Портата се затвори зад гърба му със звук, който Андрей бе чувал в кошмарите си цели четири години. Само че този път металът не заключваше. Пускаше.
Вятърът го удари в лицето. Влажен, лепкав, с мирис на топящ се сняг и изгорели газове от тежките камиони по шосето. Андрей стоеше край пътя с износено яке и найлонов плик в ръката. Вътре имаше документите му, няколко банкноти и стар телефон без карта. Погледна ръцете си. Дълги пръсти, точни движения. Ръце на хирург. Тялото може да бъде затворено. Ръцете не.
По паспорта беше на тридесет и осем, но лицето му носеше чужда възраст. Бръчки около очите, посивели слепоочия, поглед, който не се доверява. Най вече на себе си.
Тръгна по напукания асфалт към най близките къщи, които едва се виждаха в далечината. Не се обърна назад. Ако се обърнеше, щеше да чуе отново звука и да повярва, че е грешка.
Към обяд небето се закри. Заваля онзи мартенски дъжд със сняг, който за пет минути стига до костите. Андрей ускори крачка, когато внезапно чу писък на гуми.
Сребриста кола поднесе на завоя. На хлъзгавото платно шофьорът не успя да я овладее. Колата проби слабата ограда и полетя надолу към реката.
Андрей захвърли плика и хукна.
Склонът беше стръмен и кален, краката му се пързаляха. Водата беше ледена, шумеше като предупреждение. Колата лежеше на една страна, наполовина потънала. Вътре се бореше жена. Млада. Дишаше накъсано. Коремът ѝ беше огромен.
„Не сега“, прошепна Андрей, без да знае на кого го казва. На реката. На съдбата. На онзи съд, който го бе осъдил.
Той се хвърли във водата. Ледът го изгори като нож. Промъкна се през прозореца, усети как коланът се е впил в тялото на жената. Пръстите му работеха, както някога в спешното. Без паника. Със студена точност. Освободи я и я изтегли навън.
Когато я положи на брега, тя изстена и се сви. Очите ѝ се разшириха. Болката я разтърси.
„Започна“, изхриптя тя.
Андрей не попита какво. Знаеше.
Нямаше носилка. Нямаше светлина. Нямаше екип. Имаше само вятър, вода, кал и неговите ръце. И едно бебе, което не искаше да чака.
Жената се казваше Катя. Прошепна го между виковете, сякаш името можеше да я държи жива. Андрей говореше тихо, уверено, както бе говорил на уплашени пациенти преди операционната.
„Дишай. Тук съм. Слушай ме.“
Следващата болка я сгъна. Андрей видя как животът се блъска към изхода. Действаше машинално. Сваляше якето си, правеше място, пазеше топлината, която почти нямаше.
И тогава, между вода и кал, между страх и инат, в ръцете му се появи мъничко, хлъзгаво телце.
Разнесе се плач. Слаб, но жив. Най красивият звук, който Андрей бе чувал от години.
Катя плачеше и се смееше едновременно, протягайки ръце. Андрей положи бебето на гърдите ѝ и го покри, както можа.
Когато линейката пристигна, времето вече нямаше значение. Само дишането. Само плачът на бебето. Само очите на Катя, които се впиха в него, сякаш искаше да запомни лицето му завинаги.
Точно когато вратите се затваряха, тя извади отнякъде смачкана хартийка и го хвана за ръкава.
„Улица Речна. Номер четиринадесет. Бабината къща.“ Гласът ѝ трепереше. „Ако нямаш къде да отидеш, тръгни натам. Къщата е празна. Ключът е под третата тухла до стълбите.“
Вратите се хлопнаха.
Андрей остана край пътя. Мокър. Замръзнал. С празни ръце, които преди минути държаха живот.
И с адрес, който звучеше като последен шанс.
Никой не знаеше какво има зад този адрес. А и той самият не знаеше дали има право да го провери.
Но нямаше къде другаде да отиде.
Глава втора
Шест часа по къси пътища, с автобуси, които миришеха на влажни дрехи и умора. Шест часа с мисли, които го гризяха като ръжда.
Андрей гледаше през прозореца и виждаше не пейзаж, а спомени. Коридори с бели стени. Светлини. Монитори. Гласове. После решетки. Викове. Прах. Мръсни подове. И един подпис върху присъда, който беше сложен от човек, който никога не бе държал скалпел.
Всичко се връщаше, когато тишината в автобуса ставаше прекалено плътна.
„Ти не си чудовище“, бе му казал някога старият лекар в колонията, който излежаваше присъда за чужда вина. „Само че светът няма нужда от истината. Светът има нужда от удобство.“
Андрей беше платил за чуждо удобство.
Когато автобусът го остави на последната спирка, вече се смрачаваше. Той тръгна пеша. Улица Речна беше тясна, с кални локви, по които се отразяваха фенери. Номер четиринадесет стоеше по назад, сякаш се криеше.
Къщата беше стара, но не бедна. Дворът беше изненадващо поддържан, макар никой да не живееше. По оградата имаше ковани елементи. Портата изглеждаше тежка и скъпа.
Андрей се спря.
Нещо не се връзваше. Празна къща, а дворът е жив. Празна къща, а портата е като на имение.
Той пристъпи. Под стълбите на верандата намери третата тухла. Пръстите му я повдигнаха, сякаш го правеше цял живот. Отдолу имаше метален ключ, студен и тежък.
Когато отключи, вратата изскърца тихо, като да шепне: влизай, но помни.
Вътре миришеше на дърво, восък и нещо старо, което не иска да умре. На стената висеше огледало с потъмняла рамка. Андрей се приближи и срещна погледа си.
Пребледня.
За миг му се стори, че зад рамото му има още някой. Не сянка. Не въображение. Някой истински.
Обърна се рязко.
Нямаше никого.
Но имаше светлина. Малка лампа в дъното на коридора светеше. Сякаш някой я бе оставил нарочно.
Андрей вървеше бавно. Всяка стъпка кънтеше. Вратата на дневната беше открехната.
Когато я отвори, НЕ ПОВЯРВА на очите си.
Дневната не беше стая от забравена селска къща. Беше като от друг живот. Подът блестеше, мебелите бяха нови, но в стар стил. По стените имаше картини, а на масата стоеше кутия, внимателно поставена в средата, сякаш чакаше точно него.
Върху кутията имаше бележка.
Само едно изречение, написано с едър, уверен почерк.
„Андрей, ако четеш това, значи не си се отказал.“
Сърцето му заби тежко. Нямаше как. Никой тук не трябваше да знае името му.
Освен ако…
Ръцете му трепереха, когато отвори кутията. Вътре имаше снимка. Стара. На нея беше той. Млад. В бяла престилка. До него стоеше жена, която бе обещал да защити, но не успя.
Лена.
И до Лена стоеше мъж с усмивка, която Андрей помнеше като нож.
Кирил.
Под снимката имаше още една бележка.
„Истината е в мазето. И не си сам.“
Андрей усети как в гърлото му се събира студена буца. Мазето. Всяко мазе носи тайни. Но това беше неговата тайна, която някой бе заключил тук.
Той се насочи към вратата в края на коридора.
И тогава чу стъпки отвън.
Някой беше в двора.
Някой беше дошъл точно когато той отвори кутията.
Глава трета
Андрей загаси лампата и се притисна до стената. Стъпките отвън не бяха на случаен минувач. Бяха уверени. Тежки. Човек, който не се страхува да влезе в чужд двор.
Чу как портата изскърца. После тихо проклятие. После удар, сякаш някой я затваря силно.
Андрей погледна през процепа на пердето.
В двора стояха двама мъже. Единият беше висок, с тъмно палто и ръце в джобовете. Другият беше по нисък, с шапка и лице, което излъчваше глад. Не глад за храна. Глад за власт.
Високият говореше по телефона. Нямаше как да чуе думите, но видя жеста му. Заповеднически. Нетерпелив.
Ниското момче се приближи до прозореца и погледна вътре. Андрей отстъпи назад. Сърцето му удряше в ребрата, сякаш искаше да избяга.
Вратата се разтресе от рязко почукване.
„Отвори“, каза глас отвън. „Знам, че си вътре.“
Андрей застина. Нямаше как да го знаят. Той току що бе пристигнал. Никой не можеше да…
Освен ако къщата не беше капан.
Почукването се повтори, този път по силно.
„Тази къща не е за хора като теб. Имаме работа, която не търпи чакане.“
„Кои сте вие“, изрече Андрей, като се опита да направи гласа си спокоен.
Настъпи тишина. После високият се изсмя, сякаш го забавляваше.
„Той пита кои сме. Чу ли, Том.“
Значи единият се казва Том. Американско име, изречено на български, но с чужд привкус. Андрей преглътна. Това вече беше по голямо от селски спор за имот.
„Отвори, Андрей“, каза високият. „Имаме да говорим за миналото ти.“
Андрей пребледня още повече. Това не беше случайно. Това беше лов.
Той направи крачка назад и очите му попаднаха на вратата към мазето. Бележката в кутията сякаш пулсираше в съзнанието му.
„Истината е в мазето.“
Отново тропане. Сега вратата трещеше.
Андрей се хвърли към коридора и се спусна по стълбите към мазето. Въздухът долу беше влажен и миришеше на земя. Намери ключа за мазето на пирон, сякаш някой бе искал да е лесно. Отключи и влезе.
Тъмнината го прегърна.
Горе, ударите продължаваха.
Андрей опипом затвори вратата зад себе си и се огледа. Слабата светлина от малко прозорче рисуваше прашни ленти във въздуха. В ъгъла имаше шкаф. Стар метален шкаф, който не принадлежеше на тази къща. Беше като от болница.
На шкафа имаше залепен етикет, изписан с почерка от бележката.
„За Андрей. Не се доверявай на никого. Особено на онези, които се усмихват твърде лесно.“
Той отвори шкафа.
Вътре имаше папки. Десетки папки. Документи. Снимки. Разпечатки. Записи на разговори на хартия. И една флаш памет.
Не, това не беше просто истина. Това беше обвинение. Това беше война.
Сред папките имаше една, върху която с червено мастило бе написано едно име.
Кирил.
Андрей усети как коленете му омекват. Споменът за Кирил го връхлетя с цялата си тежест. Колеги в операционната. Погледи. Завист. После изненадващо приятелство. После нож в гърба.
Горе прозвуча трясък. Вратата се беше поддала.
Андрей взе флаш паметта и една папка наслуки. Стисна ги към гърдите си, като че ли можеха да спрат куршум.
Някой слезе по стълбите. Стъпките бяха бавни. Уверени.
„Знам, че си тук“, каза гласът на високия. „Не се крий. Ние не сме ти врагове. Ако ни дадеш това, което търсим, може да излезеш жив.“
Андрей се отдръпна назад и усети с пръсти още една бележка, залепена от вътрешната страна на шкафа. Не я беше видял. Прочете я в полумрака.
„Има втори изход. Зад рафта с бурканите. Натисни тухлата с пукнатината.“
Някой беше мислил за всичко.
Андрей се завъртя, намери рафта, отмести бурканите, опипа тухлите. Една беше напукана. Натисна.
Стена изскърца и се отвори тясна пролука.
В същия миг светлина заля мазето. Фенер освети праха.
„Ето го“, каза Том.
Андрей се хвърли в пролуката и затвори стената зад себе си.
Чу ругатня. Чу как ръка удря по тухлите. Чу как човек диша тежко от ярост.
Андрей пълзеше в тясното тунелче, без да знае накъде води. Но знаеше едно.
Някой го искаше. Някой го беше чакал.
И истината, която държеше, можеше да го убие.
Глава четвърта
Тунелът излизаше в задната част на двора, зад купчина стари дъски и сухи клони. Андрей се изтърколи в калта, задъхан, с мръсни ръце и съкровище от документи в пазвата.
В двора светлината на фенера вече се движеше нервно. Том викаше, а високият му отговаряше с глас, който не допускаше възражения. От другата страна на оградата мина кола и за миг фаровете осветиха лицето на високия.
Андрей го видя ясно.
Не го познаваше лично. Но го беше виждал на снимки. В новините. В болничните коридори, на плакати за благотворителност, където усмивката прикрива алчността.
Максим.
Бизнесмен. Човек, който строи, купува, продава и се усмихва на камерите. Човек, който бе „спонсор“ на болницата, в която Андрей някога работеше.
Андрей усети как всичко се свързва като възел, който най сетне се стяга.
Максим беше там, защото тези папки го засягаха.
Защото в тях имаше нещо, което можеше да го събори.
Андрей се отдръпна към тъмнината зад къщата и се промъкна през пролука в оградата, която откри на пипане. Излезе на тясна пътека и тръгна бързо, без да гледа назад.
В джоба му телефонът вибрира. Странно. Нямаше карта. Но екранът светеше. Показваше входящо съобщение, което не би трябвало да съществува.
„Не бягай далеч. Те ще те търсят. Ела утре в читалището. Първи ред, третия стол. Ще видиш синя папка. Вземи я и не говори. Ирина.“
Ирина. Това име не му казваше нищо. Но начинът, по който беше написано, беше като заповед и като спасение едновременно.
Андрей продължи да върви, докато късните лампи на улицата не се разтвориха в мъглата. Намери място под навес, седна на студена пейка и отвори папката, която беше грабнал.
Вътре имаше копия на банкови преводи. Фактури. И договор.
Договор за „консултантски услуги“ между болницата и фирма, свързана с Максим. Подписът на директора беше там. И подписът на Кирил като свидетел.
Андрей стисна зъби. Кирил не просто го беше предал. Кирил беше част от схемата.
И тогава видя още нещо. Името на Лена в документа. Не като съпруга. Не като медицинска сестра. Като „външен координатор“.
Външен координатор на какво.
Ръцете му се разтрепериха. Беше изживял четири години с мисълта, че Лена е жертва. Че е плакала за него. Че е била принудена.
А ако не беше.
Ако се беше усмихвала на другата страна.
Андрей затвори папката и се загледа в тъмнината. В главата му прозвуча една фраза, която някога сам бе казвал на пациенти.
„Истината понякога боли повече от болестта.“
Сега беше негов ред.
На разсъмване той се върна към къщата, но не влезе. Стоеше на отсрещната страна и наблюдаваше. В двора нямаше никого. Портата беше леко открехната. Като капан, който те кани да се върнеш.
Андрей не се върна.
Тръгна към читалището.
И всеки негов удар на сърцето повтаряше едно и също.
Никой не знаеше колко време му остава, докато истината го настигне.
Глава пета
Читалището беше ниска сграда с тежки врати и мирис на прах, сцена и стари книги. Вътре беше хладно. Хората се движеха бавно, сякаш тук времето е по дебело.
Андрей влезе и се огледа. Седна на първия ред, третия стол. Чувстваше се глупаво, като в детска игра. Но не беше игра. Максим не играеше. Том не играеше. Те ловуваха.
До него, на стола, имаше синя папка.
Някой беше седял тук преди минута и я беше оставил нарочно. Никой не погледна към нея. Никой не се изненада.
Андрей я взе, без да бърза, и я пъхна под якето.
Излезе.
Навън го чакаше жена. Не беше млада, не беше стара. Очите ѝ бяха светли и остри. Косата ѝ беше прибрана стегнато. Стоеше с ръце в джобовете на палто, а позата ѝ издаваше човек, който се е научил да не показва страх.
„Ти си Андрей“, каза тя.
„Коя си ти.“
„Ирина. Адвокат.“
Андрей се усмихна горчиво.
„Адвокат. Прекрасно. Четири години адвокати ме гледаха като мръсотия и повтаряха, че доказателствата са ясни.“
Ирина не мигна.
„Доказателствата бяха ясни, защото някой ги беше подредил. Сега имаме шанс да ги разпилеем.“
„Защо ми помагаш.“
Ирина го погледна дълго.
„Защото преди две години брат ми умря. Не от болест. От нечия алчност. И когато започнах да ровя, стигнах до едно име. Максим. После стигнах до друго. Кирил. После видях твоята присъда. И си казах, че ако ти си виновен, светът е още по мръсен, отколкото мислех. А аз вече мисля доста лошо за света.“
Тя посочи папката, която той беше взел.
„Там има копия на дела, които никога не са стигали до съд. Има свидетелски показания, които са били оттеглени. Има един запис, който не е изчезнал. Но трябва да внимаваш. Максим има хора навсякъде. И не се колебае.“
„Видях го“, каза Андрей тихо. „Беше в двора на къщата.“
Ирина сви устни.
„Значи е разбрал, че си получил достъп. Това е лошо.“
„И добро“, отвърна Андрей. „Значи тези документи наистина значат нещо.“
Ирина кимна.
„Ще ти намеря място. Сигурно. Но ще трябва да слушаш. Без геройства. Ти си ценен не защото можеш да се биеш. Ценен си, защото си жив.“
Андрей почти се засмя. Жив. Смешна дума след колонията.
„Къде ще ме скриеш.“
Ирина се огледа, после посочи към пътя.
„Имам приятелка. Зоя. Живее наблизо, сама. Няма да пита. Има причина да мрази Максим. Ще останеш там, докато подготвим удар.“
„Удар“, повтори Андрей.
Тази дума не беше негова. Той беше хирург. Неговите удари бяха разрези, които спасяват.
Но понякога, за да спасиш, трябва да режеш по дълбоко.
Докато вървяха, Ирина каза нещо, което го накара да спре.
„Катя е жива. Родила е момиченце. И пита за теб.“
Андрей застина.
„Как…“
„Има хора, които знаят кога се случва чудо“, каза Ирина. „И Катя е в центъра на нещо голямо. Дори не подозираш колко голямо.“
Андрей усети как въздухът се сгъстява около него.
„Какво означава това.“
Ирина не отговори веднага. Само погледна напред и каза с онзи тон, който не допуска спор.
„Означава, че спасената жена не е просто спасена жена. И че портата на колонията не се е затворила зад теб. Тя се е отворила към война.“
Глава шеста
Къщата на Зоя беше малка, но подредена като крепост. Нямаше излишни вещи. Всичко беше на мястото си, сякаш хаосът е враг, който трябва да се държи отвън.
Зоя го посрещна без усмивка. Лицето ѝ беше сухо, очите ѝ бяха твърди.
„Ти си хирургът“, каза тя. „Този, дето го затвориха.“
Андрей не отрече.
„Ти си човекът, който спаси Катя“, продължи Зоя. „И който се осмели да влезе в бабината къща.“
Тонът ѝ беше като присъда и като уважение едновременно.
„Знам за тази къща повече, отколкото е здравословно“, каза Зоя. „И знам, че ако Максим се е завъртял около нея, значи вътре има нещо, което му пречи. А ако му пречи, значи е важно.“
Тя посочи към стая в дъното.
„Ще спиш там. Не пипай нищо мое. И не излизай нощем. Някои хора имат навика да минават и да гледат кой свети.“
Андрей кимна.
В стаята имаше легло, стол, маса и един рафт с книги. На стената висеше календар без дати, само със снимки на планини. Място, където човек може да диша.
Ирина седна на масата и отвори синята папка.
„Ще работим бързо“, каза тя. „Първо, трябва да възобновим делото ти. Второ, трябва да докажем, че Кирил е подправил медицинските документи. Трето, трябва да покажем връзката между него и Максим.“
„А Лена“, попита Андрей, без да може да сдържи гласа си.
Ирина вдигна очи.
„Лена е ключ. Или жертва, или съучастник. Но каквото и да е, тя знае много.“
Андрей затвори очи за миг. Лена. Гласът ѝ, смехът ѝ, ръцете ѝ по рамото му. А после празният апартамент, съдът, тишината. Беше живял с мисълта, че тя е изчезнала от страх.
„Къде е тя“, попита.
Ирина прелисти листовете.
„Живее добре. Някой плаща кредита ѝ за жилище. Доста голям кредит. И това не си ти.“
Тези думи бяха като студен душ. Кредит за жилище. Плащан от някой друг. Лена не беше просто оцелявала. Лена беше устроена.
Зоя изсумтя.
„Устроена е при Максим. Такива като него не дават без да вземат.“
Ирина кимна.
„Имаме още нещо. В папката има дело за имота на улица Речна. Номер четиринадесет. Имало е завещание, което е било оспорено. Има наследник. Млада жена. Катя.“
Андрей пребледня.
„Катя. Какво общо има тя с тази къща.“
„Бабата на Катя е живяла там“, каза Ирина. „Била е акушерка. Известна. Помагала е на много хора. И е знаела твърде много тайни. Когато е починала, оставила къщата на Катя. Но Максим е направил всичко възможно завещанието да бъде обявено за невалидно.“
„Защо“, прошепна Андрей.
Ирина сви пръсти върху лист.
„Защото бабата е оставила не само къща. Оставила е архив. Записи. Дневници. Неща, които могат да унищожат репутации. И които могат да свържат медицинската схема на Максим с други престъпления. Пране на пари. Подкупи. Фалшиви диагнози. И най важното, смъртта на хора, които не е трябвало да умират.“
Андрей почувства как гневът му се надига. Този гняв, който четири години бе държал заключен, за да не полудее.
„И Катя“, каза той. „Тя знае ли.“
„Не“, отвърна Ирина. „Катя е била държана далеч. Омъжена. Обградена. В контрол. Като птица в златна клетка.“
Зоя се намеси, гласът ѝ беше като камък.
„Мъжът ѝ е богат. И опасен. Не е оттук. Казват му Логан. Усмихва се и подарява играчки на децата, а после купува каквото поиска. И ако Катя е избягала, значи е бягала от него.“
Логан. Американско име, което тук звучеше като заплаха.
Андрей седна тежко.
Спасил бе Катя от потъваща кола. Мислеше, че това е най голямото. А се оказваше само началото.
Ирина затвори папката.
„Утре ще отидем в болницата. Не да работиш. Да видиш. Кирил още е там. И директорът. И хората на Максим. А ти ще бъдеш с мен. Като човек, който се е върнал от мъртвите.“
„Ще ме познаят“, каза Андрей.
„Нека“, отвърна Ирина. „Страхът понякога е полезен. Особено когато не знаят какво носиш в джоба си.“
Андрей погледна към флаш паметта, която беше скрил под дюшека.
Това малко парче пластмаса беше станало по тежко от присъдата му.
И той усещаше, че някой вече протяга ръце към него.
Глава седма
На следващия ден Андрей застана пред болницата и не можеше да диша. Не заради студа. Заради спомена.
Същата фасада. Същите стъпала. Същият мирис на дезинфекция, който се просмуква в дрехите и мислите. Но вътре не беше неговият дом. Беше мястото, където го бяха предали.
Ирина вървеше до него, уверена.
„Главата нагоре“, каза тя тихо. „Те обичат да виждат пречупени хора.“
Андрей стискаше в джоба си документ, който Ирина му беше дала. Временно разрешение да присъства като свидетел по нова проверка. Законно. Тънка хартийка срещу цяла мрежа от лъжи.
На входа ги спря охрана. Мъжът ги изгледа подозрително, после погледна името на Андрей и очите му се разшириха.
„Той…“
„Да“, каза Ирина. „Той. И ако имате проблем, говорете с прокуратурата. Аз ще се радвам.“
Охраната отстъпи.
Вътре коридорът беше шумен. Медицински сестри бързаха. Пациенти чакаха. Някой плачеше. Някой се караше. Животът си течеше, както винаги. Само Андрей беше спрял в миналото и се връщаше сега като сянка.
Когато завиха към отделението, от една стая излезе Кирил.
За миг времето се счупи.
Кирил беше по възрастен, но същата усмивка беше там. Усмивка на човек, който винаги е бил сигурен, че ще падне на краката си.
Очите му срещнаха Андрей.
Кирил пребледня. Усмивката замря на устните му, но Андрей не използва тази дума в мислите си. Усмивката просто изчезна. Както изчезват маските, когато се уплашиш.
„Ти…“, изрече Кирил.
Ирина се намеси.
„Добър ден, Кирил. Андрей е тук като свидетел. И като човек, който има право да задава въпроси.“
Кирил преглътна, после се опита да се овладее.
„Това е недоразумение“, каза той. „Не знам защо го връщате тук. Болницата не е цирк.“
„Болницата не е и банка за пране на пари“, отвърна Ирина спокойно.
Кирил се засмя нервно.
„С какво ще ме обвините. С твърдения. С фантазии.“
Андрей пристъпи към него. Бавно. Без да вика. Без да заплашва. Само с поглед.
„Помниш ли онази нощ“, попита тихо. „Нощта, в която подписа протокола. Нощта, в която ме накара да поема вината, защото ти беше по полезен за Максим, отколкото аз.“
Кирил се дръпна като от удар.
„Не знам за какво говориш.“
Ирина отвори папка и извади лист.
„Тогава да ти припомня. Това е копие от договор за консултации. Подписан от теб. Свидетелствал си за преводи към фирма, която е свързана с Максим. Има и други документи. Но най важното е, че имаме свидетел.“
Кирил се вцепени.
„Какъв свидетел.“
Ирина се усмихна тънко.
„Лена.“
Името падна като камък.
Андрей не помръдна, но вътре в него нещо се разкъса.
Кирил се опита да се усмихне, но не успя.
„Лена няма да говори“, прошепна той.
Ирина наклони глава.
„Няма да говори, ако се страхува. А страхът е въпрос на това кой държи по голяма заплаха.“
Кирил стисна челюстта си.
„Ще съжалявате“, изрече.
„Това го казват хора, които вече са закъснели“, отвърна Ирина.
В този момент една млада жена се приближи до тях. Беше с раница, с уморени очи и бадж на стажант.
„Извинете“, каза тя, „търся адвокат Ирина. Казаха ми, че сте тук.“
Ирина се обърна.
„Да. Ти си Мария.“
Момичето кимна. Гласът ѝ беше тих, но отчаян.
„Не знам към кого да се обърна. Имам кредит за жилище. Подписах, защото ми обещаха работа след университета. Но сега… сега ме притискат да подпиша нещо друго. И казаха, че ако не го направя, ще ме изхвърлят от университета.“
Андрей усети как светът се разширява. Това не беше само неговата история. Това беше мрежа, която хваща всеки, който има слабост. Кредит. Мечта. Страх.
Ирина погледна Мария строго.
„Кой ти го каза.“
Мария погледна към Кирил, без да го посочи, и прошепна:
„Те. Хората на Максим. Чрез Кирил.“
Кирил се отдръпна, сякаш Мария го беше ударила.
Андрей гледаше момичето и виждаше себе си. Млад, вярващ, че работата и честността стигат. Че никой няма да те смачка, ако си полезен.
А после се сети за портата. За звука. За четирите години.
„Мария“, каза той спокойно, „не подписвай нищо. Нищо. Дори да ти обещаят спасение.“
Мария го погледна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Вие сте…“
„Да“, каза Андрей. „Аз съм онзи, за когото всички казаха, че е виновен. И съм още тук. Това значи, че има шанс.“
Ирина сложи ръка на рамото на Мария.
„Ела с нас“, каза тя. „Имаме работа. И имаме да съборим няколко души от високо.“
Кирил остана зад тях, неподвижен.
Но когато Андрей се обърна за миг, видя нещо в очите му.
Не вина. Не срам.
Страх.
И този страх означаваше, че Кирил крие нещо по голямо от договори.
Нещо, за което може би дори Максим не знае.
Андрей усети как студът пълзи по гърба му.
Войната беше започнала.
И вече имаше невинни в средата.
Глава осма
Същата вечер Ирина ги събра в къщата на Зоя. Мария седеше на края на стола, като човек, който очаква да бъде наказан. Зоя ѝ подаде чай без думи. Андрей гледаше в огъня на печката и мислеше за Катя и за бебето, което беше поело първата си глътка въздух в неговите ръце.
Ирина разстла документите на масата.
„Мария донесе нещо важно“, каза тя.
Мария извади от раницата си смачкан плик.
„Дадоха ми го да подпиша“, прошепна. „Казаха, че е формалност. Но аз… аз го прочетох. И видях, че е заем. Нов заем. Огромен. На мое име. За фирма, която не познавам.“
Ирина взе листовете и прочете. Очите ѝ станаха студени.
„Това е класика“, каза тя. „Вкарват те в дълг, после те държат за гърлото. И ако не слушаш, ти взимат всичко. Дори мечтата ти.“
Зоя изсумтя.
„И после се чудят защо хората мразят богатите.“
Ирина погледна Андрей.
„Това е начинът, по който Максим си прави армия. С кредити. С обещания. С кариери. И Кирил е неговият човек вътре.“
Андрей стисна юмруци.
„Какво още има в папките.“
Ирина извади флаш паметта, която Андрей беше донесъл, и я сложи на масата, сякаш е оръжие.
„Това трябва да се отвори на безопасно място“, каза тя. „Но аз имам човек. Емил.“
„Кой е Емил“, попита Андрей.
„Специалист по компютърна сигурност“, отвърна Ирина. „Не обича Максим. И Максим не знае, че съществува.“
Зоя се засмя сухо.
„Максим мисли, че знае всичко.“
„Точно затова ще го ударим“, каза Ирина.
Тя се наведе към Андрей.
„Но има условие. Утре Катя идва. Иска да те види. Иска да ти благодари. Но с нея идва и Логан.“
Андрей усети как нещо се стяга в гърдите му.
„Защо ще го доведе.“
„Не го довежда“, поправи го Ирина. „Той я следи. И е бесен. Някой е платил частна охрана, която да я пази, но реално я държи. Катя е в ситуация, в която всяка благодарност е риск.“
Мария прошепна:
„Логан… той ли е американецът, който купува земи.“
Ирина кимна.
„Да. И работи с Максим. Партньорство. Едните имат местните връзки, другите имат парите. И ако Катя е наследник на къщата, това значи, че тя е ключ към земята и към архива. И двамата го искат.“
Андрей стана.
„Значи катастрофата…“
„Не знаем дали е била случайна“, каза Ирина. „Но знаем, че Катя е бягала. И че след раждането ѝ се е случило нещо. Тя е подписала документи в болницата, които не е разбрала. И някой е направил така, че тя да изглежда нестабилна.“
Зоя удари с пръсти по масата.
„Ще я обявят за луда. Това е стар номер. После взимат детето.“
Мария пребледня.
„Могат ли.“
Ирина я погледна сериозно.
„Ако им позволим. Да.“
Андрей усети как в него се надига онова чувство, което бе позабравил. Отговорност. Не към себе си. Към другите.
„Катя ми даде адрес“, каза той. „Каза, че ако нямам къде да отида, да тръгна натам. Това беше милост. А сега виждам, че е било и зов.“
Ирина кимна.
„Тя не го е осъзнавала. Но баба ѝ е. Бабата е знаела кой си. Знаела е какво са ти направили. И е оставила за теб нещо.“
Андрей се наведе към кутията, която беше донесъл от къщата.
„Бележката в кутията“, прошепна той. „Пише, че не съм сам.“
Зоя го погледна странно.
„Може би не си“, каза тя. „Но помни. Когато се биеш с богати хора, не се биеш само с тях. Биеш се с техните страхове. И те са безкрайни.“
Ирина затвори папките.
„Утре е важен ден. Катя ще дойде. Логан ще е наблизо. Максим ще разбере, че се движим. И Кирил ще направи ход.“
Андрей погледна огъня.
Нещо вътре в него беше решило.
Този път няма да бяга.
Този път ще реже до истината.
Глава девета
Катя пристигна сутринта. Не сама.
До колата ѝ стояха двама мъже с еднакви якета и еднакви лица. Лица на охрана. До тях имаше трети мъж. Висок. С безупречно палто, скъп часовник, спокойни очи. Усмивката му беше вежлива и празна.
Логан.
Катя слезе бавно, сякаш всяка стъпка е проверка. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ горяха. В ръцете си държеше кошче с бебе, завито плътно.
Когато видя Андрей, тя замръзна. После очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Ти… ти си жив“, прошепна.
Андрей не знаеше какво да каже. Само кимна.
Катя пристъпи и без да пита, хвана ръката му. Пръстите ѝ бяха студени.
„Спаси ни“, каза тя тихо. „И не само от водата. Спаси ни… от нещо, което още не мога да назова.“
Логан се приближи с усмивка.
„Андрей“, произнесе името му като човек, който е научил думата предварително. „Впечатляващо. Трябва да ти благодаря. Катя ми разказа. Това е… изключителна история.“
„История“, повтори Андрей. „За вас може би.“
Логан не се обиди. Само леко наклони глава.
„За мен е благодарност. И предложение. Катя ми каза за къщата. За улица Речна. Номер четиринадесет. И за ключа.“
Катя се стегна.
„Логан, не…“
Той я прекъсна с мек глас.
„Скъпа, не се притеснявай. Просто искам да помогна. Тази къща е стара. Опасна. Имаш малко дете. Няма да те оставя да се занимаваш с това. Ще купим имота. Ще продадем на човек, който може да го поддържа. И ще приключим.“
Ирина излезе на прага на къщата на Зоя.
„Какво ще купите“, попита тя.
Логан я погледна, усмивката му остана.
„Вие трябва да сте адвокат Ирина. Чувал съм за вас. Казват, че сте упорита.“
„Казват и други неща“, отвърна Ирина. „Но днес не сме тук за слухове. Имотът на Катя не се продава.“
Логан се усмихна по широко.
„Всичко се продава.“
Тази фраза падна между тях като камък.
Катя пребледня и притисна кошчето с бебето.
„Не“, каза тя тихо. „Не всичко.“
Логан я погледна за миг. В очите му проблесна нещо. Не любов. Контрол.
„Катя“, каза той спокойно, „ти не си добре след раждането. Лекарите казаха, че си в риск. Не искам да се натоварваш.“
Андрей усети как в него се надига ярост.
„Кои лекари“, попита той.
Логан го погледна с любезно презрение.
„Лекарите, които работят. Не тези, които са били… временно извън системата.“
Ирина направи крачка напред.
„Това беше заплаха ли.“
Логан повдигна вежди.
„Това беше реалност.“
Той махна с ръка и единият от охраната подаде папка на Катя.
„Скъпа, подпиши. Това е за твое спокойствие. За бъдещето на детето.“
Катя погледна папката и ръцете ѝ се разтрепериха.
„Не знам какво е това.“
„Рутинни неща“, каза Логан. „Уреждане на имоти. Пълномощно. Просто подпиши.“
Андрей видя как Катя се колебае. Видя я така, както беше край реката. Уплашена, но жива.
Той пристъпи.
„Катя“, каза тихо. „Не подписвай. Не подписвай нищо, което не разбираш. Никога.“
Логан се усмихна.
„Ти пак се правиш на спасител.“
„Не“, отвърна Андрей. „Този път се правя на човек.“
Катя вдигна глава. Погледна Логан. После погледна Ирина. После погледна Андрей.
И тогава, бавно, подаде папката обратно на охраната.
„Няма да подпиша“, каза тя.
Логан не повиши тон. Не извика. Само усмивката му се промени. Стана тънка.
„Добре“, каза той. „Тогава ще се погрижим по друг начин.“
Той направи знак на охраната.
„Връщаме се. Катя, вземи детето.“
Катя се вцепени.
„Не“, прошепна тя. „Не ме карай.“
Логан я погледна, сякаш говори на непослушно дете.
„Не те карам. Аз решавам.“
И в този миг Андрей видя в очите на Катя паника, която не беше от болка. Беше от плен.
Той се обърна към Ирина.
„Сега“, прошепна.
Ирина вече държеше телефона си.
„Здравейте“, каза тя ясно, така че всички да чуят. „Обаждам се да подам сигнал за опит за принуда и незаконно отнемане на дете. Да. Имам свидетели. Да. Имена. Да. Стоим на място.“
Логан замръзна за част от секунда. После се засмя.
„Сигналите са за бедните“, каза той спокойно. „Не за мен.“
Ирина го гледаше без страх.
„Законът е за всички“, каза тя. „Понякога просто трябва някой да го напомни.“
Логан направи крачка назад.
„Ще видим“, прошепна.
Той се качи в колата, но преди да затвори вратата, погледна Андрей.
„Ти си грешка, която трябва да бъде поправена“, каза тихо.
И колата потегли.
Катя остана, трепереща, с бебето в ръцете си.
Андрей погледна бебето. То спеше спокойно, сякаш светът не е опасен.
„Как се казва“, попита той.
Катя преглътна.
„Соня“, прошепна. „Като баба.“
И тогава, като че ли думата отключи нещо, Катя прошепна още едно изречение, което промени всичко.
„Баба ми казваше, че ако някога срещна човек с ръце на хирург и очи на уморен вълк, да му кажа за тухлата. Защото той ще разбере какво да направи.“
Андрей пребледня.
„Тя е знаела“, прошепна.
„Да“, каза Катя. „И аз трябва да ти кажа нещо. Нещо, което никой не ми каза, докато не родих.“
Катя се огледа, сякаш се страхуваше от стените.
Ирина пристъпи по близо.
„Кажи“, каза тя.
Катя затвори очи за миг, после ги отвори и прошепна:
„Логан не е бащата.“
Тишината падна тежко.
Андрей усети как напрежението се сгъстява като буря.
И знаеше, че това признание няма да остане тайна дълго.
Защото хора като Логан не губят контрол без да разрушат всичко наоколо.
Глава десета
„Кой е бащата“, попита Ирина, без да губи време.
Катя сведе глава.
„Не мога да кажа“, прошепна. „Ако го кажа, ще го унищожат. А може би ще унищожат и мен.“
Зоя се появи на прага, мръсна престилка, ръце на кръста.
„Те и без това ще се опитат“, каза тя. „Поне го кажи, за да знаем откъде идва ударът.“
Катя преглътна.
„Той беше човек, който работеше за Логан“, каза тихо. „Човек, който изглеждаше добър. Който ме гледаше като човек, не като вещ. Каза, че ще ми помогне да избягам. После изчезна.“
Андрей усети как в него се надига подозрение. В такива истории „добрият човек“ често е капан.
„Името“, настоя Ирина.
Катя затвори очи.
„Джон“, прошепна тя.
Американско име, изречено като грях.
Ирина кимна, сякаш го очакваше.
„Джон е адвокатът на Логан“, каза тя. „И ако това е вярно, значи Логан има не само лична причина да те унищожи. Има и публична. Репутация. Партньорства. Схеми.“
Катя притисна Соня към гърдите си.
„Той ще ми вземе детето“, каза тя. „Ще каже, че съм нестабилна. Ще каже, че съм опасна. И че Андрей е престъпник, който ме е манипулирал.“
Андрей се вцепени.
„Ще използва мен.“
Ирина го погледна.
„Точно така. Затова трябва да изпреварим. Трябва да имаме доказателства. За принудата. За документите. За схемите. За връзката между Логан и Максим.“
Мария прошепна, като че ли говори на себе си:
„Всичко е свързано. Кредитите, документите, болницата, къщата.“
Зоя кимна.
„Свързано е, защото едни и същи ръце дърпат конците. Само че понякога конците се късат.“
Ирина се обърна към Катя.
„Ще останеш тук“, каза тя. „Соня също. Ще подадем молба за защита. И ще изискаме медицинските ти документи. Ако са фалшифицирани, това е престъпление.“
Катя пребледня.
„Кирил…“, прошепна тя. „Кирил беше в болницата, когато ме приемаха след катастрофата. Той подписваше. Той ми говореше. Казваше, че е за мое добро. А после… после се събудих и беше дошъл Логан.“
Андрей усети как гневът му се изостря.
„Кирил пак.“
„Кирил винаги“, каза Ирина.
Тя се наведе над масата и посочи флаш паметта.
„А сега идва Емил.“
Вечерта, когато навън мъглата се сгъсти, на вратата се почука три пъти. Зоя отвори и влезе мъж с качулка, слаб, с бързи очи.
„Емил“, каза Ирина.
Емил кимна и без поздрав седна на масата, извади лаптоп и свърза флаш паметта.
„Надявам се да е интересно“, каза той. „Рискувах.“
„Ще е“, отвърна Ирина.
Емил натисна няколко клавиша. Екранът светна. Появиха се папки. Файлове. Дати.
После Емил замръзна.
„Това… това е по голямо“, прошепна той.
Андрей се наведе.
На екрана имаше видео. Видеото започна с тъмен коридор в болница. После камерата се приближи до врата. Чу се глас.
Гласът на Максим.
„Кирил, направи го така, че да изглежда като грешка на Андрей. Той е прекалено честен. Честните са проблем.“
Чу се друг глас. Кирил.
„А ако се усети.“
„Няма да се усети“, каза Максим. „Ще му дадем вина. А вината е като камък. Когато ти я сложат на гърба, сам се прегърбваш.“
Андрей почувства как въздухът се изтръгва от гърдите му.
Това беше признание. Това беше всичко.
Емил продължи да гледа, а лицето му ставаше все по бледо.
„Има още“, каза той тихо. „Има списък. С хора. Има преводи. Има записи на разговори. Има…“
Той спря. Пръстите му трепереха.
„Има и нещо за Катя.“
Катя се вцепени.
„Какво“, прошепна тя.
Емил отвори друг файл. Документ. Списък с имена.
На него, сред редове с суми и проценти, стоеше едно име.
Катя.
До него имаше бележка.
„Наследник. Контрол чрез брак. Детето да бъде признато от Логан. Ако не, план Б.“
Ирина стисна зъби.
„План Б“, повтори тя.
Зоя прошепна:
„Това значи отнемане.“
Андрей се изправи.
„Няма да го допусна“, каза тихо.
Ирина го погледна строго.
„Ще го допуснеш, ако се хвърлиш без план. Трябва да действаме умно.“
Емил затвори лаптопа и погледна всички.
„С това можем да ги ударим“, каза той. „Но ако го пуснем, те ще отвърнат. Много жестоко. Трябва да имаме защита. Трябва да имаме съд. Трябва да имаме медии. Трябва да имаме хора, които не могат да бъдат купени.“
Ирина кимна.
„Имам един съдия“, каза тя. „Стар. Уморен. Но честен. И имам един журналист. Не е богат. Затова е опасен за тях.“
Андрей погледна Катя и Соня.
„И имаме причина“, каза той.
Катя прошепна, сякаш се моли:
„Само да остане детето при мен.“
Ирина сложи ръка върху нейната.
„Ще остане“, каза тя. „Но утре ще бъде най трудният ден.“
Андрей погледна към прозореца. В тъмнината, далеч, сякаш се движеше фар.
Някой минаваше бавно. Гледаше.
И Андрей знаеше.
Те вече бяха разбрали, че истината се е събудила.
Глава единадесета
На сутринта дворът беше тих. Твърде тих. Зоя излезе първа, огледа улицата и се върна с лице като камък.
„Има кола на ъгъла“, каза тя. „Стои там от тъмно.“
Ирина не се изненада.
„Очаквано. Те искат да видят кой влиза и кой излиза.“
Мария се сви.
„Ами ако…“
„Ако дойдат“, каза Андрей, „няма да се крия. Не този път.“
Ирина го погледна остро.
„Ще правиш каквото ти кажа.“
Андрей кимна, макар в него да гореше желание да излезе и да счупи нещо. Да изкрещи. Да се освободи от четирите години.
Но Ирина беше права. Със сила срещу пари не се печели. Печели се с доказателства.
Ирина подаде на Емил малка флаш памет.
„Копие“, каза тя. „Ако ни вземат оригинала, копието ще остане.“
Емил кимна.
„Ще го скрия“, каза той. „На място, което никой няма да намери.“
Катя седеше с Соня, люлееше я леко, а в очите ѝ имаше нещо като решимост, родена от страх.
„Логан ще дойде“, каза тя.
„Ще дойде“, потвърди Ирина. „Но този път ще го посрещнем подготвени.“
Те тръгнаха към сградата, където трябваше да подадат молбите и документите. Не беше съд, но беше първата стъпка. Ирина каза, че понякога първата стъпка е най опасна, защото тогава врагът разбира, че не си играеш.
Пред входа стояха двама мъже в костюми. Единият беше непознат. Другият беше Кирил.
Кирил ги гледаше със спокойствие, което беше престорено.
„Ирина“, каза той. „Не прави глупости.“
Ирина се усмихна.
„Кирил, глупост беше да мислиш, че никой няма да те запише.“
Кирил се стегна.
„Нямате нищо.“
Ирина вдигна папка.
„Имаме повече, отколкото предполагаш.“
В този момент зад тях се чу звук от приближаваща кола. Черна, лъскава. Логан слезе, бавно, с онази усмивка, която прави заплахата да изглежда като любезност.
„Катя“, каза той, сякаш се радва. „Ето те. Търся те от вчера.“
Катя се дръпна назад.
„Не ме докосвай“, прошепна тя.
Логан погледна Андрей.
„Ти си причината за това“, каза тихо. „Ти я настройваш.“
„Аз я питам дали разбира какво подписва“, отвърна Андрей. „Това не е настройване. Това е уважение.“
Логан се засмя.
„Уважение“, повтори той. „Хора като теб говорят за уважение, защото нямат сила.“
Андрей го гледаше право в очите.
„Сила е да държиш човек в страх“, каза той. „Или сила е да го пуснеш.“
Логан приближи още една крачка.
„Аз не пускам“, прошепна.
Той направи знак на Кирил. Кирил извади документ и го подаде на Ирина.
„Съдебно разпореждане“, каза Кирил. „Временно попечителство на бащата до изясняване на психическото състояние на майката.“
Катя издаде звук, който беше като счупване.
„Не“, прошепна.
Логан протегна ръце към кошчето.
И тогава Ирина каза спокойно, ясно, силно:
„Възразявам. Разпореждането е издадено по фалшиво медицинско становище. Имаме доказателства за подправка. Имаме запис. Имаме свидетели. И ако се опитате да вземете детето сега, това ще бъде отвличане.“
Логан замръзна за миг. Кирил пребледня.
„Какъв запис“, прошепна Кирил.
Ирина погледна Логан.
„Запис, който показва как хората ти работят“, каза тя. „И как Максим работи. И как Кирил подписва. Всичко.“
Логан се усмихна, но усмивката беше твърда.
„Блъф“, каза той.
Емил пристъпи напред, държейки телефон.
„Не е блъф“, каза той. „И вече е изпратено на няколко места. Ако нещо се случи с нас, записът ще излезе.“
Логан погледна Емил, сякаш го вижда за първи път. После погледна Ирина.
„Опасна си“, каза той тихо.
Ирина не отстъпи.
„Опасна е истината“, отвърна тя.
За миг всички стояха неподвижни. Хората около тях започнаха да се спират и да гледат. Някой извади телефон. Някой прошепна името на Логан. Някой каза „това е онзи бизнесмен“.
Логан усети погледите. А хора като него не обичат да бъдат гледани. Те обичат да бъдат следвани.
„Катя“, каза той с по мек глас. „Ела. Нека говорим насаме. За Соня. За бъдещето.“
Катя вдигна глава, очите ѝ бяха мокри, но твърди.
„Моето бъдеще не е твое“, каза тя.
Логан се усмихна за последен път.
„Добре“, каза. „Тогава ще говорим по друг начин.“
Той се обърна и тръгна. Кирил го последва, но преди да се отдалечи, погледна Андрей и прошепна, почти без звук:
„Ти не знаеш най лошото.“
Андрей усети как стомахът му се свива.
Най лошото.
Кое беше най лошото. Че го затвориха. Че Лена може би е била част от това. Че Катя е в капан. Че Соня може да бъде взета.
Не. Очевидно имаше още.
И Андрей се страхуваше от това „още“.
Но нямаше връщане.
В този ден те подадоха документите. Получиха временна защита за Катя и детето. Малка победа.
А вечерта, когато се върнаха при Зоя, на масата ги чакаше плик без подател.
Вътре имаше снимка.
Лена, усмихната, държеше чашка кафе. До нея стоеше Максим. А зад тях, като сянка, стоеше Кирил.
На гърба на снимката имаше написано само едно изречение.
„Искаш ли да я видиш. Ела сам.“
Андрей пребледня.
Ирина го погледна.
„Не“, каза тя веднага.
„Това е капан“, добави Зоя.
Катя прошепна:
„Те ще те убият.“
Андрей държеше снимката и усещаше как миналото го дърпа като въже към пропаст.
Но в същото време в него имаше нещо друго. Не любопитство. Не слабост.
Отговор.
„Трябва да я видя“, каза той тихо. „Не заради тях. Заради себе си. Заради истината.“
Ирина стисна устни.
„Ако тръгнеш сам, ще умреш.“
Андрей вдигна поглед.
„Тогава няма да тръгна сам“, каза той.
И в този миг всички разбраха.
Следващият ход щеше да бъде най опасният.
Защото щеше да ги изведе от документите и да ги вкара в живата лъжа.
Лъжа, която има лице.
Лице, което Андрей някога е обичал.
Глава дванадесета
Срещата беше насрочена за следващата вечер. Мястото беше изоставен склад в края на индустриална зона. Не беше град. Не беше село. Беше без име, както без име бяха много престъпления. Само бетон, ръжда и тишина.
„Ще отидем“, каза Ирина. „Но по наш начин.“
Емил донесе малка камера, която можеше да се скрие в копче. Зоя намери стар фенер и някаква метална пръчка, която нарече „убеждение“. Мария настоя да дойде, въпреки страха.
„Ако оставя всичко на вас, пак ще ме превърнат в жертва“, каза тя. „Аз не искам повече да съм жертва.“
Катя остана с Соня при Зояна съседка, която никой не познаваше и никой не би заподозрял. Катя плака, когато Андрей тръгваше.
„Ако не се върнеш“, прошепна тя, „няма да си простя.“
Андрей я погледна.
„Ще се върна“, каза той. „Защото вече имам причина.“
Когато стигнаха до склада, Ирина спря колата по далеч и всички тръгнаха пеша. Дишането им се виждаше в студения въздух.
Вътре беше тъмно. Само една лампа светеше в средата, като сцена.
Под лампата стоеше Лена.
Андрей замръзна.
Тя беше същата и различна. Косата ѝ беше по къса. Лицето ѝ беше по гладко, сякаш някой бе изгладил годините с пари. Очите ѝ обаче бяха същите. И в тях имаше умора, която не може да се купи.
„Андрей“, прошепна тя.
Гласът ѝ го удари като спомен.
Той направи крачка напред, но Ирина го хвана за ръкава и го дръпна назад.
„Не приближавай“, прошепна тя. „Гледай.“
Лена погледна към тъмнината зад Андрей.
„Знам, че не си сам“, каза тя тихо. „Винаги беше такъв. Винаги събираше хора около себе си.“
„Защо си тук“, попита Андрей. Гласът му беше сух.
Лена преглътна.
„За да ти кажа истината.“
От сенките излезе Максим.
Усмивката му беше същата като на плакатите. Усмивка, която обещава „добро“, докато държи нож.
„Андрей“, каза той. „Ти си упорит. Това е почти възхитително.“
Андрей не отговори.
Максим разтвори ръце.
„Съжалявам за миналото“, каза той. „Понякога се случват неща. Понякога системата смачква някого, за да оцелее.“
„Ти не си система“, каза Андрей. „Ти си човек.“
Максим се засмя.
„Човек, който строи болници“, каза той. „Човек, който дава работа. Човек, който помага на бедните.“
Зоя прошепна в тъмнината:
„И който ги прави още по бедни.“
Максим не я чу, или се престори, че не чува.
„Ще бъда откровен“, продължи той. „Ти имаш нещо мое. Дай ми го. Аз ще ти дам нещо твое.“
Той посочи към Лена.
„Тя.“
Андрей почувства как в него се надига гадене.
„Лена не е вещ“, каза той.
Максим повдигна вежди.
„Всичко е вещ“, каза спокойно. „Въпросът е кой плаща.“
Лена затвори очи.
„Не говори така“, прошепна тя.
Максим я погледна, усмивката му се стегна.
„Ти мълчи“, каза той тихо. „Ти си тук, защото ти позволих.“
Андрей видя как Лена трепна. Видя страх. Истински страх.
И тогава разбра. Лена не беше свободна. Лена беше добре облечена клетка.
„Лена“, каза Андрей тихо, „кажи ми. Ти ли…“
Лена отвори очи и от тях потекоха сълзи.
„Не исках“, прошепна тя. „Кирил ми каза, че ако не подпиша, ще те убият. Че ако подпиша, ще те пратят в затвор, но ще си жив. Аз… аз мислех, че ще излезеш. Мислех, че ще…“
„Четири години“, каза Андрей.
Лена се сви.
„Те удължиха“, прошепна тя. „Максим се ядоса, че ти не се пречупи. Кирил каза, че още имаш приятели. И… и те решиха, че трябва да останеш там по дълго.“
Андрей затвори очи. Това болеше повече от всичко. Не защото Лена беше виновна. А защото тя беше слабостта, която бяха използвали.
Ирина пристъпи напред.
„Максим“, каза тя, „имаме запис. Имаме доказателства. Сега се опитваш да изнудваш свидетел. Това е прекрасно за делото.“
Максим се засмя.
„Дело“, повтори той. „Ти мислиш, че съдът ще ме докосне. Момиче, съдът се храни от моите пари.“
Ирина го погледна ледено.
„Не този път“, каза тя. „Защото този път хората гледат.“
Емил активира камерата. Малката светлинка на устройството беше почти невидима, но Максим сякаш я усети. Погледът му се стесни.
„Емил“, каза Максим бавно. „Разбирам. Значи и ти си тук.“
Емил пребледня.
„Той ме познава“, прошепна.
Зоя стисна металната пръчка.
„Естествено, че те познава“, прошепна тя. „Той има списъци.“
Максим направи знак с ръка.
От сенките излязоха двама мъже. После още двама. После Том.
Том се усмихваше.
„Здравей, Андрей“, каза той. „Пак се измъкна.“
Ирина прошепна:
„Назад. Сега.“
Но беше късно. Те бяха обкръжени.
Максим се приближи към Андрей.
„Дай ми флаш паметта“, каза той тихо. „И ще си тръгнете живи. Дори ще ти дам работа. Имам нужда от хирург. Ти си добър. Можеш да бъдеш полезен.“
Андрей го гледаше право в очите.
„Не“, каза той.
Максим въздъхна, сякаш му е досадно.
„Тогава ще загубиш“, прошепна.
И в този миг Лена извика:
„Не го пипай.“
Максим я погледна, сякаш тя е прашинка.
„Лена“, каза той, „ти си тук, за да го убедиш.“
Лена пристъпи към Андрей. Очите ѝ бяха мокри.
„Андрей“, прошепна, „дай му каквото иска. Моля те. Те ще те убият. Те ще убият всички.“
Андрей погледна Лена. После погледна Ирина. После погледна Том.
И тогава каза нещо, което изненада всички.
„Добре“, каза той. „Ще ви дам.“
Максим се усмихна.
„Умно.“
Андрей извади от джоба си малка флаш памет и я подаде.
Максим я взе и я погледна като победител.
„Ето“, каза Андрей тихо. „Сега пусни Лена. Пусни всички.“
Максим кимна на Том.
„Пуснете ги“, каза той. „Аз съм честен човек.“
Том се засмя.
И в същия миг, докато всички се отпускаха за частица секунда, Ирина извика:
„Сега.“
От входа на склада се чу шум. Гласове. Силни. Команди.
Някой беше дошъл. Не случайно. Не по молба. По сигнал.
Мария стоеше в тъмнината и държеше телефона си. Очите ѝ бяха широко отворени.
„Аз се обадих“, прошепна тя. „Още като влязохме. Не исках да рискувам.“
Максим пребледня. Усмивката му изчезна.
„Ти малка…“, изрече той.
Ирина се усмихна.
„Малките понякога свалят големите“, каза тя.
Настъпи хаос. Том се хвърли към вратата. Хората на Максим се опитаха да излязат, но вече беше късно. Вътре нахлуха служители, които не изглеждаха купени. Очите им бяха твърди. Командите им бяха ясни.
Максим се опита да се отдръпне, но Андрей го хвана за ръкава.
„Четири години“, прошепна Андрей. „Сега е твой ред да чуеш металния звук.“
Максим го погледна с омраза.
„Ти си никой“, изрече.
Андрей се усмихна, за първи път истински.
„Аз съм човек“, каза той. „И това е достатъчно.“
Лена стоеше встрани, трепереща, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Когато Андрей се обърна към нея, тя прошепна:
„Прости ми.“
Андрей не каза „да“ и не каза „не“. Само каза тихо:
„Истината не се прощава. Истината се преживява.“
Ирина го дръпна към изхода.
„Тръгвай“, каза тя. „Преди Логан да се намеси. Максим е само едната глава. Другата е по опасна.“
Андрей се обърна назад.
Максим беше задържан. Том се съпротивляваше. Кирил не беше там. Кирил не беше дошъл. Кирил беше избрал да стои далеч.
И това означаваше, че Кирил има свой план.
План, който още не бяха видели.
Когато излязоха навън, студът ги удари в лицата. Но този път студът беше различен.
Беше студ на свобода.
Андрей бръкна в джоба си и усети нещо.
Истинската флаш памет беше там.
Флашта, която даде на Максим, беше копие. Примамка.
Ирина го погледна, сякаш е знаела.
„Ти не си загубил ума си в затвора“, каза тя тихо.
„Не“, отвърна Андрей. „Просто го научих да оцелява.“
Но в същия миг телефонът на Ирина иззвъня.
Тя вдигна. Слуша. Лицето ѝ стана бяло.
„Какво“, прошепна тя. „Кога.“
Затвори и погледна Андрей.
„Логан е взел Соня“, каза тя.
Катя е изчезнала.
И те имат адрес.
Улица Речна. Номер четиринадесет.
Андрей усети как светът се преобръща.
Максим беше паднал.
Но войната не беше свършила.
Тя едва започваше.
И този път залогът беше бебе.
Глава тринадесета
Къщата на улица Речна стоеше тъмна и мълчалива, сякаш знаеше, че ще стане арена. Когато Андрей, Ирина, Зоя, Емил и Мария пристигнаха, дворът беше празен. Но на прозорците светеше. Някой беше вътре.
„Той е там“, прошепна Ирина.
Зоя стисна пръчката, но този път Андрей я спря.
„Не с сила“, каза той. „Той чака да станем груби, за да ни направи виновни.“
Мария трепереше.
„А Катя“, прошепна.
„Ще я намерим“, каза Андрей.
Той отвори портата бавно. Нямаше охрана отвън. Това беше покана. Това беше капан, който не се крие, защото се смята за непобедим.
Влязоха. Стъпките им кънтяха.
Вътре, в дневната, стоеше Логан. В ръцете си държеше Соня, сякаш е трофей. Детето плачеше тихо, изморено. До него стоеше мъж с костюм. С очила. Спокойно лице.
Джон.
Катя беше на дивана. Ръцете ѝ бяха вързани. По бузата ѝ имаше следа от удар. Очите ѝ бяха пълни с ярост.
Когато видя Андрей, тя изстена.
„Не идвай“, прошепна.
Логан се усмихна.
„Ето го нашия герой“, каза той. „Дойде да спаси всички. Колко мило.“
Ирина пристъпи напред.
„Остави детето“, каза тя. „И освободи Катя. Имаш вече достатъчно проблеми.“
Логан се засмя.
„Проблеми“, повтори той. „Максим е проблем. Да. Но аз не съм Максим. Аз не съм местен. Аз имам други врати. Други съдилища. Други хора. Аз мога да си тръгна утре и вие ще си останете тук с вашата кал и вашите надежди.“
Джон го погледна и за миг в очите му мина сянка. Не одобрение. Срам. Или страх.
Катя извика:
„Джон, кажи му. Кажи му истината.“
Джон пребледня.
„Катя, не…“
Логан се обърна към него бавно.
„Джон“, каза тихо, „ти имаш една работа. Да мълчиш. Аз ти платих.“
Джон преглътна. Погледна Соня. Погледна Катя. Погледна Андрей.
И тогава каза нещо, което всички чакаха, но никой не вярваше, че ще чуе.
„Логан“, каза Джон, „спри.“
Логан се засмя.
„Моля.“
„Това дете не е твое“, каза Джон. Гласът му трепереше. „И ти знаеш. Ти само искаш контрол. Искаш наследството. Искаш къщата. Искаш архива.“
Логан замръзна. Усмивката му се изкриви.
„Ти ме предаваш“, прошепна той.
Джон се изправи по твърдо.
„Не“, каза. „Аз се спасявам. И се опитвам да спася Катя. И Соня.“
Логан притисна бебето по силно. Соня заплака.
Андрей направи крачка напред.
„Не я стискай“, каза тихо. „Тя не разбира. Тя само чувства страх.“
Логан погледна Андрей с омраза.
„Ти ми отне жена ми“, изсъска той.
Катя извика:
„Аз никога не съм била твоя.“
Логан се засмя рязко, почти истерично.
„Всичко, което имам, е мое“, каза той. „И ти си моя. И детето е мое. И тази къща е моя. И ще бъде моя.“
Ирина извади папка.
„Не“, каза тя. „Тази къща е на Катя. И тук има доказателства за престъпления. И вече не си сам. Сигналът е подаден. Камерите са тук. И ако направиш още една стъпка, ще те запомнят не като богат човек, а като човек, който отвлича бебе.“
Логан се засмя.
„Камери“, повтори той. „Смешно.“
Емил извади телефона си и го насочи към Логан. Светлинката на записа примигна.
„Вече се излъчва“, каза Емил. „На живо. Не можеш да го спреш.“
Логан за миг се поколеба. Погледна телефона. Погледна Джон. Погледна Катя.
В този миг Зоя се промъкна зад него, без никой да я види. Движеше се като човек, който е живял достатъчно, за да знае кога да мълчи и кога да удари.
Но не удари Логан.
Тя удари въжето на ръцете на Катя с малък нож, който извади изпод престилката си.
Катя освободи ръцете си. Скочи. Хвърли се към Логан.
Логан се дръпна и Соня почти се изплъзна. Андрей се хвърли напред и с движения на хирург, точни и бързи, пое бебето от ръцете на Логан в мига, в който то щеше да падне.
Соня се притисна към него и плачът ѝ стана по слаб.
Катя се хвърли към Логан, удари го с юмрук. Не силно. Но с всички години страх.
Логан се завъртя и извика. Джон го хвана за ръката.
„Спри“, каза Джон. „Приключи.“
Логан го погледна с омраза и изведнъж извади от джоба си малък предмет. Метал блесна.
Зоя изкрещя:
„Не.“
Ирина замръзна.
Андрей притисна Соня към гърдите си и направи крачка назад.
Логан държеше нож.
„Ако не е мое, няма да е ничие“, изсъска той.
Катя пребледня.
„Логан…“
Джон се хвърли към него, опита да хване ножа. Двамата се сборичкаха. Ножът се плъзна. Поряза ръката на Джон. Кръвта капна върху пода. Логан го блъсна.
„Предател“, изръмжа.
В този момент отвън се чу сирена. После още една. После звук от спирачки.
Логан се вцепени. Погледна към прозореца. Видя светлини. Видя хора.
Той се обърна към Андрей.
„Ти мислиш, че печелиш“, каза той тихо. „Но аз имам пари. Пак ще се върна.“
Андрей го гледаше спокойно.
„Не“, каза той. „Пари имаш. Но вече нямаш тишина. А без тишина престъпленията звучат много силно.“
Логан се отдръпна, опита да избяга към задния изход.
Но там стоеше Том.
Том беше влязъл без да го чуят. Усмивката му беше мрачна.
„Логан“, каза Том. „Максим падна. Сега ти ли ще паднеш. Или ще се договорим.“
Логан пребледня. За първи път той изглеждаше не като господар, а като човек, който разбира, че е само пешка.
„Том“, прошепна той.
Том се усмихна.
„Бизнесът е бизнес“, каза той.
И в същия миг служителите влязоха. Логан беше задържан. Том също. Джон седна на пода, държейки порязаната си ръка, и гледаше Соня с поглед, който беше смесица от вина и любов.
Катя се хвърли към Андрей и Соня. Прегърна детето, прегърна Андрей, после се отдръпна, сякаш се страхува да не го нарани.
„Ти пак…“, прошепна тя.
„Ти сама се спаси“, каза Андрей. „Аз само държах.“
Ирина стоеше встрани, изтощена, но с очи, които светеха от победа.
„Това е само началото“, каза тя. „Но вече имаме публичност. Имаме доказателства. Имаме признания. И имаме хора, които са готови да говорят.“
Зоя се засмя сухо.
„И имаме къща, която най сетне спря да бъде капан“, каза тя.
Мария стоеше до вратата и плачеше. Не от страх. От облекчение.
„Аз… аз ще завърша университета“, прошепна тя. „И няма да им подписвам живота.“
Андрей погледна всички и усети нещо, което не беше чувствал отдавна.
Не беше свобода.
Беше принадлежност.
Но войната още не беше свършила. Кирил беше още навън.
И Кирил беше човекът, който знае как да режe без да оставя следи.
Андрей погледна към мазето. Към шкафа. Към папките.
Истината беше излязла, но имаше още една част.
Най лошото, за което Кирил бе намекнал.
И Андрей знаеше, че трябва да го открие, преди Кирил да го използва.
Защото иначе всичко, което бяха постигнали, можеше да се срине за една нощ.
Глава четиринадесета
Кирил изчезна. Не от града, не от селото, защото не искаха имена. Изчезна от картата на познатото. Телефонът му мълчеше. Апартаментът му беше празен. В болницата казаха, че е в „отпуск“. Никой не вярваше.
Ирина беше подала искания, жалби, молби. Държавата се раздвижи. Когато един богат пада, други се преструват, че не го познават. Това беше законът на страха.
Максим беше задържан, но адвокатите му работеха като зъбни колела. Логан беше в ареста, но вече се говореше за гаранции, за връзки, за „международни контакти“.
Ирина не спеше. Мария помагаше с документи, учеше и едновременно се бореше, сякаш всяка страница е битка. Емил пазеше копията. Зоя пазеше къщата. Катя пазеше Соня и се опитваше да си върне живота.
Андрей най сетне държеше скалпел отново. Не в операционна. В кухненски чекмедже, за да почиства риба. Но усещането за инструмент го връщаше към себе си.
Една вечер, когато Катя приспиваше Соня, Андрей слезе в мазето. Сам. Трябваше да прочете всички папки. Трябваше да види всичко, което бабата бе оставила.
В шкафа намери дневник. Стар тефтер, с пожълтели страници. Писан беше с женски почерк. Почеркът на бабата.
Андрей го отвори и започна да чете. Записи за раждания. За тайни. За мъже, които идват нощем. За жени, които плачат и молят да не се казва.
И тогава видя дата. Година, която го удари в сърцето.
Записът беше кратък.
„Днес доведоха момиче. Лена. Бременна. Много уплашена. С нея беше Кирил. Кирил каза, че детето не трябва да съществува. Кирил каза, че Андрей не трябва да знае. Аз отказах да помогна на лъжа. Но те платиха. И доведоха друг човек. Момичето плака. Аз записвам, защото истината трябва да остане.“
Андрей пребледня. Ръцете му се разтрепериха.
Лена. Бременна. Детето не трябва да съществува. Андрей не трябва да знае.
В главата му изведнъж се подреди нещо. Пропуск. Празно място. Време, в което Лена изчезна за няколко месеца и каза, че е болна, че има проблеми, че не иска да говори.
Андрей седна на стълбите. Въздухът в мазето беше тежък, но не от влага. От истина.
Това беше най лошото.
Кирил не само го беше предал. Кирил беше отнел от него живот, за който той не е знаел.
Той се изправи и продължи да чете.
Следващите записи говореха за пари. За Максим. За Логан. За купени лекари. За „чистене“ на следи.
И накрая, на последната страница, имаше лист, залепен като тайна.
На листа беше написано:
„Андрей, ако дойдеш, знай, че имаш дете. Не знам дали е живо. Не знам къде е. Но знам, че Кирил се страхува от тази истина повече от всичко. Търси момиче, родено в нощта на буря. Търси белег на китката. Аз го видях. Аз го записвам.“
Андрей не можеше да диша.
Горе чу стъпки. Катя слезе по стълбите, тихо.
„Андрей“, прошепна тя. „Добре ли си.“
Той вдигна поглед. Очите му бяха мокри.
„Не“, каза тихо. „Но ще бъда. Просто… открих нещо.“
Катя се приближи и погледна дневника.
„Какво“, прошепна тя.
Андрей преглътна.
„Лена е била бременна“, каза. „От мен. Кирил… Кирил е направил така, че детето да изчезне. И никой да не ми каже.“
Катя пребледня.
„Това е… ужасно.“
Андрей кимна.
„И аз не знам дали това дете е живо“, каза той. „Но знам, че Кирил се страхува. И че ако го намерим, ще имаме още един удар.“
Катя гледаше Андрей, сякаш го вижда за първи път.
„Ти си преживял толкова много“, прошепна тя.
Андрей затвори дневника.
„И още не е свършило“, каза той.
Тази нощ Ирина слуша дълго, без да прекъсва. После каза тихо:
„Ще го намерим. Ако е живо, ще го намерим. И Кирил ще падне.“
„Как“, попита Андрей.
Ирина се усмихна тънко.
„Със същото, с което той те удари“, каза тя. „С документи. С връзки. И с хора, които няма да мълчат.“
Мария се намеси, плахо.
„Белег на китката“, прошепна тя. „Аз… аз имам белег на китката.“
Всички се обърнаха към нея.
Мария пребледня и бавно изтегли ръкава си. На китката ѝ имаше малък белег. Тънка линия, като от стара рана.
„Аз съм от дом“, прошепна тя. „Нямам родители. Никога не съм знаела откъде съм. Само знам, че съм родена в нощ, когато е имало буря. Така пише в документите ми. И… и имам този белег, откакто се помня.“
Андрей гледаше белега, сякаш гледа призрак.
„Мария“, прошепна той. „На колко си.“
„Двадесет и една“, прошепна тя.
Годините се подредиха. Времето. Изчезването на Лена. Дните, когато Андрей беше заслепен от работа, от доверие, от любов.
Андрей се хвана за масата, за да не падне.
„Това…“, започна Ирина, но гласът ѝ се разтрепери.
Зоя изсумтя.
„Ето ти истината“, каза тя тихо. „Животът обича да връща откраднатото.“
Мария плачеше.
„Не… това е невъзможно.“
Андрей пристъпи към нея. Ръцете му трепереха. Но очите му бяха нежни.
„Не знам“, каза той. „Не знам дали си моя дъщеря. Но знам, че ако има шанс, ще го проверя. И ако си… ако си… тогава ще ти кажа нещо, което никой не ти е казвал.“
Той преглътна.
„Че си желана. Че си била обичана, преди да се родиш. Че само лъжата е била по силна.“
Мария се разплака по силно.
Ирина гледаше това и за първи път изглеждаше без думи.
Андрей усети, че животът му се разкъсва и се събира наново.
И знаеше, че Кирил няма да им позволи.
Кирил ще удари.
Защото Кирил вече не криеше само корупция.
Кирил криеше дете.
И ако Мария беше това дете, тогава войната вече не беше за справедливост.
Беше за семейство.
За кръв.
За истината, която никой не може да купи.