Поръчах си сандвич с кюфте на семейната вечеря и усетих как снаха ми Яна се изнерви още преди да стигне до масата. Тя не понасяше нищо животинско, сякаш самият мирис беше обида към нея. Наведе глава настрани, притисна носа си с два пръста и изсъска, че миризмата е отвратителна и ѝ става лошо.
Не исках да започвам скандал. Беше празнична вечер, а аз бях уморена от постоянното напрежение. Затова я игнорирах. Сложих салфетката в скута си, погледнах към сина си Антон и се престорих, че в очите му не виждам онова напрегнато молене да съм тиха.
Но когато отхапах, Яна изведнъж се изправи и заплаши на висок глас, че няма да…
Не довърши.
Погледът ѝ се заби в мен, после в Антон, после в свекъра ми Стоян. Прескочи като искра към витрината със съдовете, където на стъкления рафт стоеше семейната снимка от една стара почивка. После отново се върна към мен и я чух как преглъща.
Точно тогава разбрах, че не става дума за сандвича.
Беше само повод.
Яна избухваше за миризма, за чинии, за думи, за тон. За всичко дребно. Но под това дребно винаги стоеше едно голямо нещо, което тя се страхуваше да каже на глас.
Антон остави вилицата си. Не посмя да ме погледне.
Стоян, който иначе се опитваше да е добродушен, прехапа устна и ме сръчка под масата, все едно ми казваше: отстъпи, Неда, само този път отстъпи.
Аз обаче не отстъпих.
Вдигнах брадичка и спокойно попитах:
Какво няма да направиш, Яна
В стаята се сгъсти въздухът. Чувах тиктакането на часовника, шумоленето на пердетата, глухото дишане на Антон, който сякаш се опитваше да избяга в себе си.
Яна потрепери и изстреля думите като камък:
Няма да позволя повече да ни унижаваш. Няма да стъпя тук отново. И Антон ще избере. Или аз, или ти.
От изненада пребледнях. Не от обидата. От лекотата, с която тя го каза, сякаш се беше упражнявала пред огледалото.
Антон издаде тих звук, нещо между стон и протест, но Яна не му даде време.
Тя се наведе към масата, посочи с пръст сандвича ми и повтори по-силно:
Или тя, или аз.
Стоян стана, както става мъж, който не умее да пази мир, но умее да пази ред.
Яна, седни. Тук не сме на съд.
Яна се засмя кратко. Сухо.
О, ще бъдем. И то скоро.
Тази последна дума остана във въздуха като предупреждение.
Скоро.
Глава втора
След вечерята Антон тръгна да прибира чиниите, сякаш мръсната посуда беше най-голямата му грижа на света. Яна не помогна. Стоеше права до вратата и си оправяше яката, все едно се готвеше за излизане на сцена.
Аз останах на стола си.
Не от слабост.
От решителност.
Защото, когато някой ти хвърли такъв ултиматум, имаш два избора. Или да се пречупиш и да се опиташ да се харесаш. Или да се изправиш и да разбереш откъде идва ножът, който вече е опрян в гърлото ти.
Погледнах Антон.
Сине, какво става
Той не отговори веднага. Взе една чиния, отнесе я, върна се, взе друга, отнесе я. Все едно времето му е враг, който трябва да забави.
Яна прекъсна мълчанието вместо него.
Става това, че майка ти не признава граници. Става това, че всичко трябва да е нейно. Нейният вкус, нейният ред, нейното мнение. Аз не съм дошла в този дом да ме тъпчат.
Аз не те тъпча, казах тихо. И не е домът ти.
Думите ми паднаха тежко.
Стоян изсумтя. Антон спря.
Яна присви очи и се усмихна така, че ми стана студено.
Точно това. Това е. Винаги трябва да ми напомниш, че съм чужда. А аз не съм чужда. Аз съм жена му.
Антон най-сетне се обърна.
Яна, моля те…
Тя го погледна, сякаш го виждаше за първи път.
Моля те ли Аз да те моля Ти ще кажеш.
И тогава се случи нещо, което никога няма да забравя.
Антон не каза нищо.
Не защото не можеше.
А защото не искаше.
И в тази секунда аз усетих, че в този брак има нещо гнило. Не просто напрежение. Не просто каприз. Имаше тайна, която държеше Антон за гърлото.
Яна взе чантата си.
Имаш три дни, Неда. Три дни да се извиниш както трябва. Да признаеш, че границите са мои.
Иначе ще видиш какво е да бъдеш сама.
Стоян се приближи до нея.
Не говори така. Тя ти е майка.
Яна не трепна.
Тя не ми е майка. И ако не го разбирате, ще ви го обясня по начин, който няма да ви хареса.
След това излезе и трясна вратата.
Антон остана на място, с ръце, които леко трепереха.
Аз се изправих бавно.
Какво знае тя, Антон
Той се обърна към мен и за първи път в живота му видях страх в очите му, който не можеше да бъде скрит.
Мамо… не питай.
Но аз вече бях започнала да питам.
Глава трета
На следващата сутрин намерих плик на пода пред вратата. Не беше паднал от пощенската кутия. Беше оставен нарочно. Внимателно, сякаш ръка го беше поставила там с мисъл.
Пликът беше от банка.
Имаше моето име.
Сърцето ми прескочи.
Стоян спеше. Антон беше тръгнал рано. Яна не се беше обадила.
Отворих плика с пръсти, които изведнъж се почувстваха чужди.
Вътре имаше уведомление за просрочено плащане по кредит за жилище.
Кредитът беше на мое име.
Но аз нямам такъв кредит.
Четях отново и отново, търсейки грешка, търсейки объркан ред, търсейки някаква чужда буква, която да ме спаси. Нямаше.
Сумата беше огромна.
Сроковете бяха ясни.
Предупреждението беше студено: ако не се погаси, ще последват действия.
Дъхът ми се сви. Гърлото ми пресъхна. В главата ми се блъсна една мисъл, която първо отхвърлих, после отново се върна, като настойчиво почукване по прозорец в буря.
Някой е взел кредит на мое име.
Седнах на стола. Погледнах витрината със съдовете и отражението ми в стъклото. Жената в отражението изглеждаше спокойна, но очите ѝ не бяха.
Стоян се събуди и влезе, прозявайки се.
Какво има
Подадох му листа.
Той го прочете, после пребледня. Но не от шок, както аз. От нещо друго. От познаване.
Стояне… каза ми истината.
Той седна тежко.
Неда… аз…
И точно тогава телефонът му изписука.
Стоян погледна екрана, сякаш се боеше от него.
После го обърна с лицето надолу.
Кой ти пише, Стояне
Никой.
Ти лъжеш, казах спокойно.
Мълчанието му беше по-лошо от признание.
Стиснах листа.
Този кредит е на мое име. Не съм го взимала. Значи някой е подписвал вместо мен. Кой
Стоян затвори очи.
Не исках да знаеш.
Аз вече знам, че има тайна, казах и гласът ми стана твърд. Кажи ми коя е.
Стоян отвори очи. И там, в тази тишина, той изрече нещо, което промени всичко.
Антон.
Не разбрах.
Какво Антон
Стоян преглътна.
Антон ме помоли. Каза, че трябва да помогне. Че иначе ще стане страшно.
Почувствах как кръвта ми отива в ушите.
Антон е взел кредит на мое име
Стоян кимна.
А Яна го знае, прошепнах.
Стоян не отговори.
Но погледът му беше достатъчен.
Яна знаеше.
И затова заплашваше.
Не за миризмата.
А заради документите.
Глава четвърта
Нямах време за сълзи. Сълзите са за хора, които могат да си позволят да се сринат. Аз не можех.
Отидох при Антон още същия ден. Не в дома му. Не исках Яна да е там, да слуша, да се усмихва, да обръща ножа.
Срещнах го в едно място, където хората влизаха и излизаха без да се заглеждат един в друг. Където можеш да говориш тихо, а все пак да изглеждаш нормален.
Антон изглеждаше като човек, който не е спал.
Седнах срещу него и не започнах с обвинение. Започнах с истината.
Знам.
Той пребледня. В очите му мина паника.
Кой ти каза
Стоян. И банката.
Антон затвори очи и удари с пръсти по масата, сякаш броеше време, което вече е свършило.
Мамо… не беше така, както изглежда.
Как е тогава
Той се наведе към мен.
Имаше дълг. Не мой. На Яна.
Дълг
Антон преглътна.
Взе заем. Скрит. Първо малък. После още един. После подписа някакви документи, без да чете. Казала ѝ била една нейна приятелка, че ще е лесно, че ще върне бързо, че било само за да започне нещо свое.
Какво свое
Антон погледна настрани.
Нещо, което тя нарича кауза. Храна, помощ, раздаване. Сякаш всички са длъжни да живеят по нейния начин.
И ти заради това си взел кредит на мое име
Антон стисна юмруци.
Тя ми каза, че ако не помогна, ще дойдат да ни вземат жилището.
Вие нямате жилище, прошепнах.
Антон се сви.
Имаме. Купихме го на кредит.
Седях и усещах как светът се преподрежда. Антон, който винаги беше внимателен, се оказваше затънал до шия в дългове. И аз, без да знам, бях използвана като спасителен пояс.
Кога
Преди година. Тя каза, че няма друг начин. Че банката нямало да ни даде, ако не е на твое име. Че само временно.
Временно…
Прошепнах думата и тя горчеше.
А сега
Антон сведе глава.
Сега тя иска още. Иска да вземем и втори. Иначе… иначе ще каже на всички. Ще каже, че съм ти откраднал самоличността. Ще отиде при адвокат. Ще ме съсипе.
В този момент разбрах нещо друго.
Яна не искаше извинение. Тя искаше контрол.
И тя вече го имаше.
Няма да стане, казах тихо.
Антон вдигна очи.
Какво няма да стане
Няма да позволиш да ме използват. И аз няма да позволя да те държи като пленник.
Той се засмя без радост.
Мамо, ти не я познаваш истински.
О, Антоне, прошепнах. Започвам да я опознавам.
И точно тогава телефонът му звънна.
На екрана изписа името ѝ.
Яна.
Антон не посмя да вдигне.
Но аз протегнах ръка и натиснах приема.
Глава пета
Яна говореше спокойно. Прекалено спокойно. Това е най-опасният вид спокойствие.
Къде си, Антон
Антон мълчеше. Гледаше ме, сякаш аз съм му сложила в ръката запалена клечка.
Аз отговорих вместо него.
Антон е с мен.
Настъпи тишина.
После Яна се засмя тихо.
Ах. Значи вече играем открито.
Какво искаш, Яна
Тя не повиши тон. Това беше най-страшното.
Искам това, което ми се полага.
Не ти се полага нищо, което е взето с измама.
Яна въздъхна, сякаш говори на дете.
Неда, не се прави на морална. Всички взимат. Всички крият. Разликата е, че аз имам смелостта да го призная.
Смелостта или наглостта, прошепнах.
Яна чу.
Ще се видим довечера. У дома. И ще говорим като семейство.
Не, казах твърдо. Ние ще говорим с адвокат.
Смехът ѝ този път беше по-силен.
Адвокат
Да.
Яна се засмя още повече.
Добре. Доведи адвокат. Доведи и съдия, ако искаш. Аз имам нещо, което ти нямаш.
Какво
Тя направи пауза и после прошепна:
Доказателства.
И затвори.
Антон пребледня.
Какви доказателства, мамо
Погледнах го.
Това ще разберем. И няма да ни хареса.
Но нямаше връщане назад.
Глава шеста
Вечерта стоях в кухнята и гледах към стъклената витрина със съдовете, все едно в отражението ще видя отговор. Стоян седеше на масата, мачкаше в ръцете си една салфетка и не ме поглеждаше.
Ти знаеше, че тя е опасна, прошепнах.
Стоян потрепери.
Не знаех до такава степен.
Но знаеше, че Антон е затънал.
Стоян кимна.
Срам ме беше.
Срамът е лукс, Стояне. Ние нямаме този лукс.
В този момент се чу почукване на вратата.
Не звънец.
Почукване.
Като човек, който не пита, а заявява.
Отворих.
На прага стоеше мъж, когото не познавах. Беше на възраст между младост и зрялост, с добре поддържана коса, скъп часовник и поглед, който сякаш измерваше всичко в стаята, включително мен.
Добър вечер. Търся Неда.
Аз съм.
Мъжът се усмихна.
Казвам се Радослав. Идвам по повод… общи дела.
Стоян стана рязко. Лицето му се изкриви.
Не. Не тук.
Радослав вдигна ръка.
Спокойно. Не съм дошъл да правя сцена. Дошъл съм да говоря.
Погледнах Стоян.
Кой е той
Стоян се опита да говори, но устата му сякаш беше залепнала.
Радослав се обърна към мен и каза спокойно:
Аз съм човекът, който даде парите.
Дадени на кого
На Яна.
Светът ми се завъртя.
Радослав продължи, сякаш ми обяснява нещо просто.
Вашата снаха е… убедителна. Умее да говори за състрадание, за промяна, за добрина. Хора като мен харесват такива истории. Понякога.
И после
Радослав се усмихна с ъгълчето на устата.
И после разбираме, че историята е имала две версии.
Стоян седна обратно. Лицето му беше пепеляво.
Радослав влезе, без да го каня. Не нахално. Естествено, като човек, който е свикнал вратите да се отварят.
Яна ми каза, че семейството ѝ е стабилно. Че има подкрепа. Че няма риск.
Погледна към мен.
Очевидно е сгрешила.
Какво искате
Радослав постави на масата папка.
Искам си парите. Искам си ги бързо. Искам ги без шум.
Не знам за какво говорите, казах.
Радослав кимна, сякаш очаква това.
Ще разберете.
Отвори папката и извади листове. Договори. Подписи. Дати. Парафи.
И моето име.
Видях го ясно.
Неда.
Подписано.
Но не от мен.
Ръцете ми се сковаха.
Това е фалшификация.
Радослав наклони глава.
Може би. Но на хартия изглежда истинско. А на хартия се решават много съдби.
Стоян изръмжа.
Ти ни заплашваш
Радослав се усмихна.
Не. Аз ви предупреждавам. Вие сте семейство. Аз съм предприемач. Аз не обичам загуби.
Погледнах папката. После него.
Кой ви прати
Радослав се облегна назад.
Яна.
Усмивката му стана по-остра.
Каза ми, че ако искам да си върна парите, трябва да говоря с вас. Защото вие сте… гаранцията.
И тогава разбрах: Яна играеше на две страни.
Тя беше в дълг към него.
И беше превърнала нас в заложници.
Радослав стана.
Ще ви дам малко време. Не много. Ще се чуем.
Когато тръгна към вратата, се обърна и каза тихо:
Ако ви трябва човек, който да ви каже истината за Яна… попитайте Антон как я е срещнал.
И излезе.
В стаята остана тишина.
А в тишината имаше само една мисъл.
Антон крие още нещо.
Глава седма
На следващия ден отидох при един адвокат. Не при първия, който ми попадне. При човек, за когото бях чувала, че не се плаши от сложни дела.
Казваше се Теодора.
Жена с ясни очи и глас, който не трепва. Когато ѝ разказвах, не ме прекъсваше с морал. Прекъсваше ме с точни въпроси.
Кой има достъп до личните ви документи
Кой е присъствал, когато сте подписвали нещо
Имате ли образец на подписа
Кога сте забелязали първото писмо от банката
И най-важното:
Имате ли някой в семейството, който би излъгал без да мигне
Не отговорих веднага.
Теодора се усмихна леко.
Не ме гледайте така. Това не е личен въпрос. Това е правен.
Аз… не знам, прошепнах.
Теодора кимна.
Ще разберем.
Подаде ми лист.
Ще поискам справки. Ще поискаме копия. Ще поискаме записи. Но трябва да сте готова.
За какво
За това, че най-болезнените дела не се водят в съдебната зала. Водят се около семейната маса.
Излязох от кабинета ѝ и се почувствах сякаш нося камък в гърдите си.
Когато се прибрах, Антон стоеше пред входа на нашия дом. Сам. С наведена глава. С ръце в джобовете.
Изглеждаше като момче, което иска да избяга и няма къде.
Мамо…
Нищо не казах. Просто отключих и го пуснах да влезе.
Стоян го видя и веднага стана.
Къде е Яна
Антон преглътна.
Не знам.
Лъжеш, каза Стоян.
Антон се сви.
Тя… тя си тръгна.
Къде
Антон поклати глава.
Остави ми бележка. Каза, че има работа.
Каква работа, Антон
Антон погледна към мен, и за първи път видях в очите му решимост, която не беше страх.
Срещна се с Радослав.
Стоян пребледня.
Защо
Антон се изсмя горчиво.
Защото той не е просто човек, на когото дължи пари. Той е човек, който ѝ обеща нещо.
Какво
Антон преглътна.
Влияние. Положение. Достъп. А тя… тя иска да бъде някой.
Това е смешно, прошепнах.
Не е смешно, мамо. Опасно е.
Антон седна и хвана главата си с ръце.
Тя ме намери, когато бях най-слаб. Тогава учех още в университета, живеех на общежитие, нямах пари, работех каквото намеря. Тя беше като светлина. Говореше за морал. За чистота. За честност.
Погледна ме.
А после започна да ме кара да лъжа.
Ти си подписвал вместо мен.
Антон затвори очи.
Да.
Стоян удари по масата.
Как можа
Антон се извърна.
Не ме съдете. Аз… мислех, че спасявам семейството си.
А всъщност го продаваше, казах тихо.
Антон се разплака. Не като дете. Като мъж, който е стискал твърде дълго и вече няма сили.
И тогава телефонът ми изписука.
Непознат номер.
Отворих.
Едно съобщение.
Само изречение.
Ако искате Антон да остане свободен, донесете папката утре. Идват хора.
Подпис: Яна.
Глава осма
Не спах. Стоян също не спа. Антон стоеше в стаята си, като човек, който чака присъда.
Аз седях и мислех как една семейна вечеря се превърна в начало на война.
На сутринта Теодора ми се обади.
Имаме първи резултати.
Сърцето ми се сви.
Какви
Теодора говореше спокойно.
Подписите по договора са подозрителни. Има несъответствия. Но това не е най-интересното.
Какво е
Теодора направи пауза.
Има още един кредит. На името на Стоян.
Погледнах към него. Той беше в кухнята, гледаше в една точка.
Стоян…
Теодора продължи.
Има и съдебно дело, което е подготвено. Все още не е внесено. Но документите са готови.
Кой го подготвя
Теодора въздъхна.
Адвокат на име Николай. Работи с Радослав. И, според папките, е работил и с Яна.
Почуствах как ме полазва студ.
Яна има адвокат
Има.
Теодора добави:
И още нещо. Вашата снаха има фирма.
Фирма
Да. Регистрирана преди месеци. На името на… Гергана.
Сякаш някой ме удари.
Гергана беше племенницата ми. Дъщерята на сестра ми. Момиче, което учеше в университета, мечтаеше да стане юрист и ми казваше, че истината винаги излиза наяве.
Как е възможно
Теодора каза сухо:
Възможно е, ако Гергана е подписала, без да разбира. Или ако някой е подписал вместо нея.
Затворих и ръцете ми трепереха.
Стоян ме погледна.
Какво има
Погледнах го.
Яна е замесила Гергана.
Стоян пребледня, но този път от истински страх.
Не. Не и детето.
Антон излезе от стаята. Очите му бяха подпухнали.
Какво става
Ще отидем при Гергана, казах.
Антон замръзна.
Не я намесвай.
Тя вече е намесена, отговорих.
И тръгнахме.
Когато стигнахме до мястото, където Гергана живееше като студентка, тя ни отвори с усмивка, която се стопи в момента, в който видя лицата ни.
Лельо Неда
Гергана, трябва да говорим.
Тя ни пусна вътре. Стаята беше пълна с книги, тетрадки, бележки. Мечти.
Седнах и извадих листа.
Знаеш ли, че имаш фирма
Гергана се засмя, мислейки, че се шегувам.
Каква фирма
Погледнах я в очите.
Фирма, регистрирана на твое име. С документи. С банкови сметки.
Усмивката ѝ изчезна.
Не… това е невъзможно.
Антон прошепна:
Яна.
Гергана пребледня.
Яна ли
Тя се изправи рязко.
Аз я познавам. Тя идваше тук. Носеше ми храна. Говореше ми за справедливост. Казваше, че съм умна и че мога да помогна…
Гласът ѝ се пречупи.
Кара ме да подписвам разни неща. Казваше, че са за дарения. За инициативи. Аз… не четях всичко. Бях заета. Вярвах ѝ.
И тогава се чу почукване на вратата.
Същото почукване като вчера.
Някой не питаше.
Някой идваше.
Гергана се вцепени.
Лельо… тя ми каза, че ще дойде.
Коя
Гергана прошепна, сякаш се страхуваше да я извика по име.
Яна.
А аз в този момент разбрах, че това не е просто семейна кавга.
Това беше лов.
И ние бяхме в капан.
Глава девета
Вратата се отвори без да чака покана.
Яна влезе, сякаш това е нейното място. С палто, което изглеждаше скъпо, с поглед, който не търсеше прошка, а победа.
До нея вървеше мъж.
Не Радослав.
Друг. По-тих. По-остър. С папка в ръка.
Яна се усмихна.
Ето ви. Всички на едно място. Колко удобно.
Гергана се сви.
Яна, какво правиш тук
Яна я погледна като учителка, която е хванала ученичка в лъжа.
Дойдох да си взема това, което ми принадлежи.
Антон се изправи.
Ти си луда.
Яна се обърна към него и за миг очите ѝ проблеснаха.
Не. Аз съм подготвена.
Мъжът до нея се представи сухо:
Николай. Адвокат.
Аз усетих как гневът ми се събира в гърдите.
Ти замеси Гергана. Дете.
Яна вдигна рамене.
Тя е пълнолетна. И учи право. Нали така. Това е урок.
Гергана изведнъж се разплака.
Какъв урок, Яна Аз ти вярвах
Яна се наклони към нея.
Точно това е урокът. Не вярвай. Особено не на хора, които говорят красиво.
Антон пристъпи към Яна.
Спри. Върни документите. Ще намерим начин.
Яна го погледна с презрение.
Ти не намираш начини. Ти следваш. Отначало следваше мен, после следваше майка си. Омръзна ми.
Николай отвори папката.
Има подготвена молба за съд. Има доказателства за злоупотреба с документи. Има и запис.
Запис
Николай кимна.
Разговор. Между Антон и Неда. Където се признава фалшифициран подпис.
Сърцето ми се сви. В главата ми светна моментът, в който говорихме. Всяка дума. Всяко изречение.
Яна ме гледаше и се усмихваше.
Виждаш ли, Неда. Всичко е в ръцете ми.
И какво искаш
Яна се облегна назад.
Искам да ми прехвърлите всичко. Жилището. Спестяванията. Искам да ме оставите да управлявам. Искам да спрете да ми се пречкате.
Стоян не беше там. Но аз го чувах в главата си: отстъпи, само този път.
Само че това не беше само този път.
Това беше животът ни.
Аз направих крачка напред.
Не.
Яна повдигна вежда.
Не
Не.
Николай се усмихна сухо.
Тогава ще видим как съдът ще реши.
Яна се наведе към мен и прошепна:
Три дни, Неда. Помниш ли
Погледнах я спокойно.
Да. И ти помниш ли какво ти казах. Че започвам да те опознавам.
Яна се засмя.
Опознай ме, тогава.
И направи знак на Николай.
Той извади лист и го подаде на Гергана.
Подпиши. Че признаваш, че документите са истински.
Гергана трепереше.
Не… не мога…
Яна се наведе и гласът ѝ стана мек. Прекалено мек.
Можеш. Иначе ще те обвинят. Ти си управител. Ти си лицето. Аз само ти помогнах.
Гергана погледна към мен, към Антон. Очите ѝ молеха.
И тогава аз направих нещо, което никога не съм мислила, че ще направя.
Извадих телефона си и включих запис.
Гласът ми беше тих, но твърд:
Яна, повтори пак какво искаш от Гергана.
Яна се спря. За миг в очите ѝ мина сянка.
Ти ме записваш
Да.
Яна се усмихна, но усмивката ѝ вече не беше спокойна.
Добре. Записвай.
И тя започна да говори.
Да говори прекалено много.
Точно както хората говорят, когато са убедени, че са недосегаеми.
А аз слушах всяка нейна дума и знаех, че за първи път тя прави грешка.
Защото алчността винаги кара човека да говори повече, отколкото трябва.
И в това говорене се ражда истината.
Глава десета
След като Яна си тръгна, Гергана седна на пода, притисна коленете си и плака. Антон стоеше до прозореца, стиснал рамката, сякаш ще я изтръгне.
Аз изключих записа и погледнах двамата.
Няма да се предадем.
Гергана хлипа:
Аз съм виновна. Аз подписвах. Аз…
Не си виновна, каза Антон, но гласът му беше пресипнал. Ти беше измамена.
Аз се наведох към Гергана.
Ще поправим. Но ще боли. И трябва да си смела.
Гергана кимна, но очите ѝ бяха пълни с ужас.
Какво ще правим
Ще говорим с Теодора. Ще покажем записа. Ще поискаме защита. И ще разберем нещо още по-важно.
Какво
Ще разберем откъде Яна има тези връзки. Радослав. Николай. Пари. Натиск. Това не се появява от нищото.
Антон се обърна към мен.
Мамо… има нещо, което не съм ти казал.
Аз го погледнах.
Кажи.
Антон преглътна.
Яна не е сама. Има човек зад нея. Човек, който я учи.
Кой
Антон прошепна:
Людмил.
Името ми не говореше нищо. Но начинът, по който Антон го каза, беше достатъчен.
Кой е Людмил
Антон се облегна на стената.
Преди да се оженим, Яна ме запозна с него. Каза, че е неин приятел, че ѝ помага да подрежда финансите си. Той ми се усмихваше. Беше любезен. Но очите му… очите му не се усмихваха.
Антон стисна зъби.
Той ме научи как да взимам кредити. Как да подписвам. Как да минавам между редовете.
Гергана прошепна:
И той идваше и при мен.
Аз се вцепених.
И при теб
Гергана кимна.
Седеше, говореше тихо. Казваше, че бъдещето е за смелите. Че законът е инструмент, а не морал.
Стиснах ръцете си в юмруци.
Значи Яна е лицето, а Людмил е мозъкът.
Антон кимна.
И той няма да се спре.
В този момент телефонът на Гергана звънна.
Тя погледна екрана и пребледня.
Непознат номер.
Вдигнах ѝ с жест да не приема, но тя вече трепереше.
Ако е той…
Аз взех телефона от ръката ѝ и вдигнах.
От другата страна се чу мъжки глас. Спокоен. Мек. Почти учтив.
Гергана ли е
Кой се обажда
Гласът се усмихна.
Един приятел. Кажете на Гергана, че имаме още документи за подписване. И че няма смисъл да се дърпа. В противен случай…
Пауза. Тежка.
…ще се наложи да платят всички.
Затворих без да отговоря.
И погледнах Антон.
От днес нататък не сме семейство на вечеря. От днес нататък сме хора, които се защитават.
И никой няма да ни спаси, ако ние не се спасим сами.
Глава единадесета
Теодора ни прие веднага. Когато ѝ пуснах записа, тя слуша без да мръдне. После го спря, отбеляза нещо, и каза:
Това е силно.
Стига ли
Теодора поклати глава.
Стига да започнем. Но ще трябва още. Яна е подготвена. И Николай не е случаен. Той няма да се появи, ако няма гаранция, че ще спечели.
Каква гаранция
Теодора се облегна назад.
Някой, който има влияние. Някой, който може да натисне.
Аз прошепнах:
Радослав.
Теодора кимна.
Радослав е предприемач с много контакти. Ако е решил да си върне парите, ще използва всичко.
Антон се наведе напред.
Но Яна е тази, която го доведе.
Теодора погледна Антон.
Точно. Значи Яна е посредник. А посредникът винаги има тайна.
Гергана се обади тихо:
Тя каза, че има доказателства. Запис.
Теодора присви очи.
Ще го искам. Ако е незаконно направен, може да падне. Но има и друго.
Какво
Теодора взе лист.
Ще подадем жалба за измама и принуда. Ще поискаме експертиза на подписите. Ще поискаме замразяване на сметки на фирмата на Гергана. И ще поискаме защитна мярка.
Антон пребледня.
Това значи война.
Теодора се усмихна леко.
Вече сте във война. Просто досега сте се престрували, че е разговор.
Когато излязохме от кантората ѝ, беше мрачно. Не като време. Като усещане.
Антон вървеше до мен и изведнъж каза:
Мамо… аз съм виновен.
Аз го погледнах.
Виновен си, че си се уплашил. Не че си искал да спасиш.
Антон не беше утешен.
Но аз ви вкарах в това.
Аз спрях и го хванах за ръката.
Сине. В живота има хора, които правят грешки, и хора, които използват грешките на другите. Яна е от вторите. Ние ще бъдем от първите. И ще се изправим.
Антон кимна.
А ако тя има нещо… по-лошо
Погледнах напред.
Тогава ще разберем колко далеч е готова да стигне. И дали е сама.
И точно тогава видяхме Яна.
Стоеше на отсрещния тротоар.
Не се криеше.
Гледаше ни.
И се усмихваше.
После вдигна телефона си и направи снимка.
И в този миг разбрах, че тя вече е планирала следващия ход.
И че нашата борба ще бъде не само в съдебната зала.
Ще бъде и в душите ни.
Глава дванадесета
Същата вечер Антон се прибра в дома си, за да вземе дрехи и документи. Не исках да го пускам сам, но той настоя.
Трябва да се изправя.
Той влезе, а аз останах отвън, на няколко крачки, достатъчно близо да чуя, ако стане нещо.
Вътре беше тихо.
После се чу звук. Не удар. По-скоро падане на нещо тежко.
Сърцето ми се сви.
Отворих и влязох без да почукам.
Антон стоеше в хола. Държеше в ръка една кутия. Очите му бяха разширени.
Какво е това
Той прошепна:
Намерих го в шкафа. Скрито.
Приближих. В кутията имаше писма. Документи. Разпечатки. Снимки.
И една снимка ме накара да замръзна.
Яна. Радослав.
Прегърнати.
Не като познати. Като хора, които се познават прекалено добре.
Антон затвори очи, сякаш го удари.
Тя ми каза, че го мрази. Че го избягва. Че се страхува.
Аз прошепнах:
Тя лъже.
Антон продължи да рови и извади договор. С подпис на Яна. И още един подпис.
Людмил.
Антон пребледня.
Той е тук. В нашия живот. В нашите документи.
И тогава се чу шум от спалнята.
Антон се вцепени.
Яна
От спалнята излезе Яна.
Не сама.
До нея вървеше мъж.
Людмил.
Той беше висок, слаб, с лице, което изглеждаше спокойно, но не носеше спокойствие. Носеше предупреждение.
Людмил се усмихна.
Антон. Не очаквах да дойдеш.
Антон стисна кутията.
Какво правиш тук
Людмил вдигна рамене.
Помагам.
Яна се приближи. Очите ѝ блестяха.
Виждам, че сте започнали да ровите.
Аз застанах пред Антон.
Не сме дошли да ровим. Дошли сме да вземем документите си.
Людмил ме погледна и в очите му мина нещо като любопитство.
Ти трябва да си Неда. За теб съм чувал много.
Не ти трябва да си чувал нищо, казах.
Людмил се усмихна.
Точно обратното. Трябва да знам всичко. Защото ти си препятствие.
Яна пристъпи и погледна Антон.
Дай ми кутията.
Антон не помръдна.
Яна въздъхна театрално.
Добре.
Тя извади телефона си.
Ще изпратя записа. До банката. До полицията. До всички.
Антон се разтрепери.
Яна…
Людмил вдигна ръка.
Спокойно. Можем да го направим по друг начин.
Погледна към мен.
Неда, ти си разумната. Кажи му да върне кутията. И ние ще оставим Гергана на мира. Ще оставим Стоян на мира. Ще оставим теб на мира.
Погледнах го.
А ако не
Людмил се усмихна.
Тогава ще разбереш колко бързо се руши един живот, когато документите говорят.
В този момент Антон направи нещо неочаквано.
Хвърли кутията към мен.
Мамо, бягай.
Яна извика.
Людмил се хвърли напред.
Аз хванах кутията и изтичах към вратата.
Чух стъпки зад мен.
Чух как Антон се опитва да ги спре.
Чух гласа на Яна, остър като нож:
Хвани я
И докато тичах по стълбите, само една мисъл се блъскаше в главата ми.
Не беше за сандвича.
Никога не е било за сандвича.
Беше за властта.
И властта току-що беше показала зъбите си.
Глава тринадесета
Когато стигнах до нашия дом, Стоян отвори още преди да почукам. Очите му се разшириха, когато видя лицето ми.
Какво е станало
Подадох му кутията.
Ето какво е станало. Истината.
Стоян я отвори с треперещи ръце. Погледът му попадна на документите и на снимките. Лицето му се изкриви.
Тя… тя е с Радослав
Да.
Стоян прошепна:
Тогава всичко е било…
План.
Кимнах.
Антон остана там, казах и гласът ми потрепери. Остана да ги спира.
Стоян пребледня.
Трябва да отидем
Не, казах. Не сега. Сега ще се обадим на Теодора.
Обадих се. Теодора не се изненада. Това ме изплаши повече.
Донесете кутията при мен веднага. И не бъдете сами.
Когато затворих, телефонът ми изписука.
Съобщение.
От Яна.
Само две изречения.
Имаш един час.
Иначе Антон ще плати.
Стоян трепереше.
Това е заплаха
Да.
И вече не е само финансово, прошепнах.
В този момент звънна телефонът на Стоян.
Той погледна екрана и пребледня.
Радослав.
Стоян вдигна, ръката му трепереше.
Радослав говореше спокойно, почти любезно.
Стояне. Чух, че има проблем.
Стоян преглътна.
Има.
Радослав въздъхна.
Не ми харесва, когато в семействата има излишни драми. Аз съм практичен човек. Искам да предложа сделка.
Каква сделка
Радослав се засмя тихо.
Вие ми връщате част от парите. Аз помагам да се потули останалото. Вие запазвате лицето си. Яна получава това, което иска.
Стоян прошепна:
А Антон
Радослав направи пауза.
Антон ще бъде добре, ако е умен.
В този момент аз се наведох към телефона и казах ясно:
Антон ще бъде добре, ако вие спрете да се месите.
Настъпи тишина.
После Радослав се засмя.
А, Неда. Ти си по-смела, отколкото ми казаха.
Не ми трябват ваши оценки, казах.
Радослав смени тона. Стана по-студен.
Тогава ще стане по трудния начин.
И затвори.
Стоян падна на стола.
Неда… ние сме малки хора. Те са големи.
Погледнах го.
Ние сме семейство. Това е по-голямо от всичко, ако не се разпаднем.
И в този момент се чу звънецът.
Не почукване.
Звънец.
Стоян ме погледна с ужас.
Кой е
Аз отидох към вратата и отворих.
На прага стоеше Гергана.
Зад нея Антон.
Лицето му беше посиняло от удар, а погледът му беше празен.
Гергана плачеше.
Лельо… те… те ни намериха.
Антон прошепна:
Людмил знае къде сме.
И тогава разбрах, че времето за планове е свършило.
Времето за действие беше дошло.
Глава четиринадесета
Събрахме се в кухнята като хора, които се готвят за буря. Стоян заключи вратата. Антон седна, сложи лед на бузата си и не каза нищо. Гергана стискаше ръцете си, сякаш се опитваше да не се разпадне.
Аз извадих кутията.
Ще ги ударим с това.
Теодора каза да отидем при нея веднага.
Антон се засмя горчиво.
А ако ни спрат по пътя
Ще отидем заедно. И няма да се отделяме.
Стоян прошепна:
А ако влязат тук
Погледнах го.
Тогава ще им покажем, че този дом не е празен.
Антон вдигна очи.
Мамо… аз не мога да ги спра повече. Те са… като паяжина. Колкото повече се мяташ, толкова повече се оплиташ.
Аз се наведох към него.
И затова трябва да спрем да се мятаме. Трябва да режем.
Гергана прошепна:
Как
Извадих телефона си и пуснах отново записа на Яна. После показах снимките. После договорите.
Това е принуда. Това е злоупотреба. Това е измама. И ако Теодора е добра, а тя е добра, ще направи така, че да се обърне срещу тях.
Антон поклати глава.
Те имат пари. Ние имаме само това.
Понякога това стига, казах. Понякога истината е по-скъпа от парите.
Стоян се засмя без радост.
Истината не плаща кредити.
Но плаща свободата, казах. А свободата е единственото, което си струва.
Тъкмо тогава се чу звук отвън.
Колата спря пред дома.
Стъпки.
После почукване.
Три пъти.
Бавно.
Точно както онзи път.
Людмил.
Антон пребледня.
Той е.
Гергана се сви.
Лельо…
Погледнах към Стоян.
Отвори ли ще стоиш и ще чакаш да разбият
Стоян преглътна.
Не.
Тогава отвори. Но не сам.
Отидохме двамата. Стоян отключи. Отвори.
На прага стоеше Людмил. Сам. Усмихнат. Без бързане.
Добър вечер.
Стоян не отговори.
Людмил погледна към мен.
Неда. Впечатляваш ме. Да бягаш с документи… смело.
Аз го погледнах студено.
Какво искаш
Людмил въздъхна.
Да не усложняваме. Дайте кутията. И ще си тръгна. Всичко ще бъде… по-меко.
Няма да я получиш, казах.
Людмил леко наклони глава.
Значи избираш твърдо.
Избирам справедливо.
Людмил се засмя тихо.
Справедливостта е дума за бедните.
В този момент Антон се появи зад нас. Лицето му беше наранено, но очите му бяха ясни.
Людмил. Стига.
Людмил го погледна като собственост.
Антон. Ти винаги беше удобен. Жалко, че майка ти те развали.
Антон пристъпи напред.
Не. Тя ме събуди.
Людмил въздъхна.
Тогава ще го направим бързо.
Той бръкна в джоба си и извади лист.
Един подпис. Само един. И всичко приключва.
Антон го хвана и го прочете. Очите му се разшириха.
Това е… прехвърляне.
Да, каза Людмил. Прехвърляне на вашия кредит. На името на Гергана. Така тя става отговорна. А вие сте чисти.
Гергана изписка отзад.
Не
Людмил се обърна към нея.
Ти вече си в това, момиче. Не се прави на невинна.
Аз пристъпих към него.
Ти си чудовище.
Людмил се усмихна.
Не. Аз съм реалист.
И тогава се чу звук зад него.
Други стъпки.
По-тежки.
Людмил се обърна. Усмивката му изчезна за миг.
На пътя стоеше Радослав.
До него Яна.
Яна ме погледна и се усмихна.
Ето го семейното събиране. Пак около масата. Само че този път масата е вашият живот.
Радослав пристъпи напред.
Дайте документите. И приключваме.
Антон изкрещя:
Не
Яна погледна Антон с нещо като умора.
Антон, не ми усложнявай. Ти винаги усложняваш, когато ти стане неудобно. Аз съм тази, която мисли.
Антон се изправи.
Ти не мислиш. Ти използваш.
Яна се засмя.
Използвам, да. Защото така оцеляват хората, които не се страхуват.
Аз погледнах Яна.
И заради това ли ме мразиш Защото не се страхувам да те видя такава, каквато си
Яна се приближи до мен.
Аз не те мразя. Аз те презирам. Защото ти си от онези жени, които си мислят, че майчинството им дава право да командват.
Аз изправих гръб.
Майчинството ми дава право да защитя детето си.
Радослав се намеси.
Достатъчно. Кутията.
Людмил се усмихна отново, но този път по-хладно.
Неда, последен шанс.
Аз вдигнах телефона си.
Аз имам шанс. Защото имам запис. Имам доказателства. И имам адвокат.
Яна пребледня за миг, после лицето ѝ се стегна.
Теодора няма да ви помогне. Аз също имам адвокат. И имам хора.
И точно тогава, в тази секунда, осъзнах най-страшното.
Яна не се страхуваше от закона.
Тя се страхуваше само от истината.
И затова трябваше да ѝ я покажем така, че да не може да я отрече.
Глава петнадесета
Не знам откъде ми дойде смелостта. Може би от умората. Може би от страха. Може би от това, че вече нямах какво да губя, освен онова, което беше най-скъпо.
Вдигнах кутията.
Искаш ли я, Яна
Очите ѝ светнаха.
Дай.
Аз се усмихнах.
Ще я получиш. Но не така.
И преди да успее да реагира, хвърлих кутията към Стоян.
Стояне, бягай при Теодора. Сега.
Стоян замръзна за секунда, после очите му се напълниха с решимост, каквато не бях виждала от години.
Той хукна.
Людмил се метна след него, но Антон го спря. Хвана го за ръката. Двамата се сблъскаха като хора, които най-сетне са решили да не се отдръпват.
Яна изкрещя:
След него
Радослав тръгна, но аз застанах пред него.
Не.
Радослав ме погледна с презрение.
Премести се.
Аз поклатих глава.
Не.
Радослав пристъпи по-близо. Лицето му се доближи до моето.
Ти не знаеш с кого си играеш.
Аз прошепнах:
Знам. И точно затова няма да се преместя.
Яна пристъпи към Гергана и я хвана за ръката.
Ти идваш с нас.
Гергана се дръпна.
Не
Яна стисна по-силно.
Ще дойдеш. И ще подпишеш. Иначе ще кажа, че ти си организирала всичко.
Гергана пребледня и погледна към Антон, който се бореше с Людмил.
Тогава аз направих второто си решение за вечерта.
Хванах Гергана за рамото и я издърпах назад.
Не.
Яна ме погледна така, сякаш ще ме разкъса с очи.
Ти си болест, Неда.
Аз съм пречка, каза спокойно. Точно както той каза. И знаеш ли какво. Гордея се.
Яна изсъска:
Ще ви съсипя.
Аз се наведох към нея и тихо, за да чува само тя, казах:
Ти вече се съсипваш сама. Защото когато човек стъпва върху всички, накрая няма кой да го задържи.
Яна ме удари с думите си, по-силно от всяка ръка:
Ти нямаш власт.
Аз се усмихнах.
Имам любов.
И това е власт, която ти никога няма да разбереш.
Яна отстъпи половин крачка. Не защото се уплаши. А защото за миг се почувства разкрита.
Людмил успя да се освободи от Антон и тръгна след Стоян. Антон падна на коляно, задъхан.
Яна се обърна към Радослав.
Тръгвай. Хвани го.
Радослав ме блъсна встрани и тръгна.
Аз паднах, но веднага станах. Гергана ми помогна.
Антон се надигна.
Мамо… върви. Спаси документите.
Аз го погледнах.
Не. Ще спасим и теб.
Антон пребледня.
Не можеш да спасиш всичко.
Аз прошепнах:
Ще опитам. Защото това правят майките.
И тръгнахме след тях.
Не знаех как ще свърши.
Но знаех едно.
Този път няма да мълчим.
Този път няма да се извиним.
Този път ще кажем истината така силно, че да не може да бъде заглушена.
И това беше началото на истинската битка.