Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Писмото на баба Стояна просълзява всеки, който го прочете: Обичам България – това е моята страна
  • Новини

Писмото на баба Стояна просълзява всеки, който го прочете: Обичам България – това е моята страна

Иван Димитров Пешев май 23, 2023
bgsdtsdtsdfsdfsd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Една история обикаля социалните мрежи от няколко дни. За това кратко време обаче разказаната случка събра хиляди лайкове, коментари и споделяния.

Става дума за постъпката на пенсионерката Стояна, която е върнала не само усмивката, но и вярата в доброто на една варненка. Ето какво споделя момичето, а и самото писмо, което просълзи десетки.

„Няма как да подмина този случай и да не го споделя публично. Просто защото е най-чистата форма на човещина и доброта, която съществува – без да правя статистики дали е рядкост или не в „държавата ни“. Вероятно с този пост някои хора биха си обяснили защо все още вярвам толкова много в бъдещето и в доброто и изглеждам понякога като наивница с „розови очила“.

Вчера беше много скапан ден, една циганка ме заговори, помоли ме да мине преди мен на касата в една банка, на мен ми беше зле, бързах много, а имаше опашка. Показах й как се тегли билетче за реда и се съгласих все пак да мине преди мен.

Както и да е, влязох в колата без портмоне. Откраднаха ми го.

С всички банкови карти вътре, документи – знаете как е + 4 лева и разни спомени които пазя от дете. Много зле се почувствах.

Чувството да бъдеш ограбен със сигурност не е от най-приятните. Махнах с ръка и се примирих с часовете които ще прекарам в любимото ми занимание да кисна по гишета за документи, жалби и т.н

Днес около 11 часа звънна на вратата една жена, пенсионерка, с много мил вид, на име Стояна. Вчера надвечер е намерила документите ми, хвърлени в една локва пред нейния вход. Събрала ги, след това грижливо е почистила и подсушила всяка една карта, сложила ги в пликче, взела карта на Варна и тръгнала пеш в непознатото да търси най-забутаната улица (моята) в града.

Звънна с надеждата, че не съм тръгнала да си изкарвам нови документи, извини се за останалите неща, които просто са били „неспасяеми“ и повтори няколко пъти, че в никакъв случай не го е направила срещу компенсация, почувства се неудобно. Очите й светеха като на всеки един добър човек.

Няма да го забравя никога. Може да ти отнемат всичко, но вярата и любовта към хората – никой не може да ти я вземе!

Обичам България – това е моята страна, и моят свят. Вярвам в този модел!

И още веднъж Благодаря на Стояна (която няма компютър и едва ли ще стигне до нея), но искам да стигне до вас. За да си припомним, че всяка една добра постъпка и усилие преборват поне 10 злини.

Клише, но светът става по-добър!

Да сте жива и здрава, Стояна!“, пише жената.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бизнесмен потънал в дългове, но повярвал в себе си и решил да отиде в парка
Next: Ето как да отключим силата на зелените орехи: Берат се през юни – за имунитет и нервна система

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.