Откакто съм в инвалидна количка, от деветнадесетгодишна възраст, сестра ми все пак ме покани да бъда шаферка. Стоях в дневната, чиито прозорци гледаха към безупречно поддържаната градина – градина, в която аз вече не можех да тичам. Лилия стоеше пред мен, облечена в копринен халат в цвят слонова кост, вече изцяло…
— Ще бъдеш най-красивата шаферка, Мира. Разбира се, след булката. — Тя се засмя с онзи кристален, отрепетиран смях, който използваше за важни гости.
Бях трогната. Наистина. Сълзи напираха в очите ми. Въпреки нашата сложна връзка, белязана от нейната постоянна нужда да бъде център на внимание и моята принудителна роля на сянка, това беше жест. Жест, който означаваше, че все още съм нейна сестра, а не само неин товар.
— Лили, това е… това е прекрасно. Разбира се, че приемам. — Гласът ми трепереше.
Тя плесна с ръце, но погледът ѝ вече се плъзгаше към огледалото в стил барок над камината. — Чудесно! Сега, за логистиката. Знаеш колко важна е за мен визията. Мартин и аз наехме най-добрия фотограф в страната. Всичко трябва да е… перфектно.
Усетих как стомахът ми се свива. Познавах този тон. Това беше тонът, който използваше, преди да ми каже, че роклята, която харесвам, „не е за моята фигура“, още преди инцидента. — Каква логистика? — попитах предпазливо.
Лилия се обърна. Усмивката ѝ беше все така ослепителна, но очите ѝ бяха студени като полиран мрамор. — Ами, знаеш… естетиката.
Бях трогната, докато не ми каза за своето „естетическо“ правило: никакви инвалидни колички на сватбените снимки.
Замръзнах от недоумение. Въздухът в стаята се сгъсти. Тиктакането на старинния часовник на дядо ни отекваше в главата ми като удари с чук. — Какво каза?
— О, Мира, не бъди толкова драматична. — Тя махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха. — Много е просто. За официалната фотосесия с шаферките… количката просто не се вписва. Разваля композицията. Толкова е… — тя потърси думата — …клинично.
Клинично. Думата увисна между нас, грозна и стерилна. Количката, която беше моите крака, моята свобода, моята реалност… беше „клинична“.
А когато си мислех, че не може да стане по-зле, тя каза, че трябва да… — Просто ще те настаним на една прекрасна, тапицирана пейка от кадифе, която поръчах. Ще бъде в същия цвят като роклите. А някой от момчетата, може би братовчедът Асен, просто дискретно ще избута количката встрани, докато траят снимките. Никой няма да разбере. Ще стоиш седнала там, усмихната, и всичко ще е перфектно.
Перфектно. Трябваше да стоя там. Като изящна кукла без крака. Като аксесоар, който трябва да бъде нагласен, за да пасне на нейната фантазия. Да бъда преместена, скрита, избутана. Усетих как срамът, горещ и парлив, пълзи по врата ми, смесен с леден гняв, толкова дълбок, че ме уплаши.
— Лилия — гласът ми беше едва доловим шепот, — ти чуваш ли се? Ти ме молиш да се преструвам. Да скрия част от себе си, за да… за да ти изглеждат по-хубави снимките?
— Не те моля да скриеш част от себе си, Мира. Моля те да не изтъкваш неудобната част. — Тя се приближи, а скъпият ѝ парфюм ме блъсна в лицето. — Това е моят ден! Моят единствен, перфектен ден! Мартин харчи цяло състояние. Всичко трябва да е безупречно. Не можеш ли да направиш тази малка жертва за мен? Само за един час.
Жертва. Думата прокънтя. Аз бях тази, която жертваше кариерата си на танцьорка. Аз бях тази, която жертваше усещането за пръстите на краката си в тревата. Аз бях тази, която се учеше да живее в свят, който не беше проектиран за нея. А тя искаше още една малка жертва.
— Не.
Тишината, която последва, беше оглушителна. Лилия не беше свикнала да ѝ отказват. — Какво?
— Казах „не“. — Изправих гръб, доколкото можех. Ръцете ми стискаха облегалките на количката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. — Няма да бъда твоят аксесоар, Лили. Няма да бъда скрита. Ако ме искаш за шаферка, аз идвам с тази количка. Тя е част от мен. Ако „естетиката“ ти е по-важна от сестра ти… тогава, честно казано, ти не искаш мен за шаферка. Искаш реквизит.
Лицето на Лилия премина от шок към ярост. Красивите ѝ черти се изкривиха в гримаса, която рядко показваше пред света. — Винаги си била такава! — изсъска тя. — Винаги трябва да разваляш всичко! Винаги трябва да става дума за теб, за твоята трагедия! Мислиш ли, че ми е лесно? Мислиш ли, че е лесно да обяснявам на изисканите приятели на Мартин защо сестра ми… — тя млъкна, но думата „инвалид“ висеше във въздуха.
— Довърши. — Гласът ми беше стоманен. — Кажи го, Лилия.
— Егоист си! — извика тя. — Всичко съсипваш! Това е моята сватба! Моята!
Тя се завъртя и изфуча от стаята, оставяйки след себе си облак от скъп парфюм и отрова.
Аз останах сама. Тиктакането на часовника отново изпълни стаята. Погледнах към градината, където слънцето огряваше розите, които Лилия беше поръчала специално за сватбения декор. Конфликтът току-що беше започнал. И усещах с ужасяваща сигурност, че тази сватба няма да съсипе само моите отношения с Лилия. Тя щеше да съсипе всички ни.
Глава 2: Фамилията и фасадата
Вратата на дневната се отвори бавно и майка ни, Рая, влезе. Лицето ѝ беше бледо, с тъмни кръгове под очите, които скъпият коректор не можеше да прикрие. Тя винаги изглеждаше така, сякаш носи тежестта на света върху крехките си рамене. В ръката си държеше празна чаша за кафе.
— Чух викове. — Гласът ѝ беше тих, почти извинителен.
— Лилия ми обясни „естетиката“ на сватбата си. — Казах аз, опитвайки се да запазя гласа си равен.
Рая въздъхна дълбоко и седна на ръба на дивана, избягвайки погледа ми. — Мира, скъпа… знаеш каква е тя. Всичко за нея е визия. Тя е под огромно напрежение. Този Мартин… семейството му, приятелите му… те са от друга класа. Лилия просто иска да се впише.
— Като ме скрие? Като ме накара да се срамувам от това, което съм? Мамо, тя ме помоли да се скрия.
— Тя не го е казала така. — Рая започна да усуква пръстена на ръката си. — Просто… тя е чувствителна към тези неща. Моля те, Мира. Заради мира в семейството. Какво толкова? Един час.
Това ме прободе по-дълбоко от думите на Лилия. Очаквах го от сестра си. Но от майка ми… — Заради мира в семейството? Чий мир, мамо? Твоят? За да не се налага да се справяш с нея? Ти ме молиш да се съглася, че съм нещо срамно.
— Не говоря това! — Гласът ѝ се повиши, стана писклив от отчаяние. — Ти не разбираш! Нищо не разбираш! Баща ти… ние… Просто нямаме нужда от повече напрежение в тази къща!
Тя скочи и излезе от стаята, почти тичайки. Остави ме с повече въпроси, отколкото отговори. Какво напрежение? Баща ни, Стефан, беше тих, вечно зает мъж, който управляваше консултантска фирма. Винаги изглеждаше спокоен, макар и дистанциран.
По-късно същия ден се затворих в стаята си. Опитвах се да уча. След инцидента бях изляла цялата си енергия в ученето. Бях студентка по право, втора година, и бях твърдо решена да успея. Не защото исках да стана богат адвокат, а защото правото беше система. То беше логика. Беше нещо, което можех да контролирам, в един живот, в който бях изгубила толкова много контрол.
Имах студентски кредит, който тежеше на съзнанието ми, но ми даваше усещане за независимост, което семейните пари, колкото и да бяха удобни, никога не можеха да ми дадат.
Телефонът ми извибрира. Беше Нора, най-добрата ми приятелка и колежка от университета. „Как мина голямата молба за шаферка?“
Разказах ѝ всичко. Без да спестявам нито дума. Тишината от другата страна на линията беше плътна. — Тази твоя сестра… — каза най-накрая Нора, — е чудовище в дизайнерска рокля. Не мога да повярвам, че майка ти я е подкрепила.
— Тя каза нещо странно. Че „нямаме нужда от повече напрежение“. Че не разбирам.
— Хм. — Нора беше не само лоялна, но и болезнено проницателна. — Напрежение за какво? Мислех, че баща ти е златен. Фирмата му, голямата къща…
— И аз така мислех. — Замислих се. Напоследък Стефан беше по-мълчалив от обикновено. Вечерите ни бяха напрегнати. Лилия постоянно се оплакваше, че сватбеният бюджет е твърде малък, а Мартин искал меден месец на три континента. Баща ми просто я поглеждаше уморено и казваше: „Ще видим, Лили. Ще видим.“
— Знаеш ли, Мира — каза Нора, — хората, които са най-обсебени от фасадата, обикновено са тези, чиито основи се рушат.
Думите ѝ прозвучаха пророчески.
По-късно същата вечер, Мартин дойде да вземе Лилия за някаква лъскава вечеря. Чух ги да говорят високо в антрето. Не се караха, по-скоро… преговаряха.
— …просто не разбирам защо е проблем, скъпи. Баща ти не може ли просто да прехвърли средствата? — Гласът на Лилия беше напрегнат.
— Не става така, Лили. — Гласът на Мартин беше плътен и успокояващ, но под повърхността се усещаше стомана. — Това е бизнес заем, не джобни пари. Има процедури. Освен това, моят партньор Димитър става… нетърпелив.
— Нетърпелив за какво? Мислех, че новият ви проект е сигурен.
— Той е сигурен. Просто… пазарът е несигурен. Не се тревожи за това, красавице. — Чух звук от целувка. — Тревожи се само за това коя рокля ще облечеш. Всичко останало е уредено.
Когато излязоха, вратата се затвори с тежко, окончателно тупване.
Лъжеше я. Не знаех как, но знаех, че я лъже. Мартин, бъдещият зет, бизнесменът с безупречния костюм и скъпия часовник, имаше тайни.
И изведнъж, „естетическото“ правило на Лилия придоби съвсем нов смисъл. Не ставаше дума само за перфектни снимки. Ставаше дума за изграждане на илюзия. Илюзия за перфектно семейство, перфектен живот, перфектно богатство.
Фасада.
А аз, с моята инвалидна количка, бях пукнатина в тази фасада. Пукнатина, която заплашваше да разкрие, че нищо не е такова, каквото изглежда.
Глава 3: Бащините дългове
Следващите няколко седмици бяха ледена война. Лилия и аз не си говорихме. Тя прекарваше повечето си време извън къщи, в трескави сватбени приготовления, връщайки се късно вечерта с торби от скъпи бутици и напрегната усмивка, залепена на лицето ѝ.
Майка ми, Рая, се движеше из къщата като призрак, чистейки вече чисти повърхности и говорейки с тих, треперещ глас. Опитваше се да действа като буфер, носейки ми парче торта и питайки: „Сигурна ли си, Мира? Може би ако просто поговориш с нея…“ — Няма за какво да говорим, мамо. Тя направи своя избор. Аз направих моя.
Баща ми, Стефан, беше почти невидим. Излизаше преди зазоряване и се връщаше, когато вече бях в стаята си. Чувах приглушените му стъпки в коридора, тежки и уморени. Фирмата му очевидно изискваше цялото му време.
Една вечер се спусках с асансьора (монтиран след инцидента ми, поредната скъпа необходимост, която караше Лилия да стиска устни) към кухнята за чаша вода. Беше почти полунощ. Къщата беше тъмна, с изключение на слабата светлина от кабинета на баща ми.
Чух гласа му. Беше нисък, но напрегнат до скъсване. — …не можеш да искаш това от мен сега! Знаеш в какво положение съм. Казах ти, че парите са блокирани.
Пауза. Очевидно слушаше някого. Приближих количката си безшумно по плюшения килим. Не се гордеех, че подслушвам, но тонът му ме плашеше.
— Не ме заплашвай, Даниела! — изсъска той. — Плащам ти достатъчно. Апартаментът, колата… всичко. Просто ми дай време. След сватбата на Лилия… нещата ще се успокоят.
Даниела. Коя беше Даниела? И защо баща ми ѝ плащаше за апартамент и кола?
— …да, знам, че Мартин е от това семейство. Мислиш, че не знам? Затова тази сватба трябва да се случи. Тя е нашият спасителен пояс…
Спасителен пояс?
В този момент един от паркетините под мен изскърца. Баща ми замръзна. — Трябва да затварям. Ще ти се обадя утре. — Той затвори телефона. Придвижих се бързо и безшумно към кухнята, сърцето ми биеше в гърлото.
Когато се върнах в коридора, вратата на кабинета беше отворена. Стефан стоеше на прага, лицето му в сянка. — Мира. Какво правиш будна?
— Отидох за вода. — Вдигнах чашата. Ръката ми леко трепереше. Той ме изгледа. За миг видях в очите му не баща си, а уплашен непознат. После маската се върна. — Лягай си. Късно е.
Докато се придвижвах към асансьора, той каза: — И, Мира. Относно Лилия. Моля те, помисли отново. Семейството трябва да е единно сега. Повече от всякога.
Семейството трябва да е единно. Докато той плащаше на тайна жена на име Даниела и наричаше сватбата на дъщеря си „спасителен пояс“.
На следващия ден споделих това с Нора в кафенето на университета. — Скрит живот — каза тя, отпивайки от кафето си. — Класика. Баща ти има любовница.
— Но той каза „плащам ти достатъчно“. Звучеше като… изнудване. — Може да е и двете. — Нора се намръщи, вече влязла в ролята на юрист. — Любовница, която знае твърде много. Или просто любовница, която изисква твърде много. А фактът, че той вижда брака на Лилия с Мартин като „спасителен пояс“… Мира, това е много лошо. Това означава, че баща ти е разорен.
— Невъзможно. — Поклатих глава. — Тази къща. Колите. Сватбата на Лилия…
— Фасада, Мира. Спомняш ли си? Сватбата вероятно се плаща с последните пари от кредитна линия, която той се надява да попълни, след като се сроди с богатия Мартин.
Изведнъж студенина ме обзе. Ами ако… — Ами ако Мартин не е богат? — прошепнах аз. — Чух го да казва на Лилия, че партньорът му е нетърпелив за пари от бизнес заем.
Нора изпусна вилицата си. — О, не. Това е катастрофа. Имаме двама мъже, които са на ръба на фалита, и всеки един от тях разчита другият да го спаси. А Лилия е златният мост между тях, който всеки момент ще рухне.
В този момент видях Иво. Той беше в нашия курс по облигационно право – висок, с тих поглед и усмивка, която никога не стигаше съвсем до очите му. Той също беше в количка, след инцидент с мотор преди две години. Често си кимахме, но никога не бяхме говорили.
Сега той се приближи до нашата маса. — Извинете. — Гласът му беше дълбок и спокоен. — Аз съм Иво. Случайно дочух, че говорите за договорно право… — той се поколеба — …и фасади. Аз съм в час по търговско право при професор Стоянов. Подготвям се за изпита.
Нора се ухили. — Ние сме Мира и Нора. И не, не говорихме за изпита. Говорихме за реалния живот. Нора. — Тя му подаде ръка.
Подадох и моята. — Мира.
Когато ръката му стисна моята, беше топла и силна. И за първи път от седмици не се почувствах като проблем, който трябва да бъде решен. — Понякога реалният живот е най-сложният договор — каза той, гледайки право в очите ми.
Той разбираше.
Междувременно, у дома, напрежението ставаше непоносимо. Лилия обяви, че роклята ѝ ще бъде доставена от Париж и ще струва колкото малък апартамент. Когато баща ни чу това на вечеря, той просто остави вилицата си и излезе от стаята.
По-късно същата вечер го чух да крещи по телефона, този път в гаража. — …не ме интересува какво казва банката! Нуждая се от удължаване на срока! Имам сделка, която ще се сключи!
Последва тишина, а след това звук от нещо, което се чупи. Смачкване на стъкло.
Скритият живот на баща ми, дълговете му, любовницата му… всичко това беше свързано. А сватбата на Лилия не беше празненство. Беше детонатор.
Глава 4: Договорът на Мартин
Мартин седеше в лъскавия си офис в центъра на града. Гледката от тридесетия етаж беше зашеметяваща, но той не я виждаше. Взираше се в купчина документи на бюрото си от махагон.
На вратата се почука рязко и влезе Димитър. Димитър беше пълната противоположност на Мартин – нисък, набит, с поглед на хищник, който винаги търси следващата си жертва. Той беше партньорът, който осигуряваше „мръсните“ пари и агресивните тактики, докато Мартин беше лъскавото лице на фирмата им за недвижими имоти.
— Е? — попита Димитър, без да си прави труда да седне.
— Банката отхвърли рефинансирането. — Гласът на Мартин беше равен, но ръката му, която държеше химикалката, трепереше.
Димитър изруга цветущо. — Знаех си! Казах ти, че онзи парцел е блато! Вложихме всичко в него, Мартине! Всичко! А ти ме увещаваше, че „връзките“ ти ще уредят разрешителните.
— Не е моя вината, че еколозите се намесиха! — Мартин скочи на крака. — Това е временен проблем.
— Временен? — Димитър се изсмя гърлено. — Хората, от които взехме първоначалния бизнес заем, не мислят така. Те не са банка, Мартине. Те не изпращат учтиви писма. Те чупят колене. И падежът е след две седмици.
Мартин преглътна. — Сватбата е след десет дни.
Димитър повдигна вежда. — А. Да. Сватбата. С малката принцеса от богатото семейство. Баща ѝ, Стефан, нали? Консултантският гуру.
— Той ще ни покрие. — Мартин каза това по-скоро за да убеди себе си, отколкото Димитър. — След като се оженим, аз ще бъда част от семейството. Ще говоря с него. Малко инжектиране на капитал, за да ни задържи на повърхността, докато разрешителните минат.
— По-добре да стане. — Димитър се приближи до бюрото и се наведе над него, лицето му беше на сантиметри от това на Мартин. — Защото аз вложих последните си пари в тази кална дупка заради твоите обещания. Ако ти потънеш, повличаш и мен. А аз не потъвам сам. Разбра ли ме?
Мартин кимна, а по челото му изби пот. — Разбрах те. Ще се погрижа.
— Погрижи се — изръмжа Димитър и излезе, тръшвайки вратата.
Мартин се свлече обратно на стола си. Той беше в капан. Проектът беше катастрофа. Бизнес заемът беше от лихвари, които се представяха за „частни инвеститори“. А цялата му фасада на успешен бизнесмен се крепеше на един-единствен копринен конец: бракът му с Лилия.
Той беше заложил всичко на предполагаемото богатство на Стефан. Беше видял къщата, колите, начина на живот на Лилия и беше направил преценка. Беше я ухажвал агресивно, омагьосвайки я с обещания за живот, който тя жадуваше – живот на върха на социалната пирамида.
Той нямаше представа, че Стефан е в същото, ако не и в по-лошо, положение.
Мартин вдигна телефона и набра номера на Лилия. Трябваше да е сигурен. — Скъпа! — Гласът му отново беше плътен и любящ. — Как върви моята бъдеща съпруга?
— Ужасно! — изхленчи тя. — Флористът каза, че орхидеите от Холандия може да закъснеят! И Мира отново прави сцени.
Мартин стисна очи. Нямаше време за това. — Лили, любов моя, слушай ме. Трябва да те помоля за нещо. Нещо важно. — Всичко, скъпи!
— Трябва да говоря с баща ти. Насаме. Преди сватбата. За… за нашия бъдещ финансов план. Като семейство. Можеш ли да го уредиш? Тази вечер.
— Разбира се! — каза Лилия, очевидно поласкана, че я включва в „бизнеса“. — Ще му кажа, че е спешно. Обичам те!
— И аз те обичам. — Той затвори. Погледна към документите. Това не беше брак. Беше сделка по сливане. И той отчаяно се нуждаеше другата страна да не е фалирала.
Същата вечер Стефан седеше в кабинета си, когато Мартин пристигна. — Мартин. Влез. Лилия каза, че е спешно.
— Така е, Стефан. — Мартин седна, излъчвайки увереност, която не изпитваше. — Става дума за бъдещето. За моето и на Лилия. — Слушам те.
— Както знаеш, моят бизнес с недвижими имоти се разраства експоненциално. Имаме един проект, който е напът да промени пазара. Но както при всеки голям проект, имаме нужда от малко… ликвидност. Временен недостиг на средства, докато дойдат големите печалби.
Стефан го гледаше с безизразно лице. — Продължавай.
— Накратко, трябва ми мостов кредит. — Мартин назова сума, която беше астрономическа. — Като мой тъст, като партньор в бъдещето на дъщеря ви, се надявах, че можем да уредим това… вътрешносемейно.
Настъпи дълга, тежка тишина. Стефан се взираше в Мартин, а очите му бяха студени и празни. Мартин започна да се поти.
Накрая Стефан се засмя. Беше сух, празен смях, лишен от всякаква веселост. — Мостов кредит? — повтори той. — Момче, ти си или невероятно смел, или невероятно глупав.
— Не разбирам. — Сърцето на Мартин спря.
— Не разбираш? — Стефан се наведе напред. — Аз самият съм на косъм от фалит. Консултантският ми бизнес? Куха черупка. Поддържам го с кредитни карти от три години. Тази къща? Ипотекирана до покрива. Парите за сватбата на Лилия? Взех ги от пенсионния си фонд. Последните ми пари.
Мартин се втренчи. Това беше невъзможно. — Но… репутацията ви…
— Репутацията ми е единственото, което ми остана! — Гласът на Стефан се повиши. — Мислех, че ти си спасението! Ти, с твоите лъскави офиси и връзки! Мислех, че ти ще стабилизираш Лилия!
Двамата мъже се гледаха в ужасено мълчание. — Ти си разорен — прошепна Мартин. — А ти си измамник — отвърна Стефан.
— Партньорът ми… той ще ме убие — каза Мартин, вече не играеше, а говореше истината. — Хората, от които взехме пари… те не са търпеливи.
Стефан прокара ръка през оредяващата си коса. — Имам любовница. — Думите излязоха, преди да може да ги спре. — От години. Тя ме източва. Знае неща за… за някои мои сделки. Неща, които могат да ме вкарат в затвора. Изнудва ме.
Мартин осъзна мащаба на бедствието. Двама давещи се мъже, вкопчени един в друг, дърпайки се към дъното. — Сватбата… — каза Мартин. — Сватбата трябва да се състои.
— Какъв е смисълът? — попита Стефан уморено. — Фасадата! — извика Мартин. — Трябва да поддържаме фасадата! Ако Димитър си помисли, че съм се сдушил с теб, може да ми даде още малко време. Ако твоята Даниела види, че дъщеря ти се омъжва за „богат“ мъж, може да намали исканията си. Трябва ни време!
Стефан го погледна. В очите му имаше ново, болно разбиране. — Значи ще излъжем всички. — Ще излъжем всички — потвърди Мартин. — Докато можем.
Те сключиха мълчалив пакт. Пакт, основан не на доверие, а на взаимно унищожение. Сватбата вече не беше празник. Беше последният им отчаян ход.
Глава 5: Моралната дилема и жилищният кредит
Усещах напрежението в къщата като физическа тежест. Всяка сутрин, когато слизах долу, въздухът беше наситен с неизказани думи и прикрита паника. Лилия беше единствената, която изглеждаше в неведение, носейки се на облак от тюл и шампанско, макар че дори нейната възбуда беше станала истерична.
Аз се потапях в ученето си. Университетската библиотека беше моето убежище. Там, сред прашните томове със закони, сложните проблеми имаха ясни решения.
Започнах да се виждам с Иво все по-често. Учехме заедно. Той беше остър ум, а сарказмът му беше защитен механизъм, който разбирах твърде добре. — Значи — каза той един следобед, докато разглеждахме сложен казус за несъстоятелност, — ти си бъдещият адвокат в семейство на… да кажем, „оптимистични“ финансисти?
Усмихнах се тъжно. — Нещо такова.
— Аз съм същият. — Той посочи към краката си. — Баща ми притежаваше транспортна фирма. Аз карах един от моторите му твърде бързо. Сега той е фалирал, а аз уча право, за да съдя компанията, която е произвела дефектната каска. Ирония.
В него нямаше и следа от самосъжаление, само сурова решителност. Това ме привлече. Той не ме виждаше като счупена. Виждаше ме като боец.
Един ден трябваше да се върна по-рано от университета. Асансьорът в сградата на факултета се беше повредил и последната лекция беше отменена. Когато влязох у дома, беше необичайно тихо.
Чух гласове от кухнята. Беше майка ми, Рая, и… някаква жена. Непозната. Гласът на жената беше спокоен, но твърд. — …не мога да чакам повече, госпожо. Разбирам, че ситуацията е деликатна, но вноските по жилищния кредит закъсняват с три месеца.
Жилищен кредит? Мислех, че къщата е изплатена отдавна.
— Моля ви. — Гласът на майка ми беше изпълнен със сълзи. — Само още малко. След сватбата на дъщеря ми… нещата ще се оправят.
— Чувала съм това и преди. — Жената въздъхна. — Ако плащането не бъде получено до първо число на следващия месец, ще трябва да започнем процедура по принудително изпълнение. Банката беше повече от търпелива.
— Но… той не знае! — изплака Рая. — Той ще ме убие! — Кой не знае? Съпругът ви? — Жената звучеше шокирано. — Но… той е съдлъжник. Подписът му е тук.
— Не е. — Шепотът на майка ми беше едва доловим. — Аз… аз фалшифицирах подписа му.
Настъпи ледена тишина. Стомахът ми се преобърна. Майка ми. Тихата, покорна Рая. Беше фалшифицирала подписа на баща ми. На ипотека. На семейната ни къща.
— Госпожо… — гласът на банковата служителка беше остър. — Вие осъзнавате ли, че това е престъпление?
— Той имаше дългове! — изкрещя Рая, вече истерично. — Преди години! От хазарт! Щеше да загуби всичко! Мислех, че мога да го изплащам тайно… с моите спестявания. Но тогава… тогава дойде инцидентът на Мира. Всички пари отидоха за лекари, за асансьора, за терапии… А после той започна да харчи отново… и аз просто… не можех да смогна.
Чух трясък на врата. Банковата служителка си беше тръгнала. Придвижих количката си в кухнята.
Рая седеше на пода, сгушена до хладилника, ридаейки в ръцете си. Тя вдигна поглед, очите ѝ бяха диви от ужас. — Мира. Ти… ти чу ли?
Не можех да говоря. Само кимнах. Картината ставаше все по-грозна, все по-заплетена. Баща ми, Стефан, харчеше пари за любовницата си Даниела, докато беше изнудван. Мартин беше измамник, който се женеше за Лилия заради пари, които не съществуваха. Лилия градеше сватба-мечта върху основи от лъжи. А майка ми… майка ми беше извършила престъпление, за да спаси къщата от хазартните дългове на баща ми, само за да бъде съсипана от медицинските сметки за мен.
Аз бях причината. Моят инцидент беше капката, която беше преляла чашата.
— Не, Мира. — Тя прочете мислите ми, сякаш бяха изписани на лицето ми. — Не си ти. Ти си единственото добро нещо в този хаос. Аз… аз го направих, за да ни спася. А сега го съсипах.
— Защо не му каза? Защо не ни каза? — попитах, гласът ми беше дрезгав.
— Срам. — Тя поклати глава. — Срам. Исках да поддържам илюзията. Че сме перфектното семейство. Точно като Лилия. Тя го е научила от мен.
Това беше моята морална дилема. Аз, студентката по право. Знаех какво означава фалшификация. Знаех за процедурата по принудително изпълнение. И знаех, че баща ми, колкото и да беше виновен за собствените си грехове, не знаеше, че домът му ще бъде отнет заради престъпление, което майка ми е извършила, за да покрие неговите предишни престъпления.
— Колко време имаме? — попитах, превключвайки на практичен режим.
— До първо число. След десет дни. — Рая ме погледна с отчаяна надежда. — Сватбата е след осем.
Разбрах плана ѝ. Тя се е надявала, че Стефан ще получи пари от Мартин. Че сватбата ще донесе финансова инжекция. Тя не знаеше, че Мартин е празен чек.
— Мамо. — Поех ръката ѝ. Беше ледено студена. — Трябва да знаеш нещо. Мартин… той също няма пари. Той се жени за Лилия по същата причина, по която баща ми искаше тази сватба. Всички се надяват някой друг да ги спаси.
Лицето на Рая посивя. — Значи… няма нищо. — Тя се засмя, кратък, истеричен кикот. — Всичко е лъжа. Ще загубим къщата.
— Не и ако аз мога да направя нещо. — Решителността се надигна в мен, изгаряйки шока. — Нора и аз. Учим точно това. Трябва да има вратичка. Трябва да има начин.
— Как? Като кажеш на баща си, че съм престъпничка? — Като намеря начин да преговарям с банката. Като използвам закона в наша полза.
Но знаех, че за да го направя, ще трябва да разкрия всичко. Тайните на майка ми. А може би и тези на баща ми. Конфронтацията беше неизбежна. И щеше да се случи в най-лошия възможен момент.
Глава 6: Разплитането
Два дни преди сватбата. Къщата гъмжеше от организатори, флористи и кетъринг екипи. Лилия беше в центъра на всичко, дирижирайки хаоса с платинена кредитна карта (която, както вече знаех, беше на косъм от лимита си).
Аз бях в стаята си с Нора и Иво. Разстлали бяхме копието на ипотечния договор на майка ми на леглото ми. — Ето го. — Нора посочи един параграф. — Подписът е фалшифициран, да. Това прави договора оспорим. Но ако банката докаже, че майка ти е действала, за да предотврати непосредствена загуба (хазартните дългове на баща ти), и че той се е облагодетелствал от заема (като е запазил къщата), съдът може да не е на нейна страна.
— Значи тя е виновна — прошепнах аз. — Технически, да. — Иво се намръщи. — Но има нещо друго. Вижте лихвения процент. Това е хищнически заем. Банката е видяла отчаяна жена и я е притиснала до стената. Можем да твърдим за недобросъвестност от страна на кредитора. Това може да ни даде основание за предоговаряне.
— Но нямаме време — казах аз. — Срокът е след сватбата.
— Тогава трябва да взривим всичко преди сватбата. — Нора ме погледна твърдо. — Мира, знам, че това е семейството ти. Но те всички живеят в къща от карти. Някой трябва да я събори, преди да се срути върху всички ви.
В този момент Лилия нахлу в стаята ми, без да чука. — Какво правите вие двамата тук? — погледна тя към Иво, а след това към Нора с открито презрение. — Мира, трябва да пробваш роклята си!
— Няма да пробвам никаква рокля, Лили. — Гласът ми беше спокоен. — Трябва да говорим. Всички.
— Нямам време за твоите драми! — Тя се обърна да си тръгне. — Става дума за къщата, Лили! — извиках аз. — Тази, в която стоиш. Ще я загубим.
Това я спря. Тя се обърна бавно. — За какво говориш? — Мама. — Погледнах към Рая, която стоеше като препарирана на прага зад Лилия. — Кажи ѝ.
— Аз… аз изтеглих жилищен кредит преди години. — Рая заговори, гласът ѝ беше мъртъв. — За да покрия дълговете на баща ти. Фалшифицирах подписа му. Сега банката ще ни вземе къщата. След осем дни.
Лилия се втренчи в нея. За миг си помислих, че ще припадне. — Лъжеш. — Това не беше въпрос. — Това е поредният ти трик, за да съсипеш сватбата ми!
— Не е трик. — Извадих документите. — Ето писмото от банката.
Точно тогава от долния етаж се чу гласът на баща ми. — Лили! Мартин е тук!
Лилия грабна писмото. Лицето ѝ беше пепеляво. Тя се втурна надолу по стълбите. — Татко! Следвахме я. Аз в количката, Нора и Иво зад мен. Рая се свлече на стълбите, ридаейки.
Намерихме ги в дневната. Лилия беше връчила писмото на Стефан. Мартин стоеше до нея, с фалшива усмивка, която бързо изчезваше. Стефан прочете писмото. И после пак. Той вдигна поглед към Рая, която стоеше на прага. — Рая? Какво е това?
— Аз… трябваше. — прошепна тя. — Ти… ти щеше да ни разориш. Хазартът…
— Хазарт? — Стефан изглеждаше объркан. — Това беше преди петнадесет години! — Но дълговете останаха! — извика Рая. — А после инцидентът на Мира… — Ти… си фалшифицирала… — Стефан залитна, сякаш го бяха ударили.
— Значи е истина. — Гласът на Лилия беше писклив. — Всичко е свършено. Нямаме пари. Ще живеем на улицата. Тя се обърна към Мартин, сграбчвайки ръката му. — Мартин! Скъпи, кажи ми, че това не е вярно! Ти… ти имаш пари. Нали? Ти ще ни спасиш!
Мартин стоеше замръзнал. Той погледна Стефан. Стефан го погледна обратно. Пактът им за взаимна лъжа се разпадаше. — Мартин? — Лилия го разтърси.
— Аз… — Мартин не можеше да погледне в очите ѝ. — Той също няма пари, Лили. — Гласът ми проряза стаята. Всички се обърнаха към мен. — Мира, млъкни! — извика Стефан.
— Не. Стига лъжи. — Придвижих количката си в центъра на стаята. — Мартин се жени за теб, Лили, защото си мисли, че ние имаме пари. Нали, Мартин? Бизнес заемът. Партньорът ти, Димитър. Те ви притискат.
Лицето на Мартин пребледня. — Как…
— Баща ни мислеше, „че ти си спасителният пояс. Нали, татко? За да можеш да продължиш да плащаш на Даниела?
Сега беше ред на Рая да се втренчи в Стефан. — Даниела? Коя е Даниела?
— Никой! — изрева Стефан. — Твоята любовница! — извиках аз. — Жената, на която плащаш за апартамент и кола, докато майка ми фалшифицира документи, за да спаси дома ни!
Хаосът избухна. Лилия крещеше, удряйки Мартин по гърдите. — Ти ме излъга! Ти ме използва! Рая се беше свлякла на пода, шепнейки „Даниела… Даниела…“ Стефан се беше облегнал на стената, лицето му беше сиво.
И точно в този момент входната врата се отвори. Влезе мъж, когото никога не бях виждала. Нисък, набит, с мъртви очи. Димитър. Той погледна към плачещата Лилия, към съсипания Мартин и към останалите от нас. — Изглежда прекъсвам семеен момент. — Гласът му беше хладен. — Мартине. Търсих те. Времето ни изтече.
Мартин го погледна с чист, животински ужас. — Димитър, моля те… не сега…
— Точно сега. — Димитър извади плик от вътрешния си джоб. — Тъй като не отговаряш на обажданията ми, реших да ти го донеса лично. Той хвърли плика на масата. — Това е призовка. Съдя те за измама, Мартине. И теб. — Той посочи Стефан. — За съучастничество. Ще взема всичко. Тази къща. Всичко.
Лилия спря да плаче. Тя гледаше документите. — Съдебно дело? — прошепна тя.
— Сватбата се отменя — каза Димитър с усмивка, която не стигна до очите му. — Освен ако някой тук няма няколко милиона в брой.
Тишина. Пълна, опустошителна тишина. Фасадата не просто се беше пропукала. Тя се беше взривила.
Глава 7: Адвокатите
Следващите двадесет и четири часа бяха мъгла от сълзи, обвинения и паника. Лилия се беше заключила в стаята си, отказвайки да говори с когото и да било. Мартин беше изчезнал, очевидно опитвайки се да се скрие от Димитър. Стефан и Рая седяха в противоположните краища на дневната, за първи път от години без маски, изглеждащи стари, уплашени и съкрушени.
Сватбата, разбира се, беше отменена. Сутринта, която трябваше да бъде нейното триумфално шествие към олтара, беше прекарана в трескави телефонни разговори с гости и доставчици, обяснявайки с неясни думи, че „поради непредвидени семейни обстоятелства“ събитието няма да се състои. Срамът беше осезаем.
— Трябват ни адвокати. — Това беше първото, което казах на следващата сутрин. Нора и Иво бяха дошли. Те бяха моята котва в тази буря. — Вече имаме. — Стефан посочи с трепереща ръка към призовката от Димитър. — Ние сме подсъдими.
— Не. Ние имаме нужда от наши адвокати. — Нора разгъна документите. — Аз и Иво прегледахме това снощи.
Иво кимна. — Димитър съди Мартин за измама при учредяване на дружеството и за присвояване на средства от бизнес заема. И съди баща ти, Стефан, като предполагаем „мълчалив партньор“, който е гарантирал за Мартин.
— Аз не съм гарантирал за нищо! — извика Стефан. — Той ме излъга! — Устно? Или писмено? — попита Нора. — Ами… говорихме. Казах му, че ще „помогна“ след сватбата…
— Това е лошо. — Иво се намръщи. — Димитър може да твърди, че това е устно споразумение. Но имаме два отделни, но свързани случая. Първо: съдебното дело на Димитър. Второ: жилищният кредит на майка ти и предстоящото принудително изпълнение.
Рая изхлипа. — И двете са по моя вина. — Стефан поклати глава. — Не. Моя е. Ако не бях… ако не беше Даниела…
— О, стига! — Гласът на Лилия прозвуча от стълбите. Тя стоеше там, облечена в същия копринен халат от деня, в който всичко започна. Очите ѝ бяха подпухнали, гримът ѝ беше размазан. Тя изглеждаше съсипана. — Ще се обвинявате ли един друг, докато ни взимат къщата? Аз загубих всичко! Моето бъдеще! Моята репутация!
— Твоето бъдеще беше лъжа, Лили! — извиках аз. — Точно като нашето минало!
— Млъкнете! — Нора удари с длан по масата. Всички я погледнахме. — Слушайте. Вие не сте юристи. Аз и Иво сме само студенти. Но сме добри студенти. И имаме план. Или по-скоро, начало на план.
Всички погледнати се обърнаха към нея. — Първо: жилищният кредит. — Тя се обърна към Рая. — Утре отиваме в банката. Ти, аз и Мира. Ще признаеш за фалшификацията.
— Какво? — Рая беше ужасена. — Ще ме арестуват! — Няма — каза Иво. — Защото ние ще отидем с насрещно предложение. Ще им представим доказателства, че това е хищнически заем с неморални лихви. Ще им кажем, че ако започнат процедура срещу теб, ние ще подадем граждански иск и ще сезираме комисията за финансов надзор. Банките мразят лошата публичност повече, отколкото мразят малките длъжници. Ще предложим предоговаряне на дълга при справедливи условия, в замяна на пълно мълчание.
— Но ние нямаме пари да плащаме! — каза Стефан. — Ще имаш. — Нора се обърна към него. — Което ни води до точка втора: Даниела.
Стефан пребледня. — Тя… тя ме изнудва. Има имейли… документи от стари сделки, които… не бяха съвсем законни.
— Отлично. — Нора се усмихна хищно. — Изнудването е престъпление. И то много по-сериозно от нещата, с които тя те заплашва. Ние няма да се свързваме с полицията. Ще се свържем с нея. И ще ѝ предложим сделка. Тя връща всички пари, които ти е взела през годините, и подписва декларация за конфиденциалност. В замяна… ние не я даваме на прокуратурата.
— Тя никога няма да се съгласи! — Ще се съгласи — казах аз, — когато разбере, че ти си фалирал и кранчето е спряло. Завинаги. Нейният „спасителен пояс“ потъна. Сега тя е също толкова уязвима, колкото и ние. Парите, които ще върне, ще отидат за първоначална вноска по предоговорения кредит с банката.
— И трето… — Иво пое думата, — съдебното дело на Димитър. Това е най-сложното. Той има право да съди Мартин. Но да въвлече баща ти е прекалено. Той блъфира, опитвайки се да изкара пари от джоб, който смята за дълбок.
— Но той не е дълбок! — извика Стефан. — Точно така. — Усмихнах се. — И ние ще му го докажем. Ще му предоставим пълен отчет за фалита ти. Ще му покажем писмото за принудително изпълнение от банката. Ще му покажем, че няма какво да вземе. Но…
— Но какво? — Ще му предложим нещо по-добро от парите ти. Ще му предложим Мартин. — Погледнах ги. — Мартин ви измами всички. Той измами Димитър, измами Лилия, измами баща ми. Ние ще съберем всички доказателства за неговата измама. Ще покажем как е използвал бизнес заема за лични разходи, за да ухажва Лилия. Ще дадем на Димитър всички оръжия, от които се нуждае, за да вкара Мартин в затвора и да си върне поне част от парите от активите, които Мартин е скрил. В замяна Димитър оттегля всички обвинения срещу Стефан.
Настъпи тишина. Планът беше дързък, отчаян и на ръба на закона. Той разчиташе на преговори, блъфове и използване на греховете на едни хора срещу други.
— Това е… — Стефан поклати глава, — …безмилостно. — Добре дошъл в света, в който живея аз, татко. — Погледнах го студено. — Свят, в който трябва да се бориш с това, което имаш. А ние имаме само истината. Колкото и да е грозна.
Лилия, която беше слушала всичко с широко отворени очи, слезе бавно по стълбите. Тя погледна мен, Нора и Иво. — Значи вие… вие ще бъдете нашите адвокати? — Ние ще бъдем вашите стратези. — казах аз. — Но да. Време е да спрем да бъдем жертви.
Глава 8: Реконструкция
Следващият месец беше най-дългият в живота ни. Превърнахме дневната, някогашното светилище на фасадата на семейството ми, във военен щаб. Аз, Нора и Иво бяхме главните командири.
Първата битка беше с банката. Както Иво беше предвидил, те бяха ужасени от перспективата за публичен скандал за хищнически заем, особено когато Рая, водена от Нора, спокойно обясни как е била притисната в ъгъла, докато се е грижила за дъщеря си в инвалидна количка. Банката се съгласи да спре процедурата по изпълнение и да предоговори заема при разумни условия. Първата победа.
Втората битка беше с Даниела. Аз се заех с това. Намерих я в луксозния апартамент, платен от баща ми. Тя беше красива, студена и в началото арогантна. — Коя си ти, по дяволите? — Аз съм дъщерята на Стефан. И съм студент по право. — Сложих папката на масата. — Знам за изнудването. Ето две възможности. Едно: връщаш осемдесет процента от парите, които си му взела, подписваш тази декларация и изчезваш. Две: обаждам се на прокурора. Изборът е твой.
Когато тя осъзна, че Стефан е наистина разорен и че аз не блъфирам, тя се срина. Подписа. Парите, които върна, бяха достатъчни, за да покрият първите шест вноски по новия кредит на Рая. Втора победа.
Третата битка беше с Димитър. Това беше най-трудното. Той беше опасен. Иво и аз отидохме в офиса му. — Вие ли сте адвокатите? Две хлапета? — Той се изсмя. — Ние сме единствените, които ще ви кажат истината. — Подадох му папката. — Ето. Това са финансовите отчети на Стефан. Фалирал е. Това е писмото от банката за къщата. Това е споразумението с любовницата му. Няма какво да вземете от него. Той е празна черупка.
Димитър прегледа документите, лицето му потъмняваше. — Значи съм загубил всичко. Мартин ме съсипа. — Не съвсем. — Иво се наведе напред. — Мартин измами и нас. Ето извлечения от кредитната карта, показващи как е използвал парите от вашия бизнес заем, за да купи годежен пръстен на Лилия. Ето имейли, в които той обещава на Стефан достъп до средства, които никога не е имал. Вие съдете Стефан за съучастничество. Но истинският ви враг е Мартин. Помогнете ни да защитим Стефан и ние ще ви помогнем да унищожите Мартин. Ще свидетелстваме. Лилия ще свидетелства.
Димитър се замисли. — Добре. Оттеглям иска срещу баща ви. Но вие ми дължите. Искам Мартин.
Сделката беше сключена.
Къщата беше спасена, поне за момента. Съдебните дела бяха пренасочени. Но семейството беше разбито.
Стефан и Рая решиха да се разделят. Нямаше викове, нямаше драма. Просто тихото признание, че бракът им е бил мъртъв от десетилетия. Рая реши да остане в къщата. Стефан се изнесе в малък апартамент под наем. — Какво ще правиш сега? — попитах го в деня, в който си тръгваше. — Ще си намеря работа. — Той ме погледна, за първи път от години с яснота в очите. — Истинска работа. Може би ще преподавам. Не знам. Но приключих с лъжите. — Той докосна рамото ми. — Гордея се с теб, Мира. Ти ни спаси.
Лилия беше тази, която претърпя най-голямата трансформация. Загубата на Мартин, на сватбата-мечта и на социалния ѝ статус я съсипа. Първите седмици тя не излизаше от стаята си.
Един ден влязох при нея. Тя седеше на пода, заобиколена от сватбените си подаръци, които сега трябваше да връща. — Значи… всичко беше лъжа. — прошепна тя. — Да. — Седнах до нея. — Той не ме е обичал. — Не. Съжалявам, Лили.
Тя плака дълго. Аз просто стоях там. Когато свърши, тя ме погледна. — Ти беше права. За всичко. Аз… аз се държах ужасно с теб. За снимките… — Знам. — Срамувах се — каза тя тихо. — Не от теб. От себе си. Защото ти си толкова силна, въпреки… всичко. А аз съм толкова слаба, въпреки че имам всичко.
— Не си слаба, Лили. Просто си била заслепена. Тя поклати глава. — Продадох си роклята. Онази скъпата, от Париж. — О? — С парите… записах се на счетоводни курсове. Щом мама и татко се развеждат, и ние сме разорени… предполагам, че ще трябва да си намеря работа. Истинска работа.
Това беше начало.
Няколко месеца по-късно седях с Иво в кафенето на университета. Той държеше ръката ми над масата. — Значи… семейство Адвокати приключиха с големия си случай? — усмихна се той. — Засега. — Отвърнах на усмивката му. — Нора мисли да се специализира в дела за несъстоятелност. Каза, че имаме опит. — Имаме. — Той стисна ръката ми. — А ти?
Погледнах през прозореца. Слънцето грееше. За първи път от много време се чувствах… лека. — Аз? Мисля, ‘че ще продължа да уча. Имам да изплащам студентски кредит. И имам среща с един много умен колега.
Животът ми не беше перфектен. Семейството ми беше разбито и се събираше отново в нова, по-честна форма. Къщата все още имаше ипотека. А аз все още бях в тази количка.
Но вече не бях скрита. Никога повече нямаше да позволя на някого да ме избута встрани заради „естетиката“. Моята реалност, с всичките ѝ пукнатини и несъвършенства, беше единственото нещо, което имаше значение. Бях спряла да бъда реквизит в чужда история и бях станала автор на своята собствена.