Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • От бездомен мъж, който спеше между сергиите на столичен пазар, днес той отново е с дом и работа
  • Новини

От бездомен мъж, който спеше между сергиите на столичен пазар, днес той отново е с дом и работа

Иван Димитров Пешев януари 18, 2023
bezodksadmsad.png

От ТРГ Ви представяме историята на един клошар, спящ между сергиите на пазара в „Младост“ в София, без надежди и приближаващ се с всеки ден до смъртта.
Днес отново той е Иван Иванов, с дом и работа.

Това е една история за доброто, написана от много хора в продължение на година и половина, в основата, на която е Милена Момчилова.

Всичко започва, когато през 2015 година дъщеря й вижда Иван и я моли да му намерят дрехи и да му помогнат. Младият мъж остава на улицата след като родителите му си отиват, а сестра му не се интересува от съдбата му.

„Стоеше в най-голямата жега в края на юли, облечен в дебели якета, а лицето му беше в рани от силното слънце. Той умираше пред очите на всички. Състоянието му се влошаваше драстично“, разказа Милена пред bTV.
Тя започва да прави опити да му помогне през социалните служби на дирекция „Социално подпомагане“ в „Младост“. Социалните работници вече го познавали, дори правили опити да го приберат, но той отказвал. И понеже бил кротък и не създавал проблеми, го оставили да живее на пазара.

Не изпускай тези оферти:

След като никоя институция не помогнала, Милена започнала да търси сама решение за проблема на Иван. И открила такова след известно ровене в интернет – Законът за здравето дава възможност, ако човек си причинява сам вреда и не го осъзнава, да бъде прибран за принудително лечение.

„Пуснах молба до Районната прокуратура и въз основа на това се задвижи цялата машина. Беше прибран в Център за психично здраве, стоя там 6 месеца“, каза Милена.

След това социалните решили да го настанят в Дом за хора с интелектуален дефицит първо в Сливенско, след това в Подгумер. Милена и останалите, които помагали на Иван, обаче се противопоставили, защото условията там били ужасни.

„Едно бунище за изоставени хора“, обясни Милена.
Историята продължава с настаняването на Иван в защитено жилище.
„Започна дело, трябваше да бъде поставен под запрещение. Адвокати поеха неговата защита без пари, а хората от пазара събраха пари за психологична експертиза. Сега той е абсолютно свободен човек“, обясни Милена.

Тя допълни, че за това са помогнали много хора, нейни съседи. „Дариха пари. Иван дължеше над 1200 лв. за здравни осигуровки, издействахме му ТЕЛК, направихме му лична карта“, изреди Милена.

Сега Иван работи в защитеното жилище, в пералня. Работи и в строителна фирма и гради планове отново да има свой дом.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Невиждано! Тя е само на 34 и след скандал с мъжа си заспива и се събужда след 20 години
Next: Наш обущар купи 8 апартамента в две държави само с труда на двете си ръце

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.