Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Писател с кърваво писмо до премиера: Драги Киро, върви на психиатър! Наказание си за народа
  • Новини

Писател с кърваво писмо до премиера: Драги Киро, върви на психиатър! Наказание си за народа

Иван Димитров Пешев април 26, 2022
kiraoroaora.jpg

Писателят Христо Стоянов с излезе с остро писмо срещу премиера. Драги Кирчо, заради теб ме е срам да се нарека българин, това пише Стонов на стената си във Фейсбук.

Ето и текста на открития текст:

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КИРИЛ ПЕТКОВ

Драги Киро,

Не зная поради что да се срамя да се нарека българин, но една от причините си ти. Моите РОДИТЕЛИ бяха прости и обикновени хора. И им светеха очите caмo oт любов. Те не излъгаха и не измамиха никого. Твоите очички, Кире, не светят от любов. И си прост не в онзи смисъл на моите родители…

Имам усещането, че лъжата е новият наркотик, който пробутваш на българския пазар. Него дори психиатричен тест не го хваща, няма куче, което да го надуши. И в тази криза и инфлация само твоите очи светят и показват на света, че има поне един работещ енергиен източник, но захранван от лъжата.

В този смисъл един ден можеш спокойно да като изнесеш съвсем България. Тези няколко дена обаче ти надмина себе си. Реши да запълниш черковна цепнатина от земетресение отпреди осемдесет години. И с колко милиарда нов дълг ще се купи хоросан за тази цепнатина. Зная само, че цепнатината, която оставяш подире си е много по голяма.

Едва ли си учил в Харвард приказката за лъжливото овчарче, което толкова пъти излъгало за вълци в кошарата, че когато те наистина дошли никой не се притекъл на помощ. И вълците изяли стадото. Лошото в тази приказка е, че стадното чувство на българите те крепи на власт. И още за една приказка се сетих. За онази, дето през девет Държави – в десета…

Кире, направи си труда и ще видиш, че между Канада и България има точно девет държави и един океан. Ти съвсем ни разказа приказката, бе, юначе. Девет държави и един океан. И как успя да прекараш този наркотик лъжата през толкова граници. Явно за него няма още адекватни тестове, и кучетата не го надушват, скрит в кашоните с хранителни добавки…

Лошото е, че единственият адекватен тест би трябвало да бъде психиатричният. Но хората не могат да повярват в твоята тежка зависимост, защото това значи да си признаят своето невежество и наивност… На което и разчиташ. Да поискаш в това време да се дари по една заплата за оръжие е равнозначно на това, да обявиш доброволна мобилизация и да пратиш доброволците в окопите…

Доброволна мобилизация, как ти звучи? Затрогващо и интригуващо, нали. Да искаш по една заплата от българите тогава, когато си изсмукал и последните му спестявания, когато си свалил и последната му риза и той вече тръгва по кожа между контейнерите за боклук. Не зная дали си се замислял, но по тях може да се разбере благосъстоянието на българина. Контейнерите вече не могат да изхранват своите клиенти, защото българинът все по-рядко изхвърля остатъци. Просто няма. Да искаш да даде по една заплата за оръжие, вместо да си купи с половин заплата пищов и да си реши проблемите…

Цинизъм е да искаш от човек, който някога е имал две ризи най-малко една за ближния, и една за – себе си да си даде третата риза на тебе при – положение, че ти дори няма да я уважиш и да й сложиш подходяща вратовръзка. Българинът винаги е имал по две ризи – за ближния и за себе си. Но имаше и в гардероба риза за нова, за официална, за погребение, за сватба… А сега тръгна след сто дни управление по една кожа между казаните.

Вече не си пука гумите по отворените дупки на пътищата, а си кълчи краката защото няма пари за – гориво… Киро, върви на психиатър. Не е срамно, че си болен. Случва се, ние ще те разберем. Дори и ще те забравим. Но направи нещо добро за нас и близките си. За нас – да ни освободиш от себе си. А за децата ти – да не се срамуват от теб тогава, когато ги замерят с камъни и лоши думи иззад кофите за смет. Вземи си жълтата книжка, която има цвета на очите ти след наркоза с лъжа и през девет държави и един океан… В обратен ред. Защото този народ не те е заслужил. Друга съдба му се полага… Пък и ти не си съдба, а наказание.

Христо СТОЯНОВ – по неволя психиатър

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Директни заплахи към Владимир Путин! Пряка намеса на САЩ в средата на войната
Next: Изоставен в кофа за боклук като бебе, той реши да е гордост за осиновителите си и успя

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.