Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Писмото на баба Стояна просълзява всеки, който го прочете: Обичам България – това е моята страна
  • Новини

Писмото на баба Стояна просълзява всеки, който го прочете: Обичам България – това е моята страна

Иван Димитров Пешев май 23, 2023
bgsdtsdtsdfsdfsd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Една история обикаля социалните мрежи от няколко дни. За това кратко време обаче разказаната случка събра хиляди лайкове, коментари и споделяния.

Става дума за постъпката на пенсионерката Стояна, която е върнала не само усмивката, но и вярата в доброто на една варненка. Ето какво споделя момичето, а и самото писмо, което просълзи десетки.

„Няма как да подмина този случай и да не го споделя публично. Просто защото е най-чистата форма на човещина и доброта, която съществува – без да правя статистики дали е рядкост или не в „държавата ни“. Вероятно с този пост някои хора биха си обяснили защо все още вярвам толкова много в бъдещето и в доброто и изглеждам понякога като наивница с „розови очила“.

Вчера беше много скапан ден, една циганка ме заговори, помоли ме да мине преди мен на касата в една банка, на мен ми беше зле, бързах много, а имаше опашка. Показах й как се тегли билетче за реда и се съгласих все пак да мине преди мен.

Както и да е, влязох в колата без портмоне. Откраднаха ми го.

С всички банкови карти вътре, документи – знаете как е + 4 лева и разни спомени които пазя от дете. Много зле се почувствах.

Чувството да бъдеш ограбен със сигурност не е от най-приятните. Махнах с ръка и се примирих с часовете които ще прекарам в любимото ми занимание да кисна по гишета за документи, жалби и т.н

Днес около 11 часа звънна на вратата една жена, пенсионерка, с много мил вид, на име Стояна. Вчера надвечер е намерила документите ми, хвърлени в една локва пред нейния вход. Събрала ги, след това грижливо е почистила и подсушила всяка една карта, сложила ги в пликче, взела карта на Варна и тръгнала пеш в непознатото да търси най-забутаната улица (моята) в града.

Звънна с надеждата, че не съм тръгнала да си изкарвам нови документи, извини се за останалите неща, които просто са били „неспасяеми“ и повтори няколко пъти, че в никакъв случай не го е направила срещу компенсация, почувства се неудобно. Очите й светеха като на всеки един добър човек.

Няма да го забравя никога. Може да ти отнемат всичко, но вярата и любовта към хората – никой не може да ти я вземе!

Обичам България – това е моята страна, и моят свят. Вярвам в този модел!

И още веднъж Благодаря на Стояна (която няма компютър и едва ли ще стигне до нея), но искам да стигне до вас. За да си припомним, че всяка една добра постъпка и усилие преборват поне 10 злини.

Клише, но светът става по-добър!

Да сте жива и здрава, Стояна!“, пише жената.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бизнесмен потънал в дългове, но повярвал в себе си и решил да отиде в парка
Next: Ето как да отключим силата на зелените орехи: Берат се през юни – за имунитет и нервна система

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.