каза той. „Искат да прокара документи през отдела, през маркетинга, през отчети, които изглеждат невинни. А Олена… ако ги види, може да зададе въпроси. И тогава някой решава, че е по-лесно да няма въпроси.“
Олена усети как гневът ѝ се превръща в гориво.
„Ще им дам въпроси“, каза тя.
Виктор я погледна така, сякаш искаше да я спре, но и сякаш се възхищаваше.
„Не разбираш“, прошепна той. „Тези хора… не се шегуват.“
Марина се изправи.
„Тогава няма да се шегуваме и ние“, каза тя. „Имате ли доказателства.“
Виктор се поколеба. После отвори чекмедже и извади флашка.
„Това е всичко, което имам“, каза той. „Записи. Кореспонденция. И една среща, планирана за довечера. Там ще е Майкъл.“
Олена се втренчи във флашката. Малко парче пластмаса, което може да струва живот.
„Довечера“, повтори Марина. „Къде.“
Виктор поклати глава.
„Не мога да кажа“, прошепна той. „Ако кажа, и ако те разберат…“
Марина го прекъсна:
„Ако мълчите, те пак ще разберат. Само че тогава Олена ще е мъртва.“
Виктор пребледня още повече.
Той въздъхна и каза тихо:
„Добре. Ще ви кажа. Но ако това излезе навън, всички ще паднем.“
Олена се усмихна без радост.
„Ние вече падаме“, каза тя. „Въпросът е кой ще падне по-бързо.“
И тогава телефонът на Марина вибрира.
Съобщение.
Само три думи.
„Лия е взета.“
Глава десета: Вратата, която не се отваря
Олена не помнеше как са стигнали до жилището на Лия. Помнеше само как гърдите ѝ боляха, сякаш вътре някой стискаше с клещи. Помнеше как Марина говореше по телефона кратко, рязко, с хора, които тя не познаваше. Помнеше как Астрид вървеше мълчаливо, съсредоточена, с бебето, и в погледа ѝ имаше нещо като вина, сякаш това се случваше и заради нея.
Вратата на Лия беше заключена. Тя отвори с ключа си, който пазеше за Олена, но вътре беше тъмно и тихо. Прекалено тихо.
Олена включи лампата.
На масата имаше учебници. Отворени. Подчертани. До тях лежеше бележка, смачкана.
Олена я разгъна с треперещи пръсти.
„Не се бъркай. Плащай си дълговете. Не помирисвай цветята.“
Олена почувства как сълзите най-после избиха. Но не паднаха. Тя ги преглътна.
Марина взе бележката и я прибра в плик.
„Следа“, каза тихо.
„Къде е тя“, прошепна Олена.
Марина огледа жилището внимателно. Нямаше разбито. Нямаше хаос. Това означаваше, че Лия или е излязла доброволно, или е била изведена така, че да няма следи.
„Ще я намерим“, каза Марина. „Но сега трябва да играем умно.“
Олена се обърна към Астрид.
„Ти каза, че не е първият букет“, прошепна тя. „Коя беше жената, която не успя да спасиш.“
Астрид затвори очи за миг. После прошепна:
„Казваше се Сара.“
Олена се стресна от чуждото име, изписано в български звуци.
„И“, попита тя.
„Сара беше счетоводител“, каза Астрид. „Видя числа, които не трябваше да вижда. Получи букет. Помириса го. И всички казаха, че е припаднала. Че сърцето ѝ е било слабо. А истината беше в една капсула, скрита между стъблата.“
Олена почувства как зъбите ѝ се стискат.
„Тогава защо си още тук“, попита тя. „Защо не избяга.“
Астрид отвори очи. Погледът ѝ беше твърд.
„Защото имам дете“, каза тя. „И не искам то да расте в свят, където букетите са оръжия.“
Олена усети как в нея се ражда решение. Не просто да оцелее. Да ги спре.
Марина погледна часовника.
„Срещата с Майкъл е довечера“, каза тя. „Имаме два фронта. Да намерим Лия. И да вземем онова, което държи Борис недосегаем.“
Олена кимна.
„Ще отида на срещата“, каза тя.
Марина я погледна строго.
„Не“, каза.
Олена не отстъпи.
„Да“, повтори тя. „Защото те ме искат. И ще се покажат, ако мислят, че могат да ме притиснат.“
Марина замълча.
„Ти не си обучена“, каза тя.
„Но съм решена“, отвърна Олена. „И вече не ме е страх от миризма. Страх ме е от мълчание.“
Марина въздъхна.
„Добре“, каза. „Тогава ще го направим така, че да им се стори, че ти си сама. А всъщност няма да си.“
Олена усети как в гърдите ѝ за пръв път от вчера се появява нещо като сила.
„Не помирисвай цветята“, прошепна тя.
„И не вярвай на усмивките“, отвърна Марина.
Олена погледна през прозореца. Някъде там Лия беше в чужди ръце.
И Олена си обеща, че ще я върне.
Жива.
Глава единадесета: Срещата, на която маските падат
Вечерта дойде като тежка завеса. Олена беше облечена просто, без бижута, без нищо, което да блести. Марина беше уредила всичко. Телефон с включен запис. Малка слушалка. План, който изглеждаше като последна нишка.
Астрид не се отделяше от Олена. Не като охрана, а като човек, който знае къде най-много боли.
„Ако стане нещо“, прошепна Астрид, „не гледай към тях. Гледай към изхода. Винаги към изхода.“
Олена кимна.
Срещата беше в място, което не носеше име. Такива места съществуват навсякъде. Място, където хората с пари се правят на невидими. Където музиката е достатъчно тиха, за да се чуват договори. Където въздухът мирише на скъп парфюм и на обещания.
Майкъл седеше сам, с чаша пред себе си. Беше мъж на средна възраст, с изправена стойка и лице, което умееше да не показва нищо. Когато Олена се приближи, той се усмихна.
„Олена“, каза той, сякаш се познават.
Олена седна срещу него, без да подава ръка.
„Знаете името ми“, каза тя.
„Знам много имена“, отвърна Майкъл. „Това е работа.“
„Работа е и да поръчвате букети с капсули“, каза Олена тихо.
Усмивката на Майкъл не помръдна, но очите му станаха по-внимателни.
„Не разбирам“, каза той спокойно.
„Разбирате“, каза Олена. „И разбирате, че не съм умряла.“
Тогава Майкъл остави чашата и се наведе леко.
„Това е проблем“, каза той.
Олена усети как стомахът ѝ се стяга, но гласът ѝ остана стабилен.
„Искам Лия“, каза тя. „Искам да я пуснете. Искам да спрете. Искам Борис.“
Майкъл се усмихна още по-меко.
„Вие искате много“, каза. „Но не сте в позиция да искате.“
„Не“, отвърна Олена. „Аз съм в позиция да говоря. И да ви направя видими.“
Майкъл наклони глава.
„С какво“, попита той.
Олена извади флашката, без да я подава. Само я показа.
„С това“, каза тя.
Очите на Майкъл проблеснаха. За първи път маската му се напука.
„Виктор“, прошепна той, почти без звук.
„Да“, каза Олена. „И ако не ми върнете Лия, това ще стигне до хора, които обичат документи повече, отколкото вие обичате тишина.“
Майкъл въздъхна. После се засмя тихо, като човек, който се забавлява не защото е смешно, а защото е опасно.
„Вие сте по-смела, отколкото очаквах“, каза той. „И по-глупава.“
Олена усети как ръцете ѝ се потят.
„Къде е тя“, повтори.
Майкъл погледна настрани, към сянка.
Там стоеше Борис.
Олена не го беше видяла в началото. Той беше от онези хора, които умеят да стоят така, че да не ги забелязваш, докато не стане късно. Висок, със спокойни движения и очи, които не мигат много.
Той се приближи.
„Значи ти си Олена“, каза той.
Гласът му беше мек. Това беше най-страшното.
„Къде е Лия“, попита Олена.
Борис се усмихна.
„Тя е добре“, каза. „Докато ти си разумна.“
„Аз бях разумна“, каза Олена. „Платих. Работих. Търпях. Мълчах. И вие пак дойдохте с букет.“
Борис сви рамене.
„Букетът беше само едно предложение“, каза. „Хората избират дали да го приемат.“
„Аз избрах да живея“, каза Олена.
Борис се наведе леко.
„Тогава плати“, каза той. „Флашката. И мълчание. И ще получиш момичето. И ще получиш спокойствие.“
Олена почувства как гневът ѝ се превръща в лед.
„А после“, попита тя. „После пак ли ще дойдете с нещо красиво, което убива.“
Борис се усмихна още по-широко.
„Зависи от теб“, каза той.
В този миг Олена чу в ухото си гласа на Марина, тих, остър:
„Сега.“
Олена се наведе леко напред и каза спокойно:
„Добре.“
Борис протегна ръка.
Олена подаде флашката.
И в същия момент от всички страни светлините се включиха по-силно, сякаш някой беше дръпнал завеса. Хора с официални лица, с папки, с камери, с онзи вид спокойствие, което идва от правото да задаваш въпроси.
Марина се появи до Олена, сякаш беше излязла от стената.
„Добър вечер“, каза тя. „Отдавна ви чакахме.“
Майкъл пребледня. Борис не.
Борис се усмихна и каза тихо:
„Вие мислите, че това е край.“
Марина го погледна право в очите.
„Не“, каза тя. „Това е начало.“
Олена усети как коленете ѝ омекват, но тя остана права.
„Къде е Лия“, повтори тя.
Борис я погледна така, сякаш оценяваше колко струва болката ѝ.
После кимна към телефона си.
„Доведете я“, каза той.
Олена не дишаше.
Минута по-късно Лия влезе. Бледа, с разрошена коса, но на крака. Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато видя Олена.
Олена направи крачка към нея, но се спря, защото се страхуваше, че ако я докосне, ще се разпадне.
Лия прошепна:
„Олена…“
„Тук съм“, каза Олена. „Тук съм.“
Марина даде знак.
Хората около Борис се приближиха.
И тогава Борис направи нещо, което Олена никога няма да забрави.
Той се усмихна и тихо каза:
„Понякога виждам.“
Астрид, която беше в далечината, се стегна.
Олена усети как кожата ѝ настръхва.
Борис знаеше Астрид.
Знаеше повече, отколкото трябва.
И въпреки това, когато ръцете му бяха хванати, когато му сложиха белезници, той само прошепна към Олена:
„Не мисли, че миризмата си е отишла.“
Олена гледаше как го извеждат и знаеше, че дори да го приберат, сенките, които е оставил, няма да изчезнат сами.
Но вече не беше сама.
И вече не мълчеше.
Глава дванадесета: Дългът, който се плаща с истина
След това дните минаваха като през мъгла. Разпити. Документи. Подписи. Чакане по коридори, където хората гледат в пода и се преструват, че не са уплашени.
Марина беше навсякъде. Тя подреждаше фактите като ножове. Режеше с тях лъжите.
Олена даваше показания, които я караха да се чувства гола. Разказваше за букета. За настояването. За капсулата. За Лариса. За дълга. За мълчанието. И всеки път, когато произнасяше имена, усещаше как нещо вътре в нея се освобождава. Болеше. Но беше освобождаване.
Лия беше под защита. Временно при Олена, временно под грижа, временно живa, което беше най-важното.
Астрид изчезваше и се появяваше като сянка. Понякога носеше бебето, понякога го оставяше някъде и идваше сама, по-сериозна, по-съсредоточена.
Един ден Олена я намери в кухнята, седнала на стола, с ръце, сключени пред себе си.
„Как се казва детето“, попита Олена тихо.
Астрид вдигна поглед.
„Нина“, каза тя.
Олена кимна. Това име прозвуча като светлина.
„Ти не ми каза истината за себе си“, каза Олена.
Астрид не се оправда. Само въздъхна.
„Истината понякога убива“, каза тя.
„Лъжата почти ме уби“, отвърна Олена.
Астрид кимна, като човек, който приема заслужено.
„Аз бях близо до Сара“, каза тя. „Работех за хората, които я наблюдаваха. Казваха ми, че е опасна, защото знае. Казваха ми, че ако се случи нещо, ще е за доброто на всички. Аз… повярвах. И после я видях на пода. И разбрах колко струва едно чуждо добро.“
Олена усети как в нея се надига жал, но тя не позволи да я превърне в слабост.
„Затова ли си на улицата“, попита тя.
Астрид поклати глава.
„На улицата съм, защото така не могат да ме намерят лесно“, каза. „И защото трябваше да се скрия, когато Борис разбра, че съм видяла твърде много.“
„А бебето“, прошепна Олена.
Астрид погледна към стаята, където Нина спеше.
„Бебето е моята присъда и моята надежда“, каза тя.
Олена седна срещу нея.
„Ще помогна“, каза.
Астрид я погледна, сякаш не вярва.
„Защо“, попита тя.
Олена се усмихна тъжно.
„Защото аз също имам присъда“, каза тя. „И защото вече не искам да живея така, че да ми е удобно. Искам да живея така, че да е честно.“
Същата вечер Андрей се приближи към нея. Беше отслабнал, очите му бяха зачервени.
„Олена“, каза тихо. „Аз…“
Олена вдигна ръка.
„Не“, каза тя. „Не сега.“
„Заслужавам“, прошепна Андрей.
„Не става дума какво заслужаваш“, отвърна Олена. „Става дума какво избирам аз.“
Андрей се сви.
„Ще ме оставиш“, прошепна той.
Олена го погледна право.
„Да“, каза спокойно. „Ще те оставя. Защото когато трябваше да ме пазиш, ти ме водеше към миризмата.“
Сълзите му потекоха.
„Но аз не исках…“
„Това е най-страшното“, каза Олена. „Че не си искал, а пак си го направил.“
Тя се обърна и излезе на балкона. Въздухът беше хладен. Чист. Без букет.
Вътре Лия се смееше тихо на нещо, което Марина ѝ беше казала. Астрид люлееше Нина и пееше съвсем тихо, почти без звук, като заклинание.
Олена стоеше и усещаше как животът ѝ се подрежда по нов начин. Не лесен. Не мек. Но истински.
Глава тринадесета: Съдът, който не обича красиви лъжи
Съдебната зала беше голяма, но Олена се чувстваше като в тясна кутия. Думите отекваха. Погледите тежаха. Всичко изглеждаше като спектакъл, в който накрая някой трябва да падне.
Борис седеше спокойно. Майкъл беше по-напрегнат. Лариса беше там, с лице, което се опитваше да изглежда невинно, но очите ѝ бяха остри.
Олена влезе и не погледна към тях дълго. Не искаше да им дава удоволствието да видят страх.
Марина говори ясно. Показваше документи. Записи. Обясняваше схемите така, че да не остане място за съмнение. Всяка дума беше като пирон.
Когато дойде ред на Олена да говори, тя се изправи и усети как коленете ѝ искат да се поддадат. Но тя стоеше. Защото зад нея беше Лия. И Астрид. И Нина. И дори Виктор, който беше дошъл, блед и мълчалив, като човек, който плаща за своя страх.
Олена разказа за букета. За настояването. За капсулата. За това как истината мирише на опасност.
Когато приключи, съдията я попита:
„Страхувахте ли се.“
Олена преглътна.
„Да“, каза. „Но повече се страхувах да мълча.“
Лариса се засмя тихо, сякаш това беше смешно. Марина веднага се обърна към нея.
„Смехът ви ще спре“, каза Марина спокойно. „Когато разберат, че сте използвали човек за куриер.“
Лариса пребледня. Този път не успя да го скрие.
Борис гледаше напред, без да мигне.
Но когато съдът постанови задържане, когато думите „виновен“ започнаха да се изговарят, когато хората започнаха да шепнат, Борис за първи път погледна към Олена.
И в този поглед имаше не омраза.
Имаше изненада.
Като че ли не беше повярвал, че тя може да остане жива и да говори.
Олена го погледна обратно, без да трепне.
Не помирисвай цветята, повтори си тя.
И добави друго, ново изречение, което никой не ѝ беше казал, но което беше научила сама:
Не вдишвай лъжи.
Глава четиринадесета: Добър край, който не е подарък
След всичко Олена се върна в жилището за последен път, за да си вземе нещата. Андрей не беше там. Марина беше уредила документите за раздялата. Нямаше сцени. Нямаше крясъци. Само тишина, която този път не беше опасна, а чиста.
Олена остави ключа на масата.
Взе си дрехите. Взе си бележника, в който си записваше идеи. Взе си една снимка, на която някога бяха двамата и изглеждаха щастливи. Погледна я за миг и я прибра. Не като верига, а като урок.
Лия я чакаше отвън, с раница на гръб и очи, които вече бяха по-зрели.
„Олена“, каза тя тихо, „извинявай, че те въвлякох…“
Олена я прегърна.
„Не ти“, каза. „Те.“
Лия се разплака, но този път плачът ѝ беше като измиване.
Астрид се появи малко по-късно с Нина. Детето беше спокойно. Гледаше света с големи очи, като че ли още не знае колко може да е мрачен.
„Къде ще живееш“, попита Астрид.
Олена погледна към небето, което беше ясно.
„Временно при Лия“, каза тя. „После ще намеря място. Не ми трябва голямо. Трябва ми истинско.“
Марина се приближи и подаде на Олена папка.
„Делото не свършва тук“, каза тя. „Но най-лошото мина. Има компенсации. Има шанс да затворим кредита по-леко. Има шанс да върнем това, което са отнели.“
Олена кимна.
„Не искам само пари“, каза тя. „Искам да има граница. Да знаят, че не могат да убиват с цветя и да се измъкват.“
Марина се усмихна за пръв път истински.
„Това вече се случи“, каза тя. „Защото ти не помириса букета.“
Олена погледна към Астрид.
„И защото тя ме спря“, добави.
Астрид сведе поглед, сякаш не заслужава признание.
„Понякога виждам“, прошепна тя.
Олена протегна ръка към Нина и детето хвана пръста ѝ. Малка, топла ръка. Тежка като смисъл.
Олена усети как в очите ѝ се събират сълзи, но този път не бяха от страх. Бяха от облекчение.
„От утре започвам на ново“, каза тя. „В работата. В живота. В себе си.“
Лия се усмихна през сълзи.
„И аз“, каза тя. „И аз ще започна. Ще уча. Ще стана човек, който не се купува.“
Марина прибра телефона си и каза спокойно:
„А аз ще се погрижа да има още много такива като вас.“
Олена пое дълбоко въздух. Не бързо, не панически. Дълбоко.
В този въздух нямаше аромат на цветя.
Имаше свобода.
И когато тръгнаха заедно, Олена усети, че най-накрая стъпките ѝ отново са леки.
Но този път не защото животът ѝ е подарил нещо.
А защото тя си го беше извоювала.