Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отиде си авторът на музиката на Ну, погоди
  • Новини

Отиде си авторът на музиката на Ну, погоди

Иван Димитров Пешев февруари 15, 2024
sdfvsdfkvsfkbkfgbkgfb.png

На 96-годишна възраст в Будапеща почина унгарският композитор Тамаш Деак, композирал музиката за първата поредица на руския анимационен сериал „Ну, погоди!“. Това съобщава руският портал 24.hu, цитирана от standartnews.com.

 

Там се посочва, че медията се позовава на близки на композитора и че смъртта му е настъпила в понеделник, 12 февруари.

 

Композиторът има „повече от 120 саундтрака за детски анимационни филми“.

Освен с „Ну, погоди“, авторът става известен и с музиката, написана към анимационния сериал „Густав“ (1964-1977), „Семейство Мезга“ (1968-1978) и анимационния филм „Капан за котки“ (1986).

 

Деак се счита за един от пионерите на джаз движението в Унгария. От 1969 г. той ръководи музикалната посока в джаза на музикалното училище на името на Бела Барток в Будапеща.

 

Още една скръбна вест:

 

Отишъл си е един от емблематичните пловдивчани, който беше бездомен и буквално живееше на Главната улица. Спеше в една от изоставените къщи, близо до радиото и телевизията. Валентин Станчев или Чобата, както го познаваха всички, обичаше черно-белият Локомотив Пловдив, а много пловдивчани му помагаха с подаяние ие стотинки.

 

Той събираше кашони. Новината за кончината му съобщи общественикът, писателят, поет и драматург Недялко Славов в своя фейсбук профил, видя Plovdiv24.bg.  Ето какво написа той:

Появи се преди години и стана част от центъра на Пловдив. В съзнанието си го свързвам не с някакъв цялостен образ, а с отделни детайли.

 

Оранжевите от фасовете пръсти, с които поемаше стотинките, с белезникавите устни, с които стискаше картонената чашка с кафе, с особения му начин да гледа някой мач през витрината на бистрото „Рафи“ – застинал, с поглед литнал над подскачащите челюсти на дъвчещите посетители. Вършеше това-онова на търговците, събираше кашони, пренасяше нещо по-леко.

Отишъл си е тези дни.

Безнекролозен. Безтелефонен. Безпризорен. Почти безтелесен. Немаркиран, сподирян от някой маркиран уличен пес.

Чобата.

Така му казваха.

Лек път, тоя ти тук беше по лош от кучешкия, но за разлика от всички нас ти бе Свободен Човек..

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Посадете си домати-чудо: Клоните се пръскат от плодове, а вкусът им е неустоим
Next: Снимка на наша панелка показа българския инженерен гений, в цяла Европа ни разнасят

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.