Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пловдивчанка седна да похапне в ресторант в Стария град на Несебър и съжали жестоко
  • Новини

Пловдивчанка седна да похапне в ресторант в Стария град на Несебър и съжали жестоко

Иван Димитров Пешев август 15, 2022
plaodoadoa.jpg

Пловдивчанка, член на Общинския съвет в града под тепетата, изрази разочарованието си от престоя си на нашето море, съобщава Plovdiv24.bg.

Ето какво написа тя в социалната мрежа Фейсбук:

“Почивам си от години на нашето Черноморие. Хубави пясъчни плажове, плитко е и водата е приятна. Бързо и удобно ми е, в случай, че има нужда да се прибера до Пловдив. И донякъде сигурно, защото съм с малко дете, което до преди няколко години, често боледуваше.

Не влизам в спорове България срещу Гърция. И двете морета имат своите предимства и недостатъци.

Но след тази година сериозно ще се замисля дали ще се върна на нашето. Очевидно туристите са доста по-малко в сравнение с предишните години. Очевидно сезонът е по-слаб. Очевидно ресторантьорите се опитват да компенсират това с безбожно завишени цени, но за жалост с много ниско качество на предлаганото обслужване и храна.

Сядаме на едно от хубавите ресторантчета в Стария град на Несебър. Невероятна гледка как вълните се разбиват в скалите. Синът ми, фен на мидите с черупки, си поръчва порция. След около 20 минути чакане пристигат. Пълни с пясък и водорасли.

Връщам ги, разбира се. Сервитьорът ме уведомява, че няма да ги включи в сметката. То бивало и да ги включи. Малкото склонява на пилешки шницел с чеснов сос. След около още 20 мин порцията пристига – сосът вкиснат.

Завидях тайно на компанията на съседната маса, която, след като разгледа менюто и видя, че салата под 15 лева и риба под 35 почти няма, реши да стане и да си тръгне. Поне не им се наложи да ядат лоша храна.

Случката със спасителите е просто съвсем нагледен пример за отношението към туристите. Струва ми се, че работещите по морето живеят с идеята, че ти си отишъл не да си почиваш, а да им ядеш скъпата и долнопробна храна, да им търпиш настроенията и ако може – да не ги караш много да работят.

Като прибавим към всичко това и тук-там изскачащи мини и километричните задръствания по магистралата при всяка една катастрофа, а те са по няколко на ден (може би защото, за общо 4те пъти, в които пътувах по нея през последните две седмици, не видях нито един полицай), перспективата ми се измества на юг”.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Сaмo зa минутa пpoчeтeтe, cтpувa cи: Щe ви oтвopи oчитe зa цял живoт!
Next: Какво чудо откъсна баба Руска от градината си в Айтоско

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.