Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отчаяна и сама, преди 6 г. Антония полетя върху релсите, но добри хора я върнаха към живота, днес светът й е за Двама
  • Новини

Отчаяна и сама, преди 6 г. Антония полетя върху релсите, но добри хора я върнаха към живота, днес светът й е за Двама

Иван Димитров Пешев юли 23, 2023
qwggsdgege.png

  • Бели гълъби като символ на надежда полетяха на сватбата на Тони и Божидар, на която гост бе и кметът на Бургас Димитър Николов
  • Щастлива и обичана съм, казва младата жена, на която “24 часа” помогна

Песента “Двама” от невероятния български филм “Козият рог” бяха избрали двама щастливи младоженци за своя първи сватбен танц.

На дансинга Антония Спасова нежно бе прегърнала любимия си мъж Божидар. Облечена в красива бяла рокля, тя сияеше под звуците на песента. И ако човек не знае историята й, не би предположил, че младата жена танцува с протези. При това бременна в 7-ия месец.

Преди 6 години Тони остана без крака, за което “24 часа” не само разказа, но и организира благотворителна кампания.

Младоженците пуснаха бели гълъби, а сред гостите на романтичната сватба на 15 юли в културния център “Морско казино” бяха кметът Димитър Николов и зам.-кметът по култура Диана Саватева, които от самото начало подкрепят кампанията на “24 часа” за Тони.

Всъщност няма по-подходяща песен, която да илюстрира новата страница от живота, която Антония, вече Ченкова, разгръща.

Рефренът “вървят ли двама на дълъг път, и път да няма, не ще се спрат” може би най-точно описва младото семейство

И двамата са с тежка съдба, с доста изпитания – всеки по своята пътека до момента, в който пътят става общ. Тони и Божидар се срещат в Центъра за социална рехабилитация и интеграция в Бургас под грижите на неуморната му председателка и вълшебница, както я наричат, Марионела Стоянова.

“Щастлива съм! Мъжът ми много ми помага. Живеем при неговото семейство, чувствам се обичана”, каза Тони пред екипа ни. Скоро влюбената двойка ще опознае и най-голямата любов – очакват момченце.

Но от суеверие, а и заради патилата си Тони не иска да разкрива повече за очакваното събитие.

За да извърви този път, в който има и много болка, и много хъс за живот, Тони преживява поредица от лични драми – сама израснала в дома за сираци в Тотлебен заради беднотията на многодетните си родители.

В един ноемврийски ден на 2017-а момичето е на бургаската гара и в миг на отчаяние скача на релсите. Оживява, но влакът оставя 21-годишната жена завинаги без крака.

Когато наш екип я посети в болницата, първите думи бяха: “Толкова съм сама, искам някой да ме гушне!”. Беше толкова млада, а напълно отчаяна от живота.

Затова “24 часа” застана зад Антония Спасова с кампанията “Да помогнем на Тони да стъпи в живота с нови крака”. Отворихме банкова сметка, в която добри хора даряваха през годините.

 

С част от средствата Тони получи първите си протези от доайена в протезирането д-р Димитър Ненчовски. Той заедно с опитния ортопед д-р Лъчезар Захариев пристигнаха в Бургас броени дни след инцидента.

През годините Антония на няколко пъти сменяше протезите, а сега с остатъка от парите ще купи нова инвалидна количка, тъй като се налага понякога да я ползва, особено покрай бременността.

Антония, която е родом от Плевенско, бе обгрижвана от най-добрите рехабилитатори, а благодарение на адекватната реакция на социалното министерство и община Бургас тя отново се почувства пълноценен човек – започна да работи, да се среща с хора.

Младата жена впечатли медици и рехабилитатори с бързата си адаптация към протезите. Три месеца след като бургаски ортопеди и съдови хирурзи спасиха живота й, Тони започна да постига своите малки победи – да стигне сама до близкия магазин, да замеси баница, да почисти стаята си.

Година по-късно спечели и първия си медал по тенис на маса на състезание за хора с увреждания. Запалва се благодарение на спортен клуб “Джавелин”, към който се присъединява.

Той е основан от друго борбено момиче от Бургас – Есмерай Ибриям, което след катастрофа остава на инвалидна количка, но с несломим дух.

Тенис на маса е любимият спорт на Антония още от дете. Загубвайки краката си обаче, тя не вярва, че един ден отново ще държи хилките. Но среща подходящите хора, също с двигателни проблеми, които я водят на тренировки и показват, че спортът е възможен, стига да имаш воля.

Младата жена е трогната от жеста на десетки непознати хора, които подават ръка. Чувства се по-силна от всякога, защото е разбрала, че не е сама.

“Видях, че има хора, на които им пука за мен. Силна съм и ще се боря. Отново ще живея”, казва момичето година след инцидента. Тогава едва ли е вярвала, че някой ден ще стане и майка. А днес Тони чака първото си дете.

“Не знам дали това е красива история, защото в нея има много болка, лутане и преодоляване. Но знам, че

битката за всяка стъпка и всяка глътка живот си струва

Тони, която претърпя ужасен инцидент и много пъти е била между живота и смъртта, намери ръка, която да я държи здраво на брега на живота и да продължат заедно.

Семейство Ченкови – Антония и Божидар, скоро ще станат родители! А аз се вълнувам, че имам няколко секунди в тази напълно истинска история”, написа Диана Саватева на страницата си във фейсбук.

Тя е един от хората, които и за миг не загърбват каузата в подкрепа на Антония и са до нея и в най-трудните мигове.

“С трепет и надежда наблюдаваме случващото се, радваме се за Тони и Божидар. Ето още една от ролите на социалните услуги – да събира хората. За нашия център това е първото семейство, ще си имаме и първото бебе”, не крие радостта си Марионела Стоянова.

И Тони, и Божидар, който работи като охранител в един от бургаските молове, посещават центъра от 2018 г. Помагат си и се подкрепят, но от миналата година приятелството им прераства в нещо много по-сериозно, разкриват посветени в трогателната любовна история на семейство Ченкови.

 

Източник: 24chasa.bg

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На морето: Магазините пълни, шезлонгите празни
Next: Днес ще ви покажа защо разрязах една ролка от тоалетна хартия наполовина, вие ще направите същото

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.