Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отиде си авторът на музиката на Ну, погоди
  • Новини

Отиде си авторът на музиката на Ну, погоди

Иван Димитров Пешев февруари 15, 2024
sdfvsdfkvsfkbkfgbkgfb.png

На 96-годишна възраст в Будапеща почина унгарският композитор Тамаш Деак, композирал музиката за първата поредица на руския анимационен сериал „Ну, погоди!“. Това съобщава руският портал 24.hu, цитирана от standartnews.com.

 

Там се посочва, че медията се позовава на близки на композитора и че смъртта му е настъпила в понеделник, 12 февруари.

 

Композиторът има „повече от 120 саундтрака за детски анимационни филми“.

Освен с „Ну, погоди“, авторът става известен и с музиката, написана към анимационния сериал „Густав“ (1964-1977), „Семейство Мезга“ (1968-1978) и анимационния филм „Капан за котки“ (1986).

 

Деак се счита за един от пионерите на джаз движението в Унгария. От 1969 г. той ръководи музикалната посока в джаза на музикалното училище на името на Бела Барток в Будапеща.

 

Още една скръбна вест:

 

Отишъл си е един от емблематичните пловдивчани, който беше бездомен и буквално живееше на Главната улица. Спеше в една от изоставените къщи, близо до радиото и телевизията. Валентин Станчев или Чобата, както го познаваха всички, обичаше черно-белият Локомотив Пловдив, а много пловдивчани му помагаха с подаяние ие стотинки.

 

Той събираше кашони. Новината за кончината му съобщи общественикът, писателят, поет и драматург Недялко Славов в своя фейсбук профил, видя Plovdiv24.bg.  Ето какво написа той:

Появи се преди години и стана част от центъра на Пловдив. В съзнанието си го свързвам не с някакъв цялостен образ, а с отделни детайли.

 

Оранжевите от фасовете пръсти, с които поемаше стотинките, с белезникавите устни, с които стискаше картонената чашка с кафе, с особения му начин да гледа някой мач през витрината на бистрото „Рафи“ – застинал, с поглед литнал над подскачащите челюсти на дъвчещите посетители. Вършеше това-онова на търговците, събираше кашони, пренасяше нещо по-леко.

Отишъл си е тези дни.

Безнекролозен. Безтелефонен. Безпризорен. Почти безтелесен. Немаркиран, сподирян от някой маркиран уличен пес.

Чобата.

Така му казваха.

Лек път, тоя ти тук беше по лош от кучешкия, но за разлика от всички нас ти бе Свободен Човек..

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Посадете си домати-чудо: Клоните се пръскат от плодове, а вкусът им е неустоим
Next: Снимка на наша панелка показа българския инженерен гений, в цяла Европа ни разнасят

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.