Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помните ли Сашко, когото цяла България издирваше? В момента той прави нещо безпрецедентно
  • Новини

Помните ли Сашко, когото цяла България издирваше? В момента той прави нещо безпрецедентно

Иван Димитров Пешев септември 27, 2023
asgsdgdfhfdhgf.png

10 месеца след една от най-мащабните акции в България си припомняме историята на Сашко от Перник, чието издирване обедини всички българи. 12-годишното момче вече започна шести клас, пише bTV.

На 10 ноември 2022 г. 12-годишният Александър изчезна. След 9 дни издирване момчето беше намерено в труднодостъпната местност „Червена могила“ до Радомир. Добрата новина беше чакана от цяла България.

„Това беше символ на обединението между българите. Наистина всички бяха съпричастни.

Това е едно от малкото положителни неща, които се случиха, защото тогава видях, че за такива каузи българите могат да бъдат съпричастни, да бъдат състрадателни, да бъдат добри и да помагат и да си помагат един на друг“, каза пред bTV бащата на Сашко – Александър Цветанов.

Днес, близо 10 месеца по-късно, Сашко е добре. Помага на баща си вкъщи, кара колело, ходи и на терапии със стволови клетки в Сърбия.

„През един месец трябваше да ходим до Нови Сад. Сега на 28-и имахме терапия с последната вливка със стволови клетки. Той подобри концентрацията, подобри и общуването. Доста повече думи казва“, разказа бащата на момчето.

Сашко тренира и плуване. Топлите дни с баща си прекарват на море. Ходи и на тренировки по плуване. В свободното си време обича да плува, да рисува и да кара колело.

„Като се вдъхнови, веднага рисува картина. Много хора ме питат колко време му отнема, защото изглежда доста абстрактна. Но аз им казвам, че той за половин-един час я рисува, защото просто се е вдъхновил“, споделя още бащата.

В края на септември Сашко подготвя и втора изложба.

„Той имаше първа самостоятелна изложба на 20 септември миналата година в пионерския дом в Перник.

Втората е с подкрепата на кмета Станислав Владимиров и ще бъде на 27 септември от 18 часа в сградата на Минната дирекция. Каня всички, които имат интерес, да заповядат да видят картините на Сашко“, каза Александър Цветанов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Напитката, която гони безсънието завинаги. Природата ни го е дала щедро, ние просто трябва да си го изцедим
Next: Борисов с изненадващи думи за националния празник на България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.