Отидох в Париж с четири приятелки. Мечтаехме за тази екскурзия от месеци, събирахме пари, планирахме всеки детайл – от музея, който ще посетим първо, до кафенето, в което ще пием сутрешното си кафе с кроасан. Въздухът в града ухаеше на печени кестени и обещания, а светлините на Айфеловата кула пулсираха в ритъма на сърцата ни. Бяхме наели просторен, леко захабен апартамент в стара сграда с вити стълби и прозорци, гледащи към малък вътрешен двор. Всичко беше съвършено, като извадено от пощенска картичка.
Съдбата обаче имаше други планове за мен. Още на втория ден се събудих с познатото, неприятно усещане. Получих цикъл. Болките бяха остри, пронизващи и изсмукваха всяко желание за разходки и приключения. Докато останалите се приготвяха да щурмуват Лувъра, аз се свих на дивана с чаша горещ чай и твърдото решение да прекарам деня в компанията на някой забравен френски филм. Теодора ми остави обезболяващо, Мая нагласи възглавниците зад гърба ми, Симона ми обеща да донесе най-големия шоколадов еклер, който намери, а Лилия… Лилия просто ме целуна по челото и прошепна: „Почивай си. Ще ти разказваме после.“
Навън слънцето се опитваше да пробие сивата пелена на облаците. Глъчката на улицата постепенно заглъхна, заменена от монотонния говор на актьорите от екрана. Унесох се в дрямка, люшкана между съня и реалността. Болката бавно отстъпваше, оставяйки след себе си само умора. Не знам колко време е минало, може би час, може би два. Бях в онова състояние на полусън, в което звуците от реалността се вплитат в тъканта на сънищата.
Тогава го чух. Тихо изщракване на входната врата. Последваха леки, почти безшумни стъпки по дървения паркет. Предположих, че някоя от тях се е прибрала по-рано, може би забравила нещо или просто решила да ми прави компания. Не отворих очи. Бях твърде отнесена, за да водя разговор. Стъпките спряха някъде в коридора. Не последва нито поздрав, нито шум от събличане на яке или оставяне на чанта. Просто тишина. Гъста, неестествена тишина, която сякаш погълна всички останали звуци в апартамента. След миг се чу отново леко щракване – този път на вратата на една от спалните. И после нищо.
Помислих си, че е странно. Която и да се беше прибрала, действаше необичайно тихо, почти крадешком. Но умората надделя над любопитството ми и отново потънах в сън, този път по-дълбок.
Събудих се от ярката светлина на утрото и смеха на момичетата. Теодора, Мая и Симона се суетяха в кухнята, правеха кафе и разгорещено обсъждаха вчерашния ден. Главата ми беше тежка, но болката я нямаше.
„Добро утро, спяща красавице!“, поздрави ме Мая. „Как си днес? Готова ли си да покориш града?“
„Много по-добре“, отвърнах и се надигнах от дивана. Огледах се. „Къде е Лилия? Да не би още да спи?“
Симона се засмя. „Тя? Да проспи парижко утро? Няма начин. Сигурно е излязла рано да купи кроасани. Знаеш я, тя е най-големият ентусиаст от всички ни.“
Чакахме. Минаха десет минути, после двадесет. Кафето изстина. Ентусиазмът ни бавно се изпаряваше, заменен от пълзяща тревога.
„Това не е нормално“, каза Теодора и стана от масата. „Ще проверя в стаята ѝ.“
Последвахме я. Вратата на спалнята, която Лилия делеше със Симона, беше леко открехната. Леглото ѝ беше непокътнато, идеално оправено. Дрехите ѝ за следващия ден бяха сгънати прилежно на стола. Нямаше я.
Започнахме да я търсим. Първоначално спокойно, почти на шега. Проверихме в банята, в другата спалня, дори в килера. Викахме името ѝ, гласовете ни отекваха в тишината на стария апартамент. С всяка изминала минута паниката се сгъстяваше. Как може човек просто да изчезне?
„Може би е слязла долу в двора?“, предположи Мая, но в гласа ѝ нямаше убеденост.
„Телефонът ѝ е тук“, каза Симона и вдигна апарата от нощното шкафче. „Зарязва се.“
Сърцето ми започна да бие лудо. Върнах се мислено към предния ден. Към полузаспалото си състояние, към тихите стъпки, към щракването на врата.
„Вчера…“, започнах аз, а гласът ми трепереше. „Стори ми се, че чух някой да се прибира. Много по-рано от вас.“
Три чифта очи се впиха в мен.
„Сигурна ли си?“, попита Теодора. „Може да си сънувала.“
„Не знам… Бях на границата на съня. Но стъпките бяха съвсем ясни.“
Започнахме да претърсваме апартамента отново, този път по-методично, по-отчаяно. Отваряхме гардероби, надничахме под леглата. Нищо. Бяхме на ръба на истерията, готови да се обадим в полицията.
Търсихме я около половин час, докато накрая я намерихме в…
… в най-старата и прашна стая на апартамента. Една малка, заключена стаичка в дъното на коридора, за която хазяинът ни беше казал, че е склад и нямаме достъп до нея. Вратата беше от масивно, тъмно дърво, а ключалката изглеждаше старинна. Сега обаче стоеше леко открехната.
Мая я бутна първа. Скърцането на пантите проряза напрегнатата тишина. Вътре, сред стари мебели, покрити с бели платнища, на гол дървен под, лежеше Лилия. Беше свита на кълбо, облечена със същите дрехи от вчера. Очите ѝ бяха затворени, а лицето ѝ – бледо като платно. За миг всички замръзнахме от ужас. Помислихме си най-лошото.
Симона изпищя и се втурна към нея. Разтърси я леко.
„Лилия! Лили, събуди се!“
Лилия отвори очи бавно, сякаш излизаше от дълбок транс. Погледът ѝ беше празен, объркан. Тя се огледа, сякаш виждаше стаята и нас за първи път.
„Къде… къде съм?“, прошепна тя. „Какво става?“
„Ти ни кажи!“, почти извика Теодора, в гласа ѝ се смесваха облекчение и гняв. „Какво правиш тук? Уплаши ни до смърт!“
Лилия се надигна и седна. Разтри слепоочията си. „Не помня. Последното, което си спомням, е, че се разхождахме по брега на Сена. И после… празнота. Все едно част от съзнанието ми е изтрита. Не помня как съм се прибрала, нито как съм попаднала в тази стая.“
Лъжеше. Знаех, че лъже. Защото аз чух стъпките. Чух вратата. Някой се беше прибрал. И този някой беше тя. Но защо го криеше? И какво се беше случило в часовете, които паметта ѝ услужливо беше заличила? Това пътуване до Париж тъкмо се беше превърнало в нещо съвсем различно. И много, много по-опасно.
Глава 2: Завръщането и мълчанието
Обратният полет беше мъчителен. Мълчанието в самолета беше по-оглушително от рева на двигателите. Седяхме една до друга, но между нас зееше пропаст. Лилия гледаше през илюминатора с онзи същия празен поглед, с който се събуди на пода в прашната стая. Всичките ни опити да изкопчим повече информация се удряха в стената на нейното „не помня“.
Теодора, която учеше право и беше най-рационалната от всички ни, се опита да подходи аналитично.
„Лили, трябва да се опиташ да си спомниш. Върни се назад. Кога се отдели от нас? Видя ли някого? Говори ли с някого?“
„Не знам, Теди, не знам!“, отвръщаше Лилия с раздразнение, което граничеше с паника. „Казах ви, имам бяло петно. Усещането е ужасно, сякаш някой е бръкнал в главата ми и е откраднал няколко часа от живота ми.“
Мая, която работеше като мениджър на проекти в голяма компания и беше свикнала всичко да е под контрол, видимо губеше търпение. Тя беше изтеглила огромен кредит, за да купи първото си жилище, и всяко отклонение от плана, всяка несигурност я изнервяше до крайност. За нея тази екскурзия трябваше да е отдушник, а се превръщаше в психологически трилър.
„Това е нелепо, Лилия. Хората не получават амнезия просто така. Или си пила нещо, или си взела нещо, или криеш нещо. Кое от трите е?“
„Престани!“, извика Симона, нашата чувствителна художничка. „Не виждаш ли, че е разстроена? Вместо да я нападате, трябва да я подкрепим!“
Аз мълчах. Думите ми за тихите стъпки висяха във въздуха. Ако Лилия наистина имаше амнезия, тогава кой беше онзи, когото чух? Ако лъжеше, тогава защо? Пъзелът ставаше все по-сложен, а аз имах усещането, че сме видели само най-малкото му парченце.
Прибрахме се в родния град, уморени и разединени. Париж вече не беше градът на любовта и мечтите, а сцена на мистерия, която заплашваше да разруши приятелството ни. Всеки се прибра у дома, носящ тежестта на неизказаните въпроси.
Първите дни след завръщането ни бяха странни. Опитвахме се да се държим нормално, но не се получаваше. Напрежението беше почти осезаемо. Лилия се затвори в себе си. Отказваше да излиза, рядко отговаряше на обажданията ни. Когато успявахме да се видим, тя избягваше темата за Париж и говореше за незначителни неща с престорен ентусиазъм, който дразнеше.
Аз се опитвах да се съсредоточа върху лекциите си в университета. Учех психология и случаят с Лилия ме обсеби напълно. Четях статии за дисоциативна амнезия, за посттравматичен стрес, за потиснати спомени. Исках да намеря логично обяснение, нещо, което да се впише в научните рамки. Но интуицията ми подсказваше, че истината е много по-прозаична и много по-мръсна.
Една вечер, около две седмици след завръщането ни, се събрахме в апартамента на Мая. Новото ѝ жилище, за което плащаше колосална вноска по кредита всеки месец, беше нейната гордост и нейното бреме. Стените все още миришеха на боя, а повечето мебели бяха временни.
„Не мога повече така“, каза Мая, докато сипваше вино в чашите ни. Лилия отново си беше намерила извинение да не дойде. „Това мълчание ме побърква. Държи се сякаш нищо не е станало, а ние сме длъжни да се преструваме заедно с нея.“
„Може би наистина е уплашена“, предположи Симона. „Може би се е случило нещо ужасно, което съзнанието ѝ отказва да приеме.“
„Или може би се е забъркала в нещо и сега я е страх да си признае“, контрира Теодора, отпивайки от виното си. „Не забравяйте, че в онази стая нямаше и следа от насилие. Вратата не беше разбита. Тя е влязла там сама или с някого, когото е познавала.“
„Аз чух стъпки“, повторих аз за пореден път. „Тихи, предпазливи стъпки. И бяха на един човек, сигурна съм.“
Мая въздъхна тежко. „И какво от това? Дори да е била тя, защо ще се заключва в някакъв прашен склад и ще се прави на заспала? Няма никаква логика.“
„Освен ако не е чакала някого“, подхвърли Теодора тихо. „Или се е криела от някого.“
Думите ѝ увиснаха в стаята. Всички се замислихме. Лилия винаги е била малко по-потайна от останалите. Имаше периоди, в които изчезваше за ден-два, а после се появяваше с неясни обяснения за „семейни ангажименти“. Винаги беше облечена скъпо, но никога не говореше за работа. Живееше в хубав апартамент под наем в центъра, но ние не познавахме родителите ѝ, нито знаехме с какво точно се занимават. Приемахме я такава, каквато е. Може би това беше грешката ни.
„Трябва да говорим с нея“, казах аз твърдо. „Всички заедно. Да ѝ кажем, че сме до нея, каквото и да се е случило, но не можем да продължаваме да живеем в тази лъжа.“
Решихме да го направим. Още на следващия ден. Но съдбата отново ни изпревари. И този път разкритието дойде не от разговор, а от една случайна среща, която преобърна всичко и ни показа, че сме надникнали в свят, за чието съществуване дори не подозирахме. Свят на пари, тайни и скрити животи, в който нашето момичешко приятелство беше просто незначителна песъчинка.
Глава 3: Сенките на миналото
Денят беше слънчев и необичайно топъл за сезона. Бях в библиотеката на университета, заровена в учебници за предстоящ изпит, когато телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Симона: „Спешно ела пред галерията на центъра. Няма да повярваш на очите си.“
Оставих всичко и хукнах. Симона имаше ателие близо до главната улица и често наблюдаваше живота от прозореца си, докато рисуваше. Когато пристигнах, я заварих да наднича иззад ъгъла на сградата, а в очите ѝ имаше странна смесица от шок и възмущение.
„Какво има?“, попитах аз задъхано.
Тя не каза нищо, само посочи с глава към отсрещния тротоар. Там, пред входа на един от най-скъпите и луксозни ресторанти в града, беше паркиран лъскав черен автомобил с тъмни стъкла. До него стоеше Лилия. Изглеждаше ослепително в елегантна рокля, която никога не бяхме виждали. Косата ѝ беше прибрана в сложен кок, а на лицето ѝ имаше изражение на нетърпеливо очакване.
Тогава от ресторанта излезе мъж. Беше на възраст около петдесетте, с прошарена коса, облечен в безупречен костюм. Излъчваше власт и самочувствие. Той се приближи до Лилия, каза ѝ нещо с усмивка, която не достигаше до очите му, и галантно отвори вратата на колата за нея. Лилия се качи без да се оглежда. Мъжът седна на шофьорското място и колата потегли плавно, изчезвайки в трафика.
Стояхме като вкаменени.
„Това ли е…“, започнах аз, но не можех да довърша изречението.
„Това е Димитър“, довърши Симона вместо мен. Гласът ѝ беше леден. „Един от най-големите строителни предприемачи в страната. Женен. С две деца. Майка ми го познава покрай някакви благотворителни събития. Казва, че е безскрупулен бизнесмен и пълен боклук като човек.“
Светът ми се завъртя. Лилия. Нашата Лилия. С този мъж. Всичко започна да придобива зловещ смисъл. Скъпите дрехи, потайността, необяснимите отсъствия. Париж.
„Мислиш ли, че той е бил там?“, попитах аз, макар вече да знаех отговора.
„А ти какво мислиш?“, отвърна Симона с горчивина. „Мисля, че нашата приятелка води двойствен живот, за който не сме имали и най-малка представа. И онази амнезия в Париж е била просто театър. Най-вероятно той е дошъл в апартамента, скарали са се за нещо и тя е разиграла целия този цирк, за да не се налага да дава обяснения.“
Думите ѝ звучаха логично, но нещо в мен се съпротивляваше. Спомних си празния поглед на Лилия, истинския страх в очите ѝ, когато се събуди в онази стая. Дали един човек може да бъде толкова добър актьор?
Реших, че не мога да оставя нещата така. Трябваше да знам истината. Обзе ме трескаво, почти маниакално желание да разплета тази мрежа от лъжи. Вечерта, вместо да уча, аз седях пред компютъра и търсех информация за Димитър. Името му беше навсякъде – статии за нови строителни проекти, интервюта за икономически издания, снимки от светски събития, на които винаги позираше до съпругата си – красива, елегантна жена с тъжна усмивка.
Открих и нещо друго. Една от фирмите на Димитър се занимаваше с управление на имоти в чужбина. Специализирала се беше в луксозни апартаменти под наем в големи европейски столици. Включително Париж. Сърцето ми подскочи. Спомних си името на сайта, през който бяхме наели нашия апартамент. Намерих го в историята на браузъра си. И там, в секцията „За нас“, сред имената на партньорите, стоеше логото на фирмата на Димитър.
Вече нямах никакво съмнение. Той не просто е бил в Париж. Той беше организирал всичко. Апартаментът, в който бяхме отседнали, беше негов. Той беше ключът към цялата мистерия.
На следващия ден се изправих пред Лилия. Намерих я в едно кафене, където седеше сама и разглеждаше някакво списание с отегчен вид. Седнах на масата ѝ без да кажа и дума. Тя вдигна поглед, изненадана.
„Ани! Какво има? Случило ли се е нещо?“
„Ти ми кажи, Лилия. Случило ли се е нещо?“, попитах аз, а гласът ми беше студен като стомана. „Например, нещо, свързано с мъж на име Димитър?“
Цветът се оттече от лицето ѝ. За части от секундата в очите ѝ видях паника, същата онази паника от стаята в Париж. Но тя бързо я прикри с маска на възмущение.
„Не знам за какво говориш. Кой е този Димитър?“
„О, хайде, Лили! Престани с театъра! Видяхме те с него. Симона го познава. Знаем кой е. Знаем, че е женен. И знаем, че апартаментът в Париж е негов. Сега искам да ми кажеш истината. Какво се случи онази нощ?“
Тя мълчеше. Гледаше ме с омраза, сякаш аз бях виновна за нещо.
„Нямате право да се ровите в живота ми!“, изсъска тя. „Това не ви засяга!“
„Засяга ни, защото бяхме там!“, повиших тон аз. „Засяга ни, защото се страхувахме за теб, защото умирахме от притеснение, докато ти си разигравала сценки! Какво искаше той от теб? Защо се скарахте? Той ли те заключи в онази стая?“
При споменаването на стаята, тя трепна.
„Нищо не разбираш“, прошепна тя, повече на себе си, отколкото на мен. „По-добре е да не знаеш. За ваша безопасност.“
„За наша безопасност?“, изсмях се аз горчиво. „От какво да ни пазиш? От любовника си ли?“
Това беше краят на разговора. Тя стана рязко, грабна чантата си и излезе от кафенето, без да се обърне. Остави ме сама с горчивия вкус на предателството и с още повече въпроси.
Ясно беше, че Лилия е затънала до гуша. Но в какво точно? Дали беше просто банална история за любовница на богат мъж, или имаше нещо повече, нещо по-тъмно и опасно? Думите ѝ „за ваша безопасност“ отекваха в ума ми. Дали това беше просто драматичен опит да се измъкне, или наистина бяхме в опасност?
Разказах на Мая и Теодора за разговора. Реакцията им беше очаквана. Мая беше бясна, чувстваше се използвана и излъгана. Теодора, както винаги, беше по-обрана, но в очите ѝ се четеше разочарование.
„Тя направи своя избор“, каза Мая с леден глас. „Аз съм дотук. Имам си достатъчно проблеми с моя кредит и с моята работа, за да се занимавам с нейните драми. За мен тя вече не съществува.“
Приятелството ни, което смятахме за неразрушимо, започна да се пропуква. Париж беше само началото. Истинското изпитание тепърва предстоеше.
Глава 4: Разделени пътища
След онзи ден нищо вече не беше същото. Невидимата нишка, която ни свързваше, се скъса. Опитите на Симона да действа като помирител се проваляха един след друг. Лилия отказа всякакъв контакт с нас. Спря да отговаря на обажданията ни и дори блокира профилите ни в социалните мрежи. Сякаш искаше да изтрие всяка следа от съществуването ни в новия си, лъскав живот.
Мая, вярна на думата си, се потопи изцяло в работата си. Прекарваше по дванадесет часа в офиса, опитвайки се да докаже на шефовете си, че е най-добрият избор за ръководител на нов, ключов проект. Вноската по ипотечния ѝ кредит беше непосилна и тя живееше в постоянен страх, че няма да се справи. Драмата с Лилия беше последното нещо, от което имаше нужда. Когато споменавахме името ѝ, лицето на Мая се вкаменяваше. „Тя избра парите пред нас. Край на темата.“
Теодора също се дистанцира, но по свой начин. Като бъдещ юрист, тя гледаше на ситуацията като на казус, в който емоциите само пречат. „Лилия е пълнолетна“, казваше тя с присъщата си обективност. „Тя има право да влиза във връзки, с когото пожелае, дори ако изборът ѝ е морално укорим. Ние нямаме право да я съдим или да се месим. Нашата роля като приятели приключи в момента, в който тя избра лъжата.“ Тя се отдаде на подготовката си за предстоящите държавни изпити с удвоена енергия, сякаш страниците на учебниците по право можеха да я предпазят от хаоса на реалния живот.
Единствено Симона не можеше да се примири. Нейната артистична и чувствителна душа отказваше да приеме, че приятелството ни може да свърши така. Тя продължаваше да звъни на Лилия, да ѝ оставя гласови съобщения, да ѝ пише имейли. „Тя е в беда, усещам го“, повтаряше ми Симона. „Този мъж я контролира. Тя не е себе си. Трябва да ѝ помогнем.“
Аз бях разкъсвана между гнева на Мая, рационалността на Теодора и състраданието на Симона. От една страна, се чувствах предадена. Лилия ни беше използвала като параван за тайната си среща в Париж. Беше ни въвлякла в мръсните си игри и ни беше излъгала в очите. Но от друга страна, не можех да избия от главата си онзи поглед, пълен със страх. И думите: „По-добре е да не знаете. За ваша безопасност.“
Каква безопасност? Каква заплаха можеше да представлява един богат, женен мъж? Освен разбито сърце и унижение, какво друго можеше да причини?
Минаха няколко седмици. Животът продължи своя ход, но празнината, оставена от Лилия, беше осезаема. Четиримата бяхме като маса с липсващ крак – нестабилни и непълни.
Един ден, докато се прибирах от университета, видях нещо, което ме накара да спра на място. На отсрещния тротоар, пред една адвокатска кантора, стояха Димитър и Лилия. Но този път те не си разменяха усмивки. Лицето на Димитър беше мрачно, а жестовете му – резки и властни. Лилия стоеше пред него със сведена глава, а раменете ѝ трепереха. Той ѝ говореше нещо тихо и настойчиво, като от време на време я сграбчваше за ръката. Тя не се съпротивляваше, просто стоеше там, като кукла на конци. След няколко минути напрегнат разговор, от кантората излезе жена. Беше облечена в строг делови костюм, с коса, прибрана на стегнат кок. Тя кимна на Димитър, погледна Лилия с ледено презрение и им подаде папка с документи. Лилия я взе с трепереща ръка. После Димитър я хвана под ръка, почти насила я вкара в колата си и потеглиха с мръсна газ.
Застанах там, на тротоара, и осъзнах, че Симона е права. Това не беше любовна връзка. Това беше нещо друго. Нещо, което приличаше повече на затвор. Лилия не беше господарка на положението, тя беше жертва. Но жертва на какво?
Още същата вечер се обадих на Симона. Разказах ѝ какво съм видяла.
„Знаех си!“, извика тя в слушалката. „Трябва да направим нещо, Ани! Не можем да я оставим така!“
„Но какво?“, попитах аз безпомощно. „Тя не иска помощта ни. Мая и Теодора няма да се съгласят да се замесваме.“
„Тогава ще бъдем само двете!“, заяви Симона с решителност, която рядко проявяваше. „Ще разберем коя е тази адвокатка. Ще разберем какво има в тези документи. Ще разберем в какво се е забъркала Лилия и ще я измъкнем!“
Планът ѝ звучеше налудничаво и опасно. Но като гледах назад към всичко, което се беше случило – мистериозната амнезия, лъжите, властния поглед на Димитър, страхът в очите на Лилия – знаех, че нямаме друг избор. Ако искахме да си върнем приятелката, трябваше да влезем в света на нейния покровител. Свят, управляван от закони, които не познавахме, и пълен с опасности, които не можехме да предвидим. Пътищата ни може и да се бяха разделили, но съдбата отново ни събираше, тласкайки ни към неизбежна конфронтация.
Глава 5: Мрежата на лъжите
Първата ни задача беше да разберем коя е жената от адвокатската кантора. На следващия ден, под предлог че отива на среща, се върнах на същото място. Табелата на входа беше от полиран месинг и на нея с елегантни букви беше изписано: „Адвокатска кантора ‘Теодора и партньори’“. Името ме прободе като игла. Съвпадението беше твърде голямо, за да е случайно. Но не, това не можеше да е нашата Теодора. Тя все още беше студентка. Вероятно беше просто съвпадение на имената. Жената, която видях, беше поне с десет години по-възрастна.
Въпреки това, реших да проверя. Използвах правните бази данни, до които имах достъп през университетската мрежа. Името на адвокатката, ръководеща кантората, беше Теодора Ангелова. Описанието ѝ съвпадаше – специалист по корпоративно и семейно право, известна със своята безкомпромисност и агресивен стил в съда. Наричаха я „Акулата“. И тя определено не беше нашата приятелка. Но работеше за Димитър. А това я правеше наш враг.
Междувременно, докато със Симона крояхме планове, се случи нещо неочаквано. Една вечер на вратата ми се позвъни. Беше съпругата на Димитър, Ирина. Познах я от снимките в списанията. Изглеждаше по-крехка и уморена на живо. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, но стойката ѝ беше изправена и горда.
„Вие сте Ани, нали?“, попита тя с тих, но твърд глас. „Приятелката на Лилия.“
Бях стъписана. Как ме беше намерила? Какво искаше от мен?
„Да, аз съм. Заповядайте“, казах аз, отстъпвайки от вратата.
Тя влезе и седна на ръба на дивана, отказвайки чаша вода.
„Няма да ви губя времето. Знам за съпруга ми и вашата приятелка. Знам отдавна. Това не е първата му изневяра, нито вероятно ще е последната. Но този път е различно. Този път той е обсебен. И е опасен.“
Тя ме погледна право в очите. „Бяхте заедно в Париж, нали? Всички вие. Аз наех частен детектив. Той ми даде снимки. И ми разказа за инцидента. За това как приятелката ви е била намерена заключена в стая, без спомени.“
Дъхът ми спря. Значи всичко е било известно. Били сме наблюдавани.
„Детективът ми каза, че това е типичен похват на Димитър“, продължи Ирина, а гласът ѝ трепереше от потискан гняв. „Той обича да контролира всичко и всички. Обича да всява страх. Прави го, за да покаже на любовниците си, че са негова собственост. Че може да ги накара да изчезнат, ако пожелаят. Това, което се е случило с приятелката ви, не е било амнезия. Било е предупреждение.“
Всичко се свърза. Стъпките, които чух. Това е бил той. Влязъл е в апартамента, вероятно с ключ, който е имал. Взел е Лилия, може би след като я е упоил леко, и я е заключил в онази стая. За да я сплаши. За да ѝ покаже кой командва. А тя, ужасена, е изиграла театъра с амнезията, защото не е смеела да каже истината.
„Искам да подам молба за развод“, каза Ирина. „Но ми трябва помощ. Той е обвързал всичките ни активи в сложни фирмени схеми. Адвокатката му, онази усойница Теодора, е гений в прикриването на следи. Трябват ми доказателства. Трябва ми свидетел. Трябва ми вашата приятелка.“
Тя ме погледна с молба. „Знам, че ви е ядосала. Знам, че ви е излъгала. Но тя е просто поредното момиче, уловено в капана му. Той ги намира млади, амбициозни, може би с финансови проблеми. Обещава им света, а после ги унищожава. Помогнете ми да го спра. И ще помогнете и на нея.“
Предложението ѝ беше рисковано. Да се изправим срещу Димитър беше равносилно на самоубийство. Той беше могъщ, с връзки навсякъде. Можеше да съсипе живота на всяка една от нас с едно телефонно обаждане. Можеше да накара Мая да загуби работата си и апартамента си. Можеше да провали изпитите на Теодора. Можеше да унищожи крехката кариера на Симона като художник.
Но когато погледнах в отчаяните очи на тази измамена жена, видях отражение на собствения си страх за Лилия. Ирина беше права. Лилия не беше злодей, тя беше жертва. И ние, нейните приятелки, я бяхме изоставили точно когато е имала най-голяма нужда от нас.
Съгласих се. Казах на Ирина, че ще говоря с останалите и ще се опитам да ги убедя. Казах ѝ, че първо трябва да стигнем до Лилия и да я накараме да проговори.
Още същата вечер събрах Мая, Теодора и Симона. Разказах им за срещата с Ирина, за думите ѝ, за предложението ѝ.
Мая, както очаквах, беше категорично против.
„Да не си луда? Да се забъркваме в развода на този човек? Той ще ни смачка! Имам ипотека, Ани! Не мога да си позволя да загубя работата си заради глупостта на Лилия!“
Но тогава Теодора, която досега мълчеше и слушаше внимателно, се обади.
„Може би не е толкова лудо“, каза тя бавно, а в очите ѝ проблясваше пламъчето на професионалния интерес. „Ако този Димитър наистина е толкова безскрупулен, колкото го описват, значи е оставил следи. Финансови, документални. Адвокатката му може да е добра, но не е непогрешима. А един такъв случай… един такъв случай може да бъде огромен тласък за кариерата на млад адвокат.“
Тя ни погледна. „Не казвам, че трябва да се хвърлим с главата напред. Но ако действаме умно, ако съберем правилните доказателства… можем да го победим. И да помогнем на Лилия. В крайна сметка, тя все още е наша приятелка. И ние ѝ дължим това.“
Думите на Теодора промениха всичко. Дори Мая се замисли. Идеята да се борим не просто от емоции, а със стратегия и закон, ѝ допадна. Симона, разбира се, беше на седмото небе от щастие, че отново сме обединени.
Така, в малкия, полупразен апартамент на Мая, под тежестта на ипотечния ѝ кредит, ние сключихме съюз. Четири приятелки срещу един от най-влиятелните мъже в страната. Бяхме уплашени, но и решени. Мрежата на лъжите, изплетена от Димитър, беше сложна и опасна. Но ние бяхме готови да я разкъсаме, нишка по нишка, докато не стигнем до истината. Първата ни стъпка беше ясна: трябваше да намерим начин да говорим с Лилия. Сама. Далеч от очите на нейния тъмничар.
Глава 6: Цената на истината
Да стигнем до Лилия се оказа по-трудно, отколкото предполагахме. Тя сякаш живееше в златна клетка. Димитър я беше настанил в луксозен апартамент в затворен комплекс с денонощна охрана. Не шофираше сама – навсякъде я водеше личният му шофьор. Телефонът ѝ очевидно се следеше, защото всеки наш опит да се свържем оставаше без отговор.
Минаха дни на безплодно наблюдение и планиране. Теодора използваше контактите си в правните среди, за да събира информация за бизнес делата на Димитър, търсейки слабо място, пробойна в бронята му. Мая, със своята корпоративна проницателност, анализираше публичните му финансови отчети, опитвайки се да намери несъответствия. Аз и Симона се заехме с наблюдението. Редувахме се да стоим в едно кафене срещу комплекса, в който живееше Лилия, надявайки се да я зърнем сама дори за минута.
Пробивът дойде от най-неочакваното място. Една вечер на телефона ми се обади скрит номер. Вдигнах предпазливо.
„Ало?“
От другата страна се чу мъжки глас. Беше напрегнат и приглушен.
„Ти си приятелката на Лилия, нали? Ани?“
Сърцето ми подскочи. „Кой се обажда?“
„Няма значение. Слушай ме внимателно. Не се забърквайте с Димитър. Той не е този, за когото го мислите. По-опасен е, отколкото можете да си представите.“
„Кой сте вие? Какво искате?“, попитах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
„Искам да ви предупредя. И да си получа това, което ми дължат. Лилия не е просто негова любовница. Тя е в капан заради мен. Дължи ми пари. Много пари. Заем, който взе преди време, за да помогне на семейството си. Аз я запознах с Димитър. Мислех, че ще бъде лесно – тя ще вземе парите от него и ще ми се издължи. Но той я хареса. Реши, че я иска за себе си. И сега не я пуска.“
Всичко започваше да се изяснява. Значи е имало и трети човек в тази мръсна игра.
„Колко пари?“, попитах аз.
„Достатъчно, за да ти счупят краката. И не само твоите. Аз съм търпелив, но търпението ми се изчерпва. Кажи на Лилия, че Павел я търси. И че ако скоро не получа парите си, ще проговоря. Ще разкажа всичко – и на Димитър, и на жена му, и на когото трябва. И тогава всички ще страдате.“
Връзката прекъсна.
Стоях с телефон в ръка, трепереща. Този мъж, Павел, беше липсващото парче от пъзела. Лилия не беше златотърсачка. Тя е била отчаяна. Взела е заем от грешния човек, за да помогне на семейството си, за което никога не ни беше говорила. И се е оказала в капан между двама безскрупулни мъже – лихваря, който иска парите си, и олигарха, който я иска като трофей.
Разказах на останалите за обаждането. Новината ги шокира, но и ги амбицира още повече.
„Това променя всичко!“, каза Теодора. „Сега имаме свидетел. Имаме мотив. Лилия не е съучастник, тя е жертва на изнудване. Това може да се използва в съда.“
„Но е и по-опасно“, добави Мая с тревога. „Този Павел звучи като бандит. Ако се забъркаме с него…“
„Нямаме избор“, прекъсна я Симона. „Сега повече от всякога трябва да измъкнем Лилия. Преди някой от тези двамата да я нарани.“
Имахме нужда от план. Решихме да използваме единственото слабо място на Димитър, което знаехме – суетата му. Той трябваше да присъства на голямо благотворително събитие след няколко дни – бал, който събираше целия елит на града. Беше ясно, че ще бъде там със съпругата си Ирина. Това означаваше, че за няколко часа Лилия ще бъде сама.
Ирина ни помогна. Тя ни информира, че охраната на комплекса е инструктирана да не допуска никого до апартамента, но има заден вход, използван от персонала по поддръжката, който не се наблюдава толкова стриктно. Тя щеше да се погрижи в нощта на бала един от нейните доверени хора да „разсее“ охраната на задния вход за десет минути. Това беше нашият прозорец.
Планът беше рискован до безумие. Аз и Симона щяхме да влезем. Мая щеше да ни чака в колата наблизо, готова да потеглим веднага. А Теодора щеше да е на телефона, в готовност да се обади на когото трябва, ако нещата се объркат.
В нощта на събитието сърцата ни щяха да изскочат. Наблюдавахме как черният автомобил на Димитър напуска комплекса. Вътре видяхме силуета му до този на Ирина. Изчакахме половин час, за да сме сигурни, че са далеч. После получихме съобщение от Ирина: „Сега“.
Спуснахме се към задния вход. Както тя беше обещала, пазачът го нямаше на поста му. Вратата не беше заключена. Промъкнахме се вътре и се озовахме в служебен коридор. Намерихме аварийното стълбище и се заизкачвахме към последния етаж, където се намираше апартаментът. Бяхме облечени в тъмни дрехи, движехме се безшумно като сенки.
Застанахме пред вратата на апартамента. Нямахме ключ. Но Симона, която в младежките си години беше имала бурен период, носеше в чантата си комплект шперцове. „Никога не знаеш кога ще ти потрябват“, беше казала тя на шега. Сега тази нейна странна предвидливост можеше да ни спаси.
С треперещи ръце тя се зае с ключалката. Всяко изщракване отекваше в тишината като изстрел. След цяла вечност, която вероятно беше не повече от две минути, се чу тихо „клик“. Вратата се отвори.
Влязохме вътре. Апартаментът беше огромен, обзаведен безлично и студено, като хотелски апартамент. Всичко беше подредено до съвършенство. Във въздуха се носеше слаб аромат на скъп парфюм.
Намерихме Лилия в спалнята. Седеше на ръба на леглото, взирайки се в една точка на стената. Беше облечена в обикновена тениска и панталон, а лицето ѝ беше безизразно. Когато ни видя, в очите ѝ нямаше изненада, а само безкрайна умора.
„Знаех си, че ще дойдете“, каза тя с равен глас. „Вие никога не се отказвате.“
„Лили, трябва да тръгваме“, прошепна Симона и се приближи до нея. „Дойдохме да те измъкнем.“
Лилия поклати глава. „Няма къде да отида. Ако избягам, той ще ме намери. Ако се върна при Павел, той ще ме убие.“
„Ние ще те защитим“, казах аз твърдо. „Ирина, съпругата на Димитър, е на наша страна. Тя иска развод. Иска да свидетелстваш срещу него. Теодора вече подготвя нещата. Ще го вкараме в съда.“
Лилия се изсмя, но смехът ѝ беше кух и горчив. „Вие не разбирате. Не става въпрос само за пари и изневери. Става въпрос за контрол. Той знае всичко за мен. За семейството ми. За дълга ми към Павел. Той държи живота ми в ръцете си. В онази нощ в Париж, той ми показа какво може да се случи, ако не се подчинявам. Не ме е докоснал. Просто ми даде нещо в питието, нещо, което те прави объркан и отстъпчив. И после ме заключи. Каза ми, че следващия път няма да е толкова милостив. Че може да ме накара да изчезна и никой никога няма да ме намери.“
Тя ни погледна, а в очите ѝ имаше сълзи. „Цената на истината е твърде висока, Ани. Не мога да си я позволя. И не искам вие да я плащате вместо мен.“
Точно в този момент входната врата на апартамента се отвори с трясък. На прага стоеше Димитър. Очите му горяха от ярост. До него беше адвокатката му Теодора, която ни гледаше с ледена, триумфална усмивка.
„Каква мила приятелска сбирка“, каза Димитър с глас, който вещаеше буря. „Но се страхувам, че ще трябва да я прекратим. Изглежда, че сте нахлули с взлом в частен имот. А това, доколкото знам, е престъпление.“
Капанът беше щракнал. Някой ни беше предал.
Глава 7: Бурята се надига
Сърцето ми спря. Стояхме замръзнали на място, уловени в светлината на прожекторите като уплашени животни. Димитър влезе в стаята с бавна, хищническа походка, следван от своята адвокатка. Лилия се сви на леглото, сякаш искаше да стане невидима.
„Ирина е толкова предсказуема“, каза Димитър с презрителна усмивка. „Наистина ли си помислихте, че можете да ме надхитрите с помощта на една истерична жена? От месеци знам за нейния детектив. От седмици знам, че се е свързала с вас. Просто чаках да направите грешната стъпка.“ Той се обърна към адвокатката си. „Теодора, моля, обади се на полицията. Имаме нарушители.“
„Не!“, извика Лилия и скочи на крака. „Моля те, не го прави! Те са тук заради мен. Аз ги извиках.“ Това беше лъжа, отчаян опит да ни защити.
Димитър я изгледа с леден поглед. „Млъкни. Ти ще направиш това, което ти кажа.“
Адвокатката вече беше извадила телефона си. Паниката ме заля като ледена вълна. Обвинение в проникване с взлом щеше да съсипе живота ни. Аз щях да бъда изключена от университета. Симона щеше да има криминално досие, което щеше да сложи край на мечтите ѝ за изложби в чужбина. Да не говорим за Мая и Теодора, които щяха да бъдат въвлечени като съучастници.
Точно тогава телефонът ми извибрира в джоба. Беше съобщение от нашата Теодора. Пишеше само: „Протакайте. Печеля време.“
Какво означаваше това? Какво можеше да направи тя от разстояние?
Трябваше да рискувам. Поех си дъх и се изправих срещу Димитър.
„Няма да се обаждате на никаква полиция“, казах аз с глас, който трепереше по-малко, отколкото очаквах. „Защото ако го направите, ние ще разкажем всичко. Не само за това как държите Лилия като затворник. А и за Павел. И за дълга. И за това как я изнудвате.“
При споменаването на името Павел, Димитър за пръв път трепна. Маската на самоувереността му се пропука за миг.
„Не знам за какво говориш.“
„О, знаете много добре“, продължих аз, набирайки смелост. „Знаем, че сте използвали дълга ѝ към него, за да я принудите да бъде с вас. Знаем, че сте я заплашвали. Това се нарича принуда и отвличане. И се наказва много по-сериозно от едно влизане без разрешение.“
Адвокатката Теодора свали телефона си и ни изгледа с професионален интерес. „Това са сериозни обвинения. Имате ли доказателства?“
„Имаме свидетел“, излъгах аз. „Самият Павел е готов да говори. Освен ако не получи парите, които Лилия му дължи. С лихвите.“
Това беше блъф, но изглежда подейства. Димитър и адвокатката му се спогледаха. Те не знаеха, че контактът ни с Павел е само едно анонимно телефонно обаждане. За тях той беше реална заплаха, неконтролируем фактор, който можеше да взриви цялата ситуация.
Настъпи напрегната тишина. В този момент се случи нещо, което промени изцяло играта. Вратата на апартамента, която все още беше отворена, се отвори още по-широко. На прага застана нашата Теодора. Но тя не беше сама. До нея стоеше Ирина. А зад тях – двама униформени полицаи.
„Добър вечер, господин Димитров“, каза Теодора със спокоен, леден глас. „Мисля, че имате нужда от адвокат. Но не от този.“ Тя кимна към своята съименничка.
Димитър беше вцепенен. Адвокатката му изглеждаше също толкова шокирана.
„Какво означава това?“, изсъска той.
„Това означава, че докато вие сте си играли на котка и мишка, ние си написахме домашното“, отвърна Теодора. „Госпожа Ирина Димитрова току-що подаде официална жалба срещу вас за домашно насилие и психически тормоз, с приложена молба за незабавна ограничителна заповед. Аз съм нейният нов адвокат.“
Тя подаде папка с документи на единия от полицаите.
„Освен това, преди няколко минути, подадох сигнал на спешния телефон. Моя приятелка, Ани, ми се обади и с панически глас ми каза, че вие я държите против волята ѝ в този апартамент. Записът от разговора е наличен.“ Тя ме погледна и ми смигна едва забележимо. Гениално. Беше предвидила, че може да попаднем в капан и е подготвила контраатака.
Полицаите влязоха в стаята. Атмосферата се промени моментално. Вече не бяхме нарушители. Бяхме потенциални жертви.
„Господин Димитров, ще трябва да дойдете с нас в районното управление за обяснения“, каза по-възрастният полицай със строг тон.
Бурята се беше разразила. Лицето на Димитър премина през гама от емоции – от шок, през ярост, до ледена омраза. Той погледна първо жена си, после Лилия, а накрая се спря на нас четирите.
„Ще съжалявате за това“, процеди той през зъби. „Всички вие. Ще ви унищожа.“
Докато го извеждаха, адвокатката му се приближи до Теодора.
„Добър ход, колега“, каза тя с неохотно уважение. „Но не си мислете, че сте спечелили. Войната тепърва започва.“
„Знам“, отвърна нашата Теодора със спокойна усмивка. „И съм я очаквала с нетърпение.“
След като си тръгнаха, в апартамента настана тишина. Лилия се разплака. Симона я прегърна. Ирина стоеше встрани, с каменно лице, но в очите ѝ се четеше облекчение. Аз, Мая и Теодора се спогледахме. Бяхме спечелили първата битка. Но бяхме обявили война на много силен и отмъстителен враг. И знаехме, че той няма да се спре пред нищо, за да си отмъсти. Бурята може и да се беше разразила над главата на Димитър, но нейните мълнии тепърва щяха да започнат да падат върху нас.
Глава 8: Среща с врага
В следващите дни животът ни се превърна в бойно поле. Димитър беше освободен след няколко часа, но ограничителната заповед му забраняваше да доближава Ирина и Лилия. Това обаче не го спря. Той започна война на всички фронтове, използвайки най-силното си оръжие – парите и влиянието.
Първият удар беше насочен към Мая. Един ден тя беше извикана в кабинета на шефа си. Човекът, който доскоро я хвалеше и ѝ обещаваше повишение, сега я гледаше студено. Обясни ѝ, че един от ключовите инвеститори в компанията, фирма, свързана с империята на Димитър, е изразил „сериозни притеснения“ относно нейната „лоялност и професионална преценка“. Намекът беше ясен. Проектът, за който Мая работеше денонощно, ѝ беше отнет. Беше понижена в длъжност, а заплатата ѝ – намалена. Тя беше съсипана. Ипотечният ѝ кредит се превърна от тежко бреме в дамоклиев меч, надвиснал над главата ѝ.
Следващата беше Симона. Галерията, която беше обещала да организира първата ѝ самостоятелна изложба, внезапно се отказа. Официалната причина беше „промяна в програмата“, но собственикът на галерията беше близък приятел на един от бизнес партньорите на Димитър. Месеци труд и мечти отидоха на вятъра.
Той се опита да удари и Теодора, пускайки слухове в юридическите среди, че е неетична и използва незаконни методи. Но Теодора беше подготвена. Тя беше изрядна, педантична и вече си беше изградила репутация на непробиваема. Атаките срещу нея не постигнаха особен успех, но създадоха огромно напрежение.
Аз също усетих натиска. Един от преподавателите ми в университета, известен с връзките си в бизнес средите, започна да ме гледа накриво. Започна да оспорва всяка моя работа, да ми задава каверзни въпроси на семинари, правейки ученето ми истински ад.
Живеехме в постоянен стрес, оглеждахме се през рамо. Лилия се премести да живее при Симона. Беше уплашена и смазана от чувство за вина. „Всичко това е заради мен“, повтаряше тя непрекъснато. „Трябваше да се справя сама.“
„Престани“, казвахме ѝ ние. „Сега сме заедно в това. И ще излезем от него заедно.“
Междувременно, правната битка се разгаряше. Теодора беше истински воин. Тя работеше денонощно, ровеше се в документи, намираше пропуски в договори, оспорваше всяка стъпка на адвокатите на Димитър. Ирина се оказа силен съюзник – предостави достъп до лични документи и информация, която само тя можеше да знае.
Но ни липсваше ключов елемент – показанията на Лилия за случилото се в Париж и за изнудването. Тя все още се страхуваше да говори официално. Страхът, който Димитър беше посял в нея, беше дълбок.
И тогава Павел отново се появи. Този път не със скрито обаждане. Една вечер той ме причака пред входа на блока, в който живеех. Беше по-млад, отколкото си го представях, може би малко над тридесетте. Облечен в кожено яке, с къса коса и напрегнат поглед, който оглеждаше всичко наоколо. Не изглеждаше като мутра от филмите, а по-скоро като човек, притиснат до стената.
„Ани, нали?“, каза той. Не беше въпрос, а твърдение. „Трябва да поговорим.“
Поканих го да се качим, но той отказа. „По-добре тук, на открито.“ Разходихме се из кварталните градинки. Той запали цигара и започна да говори.
„Слушай, не искам проблеми. Искам си само парите. Тази ваша война с Димитър ми обърква плановете. Докато той е зает да ви съсипва, забравя да се погрижи за моя проблем.“
„Какъв точно е твоят проблем?“, попитах аз.
Той въздъхна. „Историята е дълга. Аз и Лилия се познаваме отдавна. Израснали сме в един и същ краен квартал. Родителите ѝ са добри хора, но много бедни. Преди година баща ѝ се разболя тежко. Нуждаеше се от спешна операция в чужбина, която струваше цяло състояние. Лилия беше отчаяна. Дойде при мен. Аз се занимавам с… да кажем, не съвсем официално кредитиране.“
Той ме погледна, за да види реакцията ми. Аз не казах нищо.
„Дадох ѝ парите“, продължи той. „Без да я натоварвам с големи лихви. Повече като на приятел. Но хората, за които работя аз, не са толкова сантиментални. Те искаха парите си обратно. С лихвите. Лилия започна работа, но не можеше да събере сумата. Тогава ми хрумна идеята. Познавах Димитър покрай едни стари сделки със земя. Знаех, че си пада по млади момичета. Запознах ги. Планът беше прост – тя да излезе с него няколко пъти, да му намекне за финансовите си проблеми, той да ѝ даде парите като „подарък“ и всички да са доволни.“
Той хвърли фаса си на земята и го стъпка с върха на обувката си. „Но планът се провали. Димитър не е просто богат чичко. Той е психопат. Обсеби я. Заплаши я, че ако го напусне, ще навреди на семейството ѝ. Заплаши и мен. Каза ми да стоя настрана, че той ще се „погрижи“ за дълга. Но не го направи. Само я държеше в плен, за да задоволява егото си.“
Сега вече разбирах всичко. Цялата трагедия, цялата мрежа от отчаяние, дългове и зависимости.
„Защо ми разказваш всичко това?“, попитах аз.
„Защото имам нужда от тези пари. И то бързо. Хората над мен стават нетърпеливи. И защото виждам, че вие сте единствените, които имат смелостта да се изправят срещу Димитър. Аз мога да ви помогна. Мога да свидетелствам. Мога да разкажа всичко, което знам – за дълга, за заплахите. Имам записи на разговори, съобщения. Всичко.“
„И какво искаш в замяна?“, попитах аз, предусещайки отговора.
„Парите. Цялата сума, която Лилия ми дължи. Щом делото приключи и Ирина получи своя дял от богатството на Димитър, тя ще плати дълга на Лилия. Искам това да бъде официално уговорено от вашите адвокати. Получа ли парите, получавате моето свидетелство. Това е сделката.“
Това беше нашият коз. Свидетелските показания на Павел, подкрепени с доказателства, щяха да бъдат решаващи. Те щяха да превърнат делото за развод в наказателен процес за изнудване и принуда.
Но сделката носеше и огромен риск. Да се доверим на човек като Павел беше опасно. Той играеше собствена игра. Освен това, ако Димитър разбереше, че преговаряме с него, можеше да стане непредвидим.
Стоях пред този непознат мъж, врагът, който се беше превърнал в неочакван съюзник. И знаех, C_HAPTER трябва да взема решение, което можеше или да ни донесе победа, или да ни повлече всички надолу, в бездната.
Глава 9: Точка на кипене
Представих предложението на Павел на останалите. Разрази се бурен спор. Мая беше категорично против.
„Да плащаме на лихвар? Да се съюзяваме с престъпник? Това е лудост! Ами ако вземе парите и изчезне? Или още по-лошо – ако ни изиграе и отиде при Димитър?“ Страхът от загубата на финансовата ѝ стабилност я правеше изключително предпазлива.
Теодора обаче видя потенциала. „Риск има, безспорно. Но показанията на този човек могат да обърнат делото. Ако има записи и съобщения, както твърди, това са железни доказателства. Можем да изготвим предварителен договор, който да го обвърже. Да му платим само след като даде показания пред съда.“
Симона, както винаги, мислеше за Лилия. „Ако това е единственият начин да се отървем от този дълг, който виси над главата ѝ, трябва да го направим. Тя никога няма да бъде истински свободна, докато не се изчисти с миналото си.“
Решението трябваше да бъде на Лилия. Събрахме се всички в ателието на Симона, сред миризмата на терпентин и маслени бои. Разказахме ѝ за срещата с Павел и за неговото предложение. Тя слушаше мълчаливо, с пребледняло лице. Когато свършихме, тя дълго гледа през прозореца, преди да проговори.
„Павел е прав“, каза тя тихо. „Аз съм виновна за всичко. Аз забърках тази каша с моята глупост и отчаяние. Този дълг е моят кръст и аз трябва да го нося. Но не искам повече да ви въвличам в това. Ако показанията му могат да спрат Димитър и да сложат край на този кошмар, тогава ще приема сделката. Ирина е добра жена. Не заслужава това, което Димитър ѝ причинява. Аз ще свидетелствам. Ще разкажа всичко. За Париж, за заплахите, за дълга. Време е да спра да се страхувам.“
В този момент видях онази Лилия, която познавахме преди. Смелата, решителна и борбена. Страхът в очите ѝ беше заменен с твърдост. Тя беше достигнала своята точка на кипене. Беше готова да се изправи срещу демоните си.
Решението беше взето. Теодора се свърза с Павел чрез временен, предплатен телефон. Проведоха няколко напрегнати разговора и се споразумяха за условията. Той щеше да предостави всички доказателства, които има, на Теодора. Тя щеше да ги използва, за да подготви делото. Плащането щеше да се извърши веднага след като той даде официални показания.
Следващите дни бяха изпълнени с трескава дейност. Теодора и нейният малък екип от стажанти анализираха доказателствата, предоставени от Павел. Бяха шокиращи. Записи на разговори, в които Димитър открито заплашваше и него, и Лилия. Банкови извлечения, показващи сложни финансови транзакции, целящи укриване на доходи. Доказателствата бяха повече от достатъчни.
Докато ние се готвехме за атака, Димитър също не спеше. Усещайки, че губи контрол, той стана още по-агресивен. Започна масирана медийна кампания срещу Ирина, представяйки я като нестабилна и алчна жена, която иска да съсипе репутацията му. Публикуваха се статии, пълни с лъжи и полуистини.
Той засили натиска и върху нас. Мая получи предизвестие за съкращение. Наложи се да започне да търси втора работа вечер, за да може да покрива вноските си. Наемодателят на Симона, подложен на натиск, се опита да я изгони от ателието ѝ под измислен предлог. Теодора беше обект на анонимни заплахи.
Напрежението достигна своя връх. Живеехме на ръба на нервен срив. Приятелството ни беше подложено на невиждано изпитание. Имаше моменти на отчаяние, на караници, на взаимни обвинения. Мая обвиняваше Лилия, че е съсипала живота ѝ. Симона обвиняваше Мая в егоизъм. Аз се опитвах да бъда медиатор, но често се чувствах безсилна.
Една вечер, след особено тежък ден, се събрахме в апартамента на Мая. Атмосферата беше ледена.
„Не мога повече“, каза Мая с треперещ глас, държейки в ръка поредното писмо от банката. „Ще загубя апартамента. Всичко, за което съм работила, отива по дяволите. И за какво? За да спасим една приятелка, която сама се набърка в кашата?“
„Не става въпрос само за Лилия!“, извика Симона. „Става въпрос за това да се изправим срещу един насилник! Става въпрос за справедливост!“
„Справедливостта няма да ми плати ипотеката!“, отвърна Мая.
Точно когато изглеждаше, че всичко ще се разпадне, Лилия се изправи.
„Мая е права“, каза тя тихо. „Аз съм виновна. И аз ще сложа край на това.“
Преди да успеем да реагираме, тя извади телефона си и набра номер.
„Ало, Димитър? Аз съм, Лилия. Искам да се видим. Сами. Има нещо, което трябва да ти предложа.“
Всички замръзнахме. Какво правеше тя? Да се срещне с него сама беше равносилно на самоубийство. Опитахме се да ѝ вземем телефона, но тя се отдръпна.
„Имам план“, каза тя, гледайки ни с новопридобита увереност. „Доверете ми се. За последен път.“
Точката на кипене беше достигната. Лилия беше решила да поеме нещата в свои ръце. Тя щеше да влезе в леговището на звяра. А ние можехме само да се молим планът ѝ да успее. Защото ако се провалеше, всички щяхме да бъдем повлечени надолу заедно с нея.
Глава 10: Изповеди
Планът на Лилия беше дързък и изключително опасен. Тя щеше да се срещне с Димитър в един от неговите „безопасни“ апартаменти – място, което той използваше за тайните си срещи. Щеше да му каже, че е готова да се откаже от показанията си, да се върне при него и да направи публично изявление, в което да опровергае всички обвинения на Ирина. В замяна, тя искаше той да плати дълга ѝ към Павел и да остави нас, нейните приятелки, на мира.
„Той е арогантен и самовлюбен“, обясни ни Лилия, докато ние я гледахме ужасено. „Егото му е наранено. Мисълта, че ме е „изгубил“, го побърква повече от съдебния процес. Той ще приеме предложението, защото за него това ще бъде най-голямата победа – да ме накара да се върна при него покорна и пречупена.“
„И ти наистина ли ще го направиш?“, попита Симона с ужас.
„Разбира се, че не“, отвърна Лилия. „Целият разговор ще бъде записан. Ще нося скрито записващо устройство. Ще го предизвикам да признае всичко – за Париж, за заплахите, за контрола. Ще го накарам да се похвали с властта си над мен. И този запис ще бъде последният пирон в ковчега му.“
Теодора веднага оцени потенциала. „Един такъв запис, направен без негово знание, може да не бъде приет като пряко доказателство в съда. Но може да бъде използван като средство за натиск. Може да бъде „изпуснат“ в медиите. Може да бъде предоставен на бизнес партньорите му. Ще го унищожи публично, дори преди съдът да се е произнесъл.“
Мая все още беше скептична. „Ами ако те претърси? Ако намери устройството? Какво ще ти направи тогава?“
„Няма да го намери“, каза Лилия. „Устройството ще бъде много малко, скрито в бижу, което той ми е подарил и което знам, че харесва. Няма да се усъмни.“
Въпреки огромния риск, ние се съгласихме. Нямахме друг избор. Това беше нашият финален гамбит.
В деня на срещата напрежението беше почти физическо. Помогнахме на Лилия да се приготви. Тя облече една от елегантните рокли, които той ѝ беше купил. Сложи бижуто със скрития микрофон. Изглеждаше спокойна, но ръцете ѝ бяха ледени.
„Каквото и да стане, знайте, че ви обичам“, каза тя, преди да излезе. „И съжалявам за всичко, през което ви прекарах.“
Срещата беше уговорена за вечерта. Ние четирите, заедно с Ирина, се събрахме в офиса на Теодора. Имахме връзка с микрофона на Лилия в реално време. Слушахме през високоговорител, а сърцата ни биеха в синхрон с всяка нейна стъпка.
Чухме как тя влиза в апартамента. Чухме гласа му – меден и фалшив.
„Знаех си, че ще се вразумиш, мила моя. Знаех, че не можеш без мен.“
Последваха няколко минути на незначителен разговор. Той ѝ наливаше вино, говореше ѝ за бъдещето, което могат да имат заедно, след като се „отърве“ от Ирина. Лилия играеше ролята си перфектно. Гласът ѝ беше покорен, леко треперещ.
Тогава тя започна.
„Димитър, преди да продължим… искам да съм сигурна. Наистина ли ще ме защитиш? Защото всички ме нападат. Приятелките ми, жена ти… дори онзи нещастник Павел. Страх ме е.“
„Няма от какво да се страхуваш, докато си с мен“, каза той, а в гласа му се долавяше самодоволство. „Аз ще се погрижа за всичко. Павел ще си получи парите и ще изчезне завинаги. Приятелките ти ще научат по трудния начин, че не трябва да се бъркат, където не им е работа. А Ирина… Ирина ще получи това, което заслужава – нищо.“
„Но какво ще кажем за Париж?“, прошепна Лилия. „Адвокатката на Ирина ще ме пита. Какво да кажа? Аз наистина не помня нищо от онази нощ…“
Той се изсмя. Силен, гръмък, неприятен смях.
„О, хайде, Лили. Разбира се, че помниш. Просто се научи да бъдеш послушна. Трябваше да ти дам малък урок. Да ти покажа, че не можеш да играеш игрички зад гърба ми. Онази стая беше просто напомняне. Напомняне, че ти си моя. И аз решавам кога влизаш и кога излизаш. Аз държа ключа. За всяка врата.“
В офиса на Теодора никой не дишаше. Той си признаваше. Всичко. С арогантността на човек, който смята, че е недосегаем.
„Значи ти… ти си ме заключил?“, попита Лилия с перфектно изигран трепет в гласа.
„Разбира се, че аз. Исках да си помислиш. Да осъзнаеш колко си сама и беззащитна без мен. И виж, подейства, нали? Сега си тук. Върна се там, където ти е мястото.“
Той продължи да говори. Да се хвали. Разказа в детайли как е заплашвал Павел, как е оказал натиск върху шефа на Мая, как е съсипал изложбата на Симона. Всяка дума беше като удар с камшик, но и като стъпка към победата. Той ни даваше всичко, от което се нуждаехме.
Изповедта му продължи близо половин час. Накрая, Лилия каза, че трябва да отиде до тоалетната. Това беше нашият сигнал.
„Имаме всичко“, каза Теодора и спря записа. „Повече от достатъчно.“
Тя веднага се обади на свой доверен контакт в една от големите новинарски агенции. Изпрати му файла със записа.
Планът беше да се срещнем с Лилия на уговорено място след половин час. Но тя не дойде. Мина час. Телефоните ѝ беше изключен. Паниката започна да ни завладява.
Дали не я е разкрил? Дали не я е наранил?
Точно когато бяхме на ръба на истерията, Теодора получи съобщение от анонимен номер. Беше снимка. На нея беше Лилия, в колата на Павел. Лицето ѝ беше спокойно. Под снимката имаше текст: „Аз я взех. Ще я пазя, докато не си получа парите. Не се притеснявайте, тя е в безопасност. Просто малка застраховка.“
Павел беше решил да не чака. Беше я взел веднага след срещата ѝ с Димитър. Беше я отвлякъл.
Кошмарът не беше свършил. Просто беше сменил главния си герой.
Глава 11: Ходът на пешката
Новината за отвличането на Лилия ни удари като гръм. Бяхме толкова близо до финала, а сега всичко се сриваше. Измъкнали я бяхме от един затвор, само за да попадне в друг.
Ирина беше първата, която реагира.
„Ще му платя“, каза тя твърдо. „Колкото и да иска. Имам достъп до лични сметки, които Димитър не знае. Ще събера парите.“
„Не можем да преговаряме с похитител!“, възрази Мая. „Трябва да се обадим в полицията!“
„И какво ще им кажем?“, контрира Теодора. „Че нашата приятелка, която доскоро беше държанка на олигарх, сега е отвлечена от лихваря, на когото дължи пари? И че ние сме в центъра на всичко това? Ще ни разследват всички. Ще разровят целия ни живот. А междувременно, Павел може да направи някоя глупост.“
Тя беше права. Бяхме затънали твърде дълбоко. Една грешна стъпка можеше да взриви всичко.
„Павел не е убиец“, казах аз, спомняйки си разговора си с него. „Той е просто отчаян. Иска си парите. Текстът на съобщението беше ясен – „тя е в безопасност“. Той я използва като застраховка. Няма да я нарани, защото тя е единственият му коз.“
Решихме да действаме на няколко фронта. Първо, Теодора трябваше да се свърже с Павел и да започне преговори. Да го убеди, че ще получи парите си, но трябва да бъде търпелив и да не прави нищо прибързано. Второ, трябваше да използваме записа от Димитър. И то веднага.
Планът на Теодора беше гениален в своята простота. Тя не изпрати записа на медиите веднага. Вместо това, тя го изпрати на двама души. Първият беше адвокатът на Димитър – не „Акулата“ Теодора, а главният юрисконсулт на неговия холдинг. Вторият беше най-големият му бизнес конкурент.
Съобщението беше кратко и ясно: „Това е запис на разговор с господин Димитров. Утре по същото време ще бъде изпратен до всички големи медии в страната. Имате 24 часа да предотвратите кризата.“
Това беше ход на пешка, който заплашваше царя. Не го нападахме директно. Принуждавахме неговите собствени фигури да се обърнат срещу него. Юрисконсултът му щеше да изпадне в паника от потенциалния срив на акциите и репутационните щети. Конкурентът му щеше да види златна възможност да го съсипе.
Ефектът беше почти моментален. Още същата вечер получихме обаждане. Беше адвокатката на Димитър, „Акулата“ Теодора. Гласът ѝ беше променен. Вече не беше арогантен и подигравателен. Беше делови и напрегнат.
„Искам среща“, каза тя. „Само аз и вие, колега. Да обсъдим условията за капитулация.“
Срещата се състоя на следващата сутрин, в неутрална територия – празна конферентна зала в бизнес център. Двете Теодори седнаха една срещу друга като двама генерали, които договарят примирие. Ние с Мая и Симона бяхме там за подкрепа.
„Клиентът ми е готов на споразумение“, започна адвокатката на Димитър без излишни увертюри. „Той ще се съгласи на всички финансови искания на съпругата си при развода. Ще се откаже от всякакви претенции. Ще прехвърли на нейно име значителна част от активите.“
Тя ни погледна. „Освен това, той ще се погрижи за всички проблеми, които е създал на вашите приятелки. Госпожица Мая ще бъде възстановена на позицията си, с увеличение на заплатата като компенсация. Галерията ще се „освободи“ и ще бъде на разположение за изложбата на госпожица Симона. Всякакъв натиск върху вас ще бъде прекратен.“
„А Лилия?“, попита нашата Теодора.
„Дългът ѝ ще бъде платен. Изцяло. Господин Димитров ще преведе сумата, която е необходима, по сметка, която посочите. Той се задължава никога повече да не я търси или доближава.“
Това беше пълна победа. Предлагаха ни всичко, което искахме.
„И какво искате в замяна?“, попита Теодора.
„Записът. Да ни бъде предаден и да гарантирате, че няма други копия. И пълно мълчание. Никой никога да не говори за случилото се.“
Теодора се усмихна леко. „Има само един малък проблем. Ние в момента не знаем къде е Лилия. И не можем да гарантираме нейната безопасност. Вашият клиент създаде тази ситуация с Павел. Той трябва и да я разреши.“
Адвокатката на Димитър кимна. „Разбирам. Дайте ни 12 часа.“
Това беше сюрреалистично. Вчера бяхме жертви, а днес диктувахме условията. Записът беше нашата атомна бомба и те знаеха, че няма да се поколебаем да я използваме. Ходът на пешката се беше оказал решаващ.
Следващите няколко часа бяха най-дългите в живота ни. Чакахме. Нямахме никаква информация. Теодора беше в постоянен контакт с Павел, уверявайки го, че парите ще бъдат преведени, но той трябваше да освободи Лилия невредима.
Късно следобед получих обаждане от непознат номер. Беше Лилия.
„Добре съм“, каза тя. Гласът ѝ беше уморен, но спокоен. „Пуснаха ме. Намирам се на една автогара извън града. Можете ли да дойдете да ме вземете?“
Всички скочихме в колата на Мая. Карахме като луди. Намерихме я да седи на една пейка, с малка раница до себе си. Когато ни видя, на лицето ѝ се изписа безкрайно облекчение. Прегърнахме се. Дълго, мълчаливо, освобождаващо.
По пътя тя ни разказа. Павел не я беше наранил. Държал я беше в една къща в някакво забравено от бога село. Бил е нервен, но не и зъл. Говорили са много. За миналото, за грешките. Сутринта при него дошли „хора на Димитър“. Предали му куфарче с пари. Той ги преброил, казал ѝ, че е свободна, и изчезнал.
Войната беше свършила. Бяхме победили. Но победата имаше горчив вкус. Всички бяхме променени. Бяхме видели най-грозното лице на човешката природа. И бяхме платили висока цена.
Глава 12: Финалният гамбит
След освобождаването на Лилия, събитията се развиха светкавично. Споразумението, договорено от двете Теодори, беше финализирано в рамките на дни. Адвокатите на Димитър, под заплахата от публичен скандал, действаха с невиждана експедитивност.
Ирина получи развод и финансова независимост, която надхвърляше очакванията ѝ. Тя беше свободна да започне нов живот, далеч от сянката на токсичния си съпруг. Част от парите, които получи, тя използва, за да създаде фондация за подпомагане на жертви на домашно насилие. Превърна болката си в сила, за да помага на други.
Мая беше върната на работа. Шефът ѝ се извини с половин уста, а бонусът, който получи като компенсация, беше достатъчен да покрие вноските по кредита ѝ за година напред. Тя си върна увереността, но нещо в нея се беше пречупило. Стана по-цинична, по-недоверчива към света на големия бизнес. Разбра, че лоялността и трудът не винаги са гаранция за успех.
Изложбата на Симона се състоя. Имаше огромен успех. Картините ѝ, създадени в периода на кризата, бяха по-мрачни, по-дълбоки и по-въздействащи от всичко, което беше рисувала преди. Критиците я похвалиха за нейната „зрялост и емоционална наситеност“. Тя продаде почти всичките си платна и получи покани за изложби в чужбина. Страданието беше катализирало таланта ѝ.
Теодора се превърна в изгряваща звезда в юридическите среди. Случаят „Димитров“ ѝ спечели репутация на блестящ стратег и безстрашен адвокат. Тя получи предложения за работа от най-големите кантори в страната, но избра да основе своя собствена, малка фирма, специализирана в защита на граждански права. Искаше да бъде от правилната страна на битката.
Павел изчезна. Предполагахме, че е напуснал страната. Беше получил парите си и беше започнал нов живот някъде, далеч от миналото. Той беше сива фигура, нито добър, нито лош, просто продукт на средата си, който се възползва от възможността да се измъкне.
А Димитър? Той загуби много, но не и всичко. Империята му беше разклатена, но не и разрушена. Репутацията му беше опетнена, но в неговите среди паметта е къса, а парите – всесилни. Той се оттегли за известно време от публичното пространство, вероятно изчаквайки бурята да отмине. Знаехме, че един ден ще се появи отново, може би с ново, по-младо момиче до себе си. Бяхме спечелили битката, но войната срещу хора като него никога не свършва.
Ние, четирите приятелки, също бяхме променени завинаги. Преживяното ни беше свързало по начин, който нищо не можеше да разкъса. Но беше оставило и белези.
Една вечер, месеци по-късно, се събрахме в ателието на Симона. Лилия беше там. Беше започнала работа в малка книжарница. Беше се преместила в скромен апартамент в крайните квартали. Беше спокойна. За пръв път от много време изглеждаше наистина щастлива в своята обикновеност.
Седяхме на пода, пиехме евтино вино от картонена кутия и си говорехме.
„Спомняте ли си Париж?“, попита изведнъж Симона. „Спомняте ли си колко развълнувани бяхме? Колко наивни?“
Всички се усмихнахме тъжно.
„Мисля, че тогава пораснахме“, каза Мая. „По най-трудния начин.“
„Аз съжалявам“, прошепна Лилия. „Все още съжалявам за всичко, което ви причиних.“
„Няма за какво“, казах аз и я прегърнах. „Всички правим грешки. Важното е, че се измъкнахме. Заедно.“
Теодора вдигна чашата си. „За нас“, каза тя. „За жените, които падат, но винаги намират сили да се изправят. За приятелството, което е по-силно от всеки мъж и от всички пари на света.“
Чукнахме се. В този момент, в малкото ателие, сред разхвърляни платна и мирис на боя, ние бяхме по-богати и по-силни от всеки олигарх. Бяхме оцелели. Бяхме се преборили. И бяхме заедно.
Финалният гамбит не беше просто записът, който съсипа Димитър. Финалният гамбит беше нашето единство. Нашата воля да се борим една за друга, дори когато всичко изглеждаше изгубено. Това беше нашата истинска победа.
Глава 13: Утрото след
Мина година. Животът бавно се върна към своя нормален ритъм, но това беше нова нормалност, изградена върху руините на миналото. Белезите останаха, не като болезнени рани, а като тихи напомняния за битката, която бяхме водили, и за цената, която бяхме платили.
Завърших университета с отличие. Темата на дипломната ми работа беше „Психологически травми и механизми за справяне при жертви на емоционален и икономически тормоз“. Използвах всичко, което научих, не само от учебниците, но и от живота. Започнах работа като стажант-терапевт в центъра на Ирина. Всеки ден се срещах с жени, чиито истории приличаха на нашата. Помагах им да намерят гласа си, точно както ние бяхме намерили нашия.
Мая напусна старата си работа. Не можеше повече да понася лицемерието на корпоративния свят. С част от парите, които спести, и с малък заем, тя отвори собствена малка консултантска фирма. Помагаше на малки бизнеси да се развиват. Беше по-трудно, по-несигурно, но за пръв път от години тя се чувстваше господар на собствената си съдба. Ипотеката вече не беше бреме, а инвестиция в нейната независимост.
Симона стана известна. Нейната изложба „Стаите на мълчанието“, вдъхновена от преживяванията ни, обиколи няколко европейски столици. Тя пътуваше, срещаше се с нови хора, но ателието ѝ си остана нейното светилище. Тя продължаваше да рисува не за слава или пари, а защото това беше нейният начин да превръща хаоса в красота, да намира смисъл в безсмислието.
Теодора се превърна в един от най-уважаваните млади адвокати в страната. Нейната кантора „Теодора и партньори“ (този път истинската) стана синоним на безкомпромисна борба за справедливост. Тя отказваше да работи с големи корпорации и богаташи като Димитър. Вместо това, защитаваше обикновени хора, бореше се за каузи, в които вярваше. Беше намерила своето призвание.
Лилия остана в книжарницата. Обичаше тишината, мириса на хартия и разговорите с хората за книги. Записа да учи задочно литература. Живееше скромно, но спокойно. Вече не търсеше блясък и лесен живот. Беше намерила щастието в малките неща – в чаша горещ чай, в хубава книга, в разходка в парка. Тя беше най-променена от всички ни. Беше загубила всичко, за да намери себе си.
Събирахме се често. Понякога в ателието на Симона, понякога в новия уютен дом на Мая, понякога просто на по кафе в квартала на Лилия. Вече не говорехме за Димитър. Името му беше станало като далечен, неприятен сън. Говорехме за работа, за мечти, за нови любови, за бъдещето.
Един ден седяхме на една пейка в парка, същата, на която някога бях говорила с Павел. Слънцето беше топло, а въздухът – чист.
„Странно е, нали?“, каза Лилия, гледайди децата, които играеха наблизо. „Ако не беше се случило всичко това, къде щяхме да бъдем сега?“
„Аз сигурно още щях да работя до припадък за някой шеф, който не ми знае името“, каза Мая.
„Аз сигурно щях да рисувам цветя и пейзажи“, добави Симона.
„Аз щях да преследвам кариера в някоя голяма кантора, защитавайки хора като Димитър“, каза Теодора с лека погнуса.
„А аз щях да бъда или мъртва, или напълно изгубена“, прошепна Лилия.
Погледнах ги. Четири жени, толкова различни, но свързани от невидима нишка.
„А аз сигурно все още щях да си мисля, че Париж е просто град за влюбени“, казах аз. „А той се оказа мястото, където приятелството ни беше изпитано и калено в огън.“
Останахме да мълчим. В тази тишина нямаше напрежение, нямаше неизказани думи. Имаше само разбиране. Разбирането, че понякога най-тъмните пътеки водят до най-светлите места. Че силата не се измерва в това никога да не паднеш, а в това да намериш начин да се изправиш отново. И че най-голямото богатство на света не са парите, нито властта, а да имаш някой, който да ти подаде ръка, когато си на дъното.
Утрото след бурята беше настъпило. И беше красиво.