Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пенсионер продаде крава за паметна плоча на 31 легендарни войници
  • Новини

Пенсионер продаде крава за паметна плоча на 31 легендарни войници

Иван Димитров Пешев юни 11, 2023
ddrrrasrasraseee.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

74-годишният Васил Русев Вълчев от харманлийското село Българин продаде крава с теле, за да направи паметна плоча на убитите войници от селото.

31 са жертвите, които Българин дава в Балканската, Междусъюзническата и Втората световна война. Имената им са издълбани в двуметрова мраморна плоча, която е готова още миналата година, но оттогава събира прах във входа на селското кметство.

“За кравата и телето взех към 1800-1900 лева. Купих плочата и поръчах на една фирма за надгробни паметници в Харманли да издълбае имената на падналите във войните. Преди това уточнихме списъка с Военноисторическия музей. Парите от кравата горе долу стигнаха за плочата. Черпилката отделно”, обяснява бай Васил.

Това не е единственият жест на възрастния мъж за родното му село. Преди години бай Васил пак продал крава с теле, а с получените пари – към 3000 лева, направил пазарчето в центъра на селото. “Гледам ги как закрепват щайгите на парчета тухли и камъни и ми става болно.

Исках да е хубаво и красиво, хората с кеф да спират и да купуват”, разказва бай Васил. Пазарчето е точно на пътя Харманли-Тополовград, който минава през центъра на селото. Отсреща е кметството, острани – парк и площад.

Бай Васил постегнал и занемарената църква в Българин. Храмът в селото е бил построен през 1874 година. “Купих гранитогрес за пода, камъни, цимент, лепило. После взех улуци. Сложиха ги и църквата се позакрепи”, обяснява пенсионерът.

Слабостта му към селския храм обаче си има обяснение. Неговият дядо Вълчо Димов е бил кмет на Българин в продължение на 22 години.

По негово време и по негова инициатива през 1938 година църквата се сдобива с камбанария и камбана. Паметната плоча за това събитие е поставена точно над входа на храма. Сега внукът, макар на повече години от дядо си от онова време, продължава делото му, отделяйки от собствения си джоб.

Плочата на загиналите във войните млади мъже от селото все още спъва влизащите в кметството. Обещавали на бай Васил още от миналата година, че ще я поставят на видно място в центъра. Такава докладна дори била гласувана в предишния Общински съвет на Харманли.

Решението обаче така си останало на хартия.

Сега със случая се е заел лидерът на ВМРО в Харманли Николай Георгиев. Той получил необходимото съгласие от военното министерство, убедил отговорният чиновник в областната администрация, че паметната плоча в Българин трябва да влезе в регистъра на войнишките паметници, пришпорил и общинската администрация в Харманли да издаде нужните скици и разрешителни. И се надява за празника на селото 8 септември плочата най-после да бъде поставена.

Бай Васил си е харесал място за нея на площада, но последната дума имат чиновниците от общината.

“В нашия род даването е традиция. Навремето дядо ми дал 12 овце и една крава, когато България се включва във Втората световна война”, разказва бай Васил.

Навремето той е работил в Промкомбината “Георги Жечев” в Харманли като шофьор-снабдител. Сега е пенсионер, но отделя от скромните си средства за опазване на българщината в Българин.

“Не е достатъчно само да имаш, за да даваш. Трябва да ти идва отвътре”, простичко обяснява бай Васил.

На него му идва.

Като на истински българин от Българин.

Тодор Кръшков

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Откриха древен таен тунел под земята, който преминава през цяла България
Next: Клиент подари кола за десетки хиляди на доставчик на пица вместо бакшиш

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.