Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Сара премина през тежък развод и трябваше да започне от нулата. Тя купуваше мебели от битпазари и гаражни разпродажби, за да пасне на апартамента й, но едно по-специално беше различно. Имаше стар плик с шокиращи снимки, скрит между чекмеджетата, и тя трябваше да разбере истината.
Сара се събуди внезапно от дълбокия си сън при гледката на пода на новия си апартамент с една спалня. Тя спеше на стар матрак на пода и нямаше нищо друго за себе си.
След неприятен развод, при който бившият й съпруг взе всичко, защото имаше по-добър адвокат и повече пари, тя остана сама на 44 години. Тя нямаше друго семейство на света, тъй като остана сираче от ранна възраст.
За щастие тя успя да използва оскъдните си спестявания, за да наеме малко жилище в Ню Джърси и си намери нова работа като чистачка в гимназия. Не беше много, но тя погрешно се беше доверила на бившия си съпруг да се грижи за нея и той я изостави заради някоя по-млада и красива.
Понякога тя все още не можеше да повярва. Но тя беше свободна да върши нещата независимо и не се справяше много зле. Хазяинът познаваше страхотни места, където хората продаваха използвани евтини мебели, и тя бавно спестяваше, за да купи няколко неща.
— Изчакайте за секунда, моля — каза Сара, задържа плика и бръкна вътре. — Познавате ли тези хора? Тя му показа снимката на момиченцето и майка му.
Това беше бавен процес, но в края му тя щеше да стои на собствените си крака и никой никога нямаше да може да й го отнеме.
***
„Г-н Кринкъл! Хей! Сега имам малко спестявания и отивам на битпазара“, каза Сара на хазяина си с блестяща усмивка.
„Това е страхотно. Но внимавайте там. Винаги преговаряйте за цената. Никога не избирайте първото число, което ви кажат. Хората там харесват клиенти, които се пазарят и знаят цената на парите. Те ще ви уважават за това“, г-н. — отвърна Кринкъл, вдигайки поглед от клипборда си. Той оглеждаше сградата за нещо, въпреки че Сара не го попита.
„Благодаря ви, г-н Кринкъл. Точно това ще направя!“
Сара стигна до битпазара и започна да разглежда наоколо. Нищо наистина не изглеждаше достатъчно привлекателно за вкъщи и много предмети бяха доста повредени, но тя спря при продавачите и разпита за стари мебели.
Накрая тя стигна до един старец, който имаше скрин до стойката си. — Колко струва това, сър? — попита Сара, опитвайки се да не звучи прекалено ентусиазирано.
Мебелта изглеждаше ужасно, но не беше счупена. Имаше нужда само от нежност, любов, грижа и нов слой боя.
Старецът я погледна, свивайки устни. „Хммм, ще го продам за 100 долара“, отговори той.
Сара стисна устни и изглеждаше замислена. „Това е висока цена, сър. Можете ли да направите нещо по-добро?“
„$90?“ – предложи мъжът.
„Какво ще кажете за 65 долара? Ще трябва да похарча поне още 20 долара, за да го поправя. Ще бъде малко работа“, възрази Сара и мъжът й се усмихна.
„Хммм. Не знам“, помисли си мъжът, явно оценявайки този шанс за пазарлък. „Все още е в добро състояние. Какво ще кажете за 80 долара?“
„75 долара и ти ми помогни да ги донеса вкъщи“, предложи поне Сара и мъжът й се усмихна.
„Сделка. Наблизо ли живеете, млада госпожице?“ — попита той, а устата му все още се усмихваше.
Сара кимна и той каза, че ще вземе скрина по-късно през деня. Тя му благодари и продължи по пътя си. Шкафът би бил идеален за къщата й и тя дори би могла да го използва като плот, докато спестява за подходяща кухненска маса. Освен това тя най-накрая можеше да прибере някои от дрехите си, които все още бяха в кашони из апартамента.
***
— Благодаря ви, сър — каза Сара, като се сбогува с мъжа от битпазара, който караше камиона си, за да достави покупката й. Дори го донесе в апартамента й, въпреки че не беше толкова тежък.
„Можете да ме наричате г-н Ханс. Всички го правят. Благодаря ви, госпожице. Елате да купите от мен отново!“ – извика той и потегли.
На връщане от битпазара Сара се отби в железария, за да купи малко боя и всичко останало, от което се нуждаеше, за да придаде нов облик на тоалетката. Тя отвори прозореца на апартамента си и започна.
Първо, тя реши да шлайфа някои области, които вероятно са се повредили с времето. Но не беше голяма работа. Тя го почисти, защото някой също беше нарисувал много драскулки върху него, което предполагаше, че едно семейство го е притежавало. По някакъв начин това даде надежда на Сара.
Но нещо я накара да спре работата си. Едно от чекмеджетата не излизаше бързо. Беше заклещен, сякаш нещо беше между него и рафтовете. Сара коленичи и погледна под чекмеджето, забелязвайки плътно затиснат там плик. Тя хвана по-силно дръжката на чекмеджето и го дръпна, карайки плика да падне.
„О, този човек сигурно е забравил, че са скрили нещо вътре. Ще отида утре и ще го върна“, каза си Сара, докато държеше плика в ръцете си. Но любопитството надделя над нея и тя реши да го отвори.
За щастие не беше запечатано и тя лесно извади съдържанието. Няколко снимки се разляха и Сара седна на пода, за да им се полюбува. По някаква причина тя обичаше спомените на хората, особено ако бяха от семейни почивки, и тези изображения показваха точно това. Една жена била с дъщеря си, но когато се вгледала внимателно в снимката, забелязала нещо странно.
Момиченцето на снимката изглеждаше точно като нея, когато беше малко. Беше повече от съвпадение. Трябваше да е тя, защото имаше белег по рождение на главата си, който правеше част от косата й изцяло руса. Тя винаги я покриваше с боя за коса като възрастна, защото се открояваше в контраст с нейните брюнетки кичури.
Тя завъртя изображението в ръцете си и видя, че някой е написал: „Дженифър и нейната дъщеря Сара. 1982 г.“
Беше невъзможно. Сара нямаше семейство. Тя нямаше спомени от тази ваканция или от онази жена, която трябваше да й бъде майка. Но на снимката безпогрешно беше тя. Беше чудо.
Трябваше да разбере повече. Този мъж трябва да има всички отговори на многото й въпроси сега. Но беше твърде късно да отиде отново на битпазара.
Тя постави снимките обратно в плика и приключи работата по скрина, боядиса го и го остави да изсъхне за една нощ.
На следващия ден тя се върна на битпазара, но мъжът, който й беше продал скрина, го нямаше. След като попита някои от другите търговци, те й казаха, че идва само няколко дни в седмицата. Но тя се върна няколко пъти през следващите няколко дни и той вече не беше там.
Сара започна да мисли, че мъжът е плод на въображението й, когато една по-възрастна дама, която продаваше обеци, й каза нещо. „Г-н Ханс беше болен през последните няколко дни. Говорих с него вчера. За какво ви трябва?“
„Наистина трябва да говоря с него за нещо. Наскоро ми продаде скрин и намерих нещо важно вътре. Можете ли да ми кажете адреса му?“ — примоли се Сара, без да успява да скрие отчаянието си.
„Разбира се. Той всъщност е наблизо“, разкри по-възрастната дама и много й благодари за услугата.
***
Сара си пое дълбоко въздух пред къщата на г-н Ханс и тръгна към входната врата. Тя нямаше представа какво предстои да разбере, но беше развълнувана от перспективата да намери семейството си.
— Здравейте — поздрави я господин Ханс на вратата. Той все още изглеждаше малко болен и приклекна, след като я поздрави.
„Здравейте, г-н Ханс. Аз съм Сара. Онзи ден купих скрин от вас“, отговори тя с неловка усмивка.
— Разбира се. Какво мога да направя за вас, млада госпожице? — попита той, чудейки се защо Сара е дошла в дома му.
„Намерих нещо пъхнато между чекмеджетата на скрина. Един плик. Имаше куп снимки на хора. Мислех, че ще са важни за вас“, започна Сара и г-н Ханс кимна.
„О, Боже мой, не мога да повярвам, че забравих за тези снимки“, коментира г-н Ханс, стигайки ръка до челото си. Той погледна плика в ръцете й и посегна към него. — Благодаря ти, че го върна.
— Изчакайте малко, моля — каза Сара, задържа плика и бръкна вътре. — Познавате ли тези хора? Тя му показа снимката на момиченцето и майка му.
„Да, това е моята племенница и нейната дъщеря“, разкри г-н Ханс, грабна снимката и се взря напрегнато.
„Какво им се случи?“
— Откъде знаеш, че нещо се е случило?
„Защото аз съм момичето на снимката. Аз съм Сара. Това съм аз“, разкри тя и очите на г-н Ханс се разшириха.
„Какво?“ — прошепна той. „Това е невъзможно.“
„Истина е. Трябва да е така. Защото имам същия белег по рождение, който кара тази част от косата ми да пожълтява. Разбира се, сега го покривам и сега имам няколко сиви коси. Но ако спра да се боядисвам, можете да видите това“, обясни Сара.
Г-н Ханс я покани с жест да влезе вътре и двамата седнаха. Той я погледна с учудване и като че ли стана емоционален, докато говореше.
„Дженифър загина при автомобилна катастрофа в годината, в която беше направена тази снимка. Тя живееше в Ню Йорк. Брат й Саймън трябваше да доведе Сара – вас – обратно тук, но тя се изгуби на гара Grand Central. Това беше катастрофа, “, обясни г-н Ханс. „Полицията не можа да ви намери и ни казаха, че може да сте били изпратени в сиропиталище. Опитахме се да попитаме наоколо, но никой нямаше отговори за нас. В крайна сметка спряхме. Не трябваше да спираме.“
Сара плачеше, когато г-н Ханс свърши да говори. — Значи ти си ми чичо?
„Ако наистина си тази Сара, да“, отговори той, задавяйки се в последната дума.
— И аз имам друго семейство?
„Да! Имате тонове семейство, които чакаха десетилетия, за да ви видят отново. Мили Боже! Как е възможно това?“ — учуди се той, като гледаше към небето и се чудеше на този обрат на събитията. — Трябва да се обадя на Саймън.
Г-н Ханс стана и направи няколко разговора. След няколко минути започнаха да пристигат няколко души и всички посрещнаха Сара с различни емоции, първо сълзи, а след това вълнение, че се е върнала.
Най-накрая Саймън пристигна и хвърли дълъг поглед към Сара, която му се усмихна колебливо. „Помниш ли ме?“ попита той.
„Съжалявам, не. Не помня нищо от детството си“, отговори Сара, чувствайки се извинителна.
„Не се притеснявай. Ще променим това“, отвърна Саймън и я придърпа силно за прегръдка.
Те разговаряха за живота й и когато семейството й научи какво се е случило и бяха уведомени за текущите й условия на живот, всички доброволно се включиха в помощ.
Помогнаха й да намери по-добър апартамент с подобен наем и й дадоха всякакви мебели. Г-н Ханс дори й направи чисто нова кухненска маса, така че тя никога да не се налага да сяда на пода.
Те й разказваха истории за майка й, въпреки че не знаеха кой е баща й. Но Сара беше добре. Тези хора веднага я прегърнаха в семейството и никога не поискаха нищо. След няколко месеца тя реши да спре да боядисва косата си и им показа родилния си белег.
Това беше единственото потвърждение, от което се нуждаеха, че тя е същата Сара като тази на снимката.
Какво можем да научим от тази история?
Можете да се върнете от всичко. След развода си Сара остана без нищо и трябваше да започне от нулата. Но тя го правеше и упорстваше през това.
Не изоставяйте хора в нужда, особено семейството си. Когато семейството й научи за положението й, те обединиха усилията си, за да й помогнат.
Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: