Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки – мен към тихия семеен уют с Ралица и малкия Виктор, а него към шеметния свят на бащиния му бизнес, свят на скъпи костюми, безкрайни срещи и сделки, които се сключваха с едно стискане на ръката.
Пристигнахме малко по-късно от уречения час. Огромната кована порта на къщата зееше отворена, пропускайки лъскави автомобили, които струваха повече от нашето жилище. Музиката се лееше отвътре, приглушена и изискана, смесваше се със смеха на гостите. Още с влизането в двора усетих първата вълна на дискомфорт. Това не беше просто рожден ден. Беше демонстрация на сила и богатство. Градината, безупречно поддържана, светеше от десетки скрити лампи, а в центъра й, под огромен бял шатър, се движеха силуети, облечени в дизайнерски дрехи.
Ралица стисна ръката ми. „Сигурен ли си, че това е добра идея, Александър? Виж ги само.“ Тя също го усещаше. Ние бяхме от друг свят. Нашият свят се състоеше от безсънни нощи заради Виктор, притеснения за ипотечния кредит и малките радости на обикновения живот. Техният свят ухаеше на скъп парфюм и възможности.
Когато влязохме под шатъра, музиката сякаш заглъхна за миг. Разговорите секнаха. Десетки чифтове очи се обърнаха към нас. Не бяха враждебни, не и открито. Бяха нещо по-лошо – бяха оценяващи, леко надменни. Погледи, които те сканират от обувките до прическата и мигновено те поставят в точно определена социална категория. Аз, с моя скромен костюм, и Ралица, с красивата си, но не маркова рокля, бяхме просто аномалия. Грешка в системата.
Виктор, сякаш усетил общото напрежение, се размърда неспокойно в ръцете ми. Опитах се да се усмихна, да изглеждам непринудено, докато търсех с поглед Симеон. Намерих го в центъра на една група. Изглеждаше по-възрастен, по-уморен. Беше отслабнал, а в очите му имаше сянка, която не помнех. Той ни видя. За части от секундата на лицето му се изписа нещо като паника, но бързо го прикри с широка, макар и леко напрегната усмивка.
Тръгна към нас, проправяйки си път през тълпата. „Александър! Ралица! Толкова се радвам, че дойдохте!“ Гласът му звучеше прекалено силно, прекалено ентусиазирано. Фалшиво.
Прегърна ме, потупа ме по гърба, но усетих как мускулите му са сковани. Поздрави Ралица, но погледът му се стрелкаше наоколо, сякаш проверяваше кой гледа. Странното усещане, че не сме добре дошли, се превърна в ледена сигурност. Бяхме нарушили неписан протокол. Бяхме влезли на място, където не ни принадлежат.
Разговорите около нас се подновиха, но шепотът остана. Усещах го като физическо докосване по гърба си. Жени с безупречен грим ни оглеждаха над ръба на чашите си с шампанско. Мъже със скъпи часовници прекратяваха разговора си, когато минавахме покрай тях. Чувствах се гол, изложен на показ.
Тогава се случи. Виктор, превъзбуден от светлините, шума и напрежението, което излъчвах, избухна в пронизителен плач. Онзи бебешки плач, който не може да бъде успокоен лесно, който пробива всякаква шумоизолация и кара всички нерви да се изправят.
Всичко спря отново. Този път тишината беше оглушителна, обвиняваща. Една възрастна дама с перлена огърлица се намръщи с открито неодобрение. Някой се изсмя тихо. Лицето на Ралица пламна. Тя се опита да го успокои, да го люлее, да му шепне, но той плачеше все по-силно.
Беше момент на чиста агония. Исках земята да се отвори и да ни погълне. В този момент Симеон се приближи. На лицето му нямаше и следа от усмивка. Имаше само мрачна решителност.
„Ела с мен“, каза тихо, но настоятелно. Гласът му беше почти неузнаваем.
Той ме хвана леко под лакътя и ме поведе. Не към някоя от стаите в къщата, където бихме могли да успокоим детето. Не към по-тиха част на градината. Той ни изведе извън шатъра, покрай безупречните розови храсти, към най-отдалечения и тъмен ъгъл на двора, далеч от светлините и музиката. Ралица ни последва, притиснала разплакания Виктор към гърдите си.
Когато се озовахме в почти пълен мрак, скрити зад гъст жив плет, той се спря. Огледа се трескаво, сякаш се страхуваше, че някой може да ни види или чуе. Плачът на Виктор беше започнал да затихва, преминавайки в тихи хлипове.
„Какво става, Симеоне? Какво е това отношение?“, попитах аз, гневът започваше да измества смущението.
Той вдигна ръка, за да ме спре. Приближи се съвсем близо до мен, толкова близо, че усещах алкохолния му дъх, смесен с аромата на страх. Очите му бяха разширени, тъмни.
Когато останахме насаме, ми прошепна. Думите му бяха тихи, накъсани, но всяка една от тях се заби в съзнанието ми като парче стъкло.
„Трябва да си тръгнеш. Веднага. Не е трябвало да идваш тук. Нищо не е такова, каквото изглежда. В опасност си, Александър. И ти, и Ралица. Става въпрос за баща ми. И за нея.“
Той кимна едва забележимо към жена ми, която стоеше на няколко крачки от нас, опитвайки се да приспи сина ни. И в този миг светът ми се преобърна.
Глава 2: Пътят към дома
Думите му увиснаха в студения нощен въздух, тежки и зловещи. „Става въпрос за баща ми. И за нея.“ Коя „нея“? Погледът му беше насочен към Ралица. Кръвта замръзна във вените ми. Погледнах жена си – нейното красиво лице, измъчено от притеснение, очертано от слабата светлина, идваща от къщата. Не можеше да е истина. Беше някакво абсурдно, жестоко недоразумение.
„Какво говориш, Симеоне? Какво общо има Ралица с баща ти?“, гласът ми беше дрезгав шепот.
„Нямам време да обяснявам. Просто ме послушай, за пръв и последен път. Вземи семейството си и се махай оттук. Забрави, че си ме виждал. Забрави за този рожден ден. И каквото и да става… не вярвай на никого. Особено на баща ми.“
Той се обърна рязко, сякаш се страхуваше, че отсъствието му ще бъде забелязано, и тръгна с бърза крачка обратно към светлините и музиката, оставяйки ме сам в мрака с въпроси, които разкъсваха съзнанието ми.
Стоях като вцепенен. Ралица се приближи. „Какво има? Какво ти каза той?“
Не можех да й отговоря. Не можех да повторя тези ужасни думи. Как да погледна жената, с която споделях леглото си, с която бях създал нов живот, и да й кажа, че най-добрият ми приятел току-що я е обвинил в нещо немислимо, свързвайки я с един от най-влиятелните и безскрупулни бизнесмени в страната – Асен, бащата на Симеон?
„Каза, че е по-добре да си тръгнем. Шумно е за Виктор“, излъгах аз. Думите заседнаха в гърлото ми като буца пръст.
Тя ме погледна изпитателно. Знаеше, че лъжа. Познаваше ме твърде добре. Но видя паниката в очите ми и не каза нищо повече. Само кимна. „Добре. Да се махаме оттук.“
Пътят към дома беше най-дългият в живота ми. Мълчахме. Радиото беше изключено. Единственият звук беше равномерното дишане на заспалия на задната седалка Виктор. Умът ми препускаше трескаво, опитвайки се да намери смисъл в думите на Симеон.
Бащата на Симеон. Асен. Познавах го бегло от няколко случайни срещи преди години. Висок, внушителен мъж със студени сиви очи, които сякаш виждаха право през теб. Човек, за когото се носеха легенди – за безмилостните му бизнес практики, за политическите му връзки, за съсипаните му конкуренти. Той беше слънцето, около което се въртеше светът на Симеон. И сега, по някаква причина, името на Ралица беше замесено с неговото.
Погледнах крадешком към нея. Седеше до мен, загледана през прозореца в летящите светлини на града. Каква тайна можеше да крие тя? Нашата връзка беше изградена на доверие, на пълна откровеност. Разказвали сме си всичко. Или поне така си мислех.
Спомних си как се запознахме. Тя беше млада, току-що завършила архитектура, пълна с мечти и амбиции. Работеше като стажантка в голяма строителна фирма. Напуснà след по-малко от година. Каза, че средата е токсична, че не може да понася арогантността на шефовете и постоянния стрес. Тогава не обърнах голямо внимание. Беше напълно разбираемо. Но сега… Сега един ужасяващ въпрос започна да пулсира в главата ми. Коя беше тази фирма?
Ръцете ми стиснаха волана толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Разбира се. Как не съм се сетил досега? Фирмата беше неговата. На Асен.
Сякаш прочела мислите ми, Ралица се обърна към мен. „Добре ли си? Изглеждаш много блед.“
„Добре съм. Просто съм уморен“, отвърнах автоматично.
Лъжа след лъжа. Пропастта между нас, отворена само преди час, вече изглеждаше непреодолима.
Когато се прибрахме в малкия ни апартамент – нашето убежище, нашата крепост – той вече не изглеждаше сигурен. Стените сякаш се свиваха около мен. Всеки предмет – снимките ни на рафта, бебешкото креватче, диванът, на който бяхме прекарали толкова много вечери – всичко изглеждаше като декор на един живот, който може би е бил лъжа.
След като сложихме Виктор да спи, напрежението в стаята стана почти непоносимо. Ралица седна на дивана и ме погледна право в очите. „Александър, какво става? Знам, че не става въпрос за шума. Видях лицето на Симеон. И видях твоето. Кажи ми.“
Исках да й кажа. Исках да изкрещя въпросите, които ме изгаряха отвътре. Познаваш ли Асен? Имало ли е нещо между вас? Защо си напуснала фирмата му? Какво криеш от мен?
Но не можех. Страхът ме парализираше. Страхът, че отговорът може да разруши всичко, което обичах. Вместо това, избрах пътя на страхливеца.
„Нищо. Наистина. Просто Симеон не е добре. Има проблеми с баща си, с бизнеса. Беше разстроен и… просто не беше на себе си. Помоли ме да не казвам на никого.“
Тя сведе поглед. Видях, че не ми вярва, но нямаше да настоява. Поне не тази вечер. „Добре. Щом казваш.“
През онази нощ не спах. Лежах до нея, усещах топлината на тялото й, слушах равномерното й дишане, но се чувствах по-сам от всякога. Думите на Симеон ехтяха в главата ми: „В опасност си… не вярвай на никого.“
Какво означаваше това? Физическа опасност ли? Или нещо по-коварно? Дали Асен беше заплаха за нас? И защо? Какво можехме да имаме ние, едно обикновено семейство, което той да иска?
И тогава, в малките часове на нощта, докато се взирах в тавана, една мисъл се оформи в съзнанието ми, студена и ясна. Симеон не каза „не вярвай на него“. Каза „не вярвай на никого“. Това включваше ли и Ралица?
Слънцето започна да се процежда през щорите, но не донесе никакво облекчение. Само обещание за ден, изпълнен с несигурност и страх. Знаех, че трябва да направя нещо. Не можех да живея в тази отрова на съмнението. Трябваше да разбера истината. Колкото и грозна да е тя.
Решението дойде спонтанно. Трябваше да говоря отново със Симеон. Сам. Далеч от любопитни очи и уши. Да го принудя да ми каже всичко.
Но когато вдигнах телефона, за да му се обадя, видях, че имам пропуснато повикване и съобщение от непознат номер. Получено преди по-малко от час.
Отворих го. Имаше само няколко думи.
„Не търси Симеон. Не се опитвай да се свържеш с него. Ако цениш живота на семейството си, стой настрана.“
Глава 3: Разкъсаната мрежа
Съобщението беше като удар с чук в стомаха. Анонимно. Директно. Заплахата вече не беше просто зловещ шепот в тъмна градина. Беше тук, на екрана на телефона ми, в тишината на собствения ми дом.
Кой го беше изпратил? Асен? Някой от хората му? Или може би самият Симеон, опитвайки се да ме предпази по единствения начин, по който можеше?
Първият ми импулс беше да покажа съобщението на Ралица. Да споделя товара. Но се спрях. Ако тя наистина криеше нещо, това само щеше да я накара да се затвори още повече. Ако беше невинна, щеше да я хвърли в ужас, който не можех да си позволя в момента. Трябваше да бъда разумен. Трябваше да мисля.
През следващите няколко дни живеех в параноя. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми прескачаше. Всяка непозната кола, паркирана на улицата, ми се струваше подозрителна. Оглеждах се през рамо, когато се прибирах от работа. Прегръщах Ралица, но усещах дистанция. Целувах Виктор, но в съзнанието ми беше заплахата за неговата безопасност.
Опитах се да се държа нормално, но Ралица усещаше промяната.
„Какво ти е, Александър? От дни си като на тръни. Не говориш, не се храниш. Ако това е заради работата…“
„Не, не е заради работата. Всичко е наред“, отново лъжа.
„Тогава е заради Симеон. Какво ти каза той на онзи рожден ден? Защо не искаш да ми кажеш?“
„Вече ти обясних, има лични проблеми.“
„Не ти вярвам!“, повиши тон тя за пръв път. „Не ме третирай като глупачка. Знам, че нещо се е случило. Нещо, което те плаши. И ме плаши и мен, защото ме държиш на тъмно. Каквото и да е, трябва да го посрещнем заедно. Нали сме семейство?“
Думите й ме пронизаха. Тя беше права. Но как да споделя нещо, което дори аз не разбирах? Как да й кажа, че нашият живот може би е изграден върху тайна, за която дори не подозирам?
Опитите ми да се свържа със Симеон удряха на камък. Телефонът му беше изключен. Не отговаряше на имейли. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята. Това само подсилваше усещането ми за опасност.
Реших, че ако не мога да стигна до Симеон, трябва да подходя от друг ъгъл. Трябваше да разбера повече за Асен и неговата компания. И за ролята на Ралица в нея преди години.
Една вечер, след като тя заспа, тихо се измъкнах от леглото и отидох в хола. Включих лаптопа си. Ръцете ми леко трепереха, докато изписвах името на строителната империя на Асен в търсачката.
Излязоха десетки страници – хвалебствени статии за новите им проекти, интервюта с Асен, в които той говореше за корпоративна отговорност и иновации. Лъскава фасада. Но аз търсех пукнатините в нея.
Започнах да ровя по-надълбоко, използвайки ключови думи като „скандал“, „съдебен процес“, „инцидент“. И тогава го намерих. Статия в малък, независим новинарски сайт, публикувана преди около шест години. Точно по времето, когато Ралица е работела там.
Заглавието беше: „Трагедия на строителен обект: Истината, която беше погребана“.
Статията описваше срутването на част от конструкция на голям търговски център в строеж. При инцидента бяха загинали двама работници. Официалната версия, наложена след бързо разследване, беше „човешка грешка“ от страна на загиналите. Случаят беше приключен, а компанията на Асен излезе суха от водата, изплащайки скромни компенсации на семействата.
Но авторът на статията, разследващ журналист на име Ивайло, твърдеше друго. Той се позоваваше на анонимни източници отвътре, според които причината не е била човешка грешка, а използване на некачествени материали и драстично съкращаване на сроковете за строеж, за да се спестят пари. Статията намекваше за фалшифицирани документи, за подкупени инспектори и за свидетели, които внезапно са „загубили паметта си“.
Четях и студени тръпки пробягваха по гърба ми. Годината съвпадаше. Мястото съвпадаше. И най-важното – това обясняваше много. Обясняваше защо една млада и амбициозна архитектка като Ралица би напуснала такава престижна фирма с отвращение.
Дали тя е била един от тези свидетели? Дали е видяла нещо, което не е трябвало да вижда? Дали Асен я е принудил да мълчи?
Тази теория изглеждаше много по-правдоподобна от някаква банална любовна афера. Тя обясняваше страха на Симеон, заплахата, всичко. Ралица не беше предателка. Тя беше жертва. Заложник на една ужасна тайна.
Но ако беше така, защо не ми беше казала? Защо е живяла с този товар сама през всичките тези години? Страх? Срам? Или нещо друго?
Трябваше да намеря начин да я накарам да говори, но без да я обвинявам. Трябваше да й покажа, че съм на нейна страна.
На следващия ден, докато си играехме с Виктор на пода в хола, подхванах темата възможно най-небрежно.
„Спомняш ли си онази фирма, в която работеше, когато се запознахме? Как се казваше?“
Тя се напрегна. Видях го в начина, по който раменете й леко се стегнаха. „Защо питаш?“
„Просто ми стана любопитно. Един колега си търси работа и се чудех дали там става.“
„Не. Не става“, отсече тя. „Ужасно място. Не го препоръчвам на никого.“
„Защо? Какво беше толкова ужасно?“
Тя се поколеба. „Просто… нещата, които се случваха там. Начинът, по който се отнасяха с хората. Липсата на морал.“
Приближих се до нея. Хванах ръката й. Беше студена като лед.
„Рали, спомняш ли си по онова време да е имало инцидент на един от техните обекти? Нещо със срутване?“
Погледът й се впи в моя. В очите й видях паника. Истинска, неподправена паника. Тя дръпна ръката си.
„Не знам за какво говориш. Не си спомням такова нещо.“
„Сигурна ли си? Двама души са загинали. Пишеше го по вестниците.“
„Не чета вестници!“, гласът й трепереше. „Престани, Александър! Остави миналото на мира!“
Тя стана рязко и излезе от стаята, оставяйки ме сам с Виктор, който ме гледаше с големите си, неразбиращи очи.
Вече знаех. Бях сигурен. Тя знаеше нещо. Нещо ужасно. И беше смъртно изплашена. Асен я държеше в ръцете си от години. И сега, с моето появяване на рождения ден на Симеон, старата заплаха се беше събудила отново. Той се е страхувал, че мога да разровя миналото. Страхувал се е, че Симеон, измъчван от гузна съвест, може да ми каже нещо.
Вече не ставаше въпрос само за съмнения. Ставаше въпрос за спасяването на жена ми от капан, в който е била затворена от години.
В този момент осъзнах, че има само един човек, който може да ми помогне. По-малката сестра на Симеон, Десислава. Винаги е била различна от семейството си. По-земна, по-принципна. Студентка по право, винаги говореше за справедливост и истина. Може би тя не знаеше цялата история, но със сигурност познаваше баща си и брат си по-добре от всеки друг. И най-важното – не вярвах, че е част от мрежата от лъжи на баща си.
Трябваше да я намеря. Трябваше да рискувам. Беше единственият ми ход.
Глава 4: Съюзник в сянка
Да намеря Десислава се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Симеон често споменаваше с гордост, че тя е приета в най-престижния юридически факултет в столицата. Няколко бързи справки в интернет и вече знаех програмата на лекциите й. Не исках да я търся в дома им. Това беше територия на баща й, място, където всяка дума се подслушва и всяко действие се наблюдава. Университетът беше неутрална земя.
Причаках я пред главния вход на факултета. Сля се с тълпата студенти – млади, енергични, с бъдещето пред себе си. Беше се променила от последния път, когато я видях. По-зряла, по-уверена. Но в очите й все още го имаше онзи пламък на идеализъм, който толкова я отличаваше от цинизма на баща й и примирението на брат й.
Тя ме забеляза отдалеч и на лицето й се изписа изненада, последвана от предпазливост.
„Александър? Какво правиш тук?“
„Трябва да говоря с теб, Десислава. Важно е.“
Тя се огледа нервно, точно както Симеон в онази нощ. Семейният навик на страха. „Не мисля, че е добра идея да говорим тук.“
„Знам. Да отидем някъде другаде. Моля те. Става въпрос за Симеон. И за Ралица.“
Споменаването на името на брат й я накара да се поколебае. Тя въздъхна. „Добре. Има едно малко кафене зад ъгъла. Там е тихо.“
Седнахме на най-отдалечената маса. Тя не си поръча нищо, само ме гледаше с очакване и притеснение.
„Какво се е случило на рождения ден? Симеон е изчезнал. Телефонът му е изключен, не се е прибирал у дома. Баща ми е бесен. Обвинява теб.“
„Мен? Защо мен?“
„Казва, че си му наговорил някакви глупости, че си го настроил срещу семейството. Знаеш какъв е. Винаги търси виновник.“
Значи Асен вече беше задействал своята версия на историята. Опитваше се да ме изолира, да ме превърне в злодея.
„Това не е вярно, Десислава. Симеон ме предупреди. Каза ми, че сме в опасност. Каза, че става въпрос за баща ти и Ралица.“
При тези думи тя сведе поглед към масата, към преплетените си пръсти. Мълчеше.
„Ти знаеш, нали?“, попитах тихо. „Знаеш за онзи инцидент преди шест години. Със срутването.“
Тя вдигна рязко глава. В очите й имаше страх, но и нещо друго. Гняв.
„Откъде знаеш за това?“
„Разрових се. Ралица е работила във фирмата по това време. Напуснала е веднага след това. Била е свидетел, нали? Баща ти я е накарал да мълчи.“
Десислава се облегна назад. Изглеждаше уморена, сякаш носи огромен товар.
„Не знам всичко. Бях още ученичка тогава. Но чувах разговори. Виждах страха в очите на Симеон. Виждах как баща ми се среща с адвокати и някакви съмнителни типове по цели нощи. Знаех, че се е случило нещо ужасно и че той го прикрива.“
„А Симеон? Той какво знае?“
„Симеон знае всичко“, прошепна тя. „Той беше там. Баща ми го беше завел на обекта същия ден, за да го „въвежда в бизнеса“. Видял е всичко. Видял е как работниците са предупреждавали за пукнатини в бетона. Видял е как надзирателят, по заповед на баща ми, ги е принудил да продължат работа. Той носи тази вина от години. Тя го съсипва отвътре.“
Картината започна да се прояснява. Симеон не беше просто пасивен наблюдател. Той беше пряк свидетел. И вината го беше разяждала, докато накрая, на собствения си рожден ден, не се беше пречупил.
„А Ралица?“, настоях аз.
„За нея не знам подробности. Само знам, че името й се споменаваше. Чух баща ми да казва, че „младата архитектка е под контрол“. Предполагам, че и тя е видяла нещо. И той е намерил начин да я заплаши. Той винаги намира начин. С пари, с компромати, със заплахи към семейството… Арсеналът му е безкраен.“
Значи бях прав. Всичко беше заради онази стара, мръсна тайна.
„Сега Симеон е изчезнал. Получих анонимна заплаха да не го търся. Страхувам се за него, Десислава. И се страхувам за семейството си.“
„С право се страхуваш“, каза тя с мрачен глас. „Баща ми е опасен, когато е притиснат до стената. Изчезването на Симеон го е вбесило. Той е загубил контрол над сина си и това го плаши. Ще търси отмъщение. И ти си най-лесната мишена.“
Седяхме в мълчание. Бъдещето изглеждаше мрачно и плашещо.
„Какво да правя?“, попитах, повече себе си, отколкото нея.
Десислава се замисли. Идеализмът в очите й беше заменен от студена, правна логика.
„Не можеш да се бориш с него открито. Той ще те смаже. Ще използва връзките си, парите си. Ще съсипе работата ти, ще ви отнеме апартамента. Ще настрои всички срещу теб. Единственият начин е да го удариш там, където не очаква. Трябва ти доказателство. Нещо неоспоримо. Нещо, което да неутрализира това, с което държи Ралица.“
„Какво доказателство? Минали са шест години.“
„Не знам. Документ. Запис. Друг свидетел. Нещо, което баща ми е пропуснал. Но докато не го намериш, си в капан. И трябва да накараш Ралица да ти каже истината. Цялата истина. Без нейното съдействие си безсилен.“
Тя беше права. Трябваше да се изправя срещу Ралица. Но този път не с обвинения, а с разбиране. Трябваше да й покажа, че знам, че съм на нейна страна.
Когато се прибрах, тя ме чакаше. Беше плакала.
„Къде беше?“, попита с треперещ глас.
„Говорих с Десислава.“
Тя трепна.
„Рали, знам“, казах тихо. „Знам за инцидента. Знам, че си била там. Знам, че Асен те е принудил да мълчиш. Не е нужно повече да носиш това сама. Аз съм тук. С теб съм.“
Очаквах облекчение, може би дори сълзи на благодарност. Вместо това, в очите й се появи ужас.
„Не!“, почти изкрещя тя. „Не трябваше да ровиш! Не разбираш ли? Той ще ни унищожи! Обещах му! Имам подписан документ!“
„Какъв документ?“, попитах, макар че вече се досещах.
„Споразумение за конфиденциалност. Така го нарекоха адвокатите му. Но всъщност е самопризнание. Документ, в който се казва, че аз, като младши архитект, съм допуснала грешка в изчисленията, която е допринесла за инцидента. Фалшиво е, разбира се. Но подписът ми е там. Ако проговоря, той ще използва това срещу мен. Ще ме вкара в затвора. Ще ми отнемат лиценза. Ще загубим всичко. Ще ти отнемат Виктор.“
Думите й ме заляха като ледена вода. Това беше. Козът на Асен. Дяволски гениален и жесток. Той не просто я беше накарал да мълчи. Беше я превърнал в съучастник. Беше й дал избор между мълчанието и пълното унищожение.
„Затова ли не ми каза нищо? През всичките тези години?“, попитах, гласът ми беше изпълнен с болка.
„Правех го, за да те защитя! Да защитя нас!“, изхлипа тя. „Мислех, че всичко е погребано в миналото. Но сега ти го разрови. Сега той знае, че ти знаеш. И ще дойде за нас, Александър. Ще дойде за всичко, което имаме.“
Тя се свлече на дивана, ридаейки безутешно. Аз стоях над нея, парализиран от разкритието. Бяхме в капан. И стените му, изградени преди шест години, сега се свиваха около нас с ужасяваща скорост.
Глава 5: Първият удар
Животът ни се превърна в кошмар наяве. Признанието на Ралица не донесе облекчение, а само потвърди мащаба на опасността. Страхът се настани трайно в нашия дом, невидим, но всепроникващ. Говорехме си шепнешком. Всяко позвъняване на вратата ни караше да подскачаме. Ралица беше бледа и отслабнала, тъмни кръгове се бяха врязали под очите й. Постоянно прегръщаше Виктор, сякаш се страхуваше, че някой ще дойде и ще й го отнеме.
Асен не ни остави да чакаме дълго. Първият му удар не беше директен. Беше коварен, прецизен и целенасочен.
Един ден получих обаждане от шефа ми. Повика ме в офиса си. Беше видимо притеснен.
„Александър, не знам как да ти го кажа. Получихме обаждане. От един от основните ни клиенти. Компанията „Глобъл Констръкт“.“
Сърцето ми се сви. „Глобъл Констръкт“ беше параванна фирма, за която знаех, че е свързана с империята на Асен.
„И какво?“, попитах, преструвайки се на незаинтересован.
„Намекнаха, че ако не прекратим договора ти, ще преразгледат партньорството си с нас. Не го казаха в прав текст, но посланието беше ясно. Съжалявам, Александър. Ръцете ми са вързани. Трябва да те освободя.“
За няколко минути загубих единствения си източник на доходи. Стабилността, на която разчитахме, за да плащаме ипотеката, сметките, храната на сина ни, беше изчезнала. Беше само първата стъпка. Знаех го.
Когато казах на Ралица, тя се срина. „Казах ти! Казах ти, че ще започне! Това е само началото!“
И беше права. Няколко дни по-късно получихме писмо от банката. Уведомяваха ни, че поради „промяна във вътрешната политика за оценка на риска“, те преразглеждат условията по ипотечния ни кредит. Искаха пълно предсрочно погасяване на главницата в рамките на тридесет дни. Абсурдно, невъзможно условие. Беше ясно като бял ден, че Асен имаше влияние и там. Искаше да ни изхвърли на улицата. Искаше да ни отнеме дома, единственото сигурно място, което имахме.
Паниката започна да ме завладява. Бях без работа, с огромна ипотека, която не можех да платя, и с могъщ враг, който методично унищожаваше живота ми. Чувствах се безсилен, хванат в мрежа, чиито нишки не можех да скъсам.
В една от безсънните нощи, докато седях в хола и се взирах в писмото от банката, телефонът ми извибрира. Непознат номер. Спомних си предишната заплаха, но вдигнах. Бях стигнал до момент, в който нямах какво повече да губя.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Александър?“ Гласът беше дрезгав, променен, но го познах.
„Симеоне! Къде си? Добре ли си?“
„Нямам много време. Подслушват ме. Искам само да ти кажа, че съжалявам. Не трябваше да те въвличам в това.“
„Къде си, човече? Баща ти те търси, Десислава се притеснява.“
„Далеч съм. На място, където не може да ме намери. Засега. Слушай ме внимателно. Знам какво прави той. Знам за работата ти, за банката. Това е неговият стил. Той няма да спре, докато не те смаже. Единственият ти шанс е да намериш Ивайло.“
„Кой е Ивайло?“
„Журналистът. Онзи, който написа статията преди години. Той знаеше повече, отколкото написа. Имаше свидетел, който се беше съгласил да говори, но в последния момент се е отказал, уплашен до смърт. Ивайло имаше някакви документи. Намери го, Александър. Той е единственият, който може да ти помогне.“
Връзката прекъсна.
Името Ивайло. То беше моята сламка. Моят последен шанс.
На сутринта целунах Ралица и Виктор и излязох. Не й казах къде отивам. Не исках да й давам напразни надежди.
Откриването на Ивайло се оказа предизвикателство. Беше напуснал малкия новинарски сайт малко след публикуването на статията. Сякаш и той беше изчезнал. Обикалях от редакция на редакция, разпитвах стари негови колеги. Повечето бяха предпазливи и не говореха. Сянката на Асен беше дълга.
Накрая, един възрастен редактор се смили над мен.
„Виж, момче, не знам какво си намислил, но се откажи. Този случай е прокълнат. Ивайло се опита да се бори. И го съсипаха. Заплашваха го, разбиха апартамента му, загуби си работата. Сега работи като коректор в едно малко издателство в покрайнините. Остави го на мира. И себе си спаси.“
Но аз не можех да се откажа. Намерих издателството. Беше малка, схлупена сграда. Вътре Ивайло седеше зад бюро, отрупано с ръкописи. Беше бледен, с уморени очи и преждевременно посивяла коса. Изглеждаше като човек, който е видял твърде много и е загубил всичките си битки.
Когато му обясних кой съм и защо го търся, той поклати глава.
„Махай се. Няма да ти помогна. Свърших с тази история. Тя почти не ме уби.“
„Моля ви“, настоях аз. „Асен унищожава семейството ми. Жена ми е била свидетел. Той я държи с фалшиво самопризнание. Губя всичко. Вие сте последната ми надежда.“
Разказах му всичко – за Симеон, за заплахите, за работата, за банката. Докато говорех, видях нещо да се променя в очите му. Старата искра на разследващия журналист, която беше мислил за угаснала, започна да тлее отново.
Когато свърших, той мълча дълго време.
„Имах го“, каза накрая с дрезгав глас. „Имах го в ръцете си. Имах копие от оригиналния протокол на строителния надзор, в който ясно се описваха проблемите с материалите. Имах и вътрешен човек – счетоводител, който беше готов да свидетелства за финансовите машинации, с които са прикрили всичко. Имах всичко. Но Асен стигна до тях пръв. Счетоводителят изчезна – казаха, че е емигрирал внезапно. А моят екземпляр от протокола… той изчезна при „обира“ в апартамента ми.“
„Значи всичко е загубено?“, попитах отчаяно.
„Не съвсем“, каза той и в очите му проблесна нещо. „Направих едно нещо умно тогава. Сканирах всичко и го качих на криптиран сървър. И дадох паролата на единствения човек, на когото имах доверие. Моят информатор. Счетоводителят.“
„Но той е изчезнал.“
„Точно така. Но преди да изчезне, ми каза, че ако нещо се случи с него, ще се погрижи паролата да стигне до правилния човек. Каза ми: „Паролата е в сърцето на звяра“. Никога не разбрах какво означава това.“
„Паролата е в сърцето на звяра.“ Какво означаваше това? Беше загадка. Но беше и следа. Първата истинска следа, която имах.
В този момент вратата на издателството се отвори с трясък. Влязоха двама едри мъже в тъмни костюми. Не казаха нищо. Просто тръгнаха към нас. Очите им бяха студени и празни.
Ивайло пребледня. „Те са. Хората на Асен. Намерили са ме. Бягай!“
Той ме блъсна към задния изход, докато мъжете се приближаваха. Нямах време да мисля. Инстинктът за самосъхранение надделя. Изскочих през вратата и се озовах в тясна, мръсна уличка. Хукнах, без да поглеждам назад. Чувах викове зад себе си, но не спрях. Бягах, докато дробовете ми не започнаха да горят. Бягах от хората на Асен, но и към една нова, ужасяваща мисъл.
Бях разровил гнездото на осите. И сега те идваха за мен.
Глава 6: Сърцето на звяра
След бягството от издателството се криех. Не се прибрах у дома. Знаех, че може да ме чакат там. Обадих се на Ралица от уличен телефон, казах й да заключи добре и да не отваря на никого, докато не й се обадя отново. Чувах страха в гласа й. Имах чувството, че я изоставям, но знаех, че ако ме хванат, всичко ще свърши.
Прекарах нощта в евтин хотел в покрайнините, под чуждо име. В главата ми се въртеше само една мисъл: „Паролата е в сърцето на звяра“. Какво означаваше това? „Звярът“ очевидно беше Асен или неговата компания. Но какво беше „сърцето“?
Офисът му? Къщата му? Някоя банкова касета? Можеше да е всичко. Беше невъзможно да се отгатне. Счетоводителят, информаторът на Ивайло, беше оставил загадка, която трябваше да реша, преди да е станало твърде късно.
Опитвах се да мисля като него. Той е знаел, че Асен ще го преследва. Трябвало е да скрие паролата на място, което е едновременно достъпно, но и не очевидно. Място, което е „в сърцето на звяра“, но не и в личните му владения.
И тогава, като проблясък, мисълта ме удари. Кое е най-голямото постижение на Асен? Кое е бижуто в короната на неговата империя? Сградата, която беше построил върху костите на двама души. Търговският център.
Това беше „сърцето на звяра“. Не в метафоричен, а в буквален смисъл. Счетоводителят е скрил паролата някъде в самата сграда. Гениално и иронично. Да използваш паметника на престъплението като сейф за доказателствата срещу него.
Но къде точно? Сградата беше огромна. Десетки магазини, офиси, складове, технически помещения. Да търся там беше като да търся игла в копа сено.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой отвътре. Някой, който познаваше сградата. Някой, който имаше достъп до плановете й.
Ралица.
Тя беше архитект. Тя разбираше от чертежи, от конструкции. И най-важното, тя беше работила по този проект, макар и за кратко. Може би си спомняше нещо, някакъв детайл, който можеше да ни насочи.
Рискувах и се прибрах у дома късно през нощта, промъквайки се като крадец. Тя ме чакаше, будна, очите й бяха зачервени от плач и безсъние. Прегърнахме се дълго, мълчаливо. В прегръдката й намерих сили да продължа.
Разказах й всичко – за Ивайло, за хората на Асен, за изчезналите документи и за последната ми теория.
„Търговският център? Сигурен ли си?“
„Не съм сигурен, но е единствената ни логична следа. Рали, трябва да си спомниш. Всичко, свързано с този проект. Имаше ли някакви особености? Някакви скрити помещения, сервизни шахти, нещо необичайно в плановете?“
Тя затвори очи, концентрирайки се. Виждах как умът й се връща назад, към времето, което отчаяно се беше опитвала да забрави.
„Всичко беше стандартно… предимно“, каза бавно тя. „Но имаше едно нещо. Спомням си, че Асен настояваше лично за един детайл. Малко, неизползваемо помещение в основите на сградата, точно под централното фоайе. В оригиналните планове го нямаше. Той нареди да се добави в последния момент. Каза, че е за „специално техническо оборудване“, но такова оборудване никога не беше монтирано. Всички се чудехме защо му е. Беше странно.“
Това беше. Трябваше да е това.
„Можеш ли да намериш плановете? Да видиш къде точно се намира това помещение?“
„Имам стари копия на работните чертежи на един външен диск. Пазя всичко от университета и от първата си работа.“
С трескави ръце тя намери диска и го включи в лаптопа. След минути на екрана се появи сложна плетеница от линии и цифри. Ралица се взираше в тях, пръстът й проследяваше контурите.
„Ето го“, каза тя. „Скрито е зад стената на главния електроразпределителен шкаф в сутерена. Няма врата на официалния план. Достъпът е само през малък ревизионен отвор, който сигурно е прикрит.“
Имахме цел. Сега идваше по-трудната част. Как да влезем в сутерена на един от най-охраняваните обекти в града?
Тук отново се намеси Десислава. Обадих й се и й обясних ситуацията. Тя беше ужасена от нападението над Ивайло, но решителна.
„Ще ви помогна“, каза тя. „Юридическата фирма, която обслужва мола, понякога наема студенти като стажанти за дребни задачи. Ще използвам името на баща ми, ще кажа, че искам да натрупам опит. Ще уредя да ме изпратят там уж да проверявам договорите за наем. Така ще мога да огледам охранителната система, да видя къде са камерите, кога се сменят охранителите. Ще ви дам прозорец.“
Планът беше рискован, почти безумен. Но беше единственият, който имахме.
Следващите няколко дни бяха изпълнени с напрегнато очакване. Десислава, използвайки чара и фамилното си име, успя да се внедри в администрацията на мола. Всяка вечер ни се обаждаше и ни даваше информация. Камерите в сутерена били стари, някои от тях не работели. Охраната правела обход на всеки два часа. Имало един участък, точно около електроразпределителния шкаф, който бил в „сляпа зона“. Имали сме прозорец от около двадесет минути, малко след полунощ, по време на смяната на нощния патрул.
На уречената нощ сърцето ми биеше до пръсване. Ралица настоя да дойде с мен. „Аз знам какво да търся. А и сме заедно в това.“
Десислава ни чакаше близо до служебния вход. Беше успяла да остави една от вратите леко открехната. Промъкнахме се вътре като сенки. Въздухът беше студен и миришеше на прах и машинно масло. Следвахме картата, която Десислава беше нарисувала, провирайки се през лабиринт от тръби и кабели.
Намерихме електроразпределителния шкаф. Беше огромен и бръмчеше зловещо. Зад него, точно както Ралица беше казала, имаше гладка бетонна стена. Започнахме да я опипваме, търсейки някаква пролука, някакъв скрит механизъм.
Минутите минаваха. Напрежението растеше. Скоро охраната щеше да мине оттук.
„Тук!“, прошепна Ралица. Пръстите й бяха намерили малка фуга, почти невидима в сумрака. Натиснахме заедно. Част от стената поддаде и се отвори навътре, разкривайки тъмен, тесен отвор.
Влязохме вътре. Помещението беше малко, не повече от два на два метра. Празно. В средата на пода имаше малък метален капак. Отворих го. Вътре имаше кутия. А в кутията – USB флаш памет и един сгънат лист хартия.
На листа беше изписана парола – дълга поредица от букви и цифри. И под нея, с треперещ почерк, имаше кратко съобщение:
„Ако четеш това, значи не съм успял. Отмъсти за нас. Истината трябва да излезе наяве.“
Бяхме го намерили. Държах в ръцете си ключа към унищожението на Асен.
Но точно в този момент чухме стъпки в коридора. И гласове.
„Сигурен ли си, че чу нещо оттук?“
„Абсолютно. Хайде да проверим.“
Бяха ни открили. Бяхме в капан. В сърцето на звяра.
Глава 7: Разкритите карти
Сърцето ми спря. Стояхме в малкото тайно помещение, а отвън, само на метри от нас, бяха охранителите. В ръката си стисках флашката – нашето спасение и нашата присъда. Ралица стоеше до мен, пребледняла, но в очите й гореше стоманена решителност.
„Какво ще правим?“, прошепна тя.
Нямахме време за мислене. Стъпките наближаваха.
„През шкафа“, казах аз. „Нямаме друг избор.“
Отворихме вратата на огромния електроразрепределителен шкаф. Вътре беше лабиринт от дебели, прашни кабели. Беше тясно, мръсно и опасно, но беше единственият ни път за бягство. Промушихме се вътре, затваряйки вратата на тайното помещение зад нас. Молех се в бързината да не са забелязали открехнатия ревизионен отвор.
Затаихме дъх. Чухме как охранителите влизат в сутерена. Светлините на фенерчетата им шареха по стените, промушваха се през процепите на шкафа.
„Няма никой. Сигурно ти се е счуло“, каза единият.
„Може би. Но се кълна, че чух нещо. Хайде, да продължаваме.“
Стъпките им се отдалечиха. Изчакахме няколко минути, които ни се сториха цяла вечност. Когато се уверихме, че са си тръгнали, се измъкнахме от шкафа. Бяхме мръсни, одраскани, но бяхме свободни. И имахме това, за което бяхме дошли.
Пътят към дома беше сюрреалистичен. Градът спеше, а ние носехме в джоба си бомба със закъснител. Когато се прибрахме, Десислава вече ни чакаше. Беше напуснала мола веднага след нас и беше дошла да се увери, че сме добре.
Без да губим време, включих флашката в лаптопа. С треперещи пръсти въведох паролата от листа. На екрана се появиха десетки файлове.
Бяха сканирани документи. Оригиналният протокол от строителния надзор, който Ивайло беше споменал. Фактури за доставка на некачествена арматура. Вътрешни имейли, в които инженери предупреждават за опасност от срутване. И най-важното – банкови извлечения, показващи преводи на огромни суми към сметките на инспектори, разследващи полицаи и дори един местен политик. Имаше и аудиозапис. Разговор между Асен и счетоводителя, в който Асен директно му нарежда да „оправи документите“ и да „затвори устите“ на семействата на загиналите.
Беше пълна, неопровержима картина на корупция, алчност и убийство. Асен беше прикрил всичко перфектно, но не беше предвидил, че един уплашен счетоводител ще има смелостта да копира всичко, преди да изчезне.
Ралица гледаше екрана със сълзи на очи. „Това е. Всичко е тук.“
Десислава, като юрист, веднага осъзна силата на това, което държахме. „Това не е просто доказателство. Това е краят му. С това можем да го вкараме в затвора за десетилетия. Не само за инцидента, но и за корупция, за възпрепятстване на правосъдието…“
В този момент на триумф, телефонът ми иззвъня. Беше Асен.
Вдигнах. Гласът му беше ледено спокоен.
„Надявам се нощната ви разходка да е била приятна, Александър. Намерихте ли това, което търсехте?“
Кръвта ми замръзна. Как е разбрал?
„Камерите в сутерена може да са стари“, продължи той, сякаш прочел мислите ми, „но аз имам и свои, по-дискретни. Мислехте, че можете да ме надхитрите? Мен?“
„Свършено е с теб, Асене. Имаме всичко.“
Той се изсмя. Беше сух, неприятен смях. „Наистина ли мислиш така? Наистина ли мислиш, че ще ми позволиш на теб, едно нищожество, да ме унищожиш? Имаш флашка. Аз имам нещо много по-ценно.“
На телефона си получих снимка. Беше Симеон. Завързан за стол, в някакво тъмно мазе. Лицето му беше насинено, от устната му се стичаше кръв.
„Брат ми!“, извика Десислава, гледайки през рамото ми.
„Той реши да играе на герой“, продължи студеният глас на Асен. „Обади ти се, нали? Помогна ти. Е, сега ще си плати за своята лоялност. Ето я сделката, Александър. Даваш ми флашката, оригинала, и всички копия, които може да си направил. В замяна, синът ми се прибира у дома. И аз забравям за вас. Оставям ви да си плащате ипотеката до живот. Ако откажеш, или ако отидеш в полицията, повече никога няма да видиш приятеля си жив. И след това ще дойда за теб, за жена ти и за малкия Виктор. И повярвай ми, ще бъда много, много изобретателен. Имаш един час да решиш.“
Той затвори.
Стаята се завъртя. Победата ни се беше превърнала в пепел за секунди. Бяхме изправени пред невъзможен избор. Да спасим Симеон и да оставим чудовището на свобода, знаейки, че то винаги ще виси като заплаха над главите ни? Или да потърсим справедливост, осъждайки най-добрия си приятел на сигурна смърт?
Това беше неговият ход. Неговият последен, най-жесток удар. Той не атакуваше нас. Той ни караше да избираме между нашия морал и живота на невинен човек.
Ралица се разплака. Десислава стоеше като вкаменена, гледайки снимката на брат си.
„Какво ще правим?“, прошепна тя. „Това е баща ми… но това е брат ми.“
Тежестта на решението падна върху мен. Аз бях този, който започна всичко. Аз бях този, който трябваше да избере. Гледах файловете на екрана – доказателства за престъпления, които крещяха за възмездие. И гледах снимката на Симеон – лицето на приятел, който беше рискувал всичко за мен.
Каква беше цената на истината? И бях ли готов да я платя?
Глава 8: Ходът на царицата
Часът, който Асен ни беше дал, изтичаше като пясък между пръстите ни. Стаята беше изпълнена с тихото отчаяние на невъзможния избор. Всеки от нас превърташе вариантите в ума си, но всички водеха до катастрофа. Да предадем флашката означаваше да предадем паметта на загиналите, да предадем Ивайло, счетоводителя, самия Симеон. Да не я предадем, означаваше да подпишем смъртната му присъда.
„Трябва да има друг начин“, каза Десислава, крачейки нервно из стаята. „Не можем да се поддадем на изнудването. Ако го направим веднъж, той ще ни държи в ръцете си завинаги. Но не можем и да оставим Симеон…“
„Той разчита на това“, казах аз. „Разчита, че нашият морал ще бъде нашето слабо място. Че ще се опитаме да спасим Симеон и ще му позволим да се измъкне.“
В този момент Ралица, която досега седеше мълчаливо, вперила поглед в празното пространство, вдигна глава. Сълзите бяха изсъхнали по лицето й. На тяхно място имаше студена, непозната за мен твърдост.
„Той е прав“, каза тя с равен глас. „Той разчита, че ти, Александър, ще се опиташ да бъдеш герой. И че ти, Десислава, ще се опиташ да спасиш брат си. Но той не е предвидил едно нещо.“
„Какво?“, попитахме в един глас.
„Мен“, отвърна тя. „Той ме подценява. Винаги ме е подценявал. За него аз съм просто уплашената млада архитектка. Жертвата. Но той забравя, че аз живях с този страх шест години. Научих се да го познавам. Научих се да мисля като него.“
Тя стана и взе телефона.
„Какво правиш?“, попитах аз.
„Правя своя ход“, каза тя и набра номера на Асен.
Той вдигна почти веднага.
„Решихте ли?“
„Аз реших“, каза Ралица, гласът й беше спокоен и овладян. „Ще ти дам флашката. Но не Александър. Аз ще ти я донеса. Сама. Искам да видя Симеон с очите си. Искам да се уверя, Z\че е добре, преди да ти предам каквото и да било.“
Настъпи кратка пауза. Асен явно не беше очаквал това.
„Смело момиче. Много смело. Добре. Ела на строителния обект до реката. Старият склад. Знаеш го. Имаш тридесет минути. Идваш сама. Ако видя дори сянката на полицай или на мъжа ти, Симеон умира.“
Той затвори.
„Ти луда ли си?“, извиках аз. „Това е капан! Той никога няма да те пусне да си тръгнеш!“
„Знам“, отвърна тя спокойно. „Затова няма да бъда сама.“
Тя се обърна към Десислава. „Помниш ли онзи журналист, Ивайло? Намери го. Веднага. Кажи му, че историята на живота му ще се разиграе в стария склад до реката след тридесет минути. Кажи му да доведе всеки колега, когото може да намери. С камери. С микрофони. Искам цялата преса да е там.“
След това се обърна към мен. „Александър, ти ще направиш копия на флашката. Много копия. И ще ги изпратиш по имейл до всички големи новинарски агенции, до прокуратурата, до всички институции, за които се сетиш. Но ще настроиш изпращането да е с отлагане. Да се изпратят точно след четиридесет и пет минути. Нито по-рано, нито по-късно.“
Планът й започна да ми се изяснява. Беше брилянтен и самоубийствен.
„А ти?“, попитах с треперещ глас. „Какво ще стане с теб?“
„Аз ще му дам това, което иска“, каза тя. В ръцете си държеше празна флашка. „Ще го бавя. Ще говоря. Ще го накарам да признае пред мен за всичко – за Симеон, за заплахите. Ще му дам време да се почувства победител. А през това време Десислава ще доведе пресата, а ти ще пуснеш доказателствата в мрежата. Когато той разбере какво става, ще бъде твърде късно. Ще бъде обграден от камери, а историята вече ще е навсякъде. Няма да има къде да бяга.“
„Но той ще те убие!“, изкрещях аз, обзет от паника.
„Няма“, каза тя и ме погледна в очите. В погледа й имаше любов и безкрайна тъга. „Няма да убие заложника си пред десетки камери. Той е бизнесмен. Ще пресметне, че загубите са твърде големи. Ще се опита да се измъкне, може би. Но няма да ме убие. Това е единственият ни шанс. Да обърнем неговата игра срещу самия него.“
Нямахме време за спорове. Всеки знаеше задачата си. Десислава изчезна в нощта. Аз седнах пред лаптопа, ръцете ми трескаво копираха и подготвяха имейлите. Ралица облече тъмно яке, сложи празната флашка в джоба си и се спря на вратата.
„Обичам те, Александър. Каквото и да стане, знай, че направих това за нас. За Виктор. За да може той да живее в свят, в който чудовища като Асен не побеждават.“
Тя ме целуна за последно и излезе.
Останах сам в тишината на апартамента. Натиснах бутона „изпрати“ с таймер. Бомбата беше заложена. След четиридесет и пет минути всичко щеше да се взриви. Въпросът беше кой ще остане жив сред отломките.
Глава 9: Завесата пада
Минутите се нижеха като вечност. Седях пред лаптопа и гледах как таймерът отброява секундите до изпращането на имейлите. Всяка секунда беше мъчение. Представях си Ралица сама, в тъмния склад, лице в лице с чудовището. Представях си Десислава, която трескаво се опитва да събере медиите. Представях си Симеон, завързан и безпомощен.
Точно тридесет минути след като Ралица тръгна, телефонът ми иззвъня. Беше Десислава.
„Успях!“, каза задъхано тя. „Ивайло е с мен. Събрал е още петима колеги от различни медии. С камери са. Приближаваме склада. Полицията също е уведомена анонимно. Казах им, че има ситуация със заложници. Ще бъдат там всеки момент. Как е при теб?“
„Остават десет минути до изпращането“, отвърнах аз.
„Дръж ни в течение. Влизаме в медийно затъмнение, докато не сме на позиция. Ще се видим от другата страна.“
Връзката прекъсна.
В склада Ралица се изправи срещу Асен. Той стоеше в средата на огромното празно помещение. Зад него, в един ъгъл, беше Симеон, завързан за един стол. Беше в съзнание, гледаше баща си с омраза и отчаяние.
„Дойде значи“, каза Асен с усмивка. „Винаги съм знаел, че в теб има нещо повече от уплашено момиче. Къде е?“
Ралица бавно извади флашката от джоба си и я вдигна.
„Първо искам да видя, че Симеон е добре.“
Асен махна с ръка на един от охранителите си. Той отиде и сряза въжетата на Симеон.
„Ето. Свободен е. Сега ми дай това, което ми принадлежи.“
„Не толкова бързо“, каза Ралица, правейки крачка назад. „Първо искам да чуя нещо. Искам да ми кажеш защо. Защо уби онези хора? Защо съсипа живота на толкова много семейства? Заради пари?“
Асен се изсмя. „Парите са просто инструмент, скъпа. Става въпрос за власт. За контрол. За това да знаеш, че можеш да оформиш света по свой образ и подобие. Тези хора бяха просто разход. Необходима жертва в името на прогреса. Моя прогрес.“
„А аз? Аз каква бях в твоя план?“
„Ти беше грешка. Непредвидена променлива. Младо, идеалистично момиче, което се оказа на грешното място в грешното време. Но аз поправям грешките си. Държах те на каишка шест години. И сега ще прибера тази каишка завинаги.“
Той протегна ръка за флашката. Ралица я стисна в юмрука си.
„А синът ти?“, попита тя, поглеждайки към Симеон. „И той ли е просто разход?“
Лицето на Асен се помрачи. „Той ме разочарова. Показа слабост. А аз мразя слабостта. Но все пак е моя кръв. Ще го науча наново. Ще го изградя по свой образ.“
В този момент отвън се чуха сирени. Отначало далечни, но бързо приближаващи.
Лицето на Асен се промени. „Какво е това?“
„Това е краят на играта, Асене“, каза Ралица.
Точно тогава вратите на склада се отвориха с трясък. Вътре нахлуха журналисти с камери, светкавиците им заслепиха всички. Зад тях се виждаха въоръжени полицаи.
Асен стоеше като замръзнал за секунда, осъзнавайки мащаба на капана. Погледна Ралица с чиста, нефилтрирана омраза. „Ти!“, изсъска той.
Той посегна към нея, но Симеон, който досега стоеше вцепенен, се хвърли между тях.
„Стига, татко! Всичко свърши!“
Асен го отблъсна с ярост. „Ти не си ми син! Ти си предател!“
В този момент телефонът в джоба ми извибрира. Беше известие, че имейлите са изпратени. Информацията вече беше в света. Необратимо.
Изпратих съобщение на Десислава: „Пуснато е“.
Тя го показа на Ивайло. Той даде знак на операторите. Камерите предаваха на живо.
Ивайло пристъпи напред с микрофон. „Господин Асен, в ефир сте. Преди минути десетки медии и прокуратурата получиха неопровержими доказателства за престъпления, свързани с инцидента преди шест години. Имате ли коментар? Как ще коментирате опита си за отвличане на собствения ви син и изнудването на госпожа Ралица?“
Асен беше в капан. Огледа се като див звяр, търсейки изход. Но изход нямаше. Отвсякъде го гледаха обективите на камерите и дулата на оръжията. Властта му, изградена върху страх и тайни, се срина за минути под светлината на прожекторите.
Той не каза нищо. Просто се остави полицаите да го хванат и да му сложат белезници. Докато го извеждаха, погледът му срещна моя. Стоях на прага на склада, пристигнал в последния момент. В очите му нямаше разкаяние. Само студена закана.
Завесата беше паднала. Но знаех, че пиесата не е свършила.
Глава 10: Ново утро
Последвалите месеци бяха вихрушка от съдебни заседания, медиен шум и бавно, мъчително завръщане към някакво подобие на нормалност. Доказателствата от флашката, съчетани със свидетелските показания на Ралица, Симеон и Ивайло, бяха смазващи. Империята на Асен се срина. Партньорите му го изоставиха, политическите му чадъри се затвориха, а съдът беше безкомпромисен. Осъдиха го на доживотен затвор без право на замяна.
Процесът извади наяве десетилетна мрежа от корупция, която разтърси цялата държава. Много от хората на Асен, от подкупените инспектори до влиятелните му приятели, също се озоваха на подсъдимата скамейка. Това беше прочистване, от което обществото отдавна се нуждаеше.
За нас, участниците в тази драма, животът продължи, но белязан завинаги.
Аз и Ралица трябваше да изградим доверието си наново. Тайната, която тя беше пазила, беше оставила дълбока рана. Но смелостта, която прояви в онази последна нощ, излекува всичко. Вече нямаше тайни между нас. Само истина, колкото и да е болезнена. Банката, под натиска на общественото мнение, преструктурира ипотеката ни. Намерих си нова работа, по-скромна, но в компания с човешки ценности. Нашият малък апартамент отново се превърна в убежище, в крепост, този път изградена не от стени, а от взаимно доверие.
Симеон и Десислава бяха изправени пред трудната задача да се справят с наследството на баща си. Те се отказаха от всичките му пари, които бяха придобити по престъпен начин. Създадоха фонд на името на загиналите работници, който да помага на семейства, пострадали от трудови злополуки. Симеон, освободен от товара на вината, започна работа като доброволец. Десислава завърши право с отличие и се посвети на каузата да защитава обикновените хора срещу големите корпорации. Връзката между брат и сестра, закалена в огъня на изпитанията, стана неразрушима.
Ивайло се превърна в национален герой. Върна се към разследващата журналистика, по-смел и по-уважаван от всякога. Неговата история беше доказателство, че понякога дори един самотен глас може да събори гиганти, стига да не се отказва.
Една слънчева сутрин, около година по-късно, стояхме четиримата – аз, Ралица, Симеон и Десислава – в парка. Гледахме как Виктор, който вече правеше първите си неуверени стъпки, тича по тревата и се смее.
„Струваше ли си?“, попита тихо Симеон, сякаш четеше мислите ми.
Погледнах Ралица. Тя хвана ръката ми. Погледнах сина си, символ на всичко, за което се бяхме борили.
„Да“, отвърнах аз. „Струваше си всяка секунда от този ад.“
Бурята беше преминала. Бяхме загубили илюзии, бяхме загубили спокойствието си за известно време. Но бяхме намерили нещо много по-ценно. Намерихме истината. Намерихме себе си. И разбрахме, че най-тъмната нощ винаги е последвана от ново утро.
Слънцето огряваше лицата ни и за пръв път от много време насам бъдещето не изглеждаше плашещо. Изглеждаше като празна страница, която ние самите щяхме да напишем. Заедно.