Отидох на среща с човек, който знаеше, че съм веган. Той избра стекхаус.

Отидох на среща с човек, който знаеше, че съм веган. Той избра стекхаус.

Самата покана беше провокация, тих тест за моите граници, който усетих още докато четях съобщението. Мартин. Мъж, облечен в скъпи костюми и още по-скъпа арогантност. Познавахме се бегло, покрай едни общи събития, но той настояваше за тази „вечеря“. Твърдеше, Lе иска да „обсъдим нещо важно“. И ето ме тук.

Влязох в заведението и тежък, плътен облак от миризми ме удари в лицето. Смес от печено месо, разтопено масло, скъпи парфюми и дим от пури. Въздухът беше гъст, почти лепкав. Кадифени завеси в цвят бордо висяха от пода до тавана, поглъщайки звуците и светлината. Мястото беше тъмно, интимно по един хищнически начин. Масите бяха покрити с тежки бели покривки, а в центъра на всяка блещукаше по една свещ, хвърляща призрачни сенки по лицата на вечерящите.

Той вече беше там. Беше седнал в най-дълбокото сепаре, сякаш на трон. Махна ми с ръка, а на китката му проблесна часовник, който вероятно струваше колкото моето годишно следване.

„Лия! Най-сетне“, усмихна се той с усмивка, която не достигаше очите му. Очите му бяха студени, пресметливи. Огледа ме от главата до петите, докато си проправях път между масите, оценявайки роклята ми, обувките ми, сякаш бях актив, който той обмисляше да придобие.

„Мартин“, кимнах аз и седнах срещу него. Плюшената седалка беше твърде мека, погълна ме.

„Надявам се, че не си чакал дълго.“

„За хубавите неща си струва да се чака“, отвърна той, но погледът му вече шареше из залата. „Ще пиеш ли нещо? Виното тук е изключително. Имат едно…“

„Само вода, моля“, прекъснах го аз. „Газирана, ако може.“

Той повдигна вежда. Сякаш бях нарушила някакъв неписан протокол. Той повика сервитьора с леко щракване на пръсти, което ме накара да потръпна. Поръча си двойно уиски, отлежало, скъпо – направи го с онзи тон на човек, свикнал да получава най-доброто, без дори да поглежда цената.

„Е“, каза той, облегна се назад и сплете пръсти на корема си. „Радвам се, че прие. Знаех си, че ще намерим общ език. Въпреки… нали знаеш… твоите… особености.“

Особености. Така наричаше моите принципи. Моят избор да не бъда част от индустрия, която се основаваше на насилие. Той знаеше много добре. Бяхме говорили за това. Знаеше го, когато избра точно този ресторант. Това не беше пропуск. Беше демонстрация на сила. Искаше да ми покаже, че моите принципи нямат значение в неговия свят. В неговия свят парите и властта диктуваха всичко, дори и менюто.

„Мястото е… впечатляващо“, излъгах аз, оглеждайки масивните дървени греди по тавана. От кухнята се носеше цвърчене.

„Само най-доброто“, кимна Мартин. „Животът е твърде кратък за компромиси, Лия. Трябва да го научиш.“

Сервитьорът донесе напитките ни и две тежки, подвързани с кожа менюта. Отворих моето. Страниците бяха пълни с думи като „Ангус“, „Уагю“, „Блек Ангъс“, „фоа гра“. Всяко ястие беше описано с подробности, които караха стомаха ми да се свива. Най-долу, в ъгъла на последната страница, под „Гарнитури“, видях спасението си. „Сезонна салата“.

Мартин дори не отвори своето меню. „За мен – започна той, когато сервитьорът се върна, – донесете ми най-добрия телешки стек, който имате. Отлежал. Аламинут. Искам го „медиум-реър“, повече към „реър“. И добавете опашка от омар към него. Искам да е голяма. Аспержи със сос холандез отстрани.“

Сервитьорът кимаше раболепно. „Чудесен избор, господине.“

Погледът му се премести към мен. Беше изпитателен.

„А за дамата?“

Вдигнах поглед от менюто. „Аз ще желая само сезонната салата, моля. Без дресинг. Само зехтин и лимон отстрани.“

На лицето на Мартин за миг се изписа нещо като съжаление, бързо заменено от презрителна усмивка. „Сигурна ли си, Лия? Можеш да си поръчаш риба. Или…“

„Сигурна съм“, отвърнах твърдо. „Само салата. Благодаря.“

Сервитьорът прибра менютата и се отдалечи. Настъпи тишина, нарушавана само от приглушения звън на прибори върху порцелан. Мартин отпи голяма глътка от уискито си. Ледчетата изтракаха.

„Значи, салата“, каза той.

„Значи, салата“, потвърдих аз.

„Защо изобщо дойде?“

Въпросът увисна във въздуха. Защо наистина? Защото имах нужда да разбера. Имах нужда да видя докъде стига арогантността му. Имах нужда от отговори, които той дори не подозираше, че дължи.

Глава 2: Залогът

Разговорът беше едностранен. Мартин говореше. Аз слушах.

Той говореше за бизнес. За сделки, които „приключвал“. За новия си автомобил, внесен по поръчка. За плановете си да построи луксозен комплекс на мястото на стара, защитена гора. Той говореше за парите като за кислород – нещо, което приемаше за даденост, докато всички останали се бореха за глътка въздух.

„Баща ми, Радослав, винаги казва: „Мартине, ако искаш нещо, просто си го вземи. Светът е за тези, които действат, не за тези, които се колебаят.“ И той е прав. Виж ме сега. На тридесет и пет, а вече съм постигнал повече, отколкото повечето хора ще постигнат за цял живот.“

Кимнах, ръката ми стискаше чашата с газирана вода. Баща му. Радослав. Името отекна в съзнанието ми като камбана. Това беше името, което държеше семейството ми в желязна хватка. Това беше името, което караше сестра ми, Даниела, да плаче нощем.

Мислите ми се върнаха няколко седмици назад. Бях в малкия апартамент на Даниела, онзи, за който беше взела огромен ипотечен кредит. Децата спяха в другата стая. Даниела седеше на кухненската маса, заобиколена от разхвърляни пликове и сметки. Лицето ѝ беше бледо, под очите ѝ имаше тъмни кръгове.

„Не знам какво да правя, Лия“, прошепна тя, а гласът ѝ пресекна. „Стоян… той пак го е направил.“

Стоян. Нейният съпруг. Вечно преследващ „големия удар“, вечно затъващ в схеми.

„Какво е направил?“ Попитах, въпреки че сърцето ми вече се свиваше от страх.

„Взел е нов заем. Тайно. От някаква… небанкова институция. Компанията на Радослав.“

Тогава не знаех кой е Радослав. Но Даниела ми обясни. Той беше акула. Човек, който даваше бързи пари при невъзможни лихви. Стоян беше използвал парите, за да инвестира в поредния си провален проект, и сега дължаха сума, която не можеха да си представят. А ипотечният кредит за жилището им беше отделно. Сега компанията на Радослав искаше парите си. Веднага. И заплашваха да им вземат апартамента.

„Но как… апартаментът е ипотекиран към банката?“

„Той е фалшифицирал подписа ми“, изхлипа Даниела. „Подписал е някакъв запис на заповед, използвал е апартамента като допълнителна гаранция. Адвокатът каза, че е почти безнадеждно. Ще останем на улицата, Лия.“

От този ден животът ми се промени. Аз, студентката по право в трети курс, изведнъж се оказах в битка с титани. Започнах да ровя. Прекарвах нощите си не над учебниците по облигационно право, а ровейки в публични регистри, търсейки информация за Радослав и неговата империя. Открих, че синът му, Мартин, е „лицето“ на много от операциите. Той беше този, който притискаше длъжниците.

И тогава Мартин се появи в живота ми. Срещнахме се на благотворително събитие, на което помагах с организацията. Той беше там, дарявайки шумно пари, уверявайки се, че всички камери го виждат. Той ме забеляза. Започна да ми пише. Аз отговарях студено, но той беше настоятелен. Когато разбрах кой е, стомахът ми се преобърна. Но тогава видях възможност. Опасна, отвратителна възможност.

Дали той знаеше коя съм аз? Дали знаеше, че съм сестрата на Даниела, жената, чийто съпруг той се канеше да съсипе?

„…и тогава му казах, че ако не подпише договорите до петък, ще го смачкам. И знаеш ли какво? Той подписа.“ Мартин се засмя гръмко, показвайки идеално бели зъби.

Сервитьорът пристигна с храната. Пред мен постави малка бяла чиния с няколко зелени листа, резенчета репичка и три чери домата. Пред Мартин поставиха огромна порцеланова плата. В центъра ѝ лежеше парче месо, голямо колкото главата ми, плуващо в собствените си сокове, леко обгорено отвън и кървавочервено отвътре. До него, като някакъв сюрреалистичен трофей, лежеше яркочервената опашка от омар, разрязана и полята с масло. Миризмата на кръв и мазнина ме удари като физически юмрук.

Мартин вдигна тежък нож за стек. „Ах“, въздъхна той доволно. „Това е животът.“

Той разряза месото. Червен сок се процеди върху бялата чиния. Той отряза голямо парче, набоде го на вилицата си и го пъхна в устата си. Започна да дъвче бавно, със затворени очи, наслаждавайки се.

„Не знаеш какво изпускаш, Лия“, каза той с пълна уста. „Тази твоя… салата. Това е храна за зайци. Човек трябва да яде месо, за да има сила. За да доминира.“

Аз взех вилицата си и боднах едно листо маруля. Беше горчиво. „Предпочитам силата ми да идва от другаде“, казах тихо.

Той се изсмя. „От книгите ти по право ли? Миличка, в реалния свят законите се пишат от хора като баща ми. Ние решаваме кое е правилно и кое – не.“

Това беше. Моментът. Той знаеше. Той знаеше коя съм. Тази вечеря не беше сватосване. Беше екзекуция. Беше предупреждение. Той ми показваше какво може да си позволи, какво може да консумира, колко е могъщ. Той ядеше стек за сто и петдесет лева и опашка от омар, докато аз ядях салата за девет лева. Той ми показваше разликата в хранителната верига.

Аз бях салатата. Той беше хищникът.

Изядох салатата си на малки, премерени хапки. Всеки залък беше мъчение. Слушах го как разказва за своите завоевания – и в бизнеса, и в личния живот. Той дори не се опита да прикрие факта, че имаше съпруга. Силвия. Жена, която мярках по страниците на лъскавите списания, винаги усмихната, винаги перфектна.

„Силвия е чудесна домакиня“, каза той нехайно, докато ръфаше месото от опашката на омара. „Тя разбира, че мъж като мен има… нужди. Тя е практична жена.“

Погнусата се надигна в мен – студена и кисела. Той беше не просто арогантен, той беше морално банкрутирал.

Най-накрая той приключи. Облегна се назад, потупа леко корема си и избърса устни със снежнобялата салфетка. Чинията пред него приличаше на бойно поле – кости, остатъци от черупки, засъхнала кръв. Моята чиния беше празна и чиста.

„Е, Лия“, каза той. „Беше… интересно. Надявам се, че си разбрала посланието ми.“

„Мисля, че да“, отвърнах аз, а гласът ми беше равен.

„Добре. Защото, виж… харесвам те. Имаш хъс. Но си в грешната битка. Сестра ти…“

„Не споменавай сестра ми“, прекъснах го аз, а гласът ми падна с една октава.

Той се усмихна. „Добре, добре. Няма. Просто ти казвам. Умните хора знаят кога да се откажат. Баща ми не обича усложненията. А аз не обичам хората да си пъхат носа, където не им е работа. Особено разни… студентчета по право.“

Той вдигна ръка. „Сметката, моля!“

Глава 3: Сметката

Сервитьорът се появи почти веднага, сякаш е чакал зад ъгъла. Той държеше малка черна папка от изкуствена кожа. Постави я в средата на масата, точно между моята празна чиния за салата и касапницата, която беше останала от вечерята на Мартин.

„Благодаря ви, господине. Надявам се, че всичко е било наред.“

„Перфектно, както винаги“, отвърна Мартин, без дори да поглежда сервитьора. Той изчака мъжът да се отдалечи на няколко крачки.

Настъпи дълга, напрегната тишина. Мартин не помръдна да отвори папката. Той просто ме гледаше. Очите му бяха присвити, а на устните му играеше онази самодоволна усмивка. Той се наслаждаваше на този момент. Това беше кулминацията на неговото представление.

Аз не помръднах. Просто го гледах в отговор. Не мигнах. Не отместих поглед. Студентката по право срещу бизнес акулата. Салатата срещу стека.

Най-накрая, с бавно, театрално движение, той протегна ръка и отвори папката. Плъзна поглед по цифрите. Общата сума беше, както очаквах, колосална. Неговата храна, моята салата, неговите уискита, моята вода. Всичко събрано заедно. Нека да кажем, че беше около двеста и двадесет лева.

Той плъзна папката към мен през масата. Тя спря точно пред ръцете ми.

Той се усмихна широко. „Ще я разделим, нали?“

Ето го. Въпросът. Не беше въпрос за пари. Беше въпрос за подчинение. Той не искаше моите сто и десет лева. Той знаеше, че като студентка, това е огромна сума за мен. Това беше моят наем за стаята в общежитието. Той искаше да ме види как се гърча. Искаше да ме принуди да платя половината от неговата екстравагантна консумация. Искаше да платя за привилегията да бъда заплашвана и обиждана в продължение на два часа. Искаше да се съглася, че сме „равни“ в този разход, въпреки че той беше консумирал двадесет пъти повече.

Ако платех, това щеше да е моето мълчаливо съгласие. Моето приемане на неговите правила. Моето признание, че той е спечелил.

Вътре в мен нещо щракна. Не беше гняв. Беше студена, кристална яснота.

Извиних се.

„Какво?“ Усмивката му леко се сви.

„Извиних се“, казах аз, като този път гласът ми беше ясен и звънък в приглушената атмосфера на ресторанта. Протегнах ръка към чантата си, която лежеше в скута ми. Отворих я бавно.

Лицето му почервеня. Той не очакваше отказ. Той очакваше колебание, неудобство, може би молба. Но не и директен, спокоен отказ.

„Лия, не се излагай“, процеди той през зъби. „Просто плати. Това са правилата.“

„Не“, отвърнах аз. Бръкнах в чантата си. „Това са твоите правила. Не моите.“

Извадих ръката си.

Лицето му почервеня, когато му подадох…

Една банкнота от десет лева.

Поставих я внимателно върху кожената папка.

„Това е за моята салата от девет лева. И един лев бакшиш за сервитьора, който трябваше да ви търпи.“

Очите на Мартин се разшириха. За миг той изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира. Цялата му фасада на изискан, контролиран бизнесмен се срина, разкривайки разглезеното, гневно дете отдолу.

„Ти… ти шегуваш ли се с мен?“ изсъска той, а гласът му привлече погледите на съседната маса. „Мислиш, че можеш да дойдеш тук, да ядеш…“

„Аз ядох салата за девет лева, Мартин“, казах аз, като се изправих. Взех чантата си и я преметнах през рамо. „Ти яде стек за сто и петдесет лева и омар. Ти ме покани на място, знаейки, че не ям нищо от това, което предлага. Ти ме заплашва. Ти обиди семейството ми. Ти си мислиш, че можеш да купиш всичко и всеки. Но ето една новина за теб. Аз не съм за продан.“

Наведох се леко към него над масата.

„И още нещо. Предай на баща си, Радослав, че знам за фалшифицирания подпис на сестра ми. Имам копие от записа на заповед. Имам и свидетелски показания от други две семейства, които е съсипал по същата схема. Моят професор по наказателно право намира казуса за „изключително интересен“.“

Цветът се оттече от лицето на Мартин. Червенината беше заменена от мъртвешка бледност.

„Ще се видим в съда“, добавих аз. „Или по-точно, моят адвокат ще се види с твоя. Аз ще бъда на лекции.“

Обърнах се и тръгнах. Минах покрай сервитьора, който гледаше с ужас. Минах покрай масите с вечерящи хора. Минах под тежките кадифени завеси и излязох през масивната дъбова врата.

Студеният нощен въздух ме удари в лицето. Беше най-сладката глътка въздух, която бях поемала през целия си живот. Докато вървях по тротоара, оставяйки зад гърба си миризмата на печено месо и развален морал, аз се усмихвах. Вечерята може и да струваше двеста и двадесет лева, но за Мартин тя тъкмо щеше да стане безценна.

Глава 4: Преди деветте лева

Планът не се роди в ресторанта. Той се изковаваше седмици наред, в пот, страх и тиха ярост.

Всичко започна онази нощ в кухнята на Даниела. След като тя ми разказа за фалшифицирания подпис на Стоян, нещо в мен се пречупи. Това не беше просто лош дълг. Това беше престъпление. Стоян, в своята безкрайна глупост и отчаяние, беше заложил бъдещето на децата си. А Радослав и синът му бяха хиените, които кръжаха, готови да се нахвърлят върху плячката.

„Трябва да се борим с това, Дани“, казах аз, стискайки ръката ѝ.

„Как, Лия? Как? Те имат армия от адвокати. Ние нямаме нищо. Аз съм просто учителка в детска градина. Стоян… той е…“ Тя не можа да го довърши.

„Аз уча право“, казах, опитвайки се да звуча по-уверено, отколкото се чувствах. „Това, което са направили, е измама. Фалшифицирането на подпис е престъпление.“

„Но как ще го докажем? Това е неговият подпис срещу нашите думи. А той дължи парите така или иначе!“

„Ще намеря начин.“

През следващите дни се превърнах в детектив. Използвах студентския си достъп до правни бази данни. Прекарвах часове в библиотеката, ровейки в стари дела. Компанията на Радослав, „Златен Век Капитал“, беше чиста на пръв поглед. Но когато започнах да търся по-дълбоко, да гледам дела за несъстоятелност, да чета между редовете на съдебните решения, започна да се очертава модел.

Те винаги намираха хора в отчаяно положение. Хора като Стоян. Предлагаха им „спасителен“ заем с привидно разумни условия. Но в договорите, заровени дълбоко в дребния шрифт, имаше клаузи, които позволяваха лихвите да скочат до небето при най-малкото забавяне. А след това идваха и „допълнителните споразумения“. Като записа на заповед, който Стоян беше подписал, без дори да го прочете.

Стоян. Трябваше да говоря с него.

Срещнах го в едно евтино кафене. Той изглеждаше съсипан. Отслабнал, с небръсната брада и очи, които не можеха да ме погледнат.

„Стояне, трябва да ми кажеш всичко“, казах аз без предисловие. „Всяка среща. Всяка хартийка, която си подписал.“

Отначало той беше уклончив. Срамуваше се. „Просто исках да оправя нещата, Лия. Онзи проект… беше сигурен.“

„Няма значение. Разкажи ми за срещата с хората на Радослав.“

Той ми разказа. Разказа ми как се е срещнал с Мартин. Мартин, който бил „толкова разбран“. Който му казал: „Спокойно, приятел, всички минаваме през трудни моменти. Ще ти помогнем.“

„Той ми даде куп документи“, мърмореше Стоян, гледайки в студеното си кафе. „Каза, че са стандартни. Че трябва да побързам. Имаше и други чакащи за финансиране. Аз… аз просто подписах.“

„Подписа ли нещо от името на Даниела?“

Той вдигна поглед. В очите му имаше ужас. „Аз… не знам. Може би. Той каза, че е за да се гарантира, че семейството е съгласно. Не знам, Лия! Бях отчаян!“

„Трябва ми копие от тези документи, Стояне.“

„Те ги взеха! Нямам нищо!“

Това беше задънена улица. Докато не се случи нещо неочаквано.

Една вечер, докато учех в университетската библиотека, телефонът ми извибрира. Непознат номер.

„Лия ли е?“ Гласът беше мъжки, тих, леко нервен.

„Да. Кой се обажда?“

„Името ми е Андрей. Аз… аз съм младши адвокат в „Златен Век Капитал“.“

Сърцето ми спря. „Какво искате?“

„Не мога да говоря дълго. Слушайте, знам за случая на зет ви. Стоян. И… не е редно. Това, което правят…“ Гласът му трепереше. „Аз също имам студентски кредит. Знам какво е да си притиснат до стената. Те съсипват хора.“

„Какво искате да кажете?“

„Мартин се хвалеше днес в офиса. Как ще „смачка“ поредния длъжник. Показа ми документите. Видях… видях двата подписа. На Стоян и на сестра ви. И те са… очевидно са подписани от една и съща ръка. Имам достъп до файловете. Мога да ви направя копие. Но ако разберат… ще бъда съсипан. Ще ми отнемат лиценза.“

Това беше. Моралната дилема, за която четях в учебниците, се разиграваше на живо. Андрей. Той беше моят ключ.

„Защо правите това?“ Попитах предпазливо.

„Защото положих клетва да служа на закона, а не на… тях. И защото видях снимка на децата ви в досието. Те не заслужават това.“

Уговорихме се да се срещнем. На следващия ден, на една пейка в парк, далеч от камери и любопитни очи, Андрей ми подаде флашка. Ръцете му трепереха.

„Тук е всичко“, каза той. „Договорът, записът на заповед с фалшификата. Има и още два подобни случая от миналия месец. Те използват един и същ шаблон.“

„Не знам как да ви благодаря, Андрей.“

„Не ми благодарете. Просто ги спрете. И… пазете се. Мартин е отмъстителен. А Радослав е… той е нещо друго. Той е опасен.“

Когато се прибрах в стаята си в общежитието, отворих файловете. Беше по-лошо, отколкото си мислех. Фалшификатът беше аматьорски, ясен като бял ден. Те дори не се бяха опитали да го прикрият. Бяха толкова сигурни във властта си, че не им пукаше.

И тогава дойде поканата от Мартин. „Да се видим на вечеря. Да обсъдим нещата.“

Първоначално исках да откажа. Но тогава видях шанса си. Той не ме канеше, за да преговаря. Той ме канеше, за да ме сплаши. Той знаеше, че съм сестра на Даниела. Знаеше, че ровя. Това беше неговият ход.

Той избра стекхаус. Мястото, където хищниците пируват.

Добре. Приех играта му. Показах му картите си едва след като той изигра своите. Деветте лева не бяха просто плащане за салата. Те бяха моето изявление. Те бяха цената на моята свобода от неговата система.

Глава 5: Ответният удар

Излязох от ресторанта и сърцето ми биеше лудо. Адреналинът бушуваше във вените ми. Знаех, че съм хвърлила камък в кошера на стършели. Сега трябваше да се подготвя за ответния удар.

Първо се обадих на Даниела.

„Лия? Какво стана? Добре ли си?“ Гласът ѝ беше писклив от напрежение.

„Добре съм, Дани. По-добре от всякога. Слушай ме внимателно. Искам да вземеш децата и да отидеш при мама и татко. Веднага.“

„Какво? Защо? Какво е станало?“

„Просто го направи. Мартин знае. Конфронтирах го. И той ще отвърне. Не искам да сте в апартамента, когато го направят.“

„О, боже… Лия, какво си направила?“

„Каквото трябваше. Сега тръгвай. Обади ми се, като стигнеш там. И кажи на Стоян да дойде при мен. Веднага. В моето общежитие.“

Затворих телефона и се огледах. Улицата беше тъмна. Всяка кола, която минаваше, ми се струваше заплашителна. Втурнах се към метрото.

Докато се возех в тракащия вагон, заобиколена от уморени хора, които се прибираха от работа, планът се оформяше в главата ми. Имах доказателствата. Имах свидетеля (макар и таен). Сега ми трябваше адвокат. Истински адвокат. Не студентка в трети курс.

Професорът ми по наказателно право, Димитров, беше човек със страховита репутация. Бивш прокурор, сега той преподаваше с мисионерски плам. Той мразеше корупцията повече от всичко.

На следващата сутрин бях пред кабинета му в осем сутринта. Той вече беше там, четяйки някаква папка.

„Лия? Какво има? Изпитът не е днес.“

„Професор Димитров, имам нужда от помощта ви. Не като студентка. Като… клиент. Или по-скоро, сестра ми има нужда.“

Половин час по-късно той беше прегледал файловете от флашката на Андрей. Лицето му беше каменно.

„Това е… нагло“, каза той тихо. „Това е престъпна арогантност. Радослав си мисли, че е над закона.“

„Можете ли да ни помогнете? Или да ни препоръчате някого?“

Той вдигна поглед. Очите му блестяха. „Ще направя повече. Ще поема случая лично. Pro bono. Това не е просто дело за дълг. Това е дело за измама, лихварство и евентуално организирана престъпна група.“

Усетих как краката ми омекват от облекчение.

„Но“, каза той, вдигайки пръст, „трябва да знаете. Те няма да се предадат лесно. Ще стане мръсно. Ще се опитат да ви дискредитират. Ще се опитат да съсипят зет ви, което, честно казано, той сам си го е направил лесно. Ще заплашват.“

„Готова съм“, казах аз.

„Добре. Първо, ще подадем жалба в прокуратурата за фалшифицирането. Второ, ще заведем граждански иск за обявяване на договора за нищожен. И трето… вашият информатор, Андрей. Той е в огромна опасност.“

„Знам.“

„Трябва да го защитим. Незабавно.“

Междувременно, от другата страна на града, в луксозен офис със стъклени стени, Мартин разказваше своята версия на баща си.

Радослав беше мъж на шейсет, с ледено сини очи и перфектно поддържана сива коса. Той изслуша сина си, без да каже и дума, барабанейки с пръсти по махагоновото си бюро.

„…и тогава ми хвърли десет лева! Десет лева! И ме заплаши със съд! Някакво си момиченце!“ Мартин крачеше из кабинета, целият зачервен.

Радослав вдигна ръка. Мартин млъкна мигновено.

„Ти си идиот, Мартине“, каза Радослав студено. „Пълен идиот.“

„Но, татко…“

„Млъкни. Казах ти да се справиш с проблема. Казах ти да „говориш“ с нея. А ти какво направи? Заведе я в най-скъпия ресторант, за да си покажеш… какво? Колко голям стек можеш да изядеш? И я остави тя да ти дърпа конците?“

„Аз не знаех, че има доказателства! Как е възможно…“

„Защото си небрежен! Защото си мислиш, че всички са глупаци. А сега тази… студентка… има нещо срещу нас. Имала е наглостта да те заплаши. Което означава, че е сериозна.“

Радослав натисна един бутон на интеркома си. „Кажи на адвокат Спасов да дойде. Веднага.“

Той се обърна към Мартин. „Ще смачкаме това момиче. Ще я унищожим. Ще накараме сестра ѝ да моли за милост на колене. Но първо… трябва да разберем кой ни е предал. Намери кой ѝ е дал документите. Искам името му на бюрото ми до довечера.“

Войната беше започнала.

Глава 6: Скритият живот на Силвия

Докато Мартин и Радослав планираха своята контраатака, една друга фигура в тяхната орбита наблюдаваше със собствена, скрита програма.

Силвия, съпругата на Мартин, не беше просто красив аксесоар, както той обичаше да я описва. Тя беше дъщеря на старо, богато семейство, чиито пари и връзки бяха помогнали на Радослав да изгради империята си в началото. Бракът им беше по-скоро бизнес сливане, отколкото романтична приказка.

Тя знаеше за изневерите на Мартин. Те бяха безбройни, банални и скучни. Тя не се интересуваше от тях, стига той да бъде дискретен и да не я излага. Но напоследък Мартин беше станал небрежен. И по-важното, беше станал небрежен с нейните пари.

Силвия седеше в своя безупречен бял кабинет в огромната им къща, гледайки към перфектно поддържаната градина. Пред нея на лаптопа ѝ бяха отворени банкови извлечения. От месеци тя забелязваше странни трансфери. Големи суми, изтичащи от общите им сметки към „Златен Век Капитал“. Мартин ѝ беше казал, че това са „краткосрочни инвестиции“ с висока възвръщаемост.

Но Силвия не беше глупава. Тя имаше свой собствен финансов съветник.

Тя подозираше, че Мартин и Радослав използват нейните пари, за да финансират сенчестите си схеми за лихварство. Схеми, които бяха не само морално укорими, но и изключително рисковани.

Когато Мартин се прибра онази сутрин след срещата с баща си, той беше бесен. Той блъскаше врати и крещеше по телефона.

Силвия го изчака в хола, облечена в копринен халат, с чаша кафе в ръка.

„Лош ден в офиса, скъпи?“ попита тя с ледена учтивост.

„Не се занимавай, Силвия! Нямам време за глупости.“ Той се опита да я подмине.

„Мисля, че имаш време за мен“, каза тя. Гласът ѝ беше тих, но остър като стъкло. „Особено когато става въпрос за триста хиляди лева, които са изчезнали от нашата доверителна сметка миналия месец.“

Мартин замръзна. Обърна се бавно. „Това е бизнес. Не те засяга.“

„Засяга ме, когато подписът ми е под този бизнес. Засяга ме, когато парите на моето семейство се използват за… какво точно, Мартине? За заплашване на студентки по право?“

Мартин пребледня. „Откъде знаеш за това?“

„В този град всичко се чува. Особено когато крещиш на сервитьори в скъпи ресторанти. Разбрах, че срещата ти снощи не е минала добре. Една салата за девет лева ти е излязла доста солено.“

Силвия се изправи. Тя беше висока и елегантна, и в този момент изглеждаше много по-заплашителна от него.

„Не знам в каква каша си се забъркал ти и баща ти, но ще измъкнеш парите ми от нея. Веднага. Не ме интересува как. Аз няма да потъна с вашия кораб.“

„Това е просто едно момиче, Силвия! Ще се оправим! Баща ми…“

„Баща ти е остаряващ гангстер с мания за величие. А ти си неговата разглезена марионетка. Край на играта, Мартин. Или ми връщаш парите, или отивам директно при моя адвокат. И повярвай ми, моите адвокати са много по-добри от вашите.“

Тя го погледна с презрение. „А сега, ако обичаш, излез. Трябва да се обадя на моя брокер.“

Мартин остана сам в огромния хол, осъзнавайки, че фронтовете срещу него се множат. Той беше притиснат не само от една упорита студентка, но и от собствената си съпруга. Натискът се покачваше.

Глава 7: Натискът

Новината за подадената жалба в прокуратурата и заведения граждански иск удари Радослав като гръм. Той не беше очаквал такава бързина. Професор Димитров беше използвал всичките си връзки и медиен шум, за да гарантира, че случаят няма да бъде „покрит“. Няколко онлайн издания вече бяха надушили историята – „Студентка по право срещу лихварска империя“.

Радослав беше вбесен.

„Намерете ми мръсотия за това момиче!“ изрева той на адвокат Спасов. „Искам да знам всичко. С кого излиза, какви изпити е провалила, дали пуши трева. Всичко! Искам да я унищожим публично!“

Започна кампания за очерняне. В жълти сайтове се появиха статии, които намекваха, че Лия е „измамница“, която се опитва да изнудва уважаван бизнесмен. Че е била „любовница“ на Мартин и сега го съди от ревност. Че е прелъстила Стоян, за да настрои семейството срещу него.

Лъжите бяха грозни и нелепи, но калта започна да лепне. Хора в университета започнаха да я гледат странно. Някои професори станаха студени.

В същото време натискът върху Андрей беше станал нетърпим.

Мартин, следвайки инструкциите на баща си, беше прегледал всички логове на сървърите. Той видя кой е имал достъп до файловете на Стоян в деня преди срещата на Андрей с Лия.

Андрей беше повикан в кабинета на Радослав.

„Андрей, момчето ми“, започна Радослав с фалшива бащинска топлота. „Ти си при нас отскоро, но се справяш добре. Виждам бъдеще за теб тук.“

„Благодаря, господин Радослав.“ Андрей се опитваше да запази пулса си равномерен.

„Но знаеш ли какво мразя, Андрей? Мразя предателството. То е като ръжда. Разваля всичко отвътре.“

Радослав се изправи и отиде до прозореца. „Нашият бизнес се основава на доверие. На лоялност. Когато тази лоялност се наруши… трябва да се вземат мерки.“

Той се обърна. „Ти ли даде файловете на Лия?“

Андрей замръзна. Това беше. Краят.

„Аз… аз не знам за какво говорите.“

„Не ме лъжи!“ Гласът на Радослав беше като удар с камшик. „Логовете не лъжат! Ти си единственият, който е отварял тези файлове! Ти! Едно малко, неблагодарно момче, което прибрахме от улицата!“

„Това, което правите, не е законно!“ извика Андрей, страхът му отстъпи място на гнева. „Вие съсипвате животи!“

„Аз давам на хората избор!“ изрева Радослав. „Те идват при мен! А ти… ти избра своята страна. Мартин!“

Мартин влезе в стаята. Изглеждаше доволен.

„Извикай охраната. Искам това… нещо… да бъде изхвърлено от сградата. Веднага. И се обади на Асоциацията. Искам лицензът му да бъде отнет за нарушаване на професионалната етика и кражба на фирмена информация.“

„Татко, мисля, че има и по-добър начин“, каза Мартин с мазна усмивка.

„Какъв?“

„Андрей има студентски кредит, нали? Доста голям, доколкото знам. Чудя се… какво ли ще стане, ако компанията, която държи дълга му, изведнъж поиска цялата сума? Незабавно?“

Радослав се усмихна бавно. „Мартине, понякога ме изненадваш. Да. Направи го. И се увери, че никога повече няма да си намери работа в този град.“

Андрей беше изхвърлен на улицата, без работа, с огромен дълг, който сега ставаше предсрочно изискуем, и със заплахата да загуби лиценза си. Предателството му си имаше цена.

Той се обади на Лия от улична кабинка, защото се страхуваше, че телефонът му се подслушва.

„Разкриха ме, Лия“, каза той, а гласът му трепереше. „Уволниха ме. И… идват за мен. Заплашват ме с дълговете ми.“

„Андрей, съжалявам. Толкова съжалявам.“

„Не съжалявай. Знаех риска. Но сега те знаят, че съм аз. Няма какво повече да губя. Ще свидетелствам. Официално. Ще разкажа на прокурора всичко, което знам. Не само за Стоян. За всички.“

Предателят се превърна в мъченик. И в най-силния коз на Лия.

Глава 8: Семеен конфликт

Докато Лия и професор Димитров подготвяха Андрей за официалните му показания, семейството на Даниела се разпадаше.

Те се бяха преместили при родителите си в малък апартамент в друг квартал. Двете деца бяха натъпкани в една стая, а Даниела, Стоян и родителите им живееха в постоянно напрежение.

Стоян беше сянка. Той седеше с часове на балкона, пушеше цигара след цигара и гледаше в нищото. Вината го изяждаше. Той беше съсипал не само себе си, но и всички около него.

„Не мога да повярвам, че си го направил, Стояне“, каза му бащата на Лия, тих, достолепен мъж, който цял живот беше работил като инженер. „Фалшифицирал си подписа на дъщеря ми. Обрекъл си внуците ми.“

„Татко, моля те…“ започна Даниела.

„Не, Даниела! Стига си го защитавала! Този човек е паразит! Той се ожени за теб и оттогава не е спрял да те дърпа надолу! А сега въвлече и Лия в тази каша! Знаеш ли какво ѝ правят? Знаеш ли какви неща пишат за нея?“

Даниела знаеше. Тя четеше статиите тайно през нощта и плачеше. Нейната малка сестра, блестящата студентка по право, беше опетнена заради неговата грешка.

Тя се обърна към Стоян. Гневът, който беше потискала от седмици, най-накрая избухна.

„Защо, Стояне? Защо го направи? Не ти ли стигаше, че имаме покрив над главата си? Не ти ли стигаше, че децата са здрави? Трябваше да гониш… какво? Богатство? Виж ни сега! Крием се като престъпници!“

„Исках да ви дам повече, Дани…“ прошепна той.

„Не искам повече! Исках теб! Исках съпруг, а не комарджия, който залага дома ни! А ти дори не си имал смелостта да ми кажеш. Лъга ме. И си фалшифицирал подписа ми! Ти ме предаде, Стояне. Предаде ни.“

„Аз… ще го оправя. Ще говоря с Радослав. Ще му се моля…“

„Да му се молиш?“ изсмя се Даниела през сълзи. „Ти не разбираш, нали? Те не искат молитвите ти. Те искат кръвта ни. Лия е единствената, която се бори, а ти стоиш тук и се самосъжаляваш!“

Стоян не издържа. Той скочи. „Какво искаш да направя? Да се хвърля от моста ли? Това ли ще оправи нещата?“

„Искам да поемеш отговорност! Веднъж в живота си! Искам да отидеш в полицията и да признаеш какво си направил! Искам да свидетелстваш срещу Мартин и Радослав! Искам да помогнеш на сестра ми да изчисти името си!“

Тишината, която последва, беше оглушителна. Децата се бяха събудили и плачеха в другата стая.

Стоян погледна жена си, после тъста си. Видя само презрение и разочарование.

Той кимна бавно. „Добре. Ще го направя.“

Това беше първата стъпка. Но конфликтът беше разкрил дълбоки пукнатини в брака им. Ипотечният кредит беше само симптом. Болестта беше лъжата, скритите животи и предателството. Дори и да спечелеха делото, Даниела не беше сигурна, че може да прости на съпруга си. Семейната тъкан беше разкъсана, може би завинаги.

Глава 9: Преговори

С показанията на Андрей и самопризнанията на Стоян, прокуратурата започна пълномащабно разследване на „Златен Век Капитал“. Вече не ставаше дума само за един лош дълг. Ставаше дума за систематична престъпна дейност. Активите на компанията бяха запорирани.

Радослав беше в ъгъла. Медийният шум беше оглушителен. Други жертви започнаха да се обаждат в офиса на професор Димитров.

Адвокат Спасов влезе в кабинета на Радослав с мрачно лице. „Губим, шефе. Прокурорът е настървен. Имат свидетел отвътре. Имат и самопризнанията на длъжника. Ще повдигнат обвинения.“

Радослав гледаше през прозореца към града, който някога смяташе за свой. „Значи, трябва да сключим сделка.“

„Трудно ще е. Те имат надмощие.“

„Всеки има цена“, каза Радослав. „Дори и тази малка светица, Лия. И нейният професор. Разбери какво искат. Искат парите си? Добре. Ще им опростим дълга. Ще им платим обезщетение. Каквото трябва. Само да спрат това. Да оттеглят показанията.“

Мартин, който седеше в ъгъла, се обади: „А Силвия? Тя иска да си изтегли парите. Заплашва ме с развод и собствено дело.“

„Съпругата ти е последната ми грижа в момента!“ изкрещя Радослав. „Ако вляза в затвора, тя така или иначе ще вземе всичко!“

Адвокат Спасов се свърза с професор Димитров. Срещата беше уговорена на неутрална територия – в празна конферентна зала в голям хотел.

Лия влезе заедно с професора си. От другата страна на масата седяха Радослав, Мартин и армията им от адвокати. Мартин не смееше да я погледне в очите.

„Добре, дами и господа“, започна Спасов. „Клиентите ми са готови да проявят добра воля. Разбираме, че е станало… недоразумение.“

„Недоразумение ли?“ прекъсна го професор Димитров. „Фалшифицирането на подписи и лихварството „недоразумение“ ли са във вашия правен речник, колега?“

„Нека не навлизаме в семантика“, каза Спасов, запазвайки самообладание. „Готови сме да предложим на госпожа Даниела и господин Стоян пълно опрощаване на дълга им. Освен това, сме готови да им изплатим обезщетение в размер на петдесет хиляди лева за причиненото неудобство.“

Лия усети как стомахът ѝ се свива. Петдесет хиляди. Това бяха много пари. Достатъчно, за да може Даниела да си стъпи на краката.

„И какво искате в замяна?“ попита Лия, а гласът ѝ беше студен.

Радослав се обади за първи път. Очите му бяха приковани в нея. „Искаме да спрете. Да оттеглите гражданския иск. И вашите… свидетели… да забравят какво са видели. Андрей и Стоян да оттеглят показанията си пред прокуратурата.“

„Искате да извършим престъпление? Да възпрепятстваме правосъдието?“ попита професор Димитров.

„Искам да бъдем практични“, каза Радослав. „Вие получавате това, което искате – сестра ви си връща дома. Аз получавам това, което искам – прокуратурата да се отдръпне. Всички печелят.“

„Не и Андрей“, каза Лия. „Вие съсипахте кариерата му. Заплашихте го.“

Радослав махна с ръка. „Момчето? Ще му намерим работа. Ще изчистим името му. Ще платим студентския му кредит. Всичко.“

Офертата беше изкусителна. Лия погледна към професора си. Тя можеше да сложи край на всичко това. Още сега. Да спаси сестра си. Да спаси Андрей.

Това беше нейната морална дилема. Да приеме парите и да остави престъпника на свобода, или да продължи битката с риск да загуби всичко?

„И още нещо“, каза Мартин, който най-накрая събра смелост да говори. „Искаме публично извинение. За уронване на престижа. Ще кажете, че сте се… объркали.“

Това беше. Капката, която преля чашата.

Лия се изсмя. Беше сух, горчив смях.

„Да се объркам? Като вас, когато си помислихте, че можете да си поръчате стек за сто и петдесет лева и да ме накарате аз да го платя ли?“

Тя се изправи. „Няма сделка, господа. Вие не разбирате. Не става дума за парите на сестра ми. Не става дума дори за фалшивия подпис. Става дума за това, че хора като вас си мислят, че могат да правят каквото си поискат, без последствия. Става дума за всички останали семейства, които сте съсипали и които не са имали студентка по право за сестра.“

Тя погледна Радослав право в очите. „Приемам вашето предложение за опрощаване на дълга и обезщетението. Но това е само началото. Това е нашето условие, за да обмислим споразумение по гражданското дело. Наказателното дело? То не е мое, за да го спирам. То е на прокуратурата. И моите свидетели ще говорят.“

Тя се обърна към Мартин. „Що се отнася до извинението… ще се видим в съда. И дано сервират салати в затворническата столова.“

Глава 10: Новият играч

Срещата приключи катастрофално за Радослав. Лия не отстъпи. Прокуратурата, подсилена от отказа ѝ да се споразумее, ускори разследването.

Мартин беше в паника. Не само заради делото. Съпругата му, Силвия, беше изпълнила заплахата си. Беше подала молба за развод.

И не просто молба за развод.

Адвокатите на Силвия бяха подали и отделен иск, с който настояваха за обезпечаване на нейния дял от семейното имущество, твърдейки, че Мартин и Радослав умишлено източват активи, за да ги скрият от нея и от кредиторите.

И тогава Силвия изигра последния си коз.

Тя се свърза с професор Димитров.

„Професоре“, каза тя по телефона, а гласът ѝ беше студен и делови. „Аз съм Силвия. Съпругата на Мартин. Разбирам, че водите дело срещу съпруга ми и свекъра ми.“

„Така е, госпожо. Как мога да ви помогна?“

„Мисля, че аз мога да ви помогна. Разполагам с банкови извлечения и вътрешна кореспонденция, които доказват, че „Златен Век Капитал“ е използвал мои лични средства, без мое знание, за да финансира тези… хищнически заеми. Разполагам с имейли, в които Мартин се хвали как е „заблудил“ още един „глупак“.“

Професор Димитров едва сдържаше вълнението си. Това беше златна мина.

„Готова съм да предоставя тези документи на прокуратурата“, продължи Силвия. „Готова съм да свидетелствам. В замяна, искам пълно съдействие по моя бракоразводен процес и гаранции, че няма да бъда подведена под отговорност като съучастник в техните схеми.“

Това беше краят. Силвия, „практичната жена“, за която Мартин говореше, се оказа най-практичният играч от всички. Тя не се бореше за морал или справедливост. Тя се бореше за собственото си богатство и беше готова да предаде съпруга и свекъра си, за да го защити.

Скритият ѝ живот, воден паралелно с този на перфектна съпруга, се оказа оръжието, което щеше да ги довърши.

Глава 11: Развръзката

Сблъсквайки се с показанията на Андрей, самопризнанията на Стоян и сега – предателството на Силвия, която държеше ключа към финансовите им тайни – Радослав и Мартин нямаха избор.

Тяхната империя, построена върху страха и скритите дългове, се срина.

Адвокат Спасов договори споразумение с прокуратурата, за да избегнат дълги присъди. Радослав, като ръководител, получи условна присъда предвид възрастта си, но му беше наложена огромна глоба и пълна забрана да се занимава с финансова дейност. „Златен Век Капитал“ беше обявена във фалит и активите ѝ бяха разпродадени, за да покрият обезщетенията на десетките жертви, които се появиха след случая на Лия.

Мартин се отърва с общественополезен труд. Но той загуби всичко останало. Силвия го разведе, взимайки лъвския дял от имуществото благодарение на съдействието си. Той остана без пари, без репутация и без бащината си империя, която да го защитава. Жълтите сайтове, които доскоро опетняваха Лия, сега се надпреварваха да описват падението му.

Даниела и Стоян получиха апартамента си. Дългът беше заличен. Те получиха и обезщетение, което им позволи да покрият ипотечния си кредит към банката. Бъдещето им беше сигурно, поне финансово. Но бракът им беше в руини. Те започнаха семейна терапия. Стоян си намери обикновена, честна работа и бавно започна да се опитва да възстанови доверието, което беше разбил. Това беше неговото лично съдебно дело, което щеше да продължи години.

Андрей беше реабилитиран. Свидетелските му показания бяха приветствани от адвокатската гилдия. Професор Димитров, впечатлен от смелостта му, му предложи работа като асистент в кантората си, докато си стъпи на краката. Дългът му беше платен от фонда за обезщетения.

Глава 12: Цената на салатата

Минаха няколко месеца. Беше пролет. Лия седеше в малко, светло кафене, далеч от центъра. Пред нея имаше учебник по вещно право и чаша билков чай.

Телефонът ѝ извибрира. Беше съобщение от Даниела. Снимка. Тя, Стоян и децата в парка. Усмихваха се. Не беше перфектна усмивка, но беше истинска. „Благодаря ти, Лия. За всичко.“

Лия се усмихна.

Вратата на кафенето се отвори и влезе Андрей. Той изглеждаше различно – по-спокоен, по-уверен.

„Здравей“, каза той, сядайки срещу нея.

„Здравей, Андрей. Как е работата при професора?“

„Предизвикателна. Той е безмилостен шеф. Но научавам повече за седмица, отколкото за година при Радослав. Благодаря ти, че ми повярва.“

„Аз трябва да ти благодаря. Без теб нищо от това нямаше да е възможно.“

Те помълчаха за момент.

„Знаеш ли“, каза Андрей, „понякога се чудя. Какво щеше да стане, ако онази вечер Мартин просто беше платил сметката? Ако не беше толкова арогантен?“

Лия се замисли. Погледна през прозореца към раззеленяващите се дървета.

„Мисля, че нищо нямаше да е различно. Рано или късно щеше да се случи. Арогантността им беше болест. Сметката беше само симптомът.“

Тя взе чантата си. „Трябва да тръгвам. Имам изпит.“

„Искаш ли… искаш ли да вечеряме някой път?“ попита Андрей леко притеснено. „Обещавам, познавам едно страхотно веганско място.“

Лия се усмихна. Този път усмивката ѝ стигна до очите.

„Това звучи чудесно. Но при едно условие.“

„Какво?“

„Всеки плаща своята сметка.“

Тя излезе от кафенето, оставяйки зад гърба си аромата на чай и нови възможности, готова за следващата си лекция. Беше платила девет лева за една салата, но беше спечелила битка, която струваше милиони. И най-важното – беше доказала, че дори в свят, управляван от хищници, понякога салатата печели.