Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Отец Иван с тъга в гласа: Броим си стотинките, за да си купим хляб
  • Без категория

Отец Иван с тъга в гласа: Броим си стотинките, за да си купим хляб

Иван Димитров Пешев януари 1, 2025
Screenshot_27

Правя по 20 крачки и не мога да дишам, споделя тревогите си добрият духовник

„Броим си стотинките, за да си купим хляб! Живеем на ръба на финансовата пропаст. Няма пари, няма дарители. Не знам какво се случва – някой ни завидя ли, някой не ни мисли доброто ли, но все по-рядко хората се сещат да ни изпращат пари. Сега по празниците това най-силно се усеща.“

Това изповяда пред „България Днес“ отец Иван, който в продължение на дълги години се грижи за изстрадали хора с тежки съдби.

В навечерието на новата година добрият духовник признава, че положението в трите му приюта не е никак добро.

„Каквото и да се случва, се опитвам да събера част от питомците си на една маса. Сядаме в трапезарията в приюта в Нови хан и може да нямаме много храна, но сме заедно. Така го направихме за Коледа, така ще бъде и за Нова година. Важно е да виждам, че децата са около мен и радостно тичат“, каза още дядо Иван.

Отчето отчита, че вече не е първа младост и му е трудно да обикаля и сам да намира дарители. „На 79 съм, понатрупаха ми се годинките. Много трудно ходя, болежките в коленете вече много ме мъчат. Правя по 20 крачки и спирам, защото не мога да дишам. На моменти имам чувството, че сърцето ми ще спре. За празниците избрах да остана в Нови хан, тъй като тук има отопление. А и по-удобно ми е да отсядам тук“, разказа пред вестника отец Иван.

Духовникът си пожелава през новата година най-вече здраве и се моли да не го забравят, а да се сещат да даряват за хората в беда.

„В моя род хората живеят до 82-83 години, но на мен ми се иска да достигна по-сериозна възраст, примерно столетие. Всичко е Божа работа – колкото Господ ми е отредил, толкова ще живея“, каза още духовникът, който използва очила и лупа, когато чете. И добавя: „Двата инсулта, които получих един след друг преди време, много ме събориха. Пет дни бях в кома! Когато се събудих, не помнех близките си хора. Говореха ми, но не познавах никого, сякаш ги виждах за първи път. Аз самият не можех да говоря и това допълнително ме объркваше. Знам, че няма да бъда никога повече същият човек“.

„България Днес“ му пожелава здраве и да успее да се пребори с трудностите в приютите му!

Как да помогнем

Ако искате да помогнете на отец Иван, можете да дарите по следните сметки:

Дом за сираци „Св. Николай“ при храм „Св. Троица“, с. Нови хан, п.код 2110

БУЛСТАТ: 175743823

Банкова сметка в лева: UNI CREDIT BULBANK, клон Елин Пелин

IBAN: BG72UNCR 96601000411600, BIC: UNCRBGSF

Сметка в евро: IBAN: BG13UNCR70001522104630 BIC: UNCRBGSF

Continue Reading

Previous: Идва още сняг в цяла България до дни
Next: Роклята на Преслава за ЧНГ смая Фейсбук

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.