Получих голямо повишение и вече ще печеля двойно повече от съпруга си. Свекърите ми ме заведоха на изискано вечерно празненство. Поканиха дванадесет души. Когато дойде сметката, свекърва ми каза: „С всичките тези пари, сигурно ти ще платиш!“ Усмихнах се. Но никой не знаеше, че тази усмивка беше най-скъпата маска, която някога бях носила.
Ресторантът беше от онези, в които въздухът изглеждаше по-скъп от менюто. Кристални полилеи висяха като замръзнали водопади от тавана, а сребърните прибори проблясваха върху снежнобелите покривки, отразявайки приглушената светлина на свещите. Всеки детайл крещеше за лукс, за статус, за един свят, в който аз, Мира, бях новодошла, временен гост с билет, чиято цена все още не осъзнавах напълно.
Съпругът ми, Огнян, седеше до мен, стиснал ръката ми под масата. Неговата подкрепа беше топла, но усещах едва доловимото напрежение в пръстите му. Той се гордееше с мен, казваше го на всички. Но в очите му, когато мислеше, че не го гледам, проблясваше сянка на несигурност. Досега той беше водещият, стълбът на семейството. Сега ролите се разменяха с такава скорост, че и двамата едва смогвахме да запазим равновесие.
Срещу нас седеше тя. Свекърва ми, Светла. Жена с перфектно подредена прическа, чиято сивота беше умело прикрита с кестеняви кичури, и с поглед, остър като парченце счупено стъкло. Тя дирижираше вечерта с невидима палка, насочвайки разговорите, одобрявайки или отхвърляйки теми с леко повдигане на вежда. До нея съпругът ѝ, Пламен, беше нейната пълна противоположност – едър, шумен бизнесмен, който обичаше звука на собствения си глас и разказваше вицове, на които само той се смееше от сърце. Той беше слънцето, около което се въртеше тяхната малка вселена, а Светла беше гравитацията, която държеше всичко под контрол.
Останалите десет гости бяха внимателно подбран антураж от техни „близки“ приятели – други заможни двойки, чиито разговори се въртяха около последните им почивки на екзотични острови, проблемите с обслужващия персонал и цените на имотите в престижните квартали. Чувствах се като актриса в пиеса, за която не бях учила репликите си. Кимах, усмихвах се и отпивах от скъпото вино, което имаше вкус на пепел в устата ми.
„Мира, миличка, разкажи ни пак за новата си позиция“, подкани ме Светла, а гласът ѝ проряза общия шум. Всички глави се обърнаха към мен. Тишината беше оглушителна. „Директор на стратегическото развитие, нали така? Звучи толкова… внушително.“
В думата „внушително“ имаше отрова, фино дозирана, но достатъчно силна.
„Да, така е“, отвърнах, стараейки се гласът ми да не трепери. „Голяма отговорност е.“
„И голямо възнаграждение, предполагам“, додаде Пламен с гръмкия си смях. „Време беше някой в това семейство да започне да изкарва истински пари! Наздраве за моята снаха-милионерка!“
Чашите се вдигнаха. Усмивките бяха широки, но очите оставаха студени, оценяващи. Те не празнуваха моя успех. Те калкулираха ползите от него. Огнян стисна ръката ми по-силно, опитвайки се да ми вдъхне кураж, но аз усещах как неговата собствена увереност се процеждаше между пръстите му.
Вечерята продължи в същия дух – поредица от завоалирани въпроси за заплатата ми, за бонусите, за служебната кола. Всяка моя дума беше анализирана и претегляна. Чувствах се като експонат под стъклен похлупак, а етикетът с цената ми блестеше ослепително.
И тогава дойде сметката. Сервитьорът я постави в кожена папка дискретно до Пламен. Той я погледна, после към Светла, и двамата размениха мълчалив, отрепетиран поглед.
Тогава тя се обърна към мен, а усмивката ѝ беше по-рязка от всякога. „С всичките тези пари, сигурно ти ще платиш!“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Не беше въпрос. Беше заповед, маскирана като шега. Беше публичен тест. Демонстрация на сила. Всички погледи отново бяха вперени в мен, очакващи. В този момент аз бях просто портфейл, от който се очакваше да се отвори.
Усмихнах се. Онази моя нова, скъпа усмивка.
„Разбира се“, казах с възможно най-спокойния тон, който успях да събера.
Но никой не знаеше, че повишението ми беше плод на сделка с дявола. Никой не знаеше, че за да се изкача на този връх, трябваше да бутна някой друг в пропастта. Никой не знаеше, че всяка нощ се събуждах от кошмари, в които виждах лицето на Виктор, колегата, когото предадох, чиято кариера съсипах, за да заема мястото му.
Никой не знаеше, че брат ми, Симеон, беше затънал в дългове към хора, които не прощаваха. Че всеки лев от тази „огромна“ заплата вече беше обещан, за да го измъкна от калта, в която беше попаднал.
Никой не знаеше, че огромният апартамент, който с Огнян изплащахме, беше с ипотечен кредит, чиито вноски щяха да ни смажат, ако пропуснехме дори един месец.
И най-вече, никой от тези дванадесет души, които ме гледаха с алчна завист, не знаеше, че зад бляскавата фасада на успеха, аз бях в капан. По-бедна и по-отчаяна от всякога.
Извадих кредитната си карта. Златна, блестяща, символ на всичко, което нямах. Докато я подавах на сервитьора, усетих как тежестта на всички тези тайни ме притиска към плюшената седалка. Усмихвах се, но отвътре крещях. Вечерята беше само началото. И аз знаех, че сметката, която наистина трябваше да платя, щеше да бъде много, много по-голяма.
Глава 2: Първите пукнатини
Пътят към дома беше мълчалив. Тишината в колата беше плътна и тежка, съвсем различна от уютното мълчание, което някога споделяхме с Огнян. Сега тя беше наситена с неизказани думи, с натрупано напрежение, което вибрираше във въздуха като струна на китара, опъната до скъсване. Той държеше волана с побелели кокалчета, а погледът му беше вперен в тъмния асфалт пред нас.
Аз гледах през прозореца към размазаните светлини на града. Всяка една от тях ми приличаше на далечна, недостижима звезда. Блясък без топлина. Точно като моя нов живот.
„Майка ми прекали“, каза най-накрая Огнян, без да откъсва очи от пътя. Гласът му беше равен, лишен от емоция.
„Няма значение“, отвърнах аз, твърде уморена, за да споря. „Всичко е наред.“
„Не, не е наред, Мира. Беше унизително. Тя те постави на място, сякаш си някаква касичка.“
Искаше ми се да повярвам, че се застъпва за мен. Но долових тънката нотка на раздразнение в тона му, насочена не само към майка му, а и към мен. Сякаш аз бях виновна, че печеля повече, че го бях поставил в позиция, в която майка му можеше да го уязви чрез мен.
„Просто се радвам, че вечерта свърши“, казах тихо.
Той не отговори. Мълчанието отново падна върху нас, още по-тежко отпреди. Когато спряхме пред блока, той изключи двигателя и останахме така няколко секунди в пълна тъмнина.
„Знаеш ли“, започна той бавно, „баща ми ми се обади вчера. Искаше да инвестираме заедно в един нов проект. Нещо свързано със строителство.“
Сърцето ми подскочи. „Какъв проект? Ние едва покриваме ипотеката, Огнян.“
„Знам, знам. Но той каза… каза, че с твоята нова заплата вече можем да си позволим повече. Може би е време да започнем да мислим като богати хора, а не само да работим като такива.“
Думите му ме прободоха. „Да мислим като богати хора?“ Повторих невярващо. „Ние не сме богати. Аз имам по-висока заплата, това е всичко. Парите не растат по дърветата.“
„Разбира се, че знам!“, той повиши тон, а в гласа му се процеди онази несигурност, която бях видяла в очите му по-рано. „Просто казвам, че се отварят нови възможности. Не е нужно веднага да ги отхвърляш.“
„Не ги отхвърлям, просто съм реалист. Имаме огромни задължения.“ Не посмях да спомена истинските си задължения – тези към брат ми.
Той въздъхна дълбоко и отвори вратата на колата. „Хайде да се прибираме. Уморен съм.“
В апартамента напрежението не изчезна. Всеки се движеше в собствената си орбита, избягвайки сблъсък. Докато си миех зъбите, погледнах лицето си в огледалото. Изглеждах изтощена. Тъмните кръгове под очите ми бяха станали постоянни обитатели. Телефонът ми извибрира на плота в банята. Беше съобщение.
От Симеон.
„Како, обадиха се пак. Казаха, че срокът е до края на седмицата. Трябват им още пет хиляди. Уплашен съм.“
Стомахът ми се сви на топка. Пет хиляди. Откъде да ги намеря? Първата ми голяма заплата щеше да дойде едва след месец. Бях изчерпала всичките си спестявания, за да покрия първоначалната вноска към тези хора.
Върнах се в спалнята. Огнян вече лежеше в леглото, с гръб към моята страна. Престори се на заспал. Знаех го. Винаги го правеше, когато искаше да избегне труден разговор.
Легнах до него, но се чувствах безкрайно сама. Пропастта между нас, която доскоро беше тънка пукнатина, сега се разширяваше с всеки изминал ден. Той не знаеше нищо за брат ми. Бях го скрила, за да го предпазя, за да не го тревожа. Мислех, че мога да се справя сама. Каква глупачка бях.
Затворих очи и образът на Виктор изплува в съзнанието ми. Беше денят на презентацията пред борда на директорите. И двамата се борехме за една и съща позиция. Той беше по-опитен, по-дълго в компанията. Но аз бях по-гладна. По-безскрупулна.
Няколко дни преди това, работейки до късно, случайно видях имейл на неговия компютър, който беше оставил отключен. Беше кореспонденция с конкурентна фирма. Не беше издал фирмена тайна, просто проучваше други възможности, нещо, което всеки правеше. Но аз го представих по друг начин. Направих екранни снимки, извадих ги от контекста и в деня на моята презентация, ги вмъкнах като „доказателство“ за неговата нелоялност и риск за компанията. Беше мръсен, долен удар под кръста.
Помня погледа му, когато разбра какво съм направила. Смесица от шок, невярване и дълбоко презрение. Той не каза нищо. Просто ме гледаше, докато ме поздравяваха за „смелостта“ и „лоялността“ ми. В този ден продадох част от душата си за служебна позиция и по-висока заплата.
Телефонът ми отново извибрира. Този път беше от непознат номер.
„Мислиш, че всичко свърши? Ще си платиш за това, което направи, Мира. По един или друг начин.“
Нямаше подпис. Но аз знаех кой е. Беше Виктор.
Лежах в тъмното, вкаменена от страх. От едната страна бяха лихварите, които преследваха брат ми. От другата – мъжът, когото бях съсипала и който очевидно жадуваше за отмъщение. В средата беше съпругът ми, който се отдалечаваше все повече и повече, увлечен в собствените си комплекси и амбициите на баща си. А над всичко това тегнеше огромният финансов натиск.
Изисканата вечеря, скъпото вино, фалшивите усмивки… всичко беше само декор. Завесата се вдигаше и истинската драма тепърва започваше. Бях построила живота си върху основи от лъжи и предателства, а сега усещах как всичко започва да се тресе. Пукнатините се появяваха една по една и аз нямах представа как да спра срутването.
Глава 3: Танц със сенки
Дните след вечерята се превърнаха в мъгла от напрежение. В офиса ходех на пръсти, очаквайки удар от всяка посока. Новият ми кабинет беше просторен, с изглед към целия град, но се чувствах като в клетка. Колегите ме поздравяваха с престорено уважение, но в очите им четях любопитство и злорадство. Новината за начина, по който съм получила поста, очевидно се разпространяваше като тих, отровен слух.
Виктор не се появи повече в офиса. Казаха, че си е взел отпуск. Но заплашителното съобщение гореше в съзнанието ми. Всеки път, когато телефонът ми звънеше от непознат номер, сърцето ми спираше. Всеки анонимен имейл ме караше да настръхвам. Живеех в постоянно очакване на възмездие.
В същото време, Огнян ставаше все по-отдалечен. Започна да остава до късно в офиса. „Имаме нов проект, много е натоварващо“, казваше той. Но аз усещах, че не е само това. Той ме избягваше. Избягваше разговорите, избягваше близостта ни. Сякаш моят успех беше издигнал невидима стена между нас.
Една вечер се прибрах по-рано, надявайки се да го изненадам, да поговорим, да се опитаме да възстановим връзката. Но него го нямаше. На кухненската маса намерих разписка от бижутерски магазин. Покупка от предишния ден – елегантно дамско колие. Не беше за мен. Рожденият ми ден беше минал, нямахме годишнина.
Студена вълна заля тялото ми. Ревността беше чувство, което почти не познавах. Винаги сме си имали доверие. Но сега, на фона на всички лъжи, които аз самата пазех, подозрението пусна корени в душата ми с плашеща лекота.
Когато той се прибра късно през нощта, ухаеше на чужд парфюм. Сладникав, тежък аромат, който не беше моят.
„Къде беше?“, попитах, опитвайки се да звуча спокойно.
„На работа, казах ти. Имахме среща с клиенти“, отвърна той, избягвайки погледа ми.
„Среща, която мирише на „Шанел“ номер 5?“
Той спря и се обърна към мен. В очите му за миг видях паника, която бързо беше заменена от гняв.
„Какво, ще ме разпитваш ли сега? Нямам право да се виждам с колеги ли? Шефката на отдела беше там, да, ползва такъв парфюм. Доволна ли си?“
Думите му бяха като плесници. Той обърна всичко срещу мен, накара ме да се почувствам като истерична, мнителна съпруга. И аз, уморена от собствените си битки, се оттеглих. Не исках нов фронт. Не и сега.
Няколко дни по-късно Пламен ми се обади. Искаше да се видим. На обяд. Само двамата.
„Да поговорим за бизнес“, каза той с онзи свой покровителствен тон.
Срещнахме се в друг луксозен ресторант, негова територия. Той поръча за двама ни, без дори да ме попита какво искам.
„Чувам, че си се устроила добре на новата позиция“, започна той, докато си сипваше уиски. „Компанията ти е сериозен играч на пазара. Особено в новите технологии.“
„Опитваме се да сме в крак с времето“, отвърнах предпазливо.
„Разбира се, разбира се…“, той се наведе напред, а гласът му стана по-тих, по-конспиративен. „Виж, Мира, ти си умна жена. Знаеш как се правят нещата. Знаеш, че информацията е най-ценната стока. Вашата компания разработва нов софтуер, нали? Нещо свързано с анализ на данни.“
Леден полъх пропълзя по гърба ми. Разбрах накъде бие.
„Това е конфиденциална информация, Пламен.“
Той се засмя гръмко. „О, хайде, мила. Всички сме едно семейство. Аз просто искам да помогна на сина си. Проектът, за който ви говорих… ако имаме малко вътрешна информация за пазарните тенденции, които този ваш софтуер ще анализира, можем да изпреварим конкуренцията. Ще направим състояние. За всички ни.“
Той ме гледаше право в очите, без капка свян. Предлагаше ми да извърша индустриален шпионаж срещу собствената си компания. Да предам и тях, точно както предадох Виктор.
„Не мога да го направя“, казах твърдо.
Усмивката му изчезна. „Не можеш или не искаш? Виж какво, момиче. Аз знам как си получила този пост. Светът е малък, хората говорят. Ти не си от онези, които се притесняват да си изцапат ръцете, за да получат каквото искат. Не се прави на светица пред мен.“
Думите му бяха като удар. Той знаеше. Или поне предполагаше. И използваше моето минало прегрешение като оръжие срещу мен.
„Предложението ми е в сила“, продължи той, вече с леден тон. „Помисли си добре. Мога да бъда много полезен приятел, но и много неприятен враг. А на теб, доколкото разбирам, не ти трябват повече врагове в момента.“
Той стана, остави няколко банкноти на масата и си тръгна, оставяйки ме сама с недокоснатата храна и горчивия вкус на заплаха в устата.
Прибрах се вкъщи като в транс. Бях заобиколена отвсякъде. Врагове, които познавах, и врагове, които се преструваха на семейство. И точно тогава, докато стоях насред хола, парализирана от отчаяние, телефонът ми иззвъня. Беше Симеон. Гласът му трепереше от паника.
„Како, те бяха тук. В университета. Намериха ме. Казаха, че ако до утре не намеря парите, ще дойдат у вас. Казаха, че знаят къде работи Огнян. О, Боже, какво направих…“
Светът под краката ми се разпадна на парчета. Вече не ставаше въпрос само за мен. Заплахата се разпростираше, оплитайки в мрежата си и хората, които обичах. Тези, които се опитвах да защитя.
Трябваха ми пари. Спешно. Трябваше ми съюзник. Но наоколо виждах само сенки, които танцуваха и се присмиваха на моето безсилие. И в този момент на пълно отчаяние, в съзнанието ми се прокрадна една ужасяваща, съблазнителна мисъл.
Предложението на Пламен. Информация срещу пари.
Трябваше ли да направя още една сделка с дявола, за да спася брат си? Колко още части от душата си можех да продам, преди да не остане нищо от мен?
Глава 4: Цената на кръвта
Срещнах се със Симеон в едно малко, забутано кафене в крайните квартали. Място, където никой не би ни потърсил. Той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни сенки под очите, които го правеха да изглежда с десет години по-стар. Ръцете му трепереха толкова силно, че не можеше да задържи чашата с вода.
„Как се забърка в това, Симо?“, попитах тихо, а в гърлото ми беше заседнала буца.
Той сведе поглед. „Беше глупаво. Започна с онлайн залози. Малки суми. Мислех, че мога да контролирам нещата. Спечелих няколко пъти и… се почувствах непобедим. После започнах да губя. Взех назаем от приятели, за да се опитам да си върна парите. Загубих и тях. И тогава… един познат ме свърза с тези хора. Каза, че дават бързи кредити, без много въпроси.“
Историята беше банална и трагична. Младо момче, подлъгано от лесните пари, попаднало в капана на хищници.
„Те не са банка, како. Лихвите им са безумни. Дългът растеше с всеки ден. Заплашваха ме. Казаха, че ще кажат на мама и татко, че ще съсипят репутацията ми в университета. Паникьосах се. И ти се обадих.“
Сърцето ме болеше за него. За наивността му, за страха в очите му. Той беше моят малък брат, когото винаги бях закриляла. И сега, заради една глупава грешка, животът му беше в опасност.
„Ще те измъкна от това“, казах твърдо, опитвайки се да вложа в гласа си увереност, която не притежавах. „Обещавам ти.“
„Как?“, погледна ме той с отчаяна надежда. „Те искат всичко до утре. Казаха, че търпението им се е изчерпало.“
Утре. Нямах време. Нямах и пари.
Цяла нощ не мигнах. Вървях напред-назад из апартамента като животно в клетка. Огнян отново се прибра късно и заспа веднага, откъснат от моята реалност. Аз бях сама с демоните си.
Мислите ми се въртяха в порочен кръг. Да кажа на Огнян? Не. Той щеше да се вбеси, щеше да обвини мен, че съм крила толкова време. Щеше да се обади на родителите ни, а това щеше да съсипе майка ми, която имаше проблеми със сърцето. Не можех да им го причиня.
Да се обадя в полицията? А какво щях да им кажа? Че брат ми е взел пари от лихвари и сега го заплашват? Щяха да го посъветват да подаде жална, щяха да започнат разследване, което щеше да се проточи с месеци. А ние нямахме месеци. Имахме часове.
И тогава отново изплува образът на Пламен. Неговият студен, пресметлив поглед. Неговото предложение.
„Информацията е най-ценната стока.“
Чувствах се отвратително дори само при мисълта. Това беше предателство на съвсем друго ниво. Не ставаше въпрос за един колега. Ставаше въпрос за цяла компания, за стотици хора, чиято работа зависеше от успеха на този нов софтуер.
Но от другата страна на везната беше Симеон. Неговата безопасност. Неговият живот.
Цената на кръвта.
На сутринта взех решението. Сърцето ми биеше до пръсване, а ръцете ми бяха ледени. Отидох в офиса по-рано от всички. Заключих се в кабинета си и отворих служебния лаптоп. Имах достъп до всичко. Като директор на стратегическото развитие, аз бях в сърцето на проекта.
Знаех точно какво търси Пламен. Прогнозни анализи, списъци с потенциални пилотни клиенти, ключови алгоритми. Копирах няколко криптирани файла на малка, незабележима флашка. Всеки клик на мишката беше като удар с чук по съвестта ми. С всяка изтеглена мегабайт информация усещах как продавам още едно парченце от себе си.
Когато приключих, се чувствах мръсна. Отидох до тоалетната и измих лицето си с ледена вода, но не помогна. Погледнах се в огледалото и не се познах. Коя беше тази жена с трескав поглед и виновно изражение? Как се бях превърнала в нея?
Обадих се на Пламен от уличен телефон, за да не може да бъде проследен разговорът.
„Имам това, което искаш“, казах без предисловия.
От другата страна на линията се чу доволно сумтене. „Знаех си, че си умно момиче. Къде и кога?“
Уговорихме се да се срещнем на един паркинг след час. Той щеше да донесе парите в брой.
Срещата беше като сцена от шпионски филм. Той пристигна с черния си джип. Аз се качих на предната седалка. Не разменихме нито дума. Подадох му флашката. Той ми подаде дебел плик. Отворих го. Вътре бяха пачки с банкноти.
„Тук има повече, отколкото ти трябват“, каза той. „Приеми го като бонус. За бъдещото ни сътрудничество.“
Не отговорих. Просто взех плика, излязох от колата и си тръгнах, без да се обръщам. Усещах погледа му в гърба си, поглед на собственик, който току-що е придобил нов, ценен актив.
Веднага се обадих на Симеон и му казах да се срещнем, за да му дам парите. Уредихме срещата за по-късно същия ден. Той трябваше да се обади на онези хора и да им каже, че има парите.
Чувствах се едновременно облекчена и ужасена. Бях спасила брат си. Но на каква цена? Бях преминала граница, от която нямаше връщане назад. Бях станала престъпник.
Прибирайки се към офиса, минах покрай сградата на съда. Висока, внушителна, сива. Символ на справедливостта. Побиха ме тръпки. Зачудих се колко време ще мине, преди да се озова вътре, но от другата страна на бариерата.
В офиса ме чакаше изненада. На бюрото ми имаше официален плик. От правния отдел на компанията.
Отворих го с треперещи ръце. Беше призовка.
Виктор не беше просто заплашвал. Беше завел съдебно дело срещу компанията за неправомерно уволнение, клевета и уронване на престижа. И аз, Мира, бях посочена като главен свидетел и основен виновник за случилото се.
Земята под краката ми се пропука. Бях се опитала да реша един проблем, като създадох друг, много по-голям. А сега се оказваше, че и старият ми грях се е върнал, за да ме преследва с цялата сила на закона.
Бях в капан. Двоен капан. И стените му се свиваха около мен с всяка изминала минута.
Глава 5: Разделени светове
Съдебният иск на Виктор беше бомба със закъснител, поставена в основите на моя крехък, новопостроен свят. Адвокатите на компанията ме извикаха на спешна среща. Бяха трима – двама мъже и една жена, облечени в безупречни костюми, с лица, лишени от всякаква емоция. Говореха с мен със студен, професионален тон, но аз усещах обвинението във всеки техен въпрос.
„Госпожо, наясно ли сте със сериозността на обвиненията?“, попита най-възрастният от тях. „Господин Виктор твърди, че сте манипулирали информация, за да го дискредитирате и да заемете неговия пост.“
„Това са лъжи“, отвърнах аз, а гласът ми прозвуча слабо дори в собствените ми уши. Лъжа, с която се опитвах да прикрия друга лъжа. Беше като кукла матрьошка от измами.
„Ще се нуждаем от достъп до цялата ви кореспонденция от този период. Имейли, съобщения, всичко. Трябва да изградим защитна стратегия. Нашата и вашата.“
Всяка тяхна дума беше като затягане на примка около врата ми. Ако започнеха да ровят, щяха да намерят нещо. Може би не пряко доказателство, но достатъчно, за да посеят съмнение. А в корпоративния свят съмнението беше равносилно на присъда.
Напуснах залата за срещи с усещането, че съм напълно сама. Компанията не ме защитаваше мен. Тя защитаваше себе си. Ако се наложеше да ме пожертват, за да спасят репутацията си, щяха да го направят без да се замислят.
Междувременно, в другия ми живот, този на съпруга, нещата също се разпадаха. Огнян вече почти не говореше с мен. Живеехме като съквартиранти, които делят общо пространство. Той се прибираше късно, тръгваше рано. Понякога усещах, че дори не ме забелязва.
Една събота следобед, докато той беше излязъл „да играе футбол с момчетата“, реших да подредя гардероба му. Не търсех нищо конкретно, просто се опитвах да внеса някакъв ред поне в една малка част от хаоса, в който живеех. В джоба на едно сако, което не беше носил отдавна, напипах нещо. Беше малка кадифена кутийка. Същата, в която беше колието от разписката.
Само че кутийката беше празна.
Точно в този момент телефонът му, оставен на нощното шкафче, светна. Беше съобщение. Не се сдържах. Знаех, че е грешно, че е нахлуване в личното пространство, но вече бях преминала толкова много граници, че тази изглеждаше незначителна.
Съобщението беше от жена на име Десислава.
„Беше прекрасно. Не мога да спра да мисля за теб. Кога ще се видим пак?“
Под него имаше по-стари съобщения. Десетки. Разговори, пълни със смях, флирт, споделени тайни. Планове за срещи. Комплименти. Всичко онова, което ние с Огнян бяхме изгубили.
Не усетих гняв. Не и в началото. Само една огромна, поглъщаща празнота. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето от гърдите ми и на негово място не беше останало нищо. Колието, закъсненията, чуждият парфюм… Всички парченца от пъзела се наредиха с брутална яснота.
Той ми изневеряваше.
Докато аз се борех със зъби и нокти да спася брат си, да запазя работата си, да ни осигуря бъдеще, той е намирал утеха в ръцете на друга жена.
И тогава празнотата беше заменена от ярост. Гореща, изпепеляваща ярост. Грабнах телефона и се обадих на Симеон.
„Свърши ли всичко?“, попитах без предисловия.
„Да, како. Срещнах се с тях. Платих им. Казаха, че сме приключили. Не знам как да ти благодаря. Спаси ме.“
„Добре“, казах и затворих. Поне една битка беше спечелена.
Седнах на ръба на леглото, взирайки се в празната кутийка от бижу. В този дом, който бяхме купили с толкова надежди. Сега той ми изглеждаше като декор на провален живот. Всичко беше фалшиво – мебелите, картините по стените, усмивките на снимките. Бракът ни.
Когато Огнян се прибра, весел и потен от „футбола“, аз го чаках в хола. Държах телефона му в ръка.
Той видя изражението ми и усмивката му угасна.
„Какво има?“
„Коя е Десислава?“, попитах тихо.
Цветът се оттече от лицето му. Той понечи да каже нещо, вероятно поредната лъжа, но после видя телефона в ръката ми и разбра, Dе е безсмислено.
„Мира, аз… мога да обясня.“
„Наистина ли?“, изсмях се аз, но смехът ми беше горчив, задавен. „Какво ще обясниш? Че докато аз работя по дванадесет часа на ден, за да плащам ипотеката на този апартамент, ти си си намерил забавление? Че си купувал подаръци на любовницата си с нашите общи пари?“
„Не е така!“, извика той. „Ти не разбираш! Ти се промени. Откакто получи това повишение, ти не си същата. Вечно си заета, вечно си напрегната, вечно те няма. Говориш само за работа, за пари, за стратегии… Аз къде съм в цялата тази картинка? Чувствам се… излишен.“
„Излишен?“, гласът ми се повиши до крясък. „Ти се чувстваш излишен? Аз се чувствам сякаш се давя, Огнян! И вместо да ми хвърлиш спасителен пояс, ти си пробил дупка в лодката! Ти си ме предал!“
„А ти не ме ли предаде?“, изстреля той в отговор. „Ти ме изключи от живота си! Ти криеш неща от мен, усещам го! Живееш в някакъв свой свят, в който аз нямам достъп! Какво очакваше да направя?“
Спорът ни беше грозен, изпълнен с обвинения и болка. Всичко, което бяхме таили в себе си през последните месеци, изригна като вулкан. Той се опита да омаловажи връзката си с Десислава, да я представи като „грешка“, „нещо незначително“. Но аз знаех, че не е така. Това беше симптом на много по-дълбока болест, която разяждаше брака ни.
В разгара на скандала, той каза нещо, което ме прониза до мозъка на костите.
„Може би ако не се опитваше да бъдеш мъжът в къщата, аз нямаше да имам нужда да търся жена извън нея!“
Това беше. Краят. Той не съжаляваше. Той ме обвиняваше. Обвиняваше моята амбиция, моят успех, моята сила. Всичко онова, което доскоро твърдеше, че харесва в мен.
„Махай се“, казах с леден глас, в който нямаше и следа от предишната ярост. Само умора. Безкрайна умора.
„Какво?“
„Чу ме. Събери си нещата и се махай оттук. Искам да си тръгнеш. Още сега.“
Той ме гледаше невярващо. Може би очакваше да плача, да крещя, да го моля. Но аз бях приключила. Бях изцедена.
Той не каза нищо повече. Просто се обърна, отиде в спалнята и започна да събира дрехите си в един сак.
Докато го гледах, осъзнах нещо ужасяващо. Бях загубила всичко. Работата ми висеше на косъм. Бракът ми се разпадаше. Домът ми беше празен. И всичко това беше започнало с една лъжа, родена от отчаяние. Лъжа, която беше родила още лъжи, докато не бях оплетена в непробиваема мрежа от измами.
Стоях сама в огромния апартамент, заслушана в тишината след затръшването на входната врата. Бях на дъното. Но може би точно от дъното човек можеше единствено да се изтласка нагоре. Или да се остави да бъде погълнат от мрака завинаги. Все още не знаех кой от двата пътя ще избера.
Глава 6: Адвокати и лешояди
Тишината в апартамента беше оглушителна. Всяко скърцане на пода, всяко бръмчене на хладилника отекваше в празнотата, оставена от Огнян. В първите няколко дни очаквах той да се обади, да пише, да се опита да се върне. Но телефонът мълчеше. Очевидно се беше преместил при родителите си, в лоното на своята вечно разбираща майка Светла. Представях си как му сипва топла супа и му обяснява, че аз съм чудовището, което е съсипало нейния прекрасен син.
Не след дълго получих обаждане. Беше от адвокат. Адвокатът на Огнян. Той искаше развод. И не само това. Тъй като апартаментът беше закупен по време на брака, той имаше право на половината. Но тъй като моят доход беше значително по-висок, те щяха да настояват аз да поема по-голямата част от ипотечния кредит, докато имотът бъде продаден.
Беше абсурдно. Беше несправедливо. Беше поредният удар.
Осъзнах, че не мога да се боря сама. Корпоративните адвокати не бяха мои адвокати. Имах нужда от някой, който да е на моя страна. Приятелка ми препоръча жена на име Адриана. „Тя е акула“, каза ми. „Скъпа, но си струва всеки лев.“
Кантората на Адриана беше в модерна стъклена сграда, пълна противоположност на прашните, затрупани с папки кабинети, които си представях. Самата тя беше елегантна жена в средата на четиридесетте, с къса, стилна прическа и поглед, който сякаш виждаше директно през теб.
Разказах ѝ всичко. Или почти всичко. Разказах ѝ за развода, за исканията на Огнян. Разказах ѝ и за делото на Виктор, за натиска от страна на компанията. Пропуснах само най-мръсните тайни – предателството към Пламен и истинската причина за нуждата ми от пари. Все още не можех да се доверя напълно на никого.
Тя ме слушаше внимателно, без да си води бележки, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и ме погледна продължително.
„Имате два големи проблема, Мира“, каза тя с равен глас. „Единият е личен, другият – професионален. И двата могат да ви унищожат, ако не играете картите си правилно. Лошата новина е, че сте заобиколена от лешояди, които чакат да паднете. Добрата новина е, че те подценяват един важен факт.“
„Кой е той?“, попитах с надежда.
„Че вие нямате какво повече да губите. А това ви прави много опасна.“
Думите ѝ, макар и сурови, ми вдъхнаха странен кураж. За пръв път от месеци някой не ме гледаше с осъждане или съжаление, а с реална преценка.
„Какво да правя?“, попитах.
„Първо, разводът. Ще контраатакуваме. Ще докажем, че той ви е изоставил и е имал извънбрачна връзка. Това ще ни даде предимство при преговорите за имота. Искам името на жената, доказателства за връзката им – съобщения, снимки, всичко, което имате.“
Почувствах се неудобно. Да използвам изневярата му като оръжие в съда ми се струваше долно. Но Адриана беше безмилостна.
„Това не е време за морални скрупули. Това е война. Той я започна, ние ще я довършим.“
„А делото на Виктор?“, попитах.
„Това е по-сложно. Корпоративните адвокати ще се опитат да ви изкарат изкупителна жертва. Трябва да ги изпреварим. Ще поискаме пълна документация по случая, ще намерим бивши служители, които да свидетелстват за характера на Виктор. Трябва да го дискредитираме, преди той да е дискредитирал вас. Има ли нещо, което криете от мен по този случай? Нещо, което той може да използва срещу вас?“
Погледът ѝ беше пронизващ. За миг се изкуших да ѝ кажа истината. Но страхът беше по-силен.
„Не“, излъгах аз. „Всичко беше според правилата.“
Тя присви очи, сякаш знаеше, че не съм напълно откровена, но не настоя. „Добре. Засега ще работим с това. Но запомнете, Мира. Аз мога да ви помогна, само ако ми имате доверие. Всяка тайна, която пазите, е куршум, който давате в ръцете на врага.“
Излязох от кантората ѝ с чувство на облекчение, но и с тежест в сърцето. Бях наела акула, която да се бие с другите акули. Но какво щеше да стане, ако тя усетеше кръвта на моите собствени тайни във водата?
Дните се превърнаха в поредица от срещи с адвокати, събиране на документи, писане на показания. Бях принудена да изживея отново и отново най-болезнените моменти от последните месеци – лъжата за Виктор, разпада на брака ми.
Една вечер, докато се ровех в стари банкови извлечения, търсейки доказателства за общи разходи с Огнян, се натъкнах на нещо странно. Поредица от преводи към една и съща сметка, направени от него през последната година. Не бяха големи суми, но бяха регулярни. Получателят беше непознат за мен.
Любопитството надделя. Направих бърза проверка онлайн. Сметката принадлежеше на фирма за управление на имоти. Фирма, която отдаваше под наем малки апартаменти в центъра.
Сърцето ми заби учестено. Дали Огнян е наемал любовно гнездо за срещите си с Десислава? Възможно беше. Но нещо не се връзваше. Преводите бяха започнали много преди аз да получа повишението, много преди нашите проблеми да ескалират.
Внезапно в съзнанието ми изплува спомен. Разговор отпреди повече от година. Огнян ми беше споменал, че негов стар приятел от университета, на име Красимир, има финансови затруднения. Бил загубил работата си, жена му го напуснала, бил напът да остане на улицата. Огнян беше много притеснен за него.
Дали е възможно…? Дали Огнян тайно е плащал наема на своя приятел през цялото това време, без да ми каже? Дали е криел от мен един акт на доброта, защото се е притеснявал, че аз няма да одобря?
Тази мисъл ме обърка напълно. Бях толкова свикнала да го виждам като предател, като егоист, че възможността той да има свой таен, благороден живот, беше шокираща. Това не променяше факта, че ми беше изневерил. Но добавяше нов, неочакван пласт към неговия образ.
Осъзнах, че и двамата сме живели в свят на тайни. Аз криех своите отчаяни лъжи, а той – своите скрити добродетели и своите низки прегрешения. Бяхме станали непознати един за друг, всеки заключен в собствената си реалност.
И докато седях там, заобиколена от документи, които трябваше да унищожат живота му, за пръв път от много време насам, аз не изпитах гняв към него. Изпитах само една безкрайна, съкрушителна тъга. Тъга за всичко, което бяхме имали. И за всичко, което бяхме разрушили.
Глава 7: Бурята се събира
Новината за моя развод и за съдебното дело срещу компанията се разпространиха като горски пожар. На работа се сблъсквах със стена от мълчание и подозрителни погледи. Никой не искаше да бъде виждан с мен, сякаш бях прокажена. Бях токсичен актив. Усещах как дните ми в тази компания са преброени, независимо от изхода на делото.
Светла и Пламен, разбира се, застанаха твърдо зад сина си. Една вечер Светла ми се обади. Не бях чувала гласа ѝ от седмици.
„Надявам се да си доволна“, каза тя, без дори да ме поздрави. Гласът ѝ беше леден. „Разби живота на сина ми. Превърна го в нещастен човек.“
„Аз ли разбих живота му?“, попитах невярващо. „Той беше този, който…“
„Не смей да го обвиняваш!“, прекъсна ме тя. „Ти го докара до това положение с твоята болна амбиция. Една жена трябва да знае мястото си. Трябва да подкрепя мъжа си, а не да се състезава с него. Ти го смачка, унижи го. Разбира се, че ще потърси утеха другаде.“
Слушах я и не можех да повярвам на ушите си. В нейния свят вината беше изцяло моя. За всичко.
„Няма да водя този разговор с теб, Светла“, казах уморено и затворих телефона.
Но думите ѝ ме засегнаха повече, отколкото исках да призная. Дали не беше права? Дали моят стремеж към успех не беше отровил брака ни? Дали не бях толкова фокусирана върху целите си, че бях забравила за човека до мен?
Съмненията ме гризяха, докато един ден не получих неочакван съюзник. Пламен поиска да се срещнем отново. Бях сигурна, че ще ме нападне, ще ме заплаши. Но той ме изненада.
„Слушай“, каза той, когато седнахме в същото кафене. „Не одобрявам това, което направи синът ми. Той е глупак. Но е мой син. Семейството е най-важното.“
„Какво искаш, Пламен?“, попитах директно.
„Искам да прекратите тази мръсна война. Развод, дела… всичко това е лошо за бизнеса. За моя, а и за твоя. Имам предложение. Ще убедя Огнян да се откаже от всички претенции към апартамента. Ще поема неговата част от ипотеката, докато го продадете. В замяна, ти ще ми сътрудничиш.“
Отново същото. Сътрудничество.
„Вече ти казах, че няма да ти дам фирмена информация.“
„Не говоря за това“, каза той. „Този път е нещо друго. Научих, че Виктор е имал проблеми и на предишната си работа. Бил е замесен в някаква схема за източване на средства, но са го прикрили, за да не се раздухва скандал. Имам контакти. Мога да се сдобия с доказателства. Доказателства, които ще унищожат делото му срещу теб и компанията ти. Ще те спася, Мира.“
Гледах го и се опитвах да разбера играта му. Защо ще ми помага?
„Каква е цената?“, попитах.
Той се усмихна. „Цената е проста. Когато всичко това приключи и ти се утвърдиш на позицията си, ще си спомниш кой ти е помогнал. И когато един ден те помоля за услуга, ти ще ми я направиш. Без въпроси. Ще ми бъдеш длъжница.“
Той ми предлагаше спасителен пояс, но към него беше вързана верига. Щеше да ме измъкне от една беда, само за да ме държи в подчинение завинаги.
„Трябва да помисля“, казах.
„Нямаш много време“, отвърна той и си тръгна.
Чувствах се като пешка в сложна шахматна игра, разигравана от много по-силни играчи. Всеки мой ход беше продиктуван от техните ходове, всяко мое решение беше реакция на техния натиск.
Върнах се в кантората на Адриана и ѝ разказах за предложението на Пламен. Тя ме изслуша с безизразно лице.
„Това е класическа мафиотска сделка“, каза тя. „Той не иска да ти помогне. Той иска да те притежава. Ако приемеш, винаги ще бъдеш под негов контрол.“
„Но ако не приема, мога да загубя всичко. Делото на Виктор…“
„Ще се борим с Виктор в съда. По правилата“, прекъсна ме тя. „Не с мръсни номера и задкулисни сделки. Не се поддавай на страха, Мира. Това искат те. Да те пречупят.“
Думите ѝ имаха смисъл, но страхът беше реален. Напрежението ставаше непоносимо. Една вечер, докато работех до късно в офиса, се случи нещо, което ме разтърси из основи. Получих имейл от IT отдела. Рутинно съобщение, че ще правят проверка на сървърите и е възможно да има временни смущения.
Но нещо в имейла привлече вниманието ми. Името на служителя, който го изпращаше. Красимир. Същият Красимир, на когото Огнян беше помагал.
Сърцето ми подскочи. Какво беше съвпадението? Направих бърза проверка във вътрешната система на компанията. Да, беше той. Работеше в IT отдела от няколко месеца. Огнян му беше намерил работа тук, в моята компания, и не ми беше казал нито дума.
Това променяше всичко. Означаваше, че Огнян имаше свой човек тук. Човек, който имаше достъп до всичко. До сървърите. До имейлите ми. До цялата ми дигитална история.
Дали Огнян знаеше за моите машинации срещу Виктор? Дали Красимир му беше казал? Дали изневярата му не беше просто реакция на моя провал, а добре обмислен ход, за да ме изкара виновна, преди аз да го обвиня в нещо?
Параноята ме завладя. Чувствах се шпионирана, наблюдавана. Всеки в моя свят изглеждаше като потенциален враг с двойнствен живот. Съпругът ми, свекърът ми, колегите ми.
В този момент на тотално отчаяние, взех решение. Решение, което беше едновременно безразсъдно и напълно логично.
Щях да се срещна с единствения човек, който знаеше истината за мен. Човекът, който ме мразеше повече от всеки друг.
Щях да се срещна с Виктор.
И щях да му кажа всичко. Да му предложа сделка. Моето признание срещу неговото мълчание. Това беше последната ми, отчаяна карта. Риск, който можеше или да ме спаси, или да ме погребе окончателно.
Глава 8: Сделка с врага
Да намеря Виктор се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Адриана, чрез своите канали, ми намери адреса му. Живееше в тих, зелен квартал, в малка, кокетна кооперация. Квартал, който вероятно скоро нямаше да може да си позволи.
Стоях пред вратата му с минути, неспособна да натисна звънеца. Какво щях да му кажа? „Здравей, аз съм жената, която съсипа кариерата ти. Искаш ли да си поговорим?“ Звучеше налудничаво.
Но нямах друг избор. Събрах цялата си смелост и натиснах звънеца.
Вратата отвори самият той. Изглеждаше изненадан, но не и шокиран. Сякаш ме е очаквал. Беше облечен с обикновена тениска и дънки, изглеждаше по-уморен и по-възрастен, отколкото го помнех.
„Мира“, каза той с равен, безизразен глас. „На какво дължа това… посещение?“
„Може ли да вляза?“, попитах. „Трябва да говоря с теб.“
Той се поколеба за момент, после се отдръпна и ми направи път. Апартаментът му беше скромен, но подреден. Навсякъде имаше книги и снимки на малко момиченце – вероятно дъщеря му. Вината ме прободе отново, по-остро от всякога. Аз не бях съсипала само неговата кариера. Бях повлияла на живота на цялото му семейство.
„Какво искаш?“, попита той, без да ми предложи да седна.
„Искам да сключим сделка“, казах направо.
Той се изсмя. Беше сух, горчив смях. „Сделка? Ти и твоите сделки. Не, благодаря. Вече видях докъде водят.“
„Този път е различно“, настоях аз. „Знам, че нямаш доказателства срещу мен. Знам, че делото ти се основава на предположения. Ще се проточи с години и накрая вероятно ще загубиш. А дори и да спечелиш, ще получиш някакво мизерно обезщетение, а репутацията ти на човек, който съди бившите си работодатели, ще те преследва вечно. Никой няма да иска да те наеме.“
Той ме гледаше с чиста омраза. „И какво предлагаш, о, велика стратежке? Да си оттегля иска и да те оставя да се радваш на откраднатия си живот?“
„Предлагам ти истината. Ще ти кажа всичко. Защо го направих. Как го направих. Ще ти дам името на човека, който ми помогна да прикрия следите. Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, за да заведеш дело лично срещу мен, не срещу компанията. Дело, което ще спечелиш.“
Той ме гледаше объркано. „Защо ще правиш това? Това е самоубийство.“
„Защото това е само половината от сделката“, продължих аз, а сърцето ми биеше лудо. „В замяна, ти ще ми дадеш нещо. Преди да започнеш работа в нашата компания, ти си работил за „Техно-Системс“, нали?“
При споменаването на името на старата му фирма, той леко се напрегна. Значи Пламен беше казал истината.
„Там си бил замесен в нещо нередно. Нещо, което са прикрили. Пламен знае за това. И е готов да използва тази информация срещу теб, за да те унищожи. Аз искам да ми разкажеш какво точно се е случило. Искам доказателства. Искам оръжие, което да използвам срещу него.“
Сега вече той беше напълно стъписан. Предлагах му главата си на тепсия, а в замяна исках компромат срещу свекъра си.
„Ти си луда“, каза той.
„Аз съм отчаяна“, поправих го аз. „Пламен се опитва да ме контролира, да ме превърне в своя пионка. Той е също толкова безскрупулен, колкото и аз. Може би дори повече. Ти и аз, Виктор, ние сме жертви на една и съща система. Система, в която хора като Пламен винаги печелят. Искам да променя това. Искам да си върна контрола над живота си. А за да го направя, трябва да унищожа него. Помогни ми, и аз ще ти помогна да получиш справедливост.“
Той мълчеше дълго време. Вървеше напред-назад из стаята, а аз стоях и чаках присъдата си. Можеше да се изсмее и да ме изгони. Можеше да се обади на адвоката си и да му разкаже за моето лудо предложение. Но той не го направи.
Най-накрая спря и ме погледна. Омразата в очите му я нямаше. На нейно място имаше нещо друго – може би разбиране, или просто умора от всичката тази мръсотия.
„Добре“, каза той. „Ще го направя. Но при едно условие.“
„Какво е то?“, попитах, без да смея да дишам.
„Когато всичко това свърши, искам публично извинение. Искам да застанеш пред всички и да признаеш какво си направила. Искам да изчистиш името ми.“
Кимнах. „Ще го направя.“
Това беше началото на един невероятен и опасен съюз. В следващите няколко дни ние с Виктор се срещахме тайно. Аз му разказах всичко за машинациите си, за натиска, под който съм била. А той ми разказа своята история.
Оказа се, че в предишната си компания той е разкрил, че един от висшите мениджъри отклонява средства чрез фиктивни договори. Вместо да го похвалят, от ръководството са го накарали да мълчи. Мениджърът е бил близък роднина на собственика. Заплашили са Виктор, че ако проговори, ще унищожат кариерата му. Накрая са го принудили да напусне с голямо обезщетение и клауза за конфиденциалност. Той е приел, защото по това време дъщеря му е била болна и е имал нужда от парите за лечението ѝ.
Той ми даде копия от документите, които беше запазил. Имейли, фактури, банкови извлечения. Беше цяла съкровищница от мръсни тайни. Тайни, които водеха до хора на много високи позиции.
Докато работехме заедно, аз видях една различна страна на Виктор. Той не беше просто жертва. Беше принципен и смел човек, който беше направил компромис веднъж в живота си заради семейството си, и това го преследваше до ден днешен.
Започнах да изпитвам не само вина, но и уважение към него. А той, от своя страна, сякаш започна да вижда в мен не просто безскрупулна кариеристка, а човек, докаран до ръба на отчаянието. Между нас се роди странно разбирателство, основано на общия ни враг и споделената болка.
Сега имах оръжие. Опасно, двуостро оръжие. Информацията, която Виктор ми даде, можеше да срине не само Пламен, но и много други влиятелни хора. Но ако я използвах, рискувах да предизвикам война, от която никой нямаше да излезе невредим.
Трябваше да действам бързо. Преди първото заседание по делото ми. Преди Пламен да направи следващия си ход.
Планът започна да се оформя в съзнанието ми. Беше рискован, дързък и можеше да се провали с гръм и трясък. Но беше единственият ми шанс.
Щях да използвам най-силното оръжие на моите врагове срещу самите тях.
Щях да използвам техните тайни.
Глава 9: Всички карти на масата
Денят на първото съдебно заседание наближаваше. Напрежението беше почти физическо. Адвокатите на компанията ме подготвяха за кръстосан разпит, като ме караха да повтарям лъжите си до безкрай. Адриана, от своя страна, ме съветваше да бъда сдържана и да се придържам към фактите, без да знае, че се готвех да взривя цялата зала.
Планът ми беше прост и безумно рискован. Щях да използвам заседанието като сцена. Но не за да се защитавам, а за да атакувам.
Два дни преди делото, се обадих на Пламен.
„Приемам предложението ти“, казах с възможно най-убедителния си глас. „Ще ти сътруднича. В замяна, искам да прекратиш делото на Виктор и да убедиш Огнян да подпише споразумението за развод при моите условия.“
Чух доволството в гласа му. „Знаех си, че ще вземеш правилното решение. Ще се погрижа за всичко. Очаквай обаждане от адвоката на сина ми още утре.“
Той беше погълнал стръвта. Сега беше сигурен, Cе ме контролира. Беше свалил гарда.
След това направих второто си обаждане. Беше до журналист от известно разследващо издание. Адриана ми беше дала името му. „Той е безкомпромисен и мрази корпоративните боклуци. Ако имаш история, той ще я разкаже.“
Уговорих си среща с него за деня след делото. Казах му само, че имам информация, която ще разтърси бизнес средите.
На сутринта на заседанието се чувствах странно спокойна. Сякаш бях в окото на бурята. Облекох най-строгия си костюм, прибрах косата си на стегнат кок. Исках да изглеждам като жената, която всички мислеха, че съм – студена, пресметлива, контролираща.
В съдебната зала присъстваха всички. Адвокатите на компанията, адвокатът на Виктор. Самият Виктор седеше в дъното, с каменно лице. Пламен също беше там, на първия ред, с вид на доволен кукловод. Огнян го нямаше. Очевидно баща му го беше уверил, че всичко е под контрол.
Когато ме призоваха на свидетелското място, аз се заклех да казвам „истината, цялата истина и нищо друго освен истината“. И за пръв път от месеци, аз наистина възнамерявах да го направя.
Адвокатът на Виктор започна разпита. Той задаваше рутинни въпроси за работата ми, за отношенията ми с Виктор. Аз отговарях монотонно, придържайки се към официалната версия. Видях как Пламен се усмихва самодоволно. Всичко вървеше по неговия план.
Но тогава, в един момент, аз се отклоних от сценария.
„…и тогава аз взех решение, което беше неетично и несправедливо“, казах аз, а гласът ми прокънтя в настъпилата тишина. „Аз съзнателно манипулирах информация, за да дискредитирам господин Виктор и да заема неговата позиция.“
В залата настъпи смут. Моите адвокати скочиха на крака. Съдията удари с чукчето за ред. Пламен ме гледаше с невярващ, а после и с разярен поглед. Виктор не трепна.
„Направих го, защото бях отчаяна“, продължих аз, обръщайки се директно към съдията. „Брат ми беше задлъжнял на лихвари и животът му беше в опасност. Имах нужда от пари, спешно. И аз направих ужасен избор.“
След това се обърнах към Пламен. „Но аз не бях единствената, която правеше мръсни сделки. Господин Пламен, който седи тук, също ми предложи сделка. Той ми предложи да ми помогне да потуля това дело, ако му предоставя конфиденциална фирмена информация. Индустриален шпионаж. Това беше цената на неговата „семейна“ подкрепа.“
Пламен побледня. „Това е лъжа! Тя е истеричка!“, извика той.
„Не е лъжа“, продължих невъзмутимо. „Както не е лъжа и фактът, че той се опита да ме изнудва с информация за миналото на господин Виктор. Информация, свързана с предишния му работодател, „Техно-Системс“, и прикрита схема за финансови злоупотреби, в която са замесени хора на много високи позиции.“
Това беше моментът. Хвърлих бомбата. В залата настъпи пълен хаос. Адвокатите крещяха, съдията се опитваше да въдвори ред.
Аз стоях на свидетелското място, напълно спокойна. Бях изгорила всички мостове зад себе си. Бях се самоунищожила професионално, бях признала престъплението си, бях предизвикала един от най-влиятелните бизнесмени в града.
Но за пръв път от много, много време, се чувствах свободна.
Бях свалила маската. Бях казала истината. И каквото и да се случеше оттук нататък, то щеше да бъде на моите условия.
Заседанието беше прекратено. Докато ме извеждаха от залата, погледът ми срещна този на Виктор. Той ми кимна едва доловимо. Беше знак на уважение.
Адриана ме чакаше отвън. Тя не изглеждаше ядосана. Напротив, в очите ѝ имаше странен блясък.
„Ти си абсолютно луда“, каза тя. „И мисля, че току-що спечели войната.“
Не знаех дали е спечелена война, но знаех, че съм спечелила себе си. Бях готова да платя цената за грешките си. Да отида в затвора, ако се наложи. Но нямаше да позволя на хора като Пламен да диктуват живота ми.
Бурята, която се събираше толкова дълго, най-накрая се беше разразила. И аз стоях в самия ѝ център, готова да посрещна всичко, което щеше да последва.
Глава 10: Пепел и възраждане
Последствията от моите показания бяха светкавични и опустошителни. Компанията незабавно ме уволни, позовавайки се на грубо нарушаване на етичния кодекс. Заведоха и насрещен иск срещу мен за уронване на престижа. Адриана ме предупреди, че ме очаква тежка съдебна битка, вероятно и условна присъда.
Но голямата новина беше реакцията на разкритията ми за Пламен и „Техно-Системс“. Журналистът, с когото се бях свързала, публикува статията си ден след заседанието. Тя беше на първа страница. Историята предизвика огромен скандал. Прокуратурата се самосезира и започна мащабно разследване. Акциите на няколко компании се сринаха. Бизнес империята на Пламен започна да се пропуква под натиска.
Той беше бесен. Получих няколко заплашителни обаждания от негови подставени лица. Но аз не се страхувах. Той вече нямаше с какво да ме държи. Бях се освободила от хватката му.
Огнян се свърза с мен. За пръв път от седмици. Гласът му беше неузнаваем – тих, сломен.
„Вярно ли е всичко това, Мира? За баща ми? За твоя брат?“
„Да“, отвърнах просто.
Последва дълго мълчание. „Аз… не знаех. Кълна се. Мислех, че просто си обсебена от кариерата си. Не знаех, че си носила такъв товар.“
„Ти никога не попита, Огнян“, казах без гняв, само с тъга. „Беше твърде зает със собствените си проблеми.“
„Съжалявам“, прошепна той. „За всичко. За Десислава. За това, че те оставих самa.“
Това беше първият път, в който той поемаше отговорност. Беше твърде късно, за да спаси брака ни, но може би не беше твърде късно, за да спаси остатъците от уважението помежду ни.
„Трябва да свидетелствам в полицията“, каза той. „За разговорите, които съм чувал. За срещите на баща ми. Той ме въвлече в някои от схемите си, без да разбирам напълно какво правя.“
Това беше огромен риск за него. Да свидетелства срещу собствения си баща. Но в гласа му чух решителност, която не бях чувала преди. Сякаш и той, по свой собствен начин, се опитваше да се освободи.
Симеон също ми се обади. Беше прочел всичко във вестниците. Плачеше.
„Всичко това е заради мен, нали?“, попита той. „Ти съсипа живота си, за да ме спасиш.“
„Не съсипах живота си, Симо“, казах му. „Аз го започвам отначало. И ти също трябва. Завърши си образованието. Стани добър човек. Това е единственият начин, по който можеш да ми се отплатиш.“
Светът ми се беше сринал до основи. Нямах работа, нямах съпруг, бях изправена пред съда. Живеех от спестяванията си, които се топяха бързо. Апартаментът, символ на моя фалшив успех, беше обявен за продан.
Но въпреки всичко, аз се чувствах по-лека. Бях се отървала от тежестта на тайните.
Един ден получих писмо. Беше от Виктор. Той беше оттеглил иска си срещу мен. Пишеше, че след моите показания, няколко други бивши служители са се свързали с него и са потвърдили историята му. Компанията му беше предложила извънсъдебно споразумение – огромна сума пари и публично извинение. Справедливостта, макар и закъсняла, беше възтържествувала.
В края на писмото си той беше добавил: „Понякога трябва да изгориш всичко до основи, за да може на негово място да поникне нещо ново. Благодаря ти, че ми припомни това.“
Седях в почти празния апартамент, държейки писмото му. Слънчевите лъчи влизаха през прозореца и осветяваха прашинките, танцуващи във въздуха. Беше тихо. Спокойно.
Не знаех какво ме очаква. Предстоеше ми дълъг и труден път. Трябваше да си намеря нова работа, нов дом, нов живот. Трябваше да се изправя пред последствията от действията си.
Но знаех едно. Вече никога нямаше да позволя на страха или на чуждите очаквания да диктуват изборите ми. Бях платила най-високата цена, за да науча този урок. Бях загубила всичко, което мислех, че искам, само за да намеря единственото нещо, от което наистина имах нужда – себе си.
Усмихнах се. Този път истински. Вече не бях задлъжняла на никого. Сметката беше платена. И аз бях готова да започна отначало. От пепелта.