Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • От бездомен мъж до Иван Иванов… Една история за доброто, която дълго ще помните
  • Новини

От бездомен мъж до Иван Иванов… Една история за доброто, която дълго ще помните

Иван Димитров Пешев април 3, 2023
dasdasyashashash.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Един клошар, спящ между сергиите на пазара в „Младост“ в София, без надежди и приближаващ се всеки ден до смъртта, днес отново е Иван Иванов, с дом и работа.

Това е една история за доброто, написана от много хора в продължение на година и половина, в основата, на която е Милена Момчилова.

Всичко започва, когато през 2015 година дъщеря й вижда Иван и моли да му намери дрехи и да му помогне.

Младият мъж остава на улицата след като неговите родители си отиват, а неговата сестра не се интересува от съдбата му.

„Стоеше в най-голямото бяло в края на юли, облечен в дълбоки якета, а лицето му беше в рани от силния слънце. Той умираше пред очите на всички. Състоянието му се влошаваше драстично „, разказа Милена пред bTV.

Тя започва да прави опити да му помогне през социалните служби на дирекция „Социално подпомагане“ в „Младост“. Социалните работници вече го познавали, дори правили опити да го приберат, но той отказвал. И понеже бил кротък и не създавал проблеми, го оставили да живее на пазара.

След като никоя институция не помогнала, Милена започнала да търси сама решение за проблема на Иван. И открила такова след известно ровене в интернет – Законът за здравето дава възможност, ако човек си причинява сам вреда и не го осъзнава, да бъде прибран за принудително лечение.

„Пуснах молба до Районната прокуратура и въз основа на това се задвижи цялата машина. Беше прибран в Център за психично здраве, стоя там 6 месеца“, каза Милена.

След това социалните решили да го настанят в Дом за хора с интелектуален дефицит първо в Сливенско, след това в Подгумер. Милена и останалите, които помагали на Иван, обаче се противопоставили, защото условията там били ужасни.

„Едно бунище за изоставени хора“, обясни Милена.

Историята продължава с настаняването на Иван в защитено жилище.

„Започна дело, трябваше да бъде поставен под запрещение. Адвокати поеха неговата защита без пари, а хората от пазара събраха пари за психологична експертиза. Сега той е абсолютно свободен човек“, обясни Милена.
Тя допълни, че за това са помогнали много хора, нейни съседи.

„Дариха пари. Иван дължеше над 1200 лв. за здравни осигуровки, издействахме му ТЕЛК, направихме му лична карта“, изреди Милена.

Сега Иван работи в защитеното жилище, в пералня. Работи и в строителна фирма и планира отново да има свой дом.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Съседката ми направи основен ремонт на банята си и ме викна да ми се похвали с най- модерното в момента- селска баня
Next: Ремонт на къща в българско село, кара стотици да се завърнат по селата и да ремонтират пустеещите къщи

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.