Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пловдив потъна в скръб: Внезапно почина обичан от всички талант
  • Новини

Пловдив потъна в скръб: Внезапно почина обичан от всички талант

Иван Димитров Пешев ноември 10, 2022
pldsskrubbb.jpg

В небесната галерия ще твори вече пловдивският художник Димитър Добрев. Той си отиде от този свят на 74 години, а колеги и галеристи скърбят.

Само преди дни са му честитили Димитровден и Деня на българския художник – 3 ноември.

„Загубихме един талантлив и внимателен към всички човек„, казват творците.

„Чрез него научавахме какво се случва в Пловдив, защото фотографираше всяка изложба – картините, авторът и после ги публикуваше на стената си.

Не изпускай тези оферти:

Прекрасен, много добър човек и приятел„, тъгува шефката на пловдивските художници Снежана Фурнаджиева.

Според негови близки сърцето го е предало. Влязъл в болница и се шегувал, че отива да му направят малък ремонт.

„Много ще ни липсва“, казва Фурнаджиева. И допълва, че напоследък Добрев колекционирал стари ютии – много красиви и с пластики.

Накрая ги дарил на Етнографския музей.

Димитър Добрев е роден през 1948 г. в Пловдив. Работил е като художник в системата на ДП „Българска фотография“, както и на свободна практика.

Между 1972 и 1993 г. е автор и участник в творчески екипи при създаване на музейни експозиции, фотодокументални изложби и пространствени решения.

През тези години той редовно е участвал в общите национални и окръжни изложби на Групата на смолянските художници.

Между 1976 и 2017 г. се е представял с 12 свои самостоятелни изложби в Смолян, Пловдив, София, Стара Загора, Брюксел.

Негови картини са притежание на частни и обществени колекции в България, Сърбия, Италия, Германия, Канада и др. Носител на приза „Рицар на четката 2016“.

Светъл път към висините, маестро!

Още скръбни вести:

На 45-годишна възраст внезапно почина журналистът от Българското национално радио (БНР) Лъчезар Цветков.

Трагичната вест съобщиха колегите му от радиото вчера вечерта.

Той беше един от знаковите гласове в ефира на „Хоризонт“, с интереси към историята, културата и вечните ценности на България.

Повече от 20 години от живота си той бива свързван с Българското национално радио – като репортер, водещ на предавания и в последните месеци с рубриката „Дела и документи“, която възроди за ефира, за да припомня за великите българи.

Поклон пред паметта му!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Екшън: Динко Вълев спипа нелегални афганистанци след убийството на граничаря
Next: Внезапен обрат във времето през ноември! Градусите падат рязко, засипва ни първият сняг

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.