Отгледах доведения си син, откакто беше на 5. Майка му почина, а аз го обичах като свой. Сега, на 20 години, той се ожени, но не бях поканен на сватбата. Почувствах се предаден.
В деня на сватбата бях сам вкъщи, когато някой почука на вратата. Отворих и кръвта ми застина, когато видях…
Нея.
Не беше никой, когото познавах. Не беше заблуден гост от сватбата, нито съседка, дошла да предложи утеха, която не исках. Беше жена на средна възраст, с коса, прибрана в стегнат кок, който сякаш дърпаше кожата на лицето ѝ опъната. Носеше тъмносин костюм с панталон, скъп, но безличен, и държеше кожено куфарче, което стискаше с костеливи пръсти. Очилата ѝ с тънки рамки отразяваха оловното следобедно небе и не можех да видя очите ѝ. Но усещах погледа ѝ – остър, преценяващ, лишен от всякаква топлина.
Тишината се проточи. Вятърът шумолеше в стария бръшлян, който пълзеше по стената до вратата, и отнякъде далеч се чуваше приглушената музика на празненство. Неговата сватба.
„Господин Георги?“ – попита тя. Гласът ѝ беше също толкова остър и делови, колкото и видът ѝ. Не беше въпрос, а потвърждение.
Кимнах едва. Гърлото ми беше свито. Мислех си само за празния стол, който трябваше да е моят, за клетвите, които не чух, за прегръдката, която не получих.
„Казвам се Адриана. Аз съм адвокат.“
Стомахът ми се преобърна. Адвокат? Защо един адвокат ще идва в дома ми, точно в този ден?
„Мога ли да вляза? Ще отнеме само няколко минути. Отнася се за имота.“
„Имота?“ – повторих глухо.
Тя не изчака втора покана, просто пристъпи покрай мен и влезе в скромното антре. Огледа се бързо, с едва прикрито презрение към износения килим и старата дървена ламперия, която бяхме сложили с Анна преди толкова години. Сякаш присъствието ѝ веднага изсмука и малкото уют, останал в къщата.
„Този дом“ – каза тя, като остави куфарчето си на пода до вратата с глух туптене. – „Вие живеете тук, доколкото разбирам, от смъртта на госпожа Анна.“
„Аз… да. Това е моят дом. Аз отгледах сина си тук.“ Гласът ми трепереше от гняв и объркване.
„Разбирам привързаността ви“ – отвърна тя, макар тонът ѝ да казваше точно обратното. – „Но има правен проблем. Аз представлявам законния собственик на този имот.“
„Какво говорите? Тази къща беше на Анна! Моята съпруга!“
Адриана повдигна една идеално оформена вежда. „Покойната ви партньорка, да. Но тя не е била едноличен собственик. Къщата е част от попечителски фонд, учреден от нейния покоен баща. Според клаузите на този фонд, след като нейният син – Мартин – навърши двадесет години и сключи брак, собствеността преминава към други наследници.“
Светът под краката ми се завъртя. „Какви… какви наследници? Мартин е единственият ѝ син!“
„Това е въпрос на тълкуване на завещанието“ – каза тя хладно. Извади сгънат лист от джоба на сакото си. – „Това е официално уведомление. Имате тридесет дни да освободите имота.“
Взирах се в листа. Думите плуваха пред очите ми. Тридесет дни. Освободете имота. Сватба. Предателство. Адвокат.
„Това е… това е невъзможно. Това е някаква грешка.“
„Няма никаква грешка, господин Георги. Аз представлявам господин Петър. Чичото на покойната Анна. Той е управител на фонда и основен бенефициент.“
Петър. Името проехтя в съзнанието ми като ехо от отдавна забравен кошмар. Анна почти не го споменаваше. Богатият, властен чичо, който се беше отрекъл от нея, когато беше избрала да роди Мартин от мъж, когото семейството не одобряваше. Мъж, който беше изчезнал още преди Георги да се появи. И след това Петър се отрече от нея втори път, когато тя заживя с Георги – обикновен занаятчия, недостоен за тяхната кръв.
„Той не може да направи това“ – прошепнах, по-скоро на себе си, отколкото на нея.
„О, напротив. Може. И го прави.“ Адриана се наведе и вдигна куфарчето си. „Освен това, моят клиент предявява и иск за наем за последните десет години, откакто вие сте живели тук без правно основание след смъртта на Анна. Ще получите призовката по надлежния ред.“
Наем. Десет години. Това бяха стотици хиляди. Аз нямах такива пари. Нямах никакви пари. Всичко, което имах, бях вложил в тази къща и в Мартин. В неговото образование, в неговото бъдеще.
„Излезте“ – казах, а гласът ми беше нисък и дрезгав.
Жената не трепна. „Тридесет дни, господин Георги. Съветвам ви да не се опитвате да оспорвате. Господин Петър разполага с най-добрите юристи. Ще бъде… неприятно за вас.“
Тя се обърна и си тръгна. Вратата се затвори след нея с тихо щракване, което прозвуча като изстрел в тишината на празната къща.
Останах да стоя в антрето. Музиката от сватбата навън сякаш се усили, подигравателна и триумфална. Синът ми се женеше, а аз не бях там. Бях предаден от момчето, на което бях дал живота си, а сега един призрак от миналото идваше да ми отнеме и покрива над главата.
Усетих как краката ми омекват. Свлякох се на пода, опрян на стената, а в ръката си все още стисках смачкания лист хартия. Това не беше просто уведомление за изгонване. Беше обявяване на война. Война, за която нямах нито сили, нито средства. И бях съвсем, съвсем сам.
Глава 2: Сянката на миналото
Часовете се точеха като гъста, студена мъгла. Слънцето залезе, хвърляйки дълги, зловещи сенки из стаите, пълни със спомени. Всеки предмет крещеше за Анна. Старият фотьойл, в който тя четеше вечер. Рамката на стената със снимка на петгодишния Мартин, яхнал раменете ми – смеехме се и тримата. Смехът беше изчезнал от тази къща отдавна.
Срещнах Анна в един дъждовен есенен ден. Тя беше сервитьорка в малко кафене, а аз работех на строеж наблизо. Беше красива, с тъжна, дълбока красота, която веднага ме привлече. В очите ѝ имаше история. Мартин беше малко момче, тихо и плахо, което се криеше зад полата ѝ. Биологичният му баща беше изчезнал, преди той дори да се роди – богаташко синче, което се уплашило от отговорност и от гнева на нейния чичо, Петър.
Анна беше избягала от семейството си. Те бяха богати, стари пари, но студени и безмилостни. Петър, главата на фамилията след смъртта на баща ѝ, управляваше всичко с желязна ръка. Той беше бизнесмен, от онези, чиито имена се споменаваха с шепот – смесица от страхопочитание и страх. Занимаваше се със строителство, с имоти, с политика. За него изборът на Анна да роди дете от „неподходящ“ мъж беше петно върху семейната чест. Когато тя отказа да се подчини, той я отряза.
Аз нямах нищо. Бях просто Георги, дърводелец по душа, макар да работех какво ли не, за да свържа двата края. Но предложих на нея и Мартин това, което имах – ръцете си, гърба си и сърцето си. Преместихме се в тази къща – нейният единствен пристан, останал ѝ по някаква сложна линия на наследство, която никога не разбрах напълно. Тя винаги казваше: „Сигурно е. Тук Петър не може да ни пипне.“
Колко е грешала.
Животът ни беше скромен, но щастлив. Аз приех Мартин като свой. Учех го да кара колело, помагах му с домашните, превързвах ожулените му колене. Когато Анна се разболя, светът ни се срути. Беше бързо и безмилостно. Лекарите, прегледите, безсънните нощи в болницата. И накрая, тишината.
Останахме двамата с Мартин. Момче на прага на юношеството, изгубило майка си, и мъж, изгубил любовта на живота си. Склещихме се един за друг. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Исках да има всичко, което аз нямах. Исках да успее.
Той беше умно дете. Влезе в университета. Учеше икономика. Тогава се появи Ива.
Ива беше… различна. От свят, който не познавах. Свят на скъпи коли, маркови дрехи и безкрайни кредитни карти. Баща ѝ беше в същите бизнес среди като Петър. Срещнали се бяха на някакво тузарско събитие. Отначало се радвах за Мартин. Беше влюбен.
Но той започна да се променя.
Започна да се срамува от мен. От старата ни къща. От омазаните ми с боя работни дрехи. Започна да говори за „връзки“, за „проекти“, за „бъдещето“. Бащата на Ива му беше обещал бляскава кариера.
Мартин все по-рядко се прибираше. Разговорите ни станаха кратки, напрегнати. Той постоянно се нуждаеше от пари, макар да твърдеше, че новият му живот е подсигурен. Разбрах, че е взел студентски кредит, въпреки че бащата на Ива уж плащаше таксите му. После измрънка нещо за „първоначална вноска“ за апартамент. Разбрах, че е затънал в заеми, опитвайки се да поддържа стандарт, който не беше негов. Ипотека, преди дори да е завършил.
Когато обявиха сватбата, всичко стана съвсем официално. Срещата с родителите на Ива беше унижение. Те ме огледаха така, както Адриана огледа антрето ми – като нещо незначително, което трябва да бъде почистено. Говореха за бизнес, за сливания, за Петър. Оказа се, че бащата на Ива и Петър са стари партньори.
Светът на Мартин вече беше техният свят. В него нямаше място за мен.
И тогава дойде съобщението. Не покана. Късо, студено съобщение на телефона: „Сватбата ще е в тесен кръг. Ще се видим след това. Ива праща поздрави.“
Не бях в тесния кръг. Мъжът, който му беше бърсал сълзите, който беше работил до припадък, за да плати уроците му по математика, който го обичаше повече от всичко на света, не беше поканен.
И сега, в същия този ден, чукът на миналото се стовари върху мен. Петър. Всичко водеше към него. Той беше изчакал. Изчакал беше Мартин да порасне, да се обвърже със семейство, което Петър контролира, и тогава да нанесе удара си. Да ми отнеме единственото, което ми беше останало – дома, който бях споделял с Анна.
Това не беше просто алчност. Това беше отмъщение. Отмъщение срещу мен, задето съм бил щастлив с Анна. Отмъщение срещу Анна, задето е избрала любовта пред парите.
Станах. Коленете ми изпукаха. Отидох в кухнята и си налях чаша вода. Ръцете ми трепереха, но гневът започваше да измества шока. Студен, кристален гняв.
Те мислеха, че съм свършен. Че съм стар, сломен, сам. Може би бяха прави за повечето неща. Но бяха забравили едно. Аз бях отгледал Мартин. Бях се борил за него и Анна срещу целия свят. Нямаше да се предам без бой. Дори и да нямах никакъв шанс.
Вдигнах телефона. Трябваше ми адвокат. Но кого можех да си позволя? Прелистих през малкото контакти в стария си апарат. И тогава видях името. Тодор. Стар приятел на баща ми, полупенсиониран адвокат, който се занимаваше предимно с дребни имотни спорове и завещания. Не беше лъскав хищник като Адриана. Но беше честен. И ми дължеше услуга.
Набрах номера.
Глава 3: Новите играчи
Кантората на Тодор се намираше на партерен етаж в стара кооперация, миришеше на прашни папки и слаб тютюн. Той самият изглеждаше точно като кантората си – посивял, леко размъкнат, но с поглед, който все още беше остър зад дебелите стъкла на очилата.
„Георги! Колко години…“ – посрещна ме той, стискайки ръката ми с изненадваща сила. – „Но не идваш по хубав повод, личи ти по лицето.“
Разказах му всичко. За Анна, за Мартин, за сватбата, за почукването на вратата. За Адриана, за Петър, за уведомлението за изгонване и абсурдния иск за наем. Докато говорех, Тодор слушаше, без да ме прекъсва, само кимаше от време на време и си водеше бележки върху пожълтял лист хартия с химикал, който едва пишеше.
Когато свърших, той се облегна назад. Столът му изскърца протестиращо.
„Петър…“ – каза той и прокара ръка през оредялата си коса. – „Значи си се оплел в голямата паяжина. Този човек не е шега работа, Георги. Той не просто притежава сгради, той притежава хора. Съдии, политици, цели фирми.“
„Нямам избор, Тодоре. Това е всичко, което имам.“
„Разбирам.“ Той се загледа в бележките си. „Този попечителски фонд… там е ключът. Адвокатката е казала, че клаузите се активират при брак и навършване на двадесет години. Това е много специфично. Трябва да видим документите. Оригиналното завещание на бащата на Анна. Трябва да има нещо, за което да се хванем.“
„Аз нямам тези документи.“
„Разбира се, че нямаш. Петър ги има. И няма да ни ги даде доброволно.“ Тодор въздъхна. „Ще трябва да подадем насрещен иск. Да поискаме пълна ревизия на фонда. Това ще ги ядоса.“
„Не ме интересува. А парите? Искът за наем…“
„Това е тактика за сплашване“ – махна с ръка Тодор. – „Искат да те накарат да се свиеш и да избягаш. Ако успеем да докажем, че си бил законен настойник на Мартин и си поддържал имота, можем да контрираме с иск за направени разходи. Но това е дълга битка, момчето ми. Дълга и мръсна.“
„Ще я водя. Колко ще струва?“
Тодор ме погледна съжалително. „Много. Повече, отколкото имаш. Но… баща ти ми спаси кожата веднъж, преди много, много години. Ще го поема про боно. Засега. Но разходите по делото, таксите… те ще са за теб. И ще трябва да ми помагаш. Трябва да намерим нещо. Нещо, което Петър не иска да излиза наяве.“
В същия този момент, в лъскав офис на десетия етаж в стъклена сграда, Адриана докладваше на Петър.
Петър беше висок мъж, все още внушителен за възрастта си. Седеше зад масивно бюро от абанос, а зад него през панорамния прозорец се виждаше целият град.
„Значи е приел уведомлението“ – каза той. Гласът му беше дълбок и спокоен.
„Да, господин Петър. Беше… както очаквахме. Емоционален. Сломèн.“
„Сломèн“ – повтори Петър с лека усмивка. – „Той не знае какво означава тази дума. Още не. А момчето?“
„Сватбата мина отлично. Бащата на Ива се погрижи медиите да отразят „съюза на двете фамилии“. Мартин е напълно в кърпа вързан. Подписа ипотеката с нашата банка. Първата вноска е след два месеца. Напълно зависим е от тъста си, а тъстът му зависи от нас.“
„Добре.“ Петър стана и отиде до прозорека, с ръце зад гърба. „Този Георги е последната брънка. Искам да бъде смачкан. Искам да изчезне. Анна ми отне години, за да поправя щетите от нейния… бунт. Този дърводелец живя в къщата на баща ми достатъчно дълго. Време е да си плати.“
„Ще се погрижа, господине. Но има нещо друго.“ Адриана се поколеба.
„Казвай.“
„В кантората имаме нова колежка. Весела. Млада, много амбициозна. Поставих я да събере архива по случая с фонда. Тя задава твърде много въпроси.“
„Какви въпроси?“ – погледът на Петър стана леден.
„За едни прехвърляния на средства от фонда преди десетина години. Точно около времето на… смъртта на Анна. Дребни неща, но тя е педантична.“
„Дръж я изкъсо“ – отсече Петър. – „Амбициозните хора са полезни, но и опасни. Увери се, че амбицията ѝ е насочена в правилната посока. Ако трябва, дай ѝ бонус. Накарай я да се почувства част от „вътрешния кръг“. И я дръж далеч от документите за онзи инцидент.“
„Разбира се, господине.“ Адриана кимна, прибирайки папката си.
На хиляди километри, на слънчев остров, Мартин и Ива пиеха коктейли до басейн. Телефонът на Мартин извибрира на масата. Беше обаждане от „Георги“. Той го погледна и въздъхна.
„Пак ли той?“ – попита Ива, без да сваля слънчевите си очила.
„Да. Сигурно пак ще мрънка за сватбата.“
„Марти, миличък“ – тя протегна ръка и погали неговата. – „Говорихме за това. Баща ми и чичо ти Петър се грижат за всичко. Твоят… втори баща… просто не се вписва в новия ни живот. Той е от миналото. Ти си бъдещето. Сега си част от нещо голямо. Не позволявай на сантименталности да го провалят. Спомни си за апартамента. За кариерата, която те чака.“
Мартин погледна телефона. Вибрацията спря. Чувстваше убождане на гузна съвест, но блясъкът на слънцето по водата, луксът наоколо и красивата жена до него бързо го притъпиха. Той обърна телефона с екрана надолу.
„Права си“ – каза той и отпи от коктейла си. – „Ще му се обадя, като се върнем. Сега сме в меден месец.“
Той не знаеше, че когато се върне, няма да има дом, в който да отиде. А мъжът, който го беше отгледал, щеше да бъде въвлечен в битка за самия си живот.
Глава 4: Първият удар
Първите седмици бяха ад. Призовката пристигна – официална, заплашителна, с изписана на нея сума, която караше Георги да му прилошава. Тодор веднага подаде насрещен иск, оспорвайки собствеността и искайки достъп до всички документи на фонда.
Това отприщи лавина.
Адвокатите на Петър отвърнаха с пълна сила. Запорираха банковата сметка на Георги, макар в нея да имаше мизерни спестявания. Изпратиха искане за незабавно изваждане от имота, твърдейки, че той е „опасен“ и „нестабилен“. Съсед, с когото Георги се поздравяваше от петнадесет години, изведнъж подаде оплакване срещу него за „шум“ и „агресивно поведение“. Беше очевидно – машината на Петър се беше задействала.
Георги трябваше да продаде стария си пикап, за да плати съдебните такси. Тодор работеше денонощно, ровейки се из прашни архиви, опитвайки се да намери пролука в защитата на Петър.
Междувременно, в лъскавата кантора, Весела, младата адвокатка, ставаше все по-неспокойна. Адриана ѝ беше дала обещания за бързо издигане, бонус и „специални проекти“. Но колкото повече работеше по случая „Георги“, толкова по-лош вкус оставаше в устата ѝ. Тя виждаше тактиките – брутално, безмилостно смачкване на един обикновен човек.
Тя беше в кантората до късно една вечер, приключвайки задача, която Адриана ѝ беше дала. Трябваше да архивира стари досиета. И тогава, в дъното на един шкаф, намери кутия, надписана грешно. Етикетът беше за друг случай, но вътре имаше папки, свързани с Анна.
Любопитството ѝ надделя. Огледа се. Офисът беше празен. Тя отвори една папка.
Вътре имаше неща, които не беше виждала в официалното досие. Стари медицински доклади. Полицейски доклад за автомобилна катастрофа. На Анна. Първоначалният доклад.
Весела зачете. Сърцето ѝ заби учестено. Според този доклад, спирачките на колата на Анна са били „умишлено повредени“. Имало е свидетел – скитник, който е видял тъмен седан да се отдалечава от паркинга минути преди Анна да потегли.
Но в официалното досие, което тя беше прегледала, смъртта беше обявена за нещастен случай. Мокър път, загуба на контрол. Този първоначален доклад липсваше. Беше „изчезнал“.
Тя бързо прелисти още документи. Намери банкови извлечения. Прехвърляне на голяма сума пари от една от фирмите на Петър към… името на свидетеля от доклада. Няколко дни след инцидента. След това свидетелят беше изчезнал.
На Весела ѝ прилоша. Това не беше имотен спор. Това беше прикриване на убийство.
Тя бързо снима документите с телефона си. Потрепервайки, върна папката в кутията и я скри обратно в шкафа. Знаеше, че държи в ръцете си бомба. Но какво да направи с нея? Да я даде на Адриана? Това щеше да е краят на кариерата ѝ, а може би и на нещо повече. Да я занесе в полицията? Петър щеше да научи за секунди.
Тя се сети за името на адвоката на Георги. Тодор. Стар, забравен от всички. Може би… може би той беше единственият, на когото можеше да се довери.
Георги, от своя страна, беше на ръба. Без пари, с постоянно пристигащи заплашителни писма. Опитваше се да намери работа, но всеки път, когато беше напът да започне, работодателят внезапно оттегляше офертата. Ръката на Петър беше дълга.
Той реши да направи последен опит да се свърже с Мартин. Меденият месец беше свършил от седмици. Той отиде до новия им луксозен апартамент в затворен комплекс. Охраната на входа не го пусна.
„Имам среща със сина си, Мартин.“
„Нямате уговорен час, господине. По нареждане на господин Мартин и госпожа Ива, не се допускат посетители без предварително одобрение.“
„Аз съм му баща!“ – извика Георги, усещайки как унижението го задавя.
„Моля, напуснете. Или ще извикам полиция.“
Георги се отдръпна, победен. Докато стоеше на улицата, от входа излезе лъскава кола. Вътре беше Мартин. Той погледна право към Георги. Очите им се срещнаха за части от секундата. Георги видя в тях не гняв, а страх. И срам.
Мартин бързо извърна глава. Колата потегли с мръсна газ.
Това беше по-лошо от удара с юмрук. Това беше окончателното скъсване. В този момент Георги осъзна, че се бори не само за къща. Той се бореше срещу света, който беше погълнал сина му.
Когато се прибра в студената къща, телефонът му звънна. Непознат номер.
„Господин Георги? Казвам се Весела. Аз… аз работя в кантората на Адриана. Не мога да говоря дълго. Но мисля, че имам нещо, което трябва да видите. Отнася се за смъртта на Анна.“
Глава 5: Тайни и лъжи
Срещнаха се на следващия ден в затънтено кафене на другия край на града. Весела беше видимо нервна, оглеждаше се при всяко влизане на клиент. Тя беше млада, на годините на Мартин, но в очите ѝ имаше умора, която не подхождаше на възрастта ѝ. Тя също плащаше студентски заем, опитвайки се да се измъкне от бедността, в която беше израснала. Работата при Адриана беше нейният „златен билет“, но сега този билет изгаряше пръстите ѝ.
„Не знам защо правя това“ – прошепна тя, бутайки плик по масата към Георги. – „Рискувам всичко. Кариерата си…“
„Защо?“ – попита я тихо Георги.
„Защото съм учила право, за да помагам на хора като вас, а не на хора като Петър. Защото баща ми… той загуби всичко заради един такъв като Петър. Видях документите. Това, което са ви направили… това, което са направили на Анна… не е редно.“
Георги отвори плика. Ръцете му трепереха, докато разглеждаше копията на снимките от телефона ѝ. Полицейският доклад. Експертизата за спирачките. Банковото извлечение с името на свидетеля.
Жлъч се надигна в гърлото му. През всичките тези години той беше вярвал, че е било нещастен случай. Беше скърбял за трагичната ѝ, но случайна съдба. А истината беше, че тя е била убита. Убита от чичо си.
„Защо?“ – промълви той, а очите му се напълниха със сълзи на гняв. – „Защо ще я убива?“
„Не знам със сигурност“ – каза Весела. – „Но имаше и други папки. За фонда. Мисля, че Анна е открила нещо. Разбрала е, че Петър източва фонда от години. Преди десет години е имало огромна дупка в сметките. Точно тогава е станал „инцидентът“. Мисля, че тя го е заплашила, че ще го издаде.“
Той е убил собствената си племенница, за да прикрие финансовите си престъпления. И сега, години по-късно, идваше да довърши започнатото – да изтрие Георги и да си върне къщата, сякаш за да заличи и последния спомен от бунта на Анна.
„Трябва да занесем това на Тодор“ – каза Георги.
„Вече го направих“ – отвърна Весела. – „Срещнах се с него снощи. Той каза, че това променя всичко. Но ни предупреди. Сега е по-опасно от всякога. Ако Петър разбере, че знаем…“
„Какво знаем?“ – гласът на Георги беше леден.
„Петър има и друга слабост. Открих го, докато ровех в сметките. Той не просто е крадял пари. Той е финансирал втори живот. Има тайно семейство. Друга жена, още две деца. Никой не знае за тях. Цялата му репутация на стълб на обществото, на семеен патриарх, е лъжа. Той е използвал парите от фонда на Анна, за да ги издържа.“
Това беше то. Изневяра. Предателство. Скрити животи. Всичко се навързваше. Петър не беше просто алчен бизнесмен; той беше престъпник и лъжец.
„Тодор каза, че ще използваме това. Но не в съда. Все още не. Доказателствата са събрани незаконно, Адриана ще ги оспори. Ще ги използваме като… лост.“
Георги поклати глава. „Не. Не искам лост. Искам справедливост. Искам всички да разберат какъв е. Искам Мартин да разбере.“
„Мартин…“ – Весела го погледна съчувствено. – „Господин Георги, Мартин е напълно затънал. Проверих. Неговият тъст и Петър са съдружници в нов огромен проект. Апартаментът на Мартин е купен с пари, гарантирани лично от Петър. Той е в капан. Дори и да иска, не може да ви помогне.“
„Ще видим“ – каза Георги, стискайки документите.
Съдебният ден наближаваше. Георги и Тодор подготвяха защитата си. Те решиха да рискуват. Щяха да представят доказателствата за финансовите злоупотреби в съда, твърдейки, че целият иск за къщата е опит да се прикрият по-големи престъпления. Беше рискован ход.
Ден преди делото Георги отиде в университета, където учеше Мартин. Той го изчака пред сградата на факултета по икономика. Когато Мартин излезе, смеейки се с група свои лъскави състуденти, той видя Георги. Смехът му секна.
„Мартин. Трябва да говорим.“
„Не мога сега, Георги. Имам лекции.“ Мартин се опита да го заобиколи.
Георги го хвана за ръката. „Не. Ще говорим сега. Става въпрос за майка ти.“
Мартин пребледня. „Какво за нея?“
„Тя не е починала в катастрофа, Марти.“
Мартин спря. Студентите ги подминаха, хвърляйки им любопитни погледи.
„Какво… какво говориш? Пиян ли си?“
„Петър я е убил.“
Георги извади копие от полицейския доклад. „Прерязал е спирачките. Защото тя е щяла да го издаде, че краде от наследството ти. От твоето наследство, Мартин!“
Мартин гледаше документа, а лицето му беше пепеляво. „Това… това не е вярно. Това е някаква лъжа. Ти се опитваш да… да ме манипулираш, защото си ядосан за сватбата!“
„Лъжа ли?“ – гласът на Георги се извиси. – „Той ме изхвърля от дома ни. Той ме съди за пари, които нямам. Той съсипва живота ми. А ти стоиш до него, защото ти е купил апартамент! Той е убил майка ти, момчето ми! А ти седиш на една маса с него!“
Мартин отстъпи назад, клатейки глава. „Не… не, ти лъжеш. Чичо Петър… той е добър с мен. Той ми помага. Бащата на Ива… те са партньори. Ти просто завиждаш!“
Той се обърна и почти хукна.
„Мартин!“ – извика Георги след него. – „Утре е делото! Трябва да избереш! Ще застанеш ли до убиеца на майка си, или до мъжа, който те отгледа?“
Мартин не се обърна. Той изчезна в сградата, оставяйки Георги сам насред площада, със смразяващите документи в ръка. Надеждата, която беше таил, че синът му ще прогледне, се разби на хиляди парчета.
Той беше напълно сам в тази битка.
Глава 6: Сблъсъкът
Съдебната зала беше малка и задушна, но напрежението в нея беше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож. От едната страна седеше Георги, в единствения си стар костюм, до него Тодор, който изглеждаше сънлив, но очите му бяха живи и внимателни. От другата страна беше Адриана, безупречна и студена, а до нея – няколко млади асистенти, сред които я нямаше Весела. Петър не беше дошъл. Той беше „твърде зает“. Беше изпратил хищника си да свърши мръсната работа.
Адриана започна първа. Гласът ѝ беше монотонен, докато излагаше „фактите“. Георги е живял в имота без правно основание. Фондът е претърпял щети. Искът за наем е законен. Искането за незабавно изгонване е спешно. Тя нарисува картина на Георги като натрапник, опортюнист, който се е възползвал от добротата на семейството и сега отказва да приеме реалността.
Когато дойде ред на Тодор, той стана бавно. „Ваша чест, защитата твърди, че този иск не е имотен спор. Това е вендета. И опит за прикриване на мащабни финансови престъпления.“
Адриана скочи. „Протестирам! Това е клевета и няма нищо общо със случая!“
„Напротив, Ваша чест“ – продължи спокойно Тодор. – „Има всичко общо. Ние твърдим, че господин Петър, управителят на фонда, е злоупотребявал със средствата в него в продължение на десетилетия. Твърдим, че покойната Анна е открила тези злоупотреби. И твърдим, че този иск е отчаян опит да се отстрани господин Георги, който живее в къщата, пълна с документите и доказателствата на покойната Анна.“
В залата настана смут. Съдията удари с чукчето. „Господин Тодор, това са много сериозни обвинения. Имате ли доказателства?“
„Имаме, Ваша чест. Искаме да призовем свидетел.“
„Кого?“
„Господин Мартин. Синът на покойната Анна и доведен син на моя клиент.“
Адриана пребледня за миг. Това не го очакваше. Тя беше сигурна, че Мартин е под контрол.
Обявиха почивка, докато Мартин бъде доведен. Той пристигна след час, придружен от бащата на Ива – студен, пресметлив мъж, който изгледа Георги с чиста омраза. Мартин изглеждаше болен. Той не погледна към Георги.
Тодор го призова на свидетелската скамейка.
„Господин Мартин“ – започна Тодор. – „Вие сте израснали в къщата, която е предмет на това дело. Кой ви отгледа след смъртта на майка ви?“
„Георги“ – промълви Мартин, гледайки в ръцете си.
„Той грижил ли се е добре за вас?“
„Да.“
„Той грижил ли се е добре за къщата?“
„Да.“
„Знаете ли чичо ви Петър да се е интересувал от вас или от къщата през всичките тези години?“
„Не. Доскоро.“
„Докато не се сгодихте за дъщерята на неговия бизнес партньор?“
„Протест!“ – извика Адриана. – „Това е неуместно!“
„Приема се“ – каза съдията. – „Придържайте се към фактите, господин Тодор.“
„Факт е, Ваша чест, че моят клиент е вложил собствени средства и труд в тази къща в продължение на петнадесет години. Факт е, че той е отгледал единствения наследник на фонда. А сега го изхвърлят като мръсно куче.“
Тодор се обърна към Мартин. „Марти. Погледни ме. Не, погледни него.“ Той посочи към Георги. „Това ли заслужава мъжът, който ти беше баща?“
Мартин вдигна очи. Погледът му срещна този на Георги. В очите на Георги имаше само болка.
„Аз…“ – започна Мартин. Гласът му се прекърши. Той погледна към тъста си, който го пронизваше с поглед. После към Адриана.
„Господин Мартин?“ – подкани го съдията.
Мартин си пое дъх. „Аз не знам какво е правил Георги. Бях дете. Чичо Петър и моят тъст… те се грижат за имота. Те казаха, че Георги… че е пропилял парите на майка ми. Че е задлъжнял. Казаха ми, че къщата е в окаяно състояние и че той отказва да я напусне, за да я ремонтират.“
Ножът се завъртя в сърцето на Георги. Това беше краят. Синът му, неговото момче, го беше предал. Публично. В съдебна зала.
„Той лъже!“ – извика Георги, скачайки на крака.
„Тишина!“ – извика съдията. – „Господин Георги, още един такъв изблик и ще ви изведа от залата!“
Тодор седна, лицето му беше сиво. Той беше заложил всичко на моралния компас на Мартин и беше загубил.
Адриана се усмихваше. Тя стана. „Нямам повече въпроси към този свидетел, Ваша чест.“
Тя се обърна към съдията. „Ясно е, Ваша чест. Свидетелят, който е и единствен кръвен наследник, потвърждава нашата теза. Моля за незабавно решение в полза на ищеца.“
Съдията изглеждаше готов да се съгласи. Всичко беше загубено.
И тогава вратата на залата се отвори.
Влезе Весела. Тя не беше облечена в деловия си костюм. Носеше дънки и яке, а лицето ѝ беше бледо, но решително.
„Ваша чест!“ – извика тя, преди някой да успее да я спре. – „Имам нови доказателства! Доказателства, които госпожа Адриана и нейният клиент умишлено са укрили от съда!“
Адриана се обърна и при вида на Весела лицето ѝ се изкриви от ярост. „Охрана! Изведете тази жена! Тя не е част от това дело! Тя е уволнена служителка, която е откраднала поверителни документи!“
„Документи, които доказват убийство!“ – изкрещя Весела.
В залата настъпи хаос.
Глава 7: Откритието
„Тишина! Тишина в залата!“ – ревеше съдията, удряйки с чукчето.
Адриана се втурна към Весела, опитвайки се да ѝ отнеме папката, която младата жена стискаше. „Това са откраднати, поверителни документи! Те са недопустими!“
„Какво има в тази папка, госпожице?“ – попита съдията, а погледът му беше прикован във Весела.
„Доказателства, Ваша чест. Доказателства, че смъртта на Анна не е била нещастен случай. Ето оригиналния полицейски доклад, който беше „изгубен“. Ето експертизата за саботаж на спирачките. И ето банковото извлечение, което показва плащане от фирма, свързана с Петър, към единствения свидетел на саботажа. Свидетел, който впоследствие изчезна.“
Весела хвърли папката на масата пред съдията.
Адриана замръзна. Цветът се оттече от лицето ѝ.
Тодор скочи на крака. „Ваша чест! Това променя абсолютно всичко! Това доказва нашата теза! Искът за къщата е просто димна завеса, за да се прикрие убийство и да се отстрани единственият човек, който е живял там и е имал достъп до истината!“
Мартин, все още на свидетелската скамейка, гледаше ту към Весела, ту към документите. „Убийство…“ – прошепна той. Лъжите, които тъстът му и Петър му бяха набивали в главата, започнаха да се пропукват. Той си спомни думите на Георги пред университета. „Петър я е убил.“
Той погледна към тъста си. Мъжът беше блед от ярост и прошепна нещо на един от помощниците си, който веднага излезе от залата, вероятно да звъни на Петър.
Съдията преглеждаше документите с все по-мрачно изражение. Той вдигна очи към Адриана. „Госпожо Адриана, можете ли да обясните това?“
„Аз… аз не знам нищо за тези документи, Ваша чест. Това е… това е фалшификат. Тази жена е нестабилна. Тя е уволнена за некомпетентност!“
„Аз не съм уволнена!“ – отвърна Весела. – „Аз напуснах тази сутрин. Защото не мога да бъда съучастник в прикриването на убийство. Имам още. Имам доказателства за десетилетно източване на попечителския фонд. Имам номера на сметки в чужбина. Имам доказателства за второто, тайно семейство на Петър, издържано с парите, които по право принадлежат на Мартин!“
Всеки нов удар беше по-тежък от предишния. Мартин се свлече на стола си. „Парите… моите пари…“
„Той е убил майка ми… за пари…“ – гласът му беше празен, лишен от емоция, докато ужасяващата истина бавно си проправяше път в съзнанието му.
Адриана видя, че губи. Тя грабна куфарчето си. „Това е фарс. Оттеглям се като защитник. Отказвам да участвам в този цирк.“
„Няма да ходите никъде, госпожо Адриана“ – каза съдията с леден глас. – „Охрана, моля, затворете вратите. Никой не напуска залата. В светлината на тези нови доказателства, аз прекратявам това гражданско дело. И нареждам незабавно да се уведомят прокурорът и полицията. Започва разследване за убийство, финансови измами и укриване на доказателства. А вие, госпожо Адриана, изглежда сте съучастник.“
В този момент бащата на Ива се изправи. „Това е нечувано! Вие не знаете с кого си имате работа! Аз ще…“
„Седнете, господине!“ – извика съдията. – „Или ще ви арестувам за неуважение към съда. Изглежда и вашите бизнес партньорства ще бъдат обект на сериозен интерес от страна на прокуратурата.“
Мартин погледна към тъста си, после към Георги. И накрая разбра. Разбра всичко. Богатството, апартамента, кариерата – всичко беше купено с кръвта на майка му. А той, в своята глупост и алчност, беше забил последния пирон в ковчега на мъжа, който го обичаше.
„Георги…“ – прошепна той.
Но Георги не го поглеждаше. Той гледаше Весела. В очите му имаше сълзи. Той пристъпи към нея и просто я прегърна. „Благодаря ти“ – прошепна той. – „Ти спаси живота ми. Ти върна честта на Анна.“
Глава 8: Семейна война
Новината избухна като бомба. Още преди съдебното заседание да е приключило, в медиите започнаха да изтичат информации. Бизнес империята на Петър, изградена върху имидж на стабилност и семейни ценности, се разтресе из основи.
„Магнат, обвинен в убийството на племенницата си.“ „Скрит живот и тайно семейство, финансирани с откраднато наследство.“
Петър беше арестуван в рамките на часове. Опита се да избяга от страната, но Весела и Тодор бяха предвидили това и бяха алармирали властите. Снимката му, окован с белезници, излизащ от луксозния си офис, беше на първа страница на всеки вестник.
За Адриана нещата не бяха по-добри. Изправена пред обвинения в съучастие и възпрепятстване на правосъдието, тя беше незабавно лишена от адвокатски права в очакване на делото. Кариерата ѝ беше приключила.
Войната обаче далеч не беше свършила. Тя просто се пренесе на нов фронт.
Бащата на Ива, уплашен от разпадащия се съюз и потенциалното разследване на собствените му сделки с Петър, веднага се дистанцира. Той принуди Ива да подаде молба за развод.
„Не мога да позволя името ми да бъде свързвано с… с убийци и престъпници“ – заяви той на Мартин по време на леден разговор в офиса си.
„Но аз не съм направил нищо!“ – отвърна Мартин, отчаян.
„Ти избра да бъдеш част от това семейство. Ти си син на Анна. Ти си доведен син на онзи дърводелец. И ти свидетелства в полза на убиеца на майка си, преди да те хванат в лъжа.“
„Аз не знаех! Те ме излъгаха!“
„Това няма значение“ – отсече тъстът му. – „В бизнеса възприятието е всичко. И ти си токсичен. Апартаментът е на мое име, докато не изплатиш заема. А аз искам заема си. Веднага. Целият. Включително този, който ти дадох от името на Петър.“
Мартин се озова на улицата. Без съпруга, без дом, без пари. Университетът беше последната му грижа. Студентският му кредит беше просрочен, а сега отгоре му висеше и огромен дълг към тъста му. Банките започнаха да го търсят.
Той беше съсипан. Всичко, за което беше мечтал – богатството, статусът, „новият живот“ – се оказа сапунен мехур, който се спука по възможно най-гротескния начин. И най-лошото беше съзнанието. Съзнанието, че когато е трябвало да избере, той е избрал грешната страна. Предал е единствения човек, който някога го е обичал безусловно.
Георги, от друга страна, беше затрупан. Искът срещу него беше оттеглен, разбира се. Но къщата беше запечатана като част от разследването срещу Петър. Той живееше временно при Тодор, в малка стая за гости, затрупана с папки.
Весела беше станала герой за медиите, но и мишена. Тя получаваше заплахи. Очевидно Петър все още имаше хора на свобода. Тодор я беше приютил, превръщайки кантората си в щаб и убежище.
„Той няма да се предаде лесно“ – каза Тодор една вечер, докато тримата вечеряха с пица от кутия. – „Ще се опита да ни смачка, дори от затвора. Ще твърди, че Весела е фалшифицирала всичко от ревност. Ще твърди, че ти, Георги, си го изнудвал.“
„Нека се пробва“ – каза Георги. Гневът му беше изчезнал, заменен от тежка, костелива умора. – „Аз искам само къщата си. Искам…“
Той не довърши. Искаше сина си. Но не смееше да го изрече.
Една вечер, докато Георги се прибираше към кантората на Тодор, някой го блъсна силно в една тъмна уличка. Той падна. Двама мъже с качулки започнаха да го ритат.
„Това е задето си пъхаш носа, където не ти е работа“ – изсъска единият. – „Оттегли показанията си. Кажи, че си излъгал.“
Те го ритаха в ребрата, в стомаха. Георги се сви на кълбо, опитвайки се да предпази главата си.
„Оставете го!“
Глас. Познат глас.
Мартин.
Той се беше втурнал в уличката, стиснал счупена бутилка в ръка. Изглеждаше ужасно – мръсен, небръснат, с хлътнали от глад очи. Но в тях гореше огън.
„Разкарайте се! Махайте се от него!“ – изкрещя той с цяло гърло.
Нападателите го погледнаха, после се спогледаха. Не им се занимаваше със свидетели, особено с луди като този. Те избягаха в тъмнината.
Мартин хвърли бутилката и се свлече до Георги.
„Та… татко?“ – прошепна той. За първи път от години го нарече така. – „Добре ли си? Те… те нараниха ли те?“
Георги се надигна с пъшкане. Ребрата го боляха адски. Той погледна момчето, което беше неговият син. Мръсен, съсипан, плачещ.
„Марти…“
„Аз… видях ги. Следях те. Исках да говоря с теб, но не смеех. Видях ги как те чакат.“ Мартин зарида, хващайки ръката на Георги. „Толкова съжалявам. За всичко. За съда. За сватбата. Аз съм такъв идиот. Аз… аз те предадох.“
Георги го погледна. Цялата болка, целият гняв от последните месеци, се бореха с петнадесетте години любов. Любовта беше по-силна.
Той протегна ръка и разроши мръсната коса на Мартин, точно както правеше, когато беше малък.
„Всичко е… наред, момчето ми“ – изхриптя той. – „Всичко ще е наред. Хайде. Помогни ми да стана.“
Мартин го прегърна през рамо, помагайки му да се изправи. Двамата, баща и син, пречупени от света по различни начини, закуцукаха заедно в тъмнината. Войната беше спечелена, но битките тепърва започваха.
Глава 9: Изкупление
Месеците, които последваха, бяха бавно и мъчително възстановяване. Делото срещу Петър се превърна в медиен спектакъл. Той беше признат за виновен не само за убийството на Анна, но и за мащабни финансови злоупотреби, пране на пари и рекет. Беше осъден на доживотен затвор без право на замяна. Империята му се срина, поглъщайки със себе си и бизнеса на бащата на Ива.
Весела се превърна в звезда в правните среди. Тя отказа предложения от големи кантори и с помощта на Тодор отвори малка практика. Тяхната мисия: да помагат на хора като Георги, обикновени граждани, смачкани от системата. Тя беше намерила своето призвание.
Къщата беше върната на Георги. Фондът, или това, което беше останало от него, беше прехвърлен на законния си наследник – Мартин. Но парите бяха почти изчезнали, източени от Петър и неговите съучастници. Остана достатъчно, за да се покрият дълговете на Мартин към банките, но не и заемът към бившия му тъст. Той остана да виси над главата му като дамоклев меч.
Мартин се върна да живее при Георги в старата къща.
Първите седмици бяха изпълнени с неловко мълчание. Имаше твърде много болка, твърде много неизказани неща. Мартин беше сянка на предишното си аз. Бляскавият студент по икономика беше изчезнал. На негово място имаше млад мъж, преследван от призраци – на майка си, на предателството си, на разбитите си мечти.
Той спря да ходи на университет. Започна работа на строеж. Прибираше се вечер, мръсен, изтощен, и даваше целия си мизерен надник на Георги, за да помага със сметките.
Георги беше поел отново своята дърводелска работа. Болката в ребрата отдавна беше отминала, но болката в сърцето му оставаше. Той гледаше сина си как се самонаказва и не знаеше как да пробие стената, която Мартин беше издигнал около себе си.
Една вечер Георги влезе в стаята на Мартин. Тя беше почти празна, с изключение на леглото и един стар скрин. Всички скъпи дрехи и джаджи бяха продадени.
„Трябва да спреш, Марти“ – каза тихо Георги.
„Да спра какво? Да работя? Трябва да плащам.“ – отвърна Мартин, без да се обръща.
„Да се наказваш. Това, което правиш… не е живот. Това е покаяние.“
Мартин се обърна. Очите му бяха червени. „А какво заслужавам? Аз застанах в съда и те… аз те заплюх в лицето. Аз избрах парите пред теб. Аз избрах убиеца на майка ми пред баща ми. Няма такова нещо като „изкупление“ за това.“
„Има“ – каза Георги. Той пристъпи и седна на ръба на леглото. – „Знаеш ли, майка ти… тя също направи грешки. Тя се довери на хора, на които не трябваше. Тя беше уплашена. И аз бях ядосан. Бях ядосан на теб. Толкова ядосан, че мислех, че ще се пръсна.“
Той си пое дълбоко дъх. „Но когато те видях в онази уличка… когато ме нарече „татко“… гневът изчезна. Остана само… моето момче. Ти си моето момче, Мартин. Винаги си бил. Ти си всичко, което ми остана от нея. И аз те обичам.“
Мартин се взираше в него, а по лицето му се стичаха сълзи. „Как можеш? След всичко…“
„Защото любовта не е сделка“ – каза Георги. – „Не е като заемите, които си взимал. Тя не е „ако ти си добър, аз ще те обичам“. Тя просто е. Аз те обичах, когато счупи прозореца на съседа. Обичах те, когато се провали на изпита по математика. Обичах те, когато ми каза, че се жениш. И те обичах, докато стоеше на онази свидетелска скамейка и ме лъжеше. Просто тогава ме болеше повече.“
Мартин не издържа. Той се свлече на колене пред Георги и зарови лице в скута му, ридаейки като малко дете. „Съжалявам, татко. Толкова съжалявам.“
Георги го прегърна, галейки косата му. „Знам. Знам, сине. И аз съжалявам. Може би, ако бях говорил повече с теб, ако не бях толкова заслепен от собствената си болка…“
Те стояха така дълго време. Двама счупени мъже, които се опитваха да съберат парчетата.
Глава 10: Ново начало
Мина една година.
Къщата бавно възвръщаше уюта си. Георги и Мартин я бяха ремонтирали заедно, дъска по дъска. Старата дървена ламперия беше изциклена и лакирана. Кухнята беше боядисана в свеж, слънчев цвят. В градината отново имаше цветя.
Мартин се беше върнал в университета. Но не учеше икономика. Беше се прехвърлил право. Всяка свободна минута прекарваше като доброволец в кантората на Весела и Тодор, учейки занаята от тях. Той все още изплащаше дълга към бившия си тъст, но вече не беше сам. Георги и новите му ментори му помагаха.
Една съботна сутрин Георги беше в работилницата си в гаража, правейки малка дървена люлка.
Вратата се отвори и влезе Мартин.
„За кого е това?“ – попита той с усмивка.
„За дъщерята на Весела“ – отвърна Георги. – „Тя и мъжът ѝ, онзи програмист… чакат бебе следващия месец.“
„Тя заслужава щастие“ – каза Мартин. Той се облегна на тезгяха. – „Помниш ли деня на моята сватба?“
Георги спря да шлифова. „Помня го.“
„Аз… мислех си за това. Какъв глупак бях. Мислех, че това е началото на живота ми. А то беше почти краят.“
„Това беше просто… ден, Марти. Лош ден.“
„Беше повече. Беше урок.“ Мартин погледна баща си. „Ти ми спаси живота. Не в онази уличка. А след това. Като ми позволи да се върна. Като ми прости.“
„Ти се спаси сам, Мартин. Като избра да работиш, вместо да се самосъжаляваш. Като избра да се изправиш срещу това, което си направил. Аз просто… държах вратата отворена.“
Мартин се усмихна. „Идвам от среща. С бившия ми тъст.“
Георги вдигна вежди.
„Той е почти разорен. Делата срещу него продължават. Предложих му сделка. Ще свидетелствам за някои неща, които знам от Ива, за да намалят присъдата му. В замяна, той опрощава дълга ми.“
„Марти, това е…“
„Знам. Използвам лост. Точно както Петър би направил. Но“ – добави той бързо – „разликата е, че го правя, за да се освободя, а не за да заробвам някого. Весела каза, че е напълно законно. И е правилно. Той трябва да плати за това, което направи, а аз трябва да се освободя от него.“
Георги кимна бавно. „Порастваш, момчето ми. Превръщаш се в мъж. Майка ти щеше да се гордее.“
„Мисля, че тя се гордее с теб, татко. За това, че не се отказа. Нито от къщата. Нито от мен.“
На вратата се почука. Този път не беше рязко, делово чукане. Беше меко, ритмично.
Георги и Мартин се спогледаха.
Георги отиде да отвори. На прага стоеше Весела, бременна и сияеща, а до нея Тодор, който се усмихваше широко.
„Здравейте“ – каза Весела. – „Нали не сме ви прекъснали работата? Носехме баница. И… Марти, имаме новини за теб. Един от нашите клиенти, който спечели делото си, иска да те наеме като стажант. С истинска заплата.“
Мартин излезе на вратата. „Наистина ли? Ама аз още уча…“
„Ти знаеш повече от половината адвокати в този град за това какво е справедливост“ – каза Тодор.
Георги стоеше на прага, гледайки тези хора – неговото ново, странно, събрано от бурята семейство. Весела, която рискува всичко. Тодор, старият приятел. И Мартин, синът му, който се беше изгубил и се беше намерил.
Той погледна към небето. Беше ясен, слънчев ден.
„Е“ – каза Георги, отстъпвайки назад, за да им направи път. – „Няма да стоим на вратата. Влизайте. Ще направя кафе.“