Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
„Всички остават до 19:00,“ каза мениджърът ми Кирил.
Гласът му беше плътен, самодоволен, пропит с онази корпоративна арогантност, която бях започнала да ненавиждам. Той стоеше до бюрото ми, скръстил ръце, скъпият му часовник проблясваше под луминесцентните лампи на огромния отворен офис.
Вдигнах поглед от монитора, усещайки как очите на останалите колеги се забиват в гърба ми. Те се преструваха, че работят, но ушите им бяха наострени. В този офис тишината винаги означаваше, че някой е в беда.
„Не е в договора ми, Кирил.“ Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах.
Той извъртя очи. Жестът беше толкова пренебрежителен, толкова отработен, че за миг ми се прииска да запратя телбода по лъскавата му физиономия. „Минимумите няма да те издигнат, Ана.“
„Минимум“ ли? Осем часа концентриран труд, взиране в безкрайни таблици и доклади, които захранваха машина, чиято цел едва разбирах. Осем часа, за които ми плащаха, за да мога да плащам непосилния ипотечен кредит за апартамента, в който почти не се прибирах.
„Аз си върша работата. Свърших всичко за днес,“ опитах се да бъда разумна.
„Работата никога не свършва,“ отсече той. „Става въпрос за ангажираност. За това да си част от екипа. Да покажеш, че ти пука.“
Той не чака отговор. Просто се завъртя на пети и се върна в стъкления си аквариум, откъдето наблюдаваше „екипа“ си.
Чудесно.
Стоях неподвижна. Усещах пулсиране в слепоочията си. Точно в 17:29 компютърът ми издаде звука за изключване. Събрах си нещата. Шумът от ципа на чантата ми прозвуча оглушително в притихналия офис.
„Приятна вечер,“ казах високо, обръщайки се към никого и към всички.
Няколко глави се вдигнаха, погледи, пълни със смесица от завист и съжаление, преди бързо да се върнат към мониторите си.
Оттогава си тръгвах всеки ден в 17:30.
Първият ден беше бунт. Вторият – утвърждаване. След седмица се превърна в ритуал. Наблюдавах как стрелката на часовника достига шесторката и с демонстративно, премерено спокойствие изключвах компютъра си. Усещах погледа на Кирил върху себе си всеки път. Беше като игра на нерви. Той ме чакаше да се пречупя, да се присъединя към останалите „ангажирани“ служители, чиито лица ставаха сиви и изпити под изкуствената светлина до късно вечерта.
Но аз не можех да се пречупя. Не беше само заради принципа.
Имах причина. Причина, която ме чакаше и която беше по-важна от всякакво „издигане“ в тази бездушна сграда.
Месец по-късно шефът ми ме извика.
Беше вторник. Валеше онзи ситен, противен дъжд, който правеше града да изглежда мръсен. Точно в 16:45 получих имейла. Една-единствена дума в полето за тема: „Среща“. В кабинета му. В 17:15.
Петнайсет минути преди края на работното ми време. Дяволски умен ход.
През целия този месец напрежението в офиса се беше сгъстило до точката на пречупване. Кирил беше спрял да говори с мен директно. Комуникирахме само през имейли или чрез посредници. Забележката все още стоеше в досието ми. Останалите колеги ме избягваха, сякаш моят „минимум“ беше заразен. Бях се превърнала в парий.
И сега това.
В 17:14 стоях пред вратата му. Ръцете ми бяха ледени.
Ужасих се, когато той не вдигна поглед, а просто махна с ръка към стола.
„Затвори вратата.“
Това беше лош знак. Много лош. Вратите в този офис винаги стояха отворени. Символ на прозрачност, както обичаше да казва висшият мениджмънт. Затворената врата означаваше само едно – екзекуция.
Седнах на ръба на стола. Кирил се облегна назад, сплитайки пръсти зад главата си. Усмихваше се. Това беше най-страшното.
„Е, Ана,“ започна той бавно, провлачвайки думите. „Мина един месец. Как върви? Доволна ли си от… минимума?“
„Върша си работата, Кирил. Докладите ми са предадени преди крайния срок. Числата са точни.“
„Числата,“ той се изсмя тихо. „Да, числата са ти точни. Ти си много… точна. 17:30. Всеки ден. Като по часовник. Впечатляваща дисциплина.“
Стомахът ми се сви. Той не ме беше извикал, за да ме уволни. Поне не веднага. Това беше нещо друго. Това беше унижение.
„Имаш ли представа как изглежда това отстрани?“ продължи той. „Имаш ли представа как караш останалите да се чувстват? Те остават. Те се борят. А ти просто си взимаш чантата.“
„Техният избор не е мое задължение. Моят договор…“
„Договорът!“ той плесна с ръце по бюрото. Скочих. „Все говориш за този договор. Като че ли е Библията. Знаеш ли, има и нещо друго в този договор. Една малка клауза. Нещо за „лоялност към компанията“ и „изпълнение на задачи, произтичащи от работния процес“.“
„Да оставам до седем вечерта без причина не произтича от работния процес. Това е експлоатация.“
Очите му се присвиха. Усмивката изчезна. „Внимавай с думите, Ана. Експлоатация е грозна дума. Аз бих го нарекъл… инвестиция. В бъдещето ти.“
Той се наведе напред. Изведнъж миризмата на скъпия му одеколон изпълни пространството и ми се догади.
„Виж, Ана. Харесвам те. Наистина. Умна си. Но си твърдоглава. И тази твоя… точност… ти създава проблеми. Не само с мен. До мен достигат слухове.“
„Слухове?“
„Че не си отборна състезателка. Че си тук само за заплатата. Че не ти пука.“
„Пука ми за работата ми. Не ми пука за безсмислени демонстрации на лоялност.“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Той ме гледаше втренчено, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. За пръв път видях нещо различно от самодоволство в погледа му. Беше… любопитство. Почти хищническо.
„За къде бързаш толкова, Ана?“ попита той, почти шепнешком. „Всеки ден. В 17:30. Какво толкова важно те чака, че не можеш да отделиш още час за кариерата си?“
Кръвта замръзна във вените ми.
Глава 2: Причината
Не беше кариера. Не беше принцип. Беше Мартин.
Мартин, по-малкият ми брат. Моята отговорност, откакто родителите ни ги нямаше. Той беше студент, втора година право в престижен университет. Или поне трябваше да бъде.
Излязох от кабинета на Кирил с треперещи крака. Беше 17:28. Той ме беше пуснал с думите: „Помисли върху това, Ана. Искам да те видя на следващата оперативка в 18:00 в четвъртък. Това не е покана.“
Нямах време да мисля. Грабнах чантата си, игнорирах погледите и почти изтичах до асансьора. Дъждът се беше усилил. Градският транспорт беше кошмар. Закъснявах.
Причината, поради която си тръгвах в 17:30, беше, че в 18:15 започваше смяната ми.
Не, не моята. На Мартин.
Пристигнах в малката, мрачна болница в покрайнините на града в 18:10. Тичах през локвите, сърцето ми биеше лудо. Открих го в стаята за персонала на отделението по ортопедия. Беше облечен в избеляла зелена униформа на санитар, твърде голяма за слабото му тяло.
„Закъсня,“ каза той, без да ме поглежда. Обуваше гумените си сабове.
„Съжалявам. Трафикът. Шефът ме задържа.“
Мартин се изправи. Беше висок колкото мен, но изглеждаше прекършен. Тъмните кръгове под очите му го правеха да изглежда болен. Той не беше студент по право. Не и тази година.
Той се беше провалил. Преди шест месеца, точно преди зимната сесия, той просто беше изчезнал. Намерих го след три дни в евтин мотел, изплашен и празен. Беше задлъжнял. Не хазарт, не наркотици. Нещо по-лошо, по-модерно и по-глупаво. Финансова схема, която беше обект на съдебно дело, обещаваща бързи печалби. Беше изтеглил „студентски“ бърз кредит, после още един, за да покрие първия.
Сега дължеше пари. Много пари.
„Няма значение,“ каза той. „Тази вечер съм на двойна. Ще покривам и спешното.“
„Мартин, не можеш. Не си спал от…“
„Какво да направя, Ана? Парите няма да се върнат сами.“ Той ме погледна и в очите му видях онази стара искра на гняв, която толкова добре познавах. „Ти да не би да взе заем?“
Свих се. Той знаеше, че не мога. Ипотечният кредит. Бяхме го взели заедно с Димитър, съпруга ми, във времена, когато и двамата имахме добри доходи и илюзии за бъдещето. Сега апартаментът беше котва, която ме дърпаше към дъното.
„Ще се справя, Марто. Просто… внимавай. И се храни.“ Пъхнах в ръката му смачкани десет лева.
Той ги погледна с отвращение, но ги взе. „Благодаря. Сега върви. Не е хубаво да те виждат тук. И без това си мислят, че съм единственият в семейството, който не е успял.“
Той беше студент. В университета на живота, където таксите се плащаха със сън и гордост. Аз бях взела кредит за жилище. Той беше взел кредит за глупост. И двамата бяхме в капан.
Тръгнах си от болницата. Дъждът беше спрял, но въздухът беше тежък и влажен. В 19:00, докато колегите ми вероятно обсъждаха „стратегии“ с Кирил, аз стоях на автобусна спирка, чувствайки се безкрайно уморена.
Трябваше ми план. Трябваше ми повече въздух. Но единственият въздух, който имах, беше този между 17:30 и 18:15. Четиридесет и пет минути, в които се превръщах от корпоративен войник в логистик на отчаянието.
Кирил беше прав за едно. Минимумите нямаше да ме издигнат. Но въпросът беше, че аз не исках да се издигам. Исках просто да оцелея.
Глава 3: Студеният апартамент
Прибрах се вкъщи след осем. Апартаментът беше тих. Прекалено тих. Димитър, съпругът ми, седеше на дивана в полутъмния хол. Телевизорът беше включен, но звукът беше спрян. На екрана някакви хора се смееха истерично в безшумно риалити.
„Здравей,“ казах аз.
Той не се обърна. Само вдигна ръка. „Здравей.“
Димитър беше бизнесмен. Или поне така се наричаше. Имаше малка фирма за консултантски услуги. Някога. Сега прекарваше повечето си време в „проучване на нови възможности“ от дивана. Нашият ипотечен кредит беше изчислен на базата на два високи дохода. Сега беше останал само моят.
Свалих мокрото си палто. „Пак ли си стоял цял ден тук?“
„Имах срещи,“ каза той отбранително, най-накрая обръщайки глава. Беше красив мъж, Димитър. От онзи тип красота, която се разпада бързо под напрежение. Очите му бяха мътни, а около устата му имаше горчива гънка. „Звънях на няколко места.“
„И?“
„Пазарът е труден, Ана. Не разбираш.“
О, разбирах. Разбирах отлично. Разбирах, че преди година той беше изгубил ключов клиент заради арогантност. Разбирах, че беше вложил последните ни спестявания в „сигурна“ инвестиция, препоръчана от един от неговите „партньори“. Разбирах, че сега се страхуваше дори да опита.
„Кирил ме извика днес,“ казах аз, докато си сипвах чаша вода в кухнята. Ръцете ми все още трепереха.
„Мхм.“ Той отново беше погълнат от беззвучния екран.
„Иска да оставам до късно. В четвъртък има оперативка в шест. Задължителна.“
Това привлече вниманието му. „Ще останеш, нали? Не можем да си позволим да те уволни, Ана. Знаеш го. Този месец вноската пак е…“
„Не мога да остана в четвъrtък.“
„Какво?! Защо? Заради проклетия ти брат ли?“
Напрежението в стаята стана почти физическо. Студеният въздух от отворения прозорец не можеше да го разсее.
„Мартин работи. Нуждае се от мен,“ излъгах аз. Не точно. Той не се нуждаеше от мен в четвъртък вечер, но аз се нуждаех от принципа. Нуждаех се от тази малка, жалка победа – да си тръгна в 17:30, защото ако Кирил спечелеше това, той щеше да спечели всичко. Щеше да ми вземе и малкото въздух, което ми беше останало.
„Той е голям мъж, Ана! Време е да спреш да му бършеш носа! Той ни забърка в тази…“
„Той е мое семейство, Димитър!“ Гласът ми се извиси. „И не смей да говориш за забъркване! Ти и твоите „инвестиции“! Ти и твоите „трудни пазари“! Поне Мартин работи! Да, мие подове в болница, но работи! А ти какво правиш? Гледаш телевизия без звук!“
Мълчание. Тежко, гнусно мълчание.
Димитър стана. Бавно. Той беше по-висок от мен и в този момент използваше всеки сантиметър от ръста си.
„Не знаеш какво говоря по цял ден,“ процеди той. „Не знаеш с какви хора се срещам.“
„Не, не знам. Защото не ми казваш! Живеем в тази къща, за която аз плащам, а ти се държиш като сърдит тийнейджър!“
Той мина покрай мен. Грабна якето си от закачалката.
„Къде отиваш?“
„На среща,“ каза той и отвори вратата. „Една от онези, които не разбираш.“
Вратата се затвори с трясък.
Останах сама в студения, скъп апартамент. Вноската по ипотеката беше след три дни. Мартин имаше нужда от пари за квартира. А аз трябваше да избера – работата или брат ми.
Или може би имаше и трети вариант. Вариант, който ме плашеше повече от Кирил и Димитър, взети заедно.
Глава 4: Непоискана помощ
Четвъртък сутринта. 10:00. Офисът беше тих като гробница. Хората пишеха по клавиатурите си с приглушено тракане, сякаш се страхуваха да не събудят звяра в стъкления аквариум. Кирил ме игнорираше напълно, което беше по-лошо от това да ми крещи.
Имах нужда от помощ. Имаше само един човек, за когото се сещах, макар мисълта да ме караше да потръпвам.
Стефан.
Стефан беше стар приятел на Димитър. Бяха съдружници за кратко, преди много години, преди Димитър да реши, че е твърде голям за „дребния бизнес“ и да тръгне да гони „големите риби“. Стефан, от друга страна, беше останал в дребния бизнес и го беше превърнал в империя. Строителство, логистика, а според слуховете – и някои по-сиви сектори.
Той беше богат. Истински богат. От онзи тип богатство, което те кара да говориш по-тихо и да носиш износени, но безумно скъпи пуловери.
И той харесваше мен. Не Димитър. Винаги беше гледал съпруга ми с леко снизхождение, но към мен се отнасяше с неочаквано уважение.
Намерих номера му в старите контакти на телефона си. Обадих се от тоалетната, скрита в кабинка, сърцето ми биеше в гърлото.
„Ана? Каква изненада.“ Гласът му беше дълбок и спокоен.
„Стефан. Здравей. Съжалявам, че те притеснявам. Удобно ли е?“
„За теб винаги.“ Чух го как казва на някого: „Изчакайте.“
„Имам нужда от съвет. Юридически… и може би не само.“
Последва кратка пауза. „Добре. Къде си?“
„На работа.“
„Разбирам. Офисът на Кирил, нали?“
Кръвта ми се дръпна от лицето. „Ти откъде знаеш?“
„Познавам Кирил. Дребна риба, но хапе. Има ли нещо общо с него?“
„Да. И… не. По-сложно е.“
„Винаги е,“ каза той. „Добре. Имам среща в твоя район след час. В кафенето на ъгъла до вашата сграда. Можеш ли да се измъкнеш за десет минути?“
„Ще опитам.“
„Чакам те.“
В 11:00 казах на колежката до мен, че отивам за кафе. Погледът, който ми хвърли, беше ясен: „Предателка. Отиваш да си почиваш, докато ние страдаме.“
Стефан седеше на маса в дъното. Пред него имаше само чаша вода. Изглеждаше спокоен, сякаш това задимено кафене беше личният му кабинет.
Седнах. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не посмях да си поръчам нищо.
„Разкажи ми,“ каза той.
И аз го направих. Разказах му всичко. За Кирил и 17:30. За забележката. За Мартин и дълговете му. За болницата. За Димитър и апартамента. За ипотеката. За срещата в 18:00 днес.
Той слушаше. Не ме прекъсна нито веднъж. Когато свърших, той мълча дълго, разглеждайки ме с проницателните си сиви очи.
„Значи,“ каза той накрая, „имаш два проблема. Единият е пари, другият е власт. Мениджърът ти има власт над теб, защото имаш нужда от парите. Брат ти има нужда от пари, които ти нямаш. А съпругът ти… е, съпругът ти е просто тежест.“
Беше брутално, но беше вярно.
„Какво да правя, Стефан?“
Той се усмихна леко. „Първо, Мартин. Колко?“
Казах му сумата. Беше срамно голяма.
Той кимна. „Не е малко, но не е и краят на света. Ще се погрижа. Искам да ми изпратиш всички документи, които имаш за тези… „инвеститори“. Имената на хората, които го търсят.“
„Той няма да ми ги даде.“
„Ще ти ги даде,“ каза Стефан с увереност, която ме накара да му повярвам. „Що се отнася до Кирил… това е по-интересно.“
Той се наведе напред. „Кирил не работи само за вашата компания. Часовете след 17:30 не са за „ангажираност“. Той има малък, много печеливш страничен бизнес. Използва ресурсите на компанията, за да върти собствени схеми. Има нужда хората му да са там, за да пазят гръб и да вършат черната работа. Тези, които остават, са или замесени, или твърде уплашени, за да си тръгнат.“
Почувствах как ми прилошава. „Искаш да кажеш…“
„Искам да кажеш, че твоят бунт в 17:30 не е просто досаден. Той е опасен. Ти си неконтролируем елемент. Не си част от вътрешния кръг. Затова той трябва или да те пречупи, или да те уволни.“
„Но това е незаконно!“
Стефан се изсмя. „Милата ми Ана. Всичко е незаконно, докато не те хванат. Въпросът е какво ще правиш ти днес в 18:00.“
„Не знам. Ако отида, той печели. Ако не отида, утре съм на улицата и губя апартамента. И Мартин…“
„Ще отидеш,“ каза Стефан.
„Но…“
„Ще отидеш. Ще седнеш. Ще слушаш. Няма да казваш нищо. Ще покажеш, че си „пречупена“. Ще станеш част от пейзажа. А междувременно аз ще се погрижа за Мартин. И ще проверя някои неща за Кирил. Имам стара сметка за уреждане с негов партньор.“
„Стефан, не мога да искам това от теб. Какво ще ти дължа?“
Той ме погледна. Усмивката му беше изчезнала. „Нищо, което да не можеш да дадеш, Ана. Засега просто бъди моята „отборна състезателка“ в онази сграда. Слушай. Гледай. И ми казвай какво виждаш.“
Той остави няколко банкноти на масата. „Плати кафето си. И се върни на работа. Днес в 17:30 си тръгни както обикновено.“
„Но срещата! Ти каза…“
„Срещата е в 18:00. Тръгни си в 17:30. Нека те види как си тръгваш. После се върни в 17:55. Кажи, че си забравила нещо. И влез в онази зала. Нека види, че си готова да играеш по правилата му, но все още имаш достойнство. Объркай го. Страхливите хора мразят да бъдат объркани.“
Той стана и излезе, оставяйки ме да се взирам в чашата с вода и да се чудя дали току-що не бях продала душата си.
Глава 5: Игра на сенки
В 17:29, въздухът в офиса отново се сгъсти. Всички очи бяха върху мен. Чувах зад гърба си приглушеното кикотене на Десислава, една от най-верните лейтенантки на Кирил. Тя беше млада, амбициозна и очевидно беше разбрала правилата на играта много преди мен.
Изключих компютъра си. Звукът беше като изстрел.
Станах. Оправих полата си. Взех си чантата.
„Приятна вечер,“ казах аз.
Десислава се изсмя открито. „Някои хора просто не разбират, нали?“ каза тя на колегата до нея.
Минах покрай стъкления кабинет на Кирил. Той беше вътре, говореше по телефона, но очите му ме следяха. Лицето му беше непроницаемо.
Излязох от сградата. Въздухът беше студен, но аз дишах. За пръв път от седмици дишах свободно. Стефан беше прав. Този малък акт на неподчинение ми даде сила.
Обикалях квартала в продължение на двайсет минути. Дъждът отново беше завалял, но не ми пукаше. В 17:53 влязох отново във фоайето. Охраната ме погледна въпросително.
„Забравих си телефона,“ измърморих аз.
Качих се с асансьора. Офисът беше тих, но конферентната зала в дъното светеше. Чуваха се гласове.
В 17:55 влязох.
Кирил беше по средата на изречението. Всички глави се обърнаха към мен. Бяха там – „вътрешният кръг“. Десетина души, включително Десислава. Лицата им изразяваха шок, след това презрение.
„Ана,“ каза Кирил. Гласът му беше леден. „Изгуби ли се?“
„Съжалявам, че закъснях,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Бях си забравила нещо важно.“
Той ме гледаше дълго. Опитваше се да разбере. Аз ли бях сгафила? Връщах ли се, молейки за прошка?
Направих точно както Стефан каза. Не казах нищо повече. Просто отидох до най-далечния ъгъл на масата и седнах. Отворих тефтера си.
Кирил присви очи. „Както казвах…“
Срещата беше мъгла. Говореха за „оптимизация“, „синергия“ и „проактивен подход“. Но думите звучаха кухо. Имаше нещо друго. Начинът, по който си разменяха погледи. Начинът, по който Десислава водеше бележки на личния си лаптоп, не на служебния. Начинът, по който Кирил говореше за „алтернативни потоци на приходи“.
Това не беше корпоративна среща. Това беше събрание на конспиратори.
Стефан беше прав. Тези хора не работеха извънредно. Те управляваха нещо друго.
Когато срещата свърши в 19:30, аз бях последната, която си събра нещата. Кирил ме спря на вратата.
„Изненада ме, Ана,“ каза той.
„Опитвам се да бъда отборен играч, Кирил.“
Той се усмихна. Но този път усмивката не стигна до очите му. „Добре. Но да знаеш, в този отбор или си вътре докрай, или си вън. Няма средно положение.“
„Разбирам.“
„Съмнявам се,“ каза той и се прибра в кабинета си.
Докато вървях към дома си, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Стефан.
„Мартин е в безопасност. Хората му са предупредени. Сега си почини. Войната тепърва започва.“
Глава 6: Скритите животи
През следващите няколко седмици животът ми се превърна в странен театър. В офиса аз бях новата послушница. Оставах за „срещите“ в шест. Слушах. Водех си бележки. Кирил ме тестваше, даваше ми безсмислени задачи с невъзможни срокове, които трябваше да се свършат след 17:30. Правех ги. Безропотно.
Десислава ме наблюдаваше като ястреб. Тя беше истинският мозък зад техническата част на схемата. Виждах я как работи – криптирани имейли, прехвърляне на файлове към външни сървъри. Те крадяха. Крадяха клиентски данни, търговски тайни, всичко, което не беше заковано.
Предавах всичко на Стефан. Кратки, кодирани съобщения от кафенето до сградата. Той беше доволен. „Още малко, Ана. Трябва ни голямата риба. Трябва ни клиентът, на когото продават.“
Междувременно Мартин беше по-добре. Стефан му беше намерил работа. Истинска работа, в един от складовете си. Вечер. Не беше бляскаво, но беше честно. И най-важното – беше далеч от болницата и сенките. Дългът му беше „преструктуриран“, както се изрази Стефан.
Единственото, което не вървеше, беше Димитър.
Той усети промяната в мен. Усети, че вече не съм същата уплашена жена, която се бори за всяка стотинка. Станах по-тиха, по-прибрана. Вечерите ми бяха заети от „работа“, а той беше подозрителен.
„Не ми харесва този твой Стефан,“ каза той една вечер. Бях се прибрала късно, след поредната „оперативка“.
„Той помогна на Мартин. И помага на мен.“
„Помага ти? Или те използва? Какво иска в замяна, Ана? Такива като него винаги искат нещо.“
„Може би просто иска да помогне на стар приятел,“ излъгах аз.
Димитър се изсмя горчиво. „Приятел? Той никога не ми е бил приятел. Той винаги е искал това, което имам аз.“
„И какво е то, Димитър? Какво имаш, което той да иска?“
Той ме погледна с омраза, която ме прониза. „Теб.“
Беше толкова абсурдно, че почти се разсмях. „Ти си луд. Той е женен. Аз съм омъжена. Ние просто…“
„Просто какво? Се срещате тайно? Говорите си по телефона? Откакто той се появи, ти се промени. Стана студена. Като него.“
„Станах студена, защото този апартамент е студен! Защото банката диша във врата ми! Защото съпругът ми отказва да си намери работа и вместо това ме обвинява, че се опитвам да спася положението!“
Той не отговори. Просто стана и влезе в спалнята. По-късно същата нощ го чух да говори по телефона на балкона. Тихо, настоятелно. Не беше гласът, с който говореше с мен. Беше глас, изпълнен с… нежност.
Това беше първият път, в който истинското предателство ме удари. Не беше Кирил. Не беше работата. Беше това.
На следващия ден наех адвокат. Ивайла. Беше остра, интелигентна жена, препоръчана от Стефан. „Само за консултация,“ казах ѝ аз. „Искам да знам какви са ми опциите, ако… ако нещата се влошат.“
Ивайла прегледа документите за ипотеката. „Лошо,“ каза тя. „Кредитът е солидарен. Това означава, че банката може да търси цялата сума от всеки от вас. Дори да се разведете, този дълг остава. И ако той има други дългове… от неговите „бизнеси“… кредиторите могат да дойдат за твоята част от апартамента.“
„Но той няма доходи!“
„Това няма значение. Има дългове. А ти имаш доход. Ти си перфектната мишена.“
Излязох от кантората ѝ с усещането, че примката се затяга. Имах нужда от изход. Имах нужда Кирил да падне, и то бързо.
Глава 7: Изневярата
Планът беше прост. Стефан имаше нужда от доказателство за транзакция. Конкретен банков превод към офшорна сметка, който Кирил и Десислава правеха всеки петък следобед. Днес беше петък.
„Той никога не оставя лаптопа си,“ казах аз на Стефан по телефона сутринта.
„Няма да ти трябва лаптопа му. Ще ти трябва нейният. Десислава е тази, която прави превода. Кирил само одобрява. Трябва ми номерът на сметката и името на получателя. Имаш пет минути прозорец.“
„Какъв прозорец?“
„Всеки петък в 15:00 Кирил има среща с голям клиент извън сградата. А Десислава, точно в 15:30, слиза до кафенето за своето „безкофеиново лате с бадемово мляко“. Ритуал. Тогава си сама в офиса. Трябва да действаш.“
В 15:00 Кирил излезе. В 15:28 Десислава заключи компютъра си и тръгна към асансьора.
„Пази ми мястото, Ана,“ намигна ми тя.
Сърцето ми щеше да изскочи. Имах пет минути. Отидох до бюрото ѝ. Екранът беше заключен. Опитах стандартните пароли – 1234, името на компанията, QWERTY. Нищо.
По дяволите.
Погледът ми се спря на рамка за снимка на бюрото ѝ. Беше снимка на котка. Пухкава, персийска. На табелката на врата ѝ пишеше „Принц“.
Опитах „Принц“. Нищо. Опитах „Prince“.
Бинго. Компютърът се отключи.
Треперещите ми пръсти отвориха банковия софтуер. Беше там. Подготвен превод. Огромна сума. Получател: „Veridian Holdings“. Снимах екрана с телефона си.
Точно тогава чух звук зад себе си.
Замръзнах.
Беше Димитър.
Стоя в средата на офиса, облечен с най-хубавия си костюм, стиснал букет цветя.
„Ана?“ Гласът му беше объркан. „Какво правиш на бюрото на Десислава?“
Адреналинът изчезна, заменен от леден ужас. „Димитър? Какво правиш ти тук?“
„Аз… Аз дойдох да те изненадам. Да те изведа на вечеря. Да поговорим.“ Той се огледа в празния офис. „Къде са всички?“
„Това… това е бюрото на колежка. Помоли ме да проверя нещо.“ Лъжата прозвуча слабо дори за собствените ми уши.
Той пристъпи по-близо. Цветята в ръката му трепереха. „Десислава? Работиш с Десислава?“
„Ти откъде я познаваш?“
Той не отговори. Погледът му беше прикован в екрана, който все още светеше с номера на офшорната сметка. Лицето му пребледня.
„Димитър, познаваш ли я?“
Той пусна цветята. Те паднаха на мръсния мокет с мек, тъжен звук.
„Тя е моят „нов бизнес партньор“, Ана,“ каза той глухо. „Тя е тази, с която…“
Не се наложи да довършва. Чухме асансьора.
Десислава се появи, държейки чашата си с кафе. Тя видя мен, видя Димитър, видя цветята на пода и екрана си.
За един ужасен, безкраен миг тримата стояхме в абсолютна тишина.
Десислава беше първата, която се съвзе. Лицето ѝ се изкриви в гримаса на ярост. „Какво правиш на компютъра ми?!“
Тя не погледна Димитър. Погледна мен.
„И ти,“ изсъска тя към Димитър. „Какво, по дяволите, правиш тук? Казах ти да чакаш в колата!“
Това беше. Картината се сглоби. Телефонните разговори на балкона. „Срещите“ до късно. „Новите възможности“.
Съпругът ми не просто ми изневеряваше. Той ми изневеряваше с жената, която беше дясната ръка на мъжа, който се опитваше да съсипе кариерата ми. И очевидно, съдейки по ужаса на лицето му, докато гледаше екрана, той е бил замесен много по-дълбоко, отколкото си представях.
„Ти си знаел,“ прошепнах аз, не към нея, а към него. „Ти си знаел за Кирил, за парите… и си ме оставил да…“
„Ана, не е това, което изглежда!“ Гласът му беше писклив.
„О, точно това е, което изглежда!“ извика Десислава. Тя грабна телефона си. „Кирил! Имаме проблем. Голям.“
Глава 8: Седемнайсет и тридесет
Хаос.
Това е единствената дума, която може да опише следващите няколко минути. Кирил се върна с бясна скорост. Влезе в офиса като фурия, очите му стрелкаха между мен, Димитър и Десислава.
„Какво става тук?“ изрева той.
„Тя беше на компютъра ми! Ровеше! Видя всичко!“ крещеше Десислава, сочейки ме.
Димитър просто стоеше там, парализиран, лицето му сиво.
Кирил ме погледна. В очите му нямаше гняв. Имаше страх. И това го правеше още по-опасен.
„Ана,“ каза той бавно, гласът му беше придобил онази плътност, която познавах толкова добре. „Мисля, че имаме нужда от личен разговор. В моя кабинет. А ти,“ той посочи Димитър, „се махай оттук. Веднага.“
„Няма да отида никъде без съпругата си,“ каза Димитър, но гласът му трепереше.
Кирил се изсмя. „Съпругата ти? Човече, ти дори не знаеш в какво си се забъркал. Десислава, извикай охрана. Да го изхвърлят.“
„Не!“ извиках аз. „Недей. Той ще си тръгне. Нали, Димитър? Тръгвай си.“
Погледнах го. В този момент не изпитвах нищо. Нито гняв, нито тъга. Само празнота. Той беше просто… чужд човек.
Той ме погледна, сякаш молеше за нещо. Прошка? Помощ? Беше твърде късно. Той кимна бавно и тръгна към асансьора, без да каже и дума повече.
Вратата на кабинета на Кирил се затвори зад мен.
„Значи,“ каза той, сядайки зад бюрото си. „Стефан. Предполагам, че е Стефан. Винаги е бил по долните номера.“
Мълчах. Телефонът ми беше в ръката ми. Със снимката.
„Какво искаш, Ана? Пари? По-добра позиция? Просто ми кажи. Можем да се разберем.“
„Не искам нищо от теб, Кирил.“
„О, не се прави на светица. Всички искат нещо. Ти си тръгваше в 17:30. Защо? Заради болния си брат, нали? Чух слуховете. Мартин. Имаше проблеми с едни хора. Проблеми, които магически изчезнаха преди няколко седмици. Стефан плати, нали?“
„Това не те засяга.“
„Засяга ме! Защото ти току-що влезе тук и се опита да взривиш цялата ми операция! Заради какво? Заради някакъв тъп принцип за работно време?“
Той стана и започна да крачи. „Знаеш ли колко труд съм вложил в това? Знаеш ли колко хора разчитат на мен? А ти… ти, с твоя договор и твоя „минимум“…“
Той спря пред мен. Толкова близо, че усещах миризмата на кафе и страх от дъха му.
„Дай ми телефона.“
„Не.“
Той вдигна ръка, сякаш да ме удари, но се спря. „Ти не разбираш. Това не е просто работа. Това е… това е всичко. Ако тази снимка излезе, аз съм свършен. Аз, Десислава… дори глупавият ти съпруг, който се оказа толкова лесен за манипулиране.“
„Той е знаел?“
„Разбира се, че е знаел! Десислава му обеща дял. Малък, разбира се. Достатъчен, за да покрие вноската по ипотеката ви, иронията, а? Той трябваше да те държи под око. Да се увери, че си „лоялна“. Но се оказа също толкова некадърен в това, колкото и във всичко останало.“
Стомахът ми се преобърна. Предателството беше пълно. Бях пионка в игра, която дори не знаех, че се играе.
Погледнах часовника на стената. Беше 17:25.
„Всичко свърши, Кирил.“
„Не, не е свършило!“ той се върна зад бюрото си и отвори чекмедже. Извади дебел плик. „Ето. Десет хиляди. В брой. За да започнеш на чисто. Само ми дай телефона и се забрави за всичко, което си видяла.“
Погледнах плика. После го погледнах в очите.
„Знаеш ли,“ казах аз, „всъщност има едно нещо, което искам от теб.“
Надеждата проблесна в очите му. „Какво?“
„Искам да ми подпишеш заповедта за напускане. По взаимно съгласие. С пълно обезщетение.“
Той се втренчи в мен. „Ти се шегуваш.“
„Изобщо не. Искам всички документи. Сега. И искам дисциплинарната ми забележка да бъде премахната от досието ми.“
Той ме гледаше няколко секунди, след което се разсмя. Истеричен, дрезгав смях. „Добре. Добре, Ана. Ти печелиш. Ще получиш хартийките си. А сега, телефона.“
„Ще получиш телефона, когато аз получа документите.“
Отне му пет минути. Пет минути, в които ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше химикалката. Подписа всичко.
В 17:29 той ми подаде папката.
„Телефонът,“ каза той.
Взех папката. Извадих телефона си. Отворих галерията и изтрих снимката пред очите му.
„Не!“ извика той. „Трябваше да…“
„Да какво? Да го дадеш на твоите хора да го изчистят? Не, Кирил. Снимката я няма. Както и аз.“
Той изглеждаше съсипан. „Но… Стефан…“
„Стефан няма да получи нищо от мен.“ Отворих вратата.
„Ти… ти го изпрати, нали?“ попита той, гласът му беше слаб.
„Какво съм изпратила?“
„Снимката. Преди да я изтриеш. Изпрати я.“
Усмихнах се. За пръв път от месеци. Истинска усмивка.
„Кирил,“ казах аз. „Вече е 17:30. Работното ми време свърши.“
Затворих вратата след себе си.
Глава 9: Новото начало
Излязох от сградата и вдишах дълбоко. Дъждът беше спрял, а въздухът миришеше на чисто.
Телефонът ми извибрира. Беше Стефан. „Всичко наред ли е?“
Обадих му се.
„Тя го изпрати,“ чух гласа му, преди да кажа и дума.
„Кой ти каза?“
„Ивайла. Моят екип прихвана комуникацията от сървърите ви. Точно преди пет минути. Вече е в прокуратурата. Браво, Ана. Знаех, че мога да разчитам на теб.“
„Аз не го изпратих, Стефан.“
Последва мълчание.
„Аз… не разбирам. Но данните са пристигнали. Подписани дигитално от станцията на Десислава.“
Усмихнах се отново. „Десислава сигурно е била много разсеяна, когато е видяла Димитър. Вероятно е забравила, че съм инсталирала малка програма на компютъра ѝ миналата седмица. Такава, която прави екранна снимка и я изпраща на защитен имейл всяка минута между 15:29 и 15:35 всеки петък.“
„Ти…“ Стефан се изсмя. Дълбок, гърлен смях. „Ана, ти си дявол. Истински дявол.“
„Не. Аз съм просто жена, която си тръгва в 17:30. Какво ще стане сега?“
„Сега? Сега аз поемам. Кирил и Десислава ще бъдат арестувани до час. Фирмата им ще бъде обект на разследване. А ти… ти си свободна.“
„А Димитър?“
Гласът на Стефан стана сериозен. „Димитър е съучастник, Ана. Глупав, но съучастник. Ивайла ще трябва да работи бързо. С пълно съдействие от негова страна, може би ще се размине с условна присъда. Но апартаментът…“
„Апартаментът е прокълнат,“ казах аз. „Ще го продам. Ще платя на банката. Каквото остане, ще му го дам.“
„Няма да остане нищо, Ана. С дълговете, които е натрупал…“
„Тогава няма да получи нищо. Не ме интересува.“
Вървях по улицата, без да знам накъде отивам. Просто вървях.
Месец по-късно седях в малък, празен апартамент под наем. Ипотеката беше уредена, банката беше взела жилището. Димитър беше изчезнал, вероятно при родителите си, очаквайки призовката си. Адвокатът му беше Ивайла, която се бореше да го представи като жертва на манипулация. Може би дори беше.
Мартин беше до мен. Той беше донесъл пица.
„Значи,“ каза той, подавайки ми парче. „Как е да си безработна?“
„Тихо е,“ отговорих аз. Обезщетението от Кирил беше достатъчно, за да ми даде няколко месеца въздух.
„Стефан се обади.“
„О?“
„Предлага ми мениджърска позиция в склада. Казва, че съм имал „инстинкт“ за логистика.“
„Това е страхотно, Марто!“
Той кимна, но не изглеждаше развълнуван. „А на теб ти предложил работа. В централата му. Ръководител на отдел „Вътрешен одит“.“
Погледнах го. „Не ми е казал.“
„Каза, че ще те остави ти да решиш кога да му се обадиш.“
Замислих се. Да работя за Стефан. Щеше да е различно. Щеше да е власт. Щеше да е сигурност. Но щеше да е и дълг. Вечен дълг.
„Не мисля,“ казах аз бавно. „Мисля, … мисля, че ще си потърся нещо по-малко. Нещо… скучно.“
Мартин ме погледна и за пръв път от години видях брат си. Не уплашеното момче, не длъжникът, а моят брат.
„Какво ще правиш утре?“ попита той.
„Утре е събота. Мисля да спя. До късно.“
Той се усмихна. „Добра идея.“
На следващия понеделник отидох на интервю. Малка фирма за счетоводни услуги. Два стаи. Трима служители. Собственикът беше възрастен мъж с очила и жилетка.
„Работното ни време е от девет до пет и половина,“ каза той. „Точно. В 17:30 заключваме, защото трябва да хвана автобуса за вкъщи.“
„Звучи… чудесно,“ казах аз.
„Минимумите няма да те издигнат,“ беше казал Кирил.
Може би.
Но докато излизах от малкия офис в 17:30 на първия си работен ден, усещайки слънцето по лицето си, осъзнах, че изобщо не искам да се издигам. Исках просто да стоя на твърда земя. И най-накрая бях стъпила на нея.