Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Петокласник намери изгубен портфейл с пари и документи за самоличност и ги върна
  • Новини

Петокласник намери изгубен портфейл с пари и документи за самоличност и ги върна

Иван Димитров Пешев септември 23, 2023
fgdjgjgfhfjghjgj.png

Петокласник от Бургас намери в автобус на градския транспорт изгубен портфейл с пари и документи за самоличност и ги върна на притежателя им.

Йоан Милов е ученик в Основно училище „Антон Страшимиров“ в морския град, а ръководството на учебното заведение разбрало за постъпката му, след като собствениците на парите и документите се обадили на директора, за да изкажат благодарност и да похвалят петокласника.

Йоан Милов пътувал с автобус на градския транспорт, когато попаднал на изгубеният портфейл.

„Бях ходил до работата на майка ми и се качих в автобуса и седнах на седалката. Маратонката ми беше отвързана и аз клекнах да си я завържа и видях портмонето. След това го взех, прибрах се вкъщи, отворих го и видях дебитна карта, лична карта, карта за автобус и пари“, спомня си момчето и разказва пред NOVA.

В портфейла, освен документите за самоличност, имало и 200 лв. Ученикът се сетил да отиде до най-близкия пътнически терминал, за да предаде намерената вещ на служителите. Оставил двете си имена и телефон за контакт. Дори не му минало през ума да вземе част от парите.

Само след 20 минути портфейлът бил върнат от служителите на общинската фирма „Бургасбус“ на собственичката. Жената позвънила в училището, за да разкаже за добрата постъпка.

„Аз реших, че това е нещо, което трябва да се сподели със всички, като искам да благодаря и на родителите, защото те са тези, които са възпитали и подкрепили детето в неговата постъпка. Ние сме горди, че е наш ученик, че е в нашето училище и ще бъде за пример на всички“, каза директорката на училището Диана Петкова.

Срещнахме собственичката на изгубения портфейл със петокласника. От вълнение жената не може да говори за случката, която я притеснила много.

„Тя се притесни много. В един момент се усеща, че го няма портмонето и се обажда в крайната спирка, където е . Казват „Нямаме такова“. След 15-20 минути детето го намира и ѝ се обаждат. Взехме телефона, разбираме къде учи, къде живее – всичко и искаме да благодарим. Този жест, който направи, е за подражание на всички деца. Това е Йоанчо, нашата гордост“, каза съпругът на жената Красимир Димитров.

Семейството вече е направило подарък на петокласника. Награда и благодарност получи и от ръководството на училището. Йоан вече се чувства герой в училището, в което всички знаят за постъпката му.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Слави Трифонов обяви сензационна новина и изненада всички с това си решение
Next: Христо Кидиков разкри далавера в болница

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.