Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отвлекли го като бебе, а 42 години по-късно се сруща с истинската си майка
  • Новини

Отвлекли го като бебе, а 42 години по-късно се сруща с истинската си майка

Иван Димитров Пешев август 28, 2023
sfhferterter.png

Син се срещна с майка си 42 години, след като бе похитен при раждането от болница в Чили и осиновен от семейство в САЩ. Южноамериканската държава от десетилетия се тресе от скандали, свързани с трафик на деца.

42-годишният Джими Тайдън беше заснет да плаче, докато прегръща биологичната си майка Мария Анджелика Гонзалес по време на първата им среща лице в лице.

 

‘Здравей, мамо.

Много те обичам“, чу се да й казва той през сълзи.

 

Разделеното семейство се събра четири десетилетия по-късно, като отвлечения Джими прегърна четирите си братя и сестри за първи път.

Джими Тайдън, адвокат по наказателни дела от Ашбърн, Вирджиния, бе посрещнат с 42 балона, които символизираха времето, което той е прекарал далече от своите близки. Той бе забелязан да прегръща двама от изгубените си братя – Пабло Лейва Гонзалес и Джонатан Гонзалес.

Адвокатът заведе в Чили и съпругата си Йохана, и двете им дъщери – Еба Джой на 8 години и Бети Грейс на 5.

„Как да прегърнеш някого по начин, който да компенсира 42 години без прегръдки?“, попита похитеният син. Той разказа за първия си разговор със своята майка: „Миджо (сине), нямаш представа за океаните от сълзи, които изплаках за теб. Колко нощи съм била будна, молейки се на Бог да ми позволя да живея достатъчно дълго, за да науча какво се е случило с теб“, казала със сълзи щастливата жена.

Джими започва да търси истинското си семейство, след като научава от новинарските емисия за осиновени деца, родени в Чили, които се събират със семействата си след години. Така той се обръща към чилийска организацията с нестопанска цел “Nos Buscamos”, която е специализирана в разследването на семейни връзки и събиране на разделени фамилии.

Служителите на НПО-то установили, че Джими Тайдън е роден преждевременно в болница в Сантяго, след което е поставен в кувьоз. На майка му било казано да напусне болницата, а когато се върнала обратно, медиците я заблудили, че синът й е починал, а тялото му изхвърлено.

Служители на организацията “Nos Buscamos” вярват, че Джими е едно от десетките хиляди деца, станали жертва на трафик схемите от 70-те и 80-те години на миналия век по време на управлението на диктатора Аугусто Пиночет.

Благотворителната организация е на мнение, че хиляди деца са били незаконно отнети от семействата им и изпратени по целия свят, за да бъдат осиновени от богати хора, които искат да създадат семейство.

„Истинската е, че тези деца са били откраднати от бедни семейства, бедни жени, които не са знаели как да се защитят“, каза Констанца дел Рио, основател и директор на “Nos Buscamos”.

Джими разкри, че осиновителите му, които отказаха да бъдат интервюирани, също са жертви, тъй като не са знаели, че той е отнет от семейството си.

„Родителите ми са искали семейство, но никога не са желаели това да се случва по този начин“, разказа той. Джими признава още, че е един от малцината късметлии, които успяват да се срещнат с истинското си семейство. Той призова правителството на Чили да разследва подобни случаи.

Continue Reading

Previous: Да, потвърдено е, истина е новината за шеф Манчев и Караянчева
Next: Подарък от съдбата! Внук отвори изоставения гараж на починалия си дядо, а вътре го чакаше истинско съкровище

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.