Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отчаяната майка на 7-годишния Дими: Срината съм, стоя и гледам в една точка, защо, Боже, защо децата?
  • Новини

Отчаяната майка на 7-годишния Дими: Срината съм, стоя и гледам в една точка, защо, Боже, защо децата?

Иван Димитров Пешев февруари 13, 2023
otqasnasngasas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Дими е на 7 годинки и страда от много рядък Микроделеционен синдром 1р36.33, от който има аутизъм, епилепсия, мускулна хипотония, сърдечни и очни проблеми и още ку пдиагнози. Майка му се обърна към ПловдивМедия с разтърсваща изповед. Публикуваме без редакторска намеса.

Здравейте мили хора,
пише ви една отчаяна майка. На ръба сме! На ръба да изгубим надежда….на ръба на силите си ….но не буквално , а чисто финансово.
Понякога си мисля, че Ада е тук на земята!

Стоя гледам в една точка и се чудя,защо всичко е толкова несправедливо!? От години водим безмилостно жестока борба! Правили сме какво ли не изпълнени с надежди,които после се чупят на хиляди парчета!

Отидохме и в Турция със сърца пълни с надежда!Но се върнахме пречупени и съкрушени! След направените изследвания,прегледи и много страх и сълзи, операцията засега се отлага. Ще бъде наблюдаван, за епилепсията ще продължим с лекарства.

Водят го високо рисков пациент 3 степен, заради купищата му здравословни проблеми!

От направените генетични изследвания, които ще излязат след два месеца и се потвърди диагнозата му поставена в България преди време, лек няма да има за детето ни!

Само ще чакаме, изпълнени със страх да се отключат нови болести от тежкия синдром!
Ще попитате защо? Защото, въпреки че света е напреднал много, все още никой никъде не лекува гените на хората.

Можем само да го потдържаме с много терапии, които са много скъпи и непосилни за нас, за да не атрофират мускулите му и да има що годе живот, доколкото е възможно. Но надежда за лек няма! Толкова ми се иска диагнозата да е сбъркана, което е почти невъзможно!

Искам всичко да е един лош сън, но уви това е жестоката действителност!
Пиша, а ръката ми трепери. Защо Боже, защо децата? Срината съм до основи с надежда, че ще се изградя отново.

И че, колкото и да се губим в тъмнина, борбата трябва да продължи, колкото и тежка да е тя. Болката, която като буца е застанала в гърлото ми, и не ми дава да дишам.

Радвайте се на децата си, прегръщайте ги и знайте, че щом са здрави вие сте приказно богати! На някои хора тази привилегия е отказана!


За жалост резултатите на детето в Турция не са добри и то може да се поддържа с терапии, които са непосилни финансово за близките.

За желаещите да помогнат:
https://www.paypal.me/DimiPepi
IBAN:BG37FINV91501016703408
BIC:FINVBGSF
Жана Атанасова Иванова-майка
Основание: В полза на Димитър Ивайлов Димитров

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Жената на Нав: Комшията ми каза, че аз съм следващата му жертва
Next: Песента на спасението: Баща и дъщеря, прегърнати 105 часа под руините, с трогателен разказ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.