Проливен дъжд, истински юнски, топъл дъжд се изля над града. След него слънцето надникна плахо иззад облаците и всичко наоколо засия с обновена чистота. Зеленината стана още по-наситена, а покривите на къщите заблестяха в своите цветове – бордо, зелено, сребристо. Наташа попадна под пороя, но вместо да търси прикритие, тя продължи да върви бавно по тротоара, наслаждавайки се на всеки миг. Обичаше гръмотевични бури. Жалко, че дъждът свърши толкова бързо, но тя вдишваше дълбоко озона, изпълващ въздуха след бурята.
Изведнъж, неочаквано, цялата прелест на момента беше нарушена от възрастна жена. Тя вървеше насреща ѝ, Наташа я видя само за миг, бегло. Тя никога не се вглеждаше в хората, които срещаше или които я задминаваха. Когато се изравниха, жената внезапно се олюля и тръгна да пада право към нея, хващайки се в последния момент за ръката ѝ, за да не рухне на земята.
Наталия автоматично я подхвана, а после се вгледа внимателно в лицето ѝ. Устните на жената започнаха да посиняват. За щастие, наблизо имаше пейка и Наталия успя да я замъкне дотам. Веднага се обади на спешна помощ. Докато чакаше линейката, Наталия попита:
— Лошо ли ви е със сърцето?
Жената кимна леко. Тогава Наталия извади от чантата си валидол, който винаги носеше със себе си, и го поднесе към устата ѝ.
— Отворете устата си, това е валидол.
Жената послушно отвори. Пристигна линейката. Фелдшерката каза на шофьора да донесе носилка, а Наташа попита:
— Каква ви е тази жена?
— Никаква, просто случайна минувачка.
— Ще трябва да дойдете с нас. Разкажете на лекаря в приемното отделение какво точно се случи.
— Ами какво, тя започна да се свлича към мен, аз видях…
— Моля ви, елате с нас.
Наташа искаше да откаже, но погледна жената. Тя изглеждаше толкова жалко, че сърцето ѝ някак се сви от съжаление. Изведнъж разбра, че не може да я остави и се съгласи. В болницата тя разказа подробно какво се беше случило, а когато попитаха жената дали има близки, тя заплака и поклати отрицателно глава.
— Така, само без притеснения. Сега ще ви закарат в първа стая в кардиологията и всичко ще бъде наред с вас.
Наташа се приближи до нея и попита:
— Може ли да ви посетя, Вера Ивановна? – тя я нарече с името, което беше записано в болницата.
С каква надежда и радост засияха очите на жената, тя дори се усмихна през сълзи:
— Ако не ви е трудно, моля ви, ето ключът, адреса чухте, там е Тошко, котаракът остана, за да не умре от глад. Храна има, най-важното е той, а при мен не е нужно да идвате, тук ще се грижат за мен.
— Добре, още днес ще отида при него, не се притеснявайте.
— Ох, а аз дори не попитах как се казвате?
— Наталия.
— Всичко е вярно.
— Какво е вярно?
— Ами не, това аз си го казах.
— Е, аз ще тръгвам, а утре след работа ще ви посетя.
— Благодаря ти, ти си много добра и чиста душа.
Наташа смутено кимна и тръгна към дома си. Днес трябваше да даде на хазяйката дълга за миналия месец и за този. Слава богу, директорът на салона, където работеше като фризьорка, ѝ беше изплатил парите веднага за два месеца. Предишния месец той беше дал на всички малък аванс и толкова, каза, че е платил данъците, още нещо там. Момичетата се смееха – платил данъците, сега спи спокойно, а ако следващия месец не ни изплати дълга и заплатата, всички ще напуснем заедно и той изобщо няма да спи. Предупредиха го – изплати.
Хазяйката се зарадва, лято е, отпуск, трябват пари. След това Наталия влезе в магазина, купи си храна, защото хладилникът беше празен. Купи си от кулинарния отдел две различни готови салати, за вечеря и така, само дреболии, занесе ги вкъщи и тръгна към дома на Вера Ивановна. Оказа се, че тя живее на три пресечки от нея, в стара триетажна, красива къща, на втория етаж.
Отваряйки вратата, тя чу как крещи котаракът. Щом отвори вратата, той веднага се спусна към краката ѝ, започна да се търка, а после се отдръпна, седна и се вгледа в нея без да мига.
— Тошко, здравей. Хайде да се запознаем, аз съм Наталия и докато твоята стопанка се възстановява, аз ще се грижа за теб. Хайде, ти ще покажеш къде е кухнята и аз ще те нахраня.
Апартаментът беше голям, двустаен, с високи тавани, много уютен. Вярно, основно почистване очевидно отдавна не беше правено, но не е чудно, предвид нейното здраве – помисли си Наталия. Кухнята се оказа огромна, такава в многоетажни сгради не можеше да се намери. И тя също се нуждаеше от почистване, в горните ъгли висяха паяжини.
— Така, къде ти е храната? Вера Ивановна каза, че ядеш домашна храна и суха храна, разнообразно меню.
Тя отвори хладилника, там на горния рафт имаше контейнер с варена риба, до него бурканче със сметана. Изми купичките му, сложи риба и сметана. Докато Тошко ядеше, тя намери в банята моп, уви около него парцал и свали паяжините от тавана, както и в коридора. След това в шкафа намери и суха храна в пакет. Отново изми купичката след рибата и насипа в нея повече храна, наля вода в дълбока купа.
— Ето, до утре вечер трябва да ти стигне. А може ли да те погаля?
Котаракът, сякаш я разбра, се приближи и седна до крака ѝ.
— Какъв умник си – Наталия го погали по главата – извинявай, но сега трябва да вървя. Хайде, приятелю мой, до утре. Ох, а гърнето не проверих.
Тя надникна в тоалетната, в гърнето всичко беше прилежно и чисто. Наталия махна с ръка на котарака и се прибра вкъщи, за да вечеря салата и да спи. На следващия ден след смяната Наталия се отби в зеленчуковия магазин и взе по един плод от пет различни вида, просто не знаеше какво обича Вера Ивановна. В павилиона купи бисквити с кремов пълнеж и отиде в болницата.
Жената много се зарадва, като я видя, и отново сълзи се насълзиха в очите ѝ.
— Не, така няма да стане, ако се разстройвате всеки път, когато ви посещавам, няма да идвам, докато не се оправите.
— Прости, Наташенка, мога ли така да те наричам? – Наташа кимна – Просто отдавна не бях срещала в живота си такова искрено участие.
Наташа я погали по ръката и се усмихна:
— Докладвам – Тошко е нахранен, гърнето му е чисто, ето. А как се чувствате?
— Добре, Наташенка, много добре, особено след вашето посещение. Знаете ли колко е приятно, когато някой се грижи за теб. Дори само това може да изправи човек на крака.
— Вера Ивановна, а къде е вашето семейство, роднини, извинете за въпроса.
— Съпругът ми почина преди двадесет години. Имах дъщеря, също Наталия, тя след университета остана да работи в катедрата, после се премести в научен институт. Когато беше на двадесет и девет години, я изпратиха с група учени в Африка. Не си спомням точно с каква цел, но това беше нейната съдба, защото нищо в живота ни не се случва просто така. Там тя загина в самолетна катастрофа, „африканският царевичник“ падна, експлодира и петима души загинаха, включително тя и нейният млад мъж. Нямам роднини, аз съм от детски дом, а роднините на мъжа ми не поддържат връзка с мен. Ето така останах съвсем сама.
— Тъжна история.
— А ти, Наташенка, омъжена ли си? Имаш ли деца? А родителите ти живи ли са?
— Майка ми почина, баща си не познавам, напусна ни, когато бях на две години, казват, че е загинал някъде на север. Не, вече не съм омъжена, разделихме се, нямам деца, не се получи, имах два спонтанни аборта, лекарите казаха, че с мъжа ми имаме кръвна несъвместимост. Аз дойдох от едно село, няма работа там, нито пък перспективи за бъдещето. Наемам апартамент и работя в салон за красота – като фризьорка. Харесва ми работата, обичам да правя хората красиви. Ето, ако имах пари, бих отворила свой салон, където цените щях да ги направя по-ниски, за да могат всички жени да си направят и красив маникюр, и педикюр, и прическа. Е, това е така, моята малка мечта, извинете.
— Наташенка, а на колко години си?
— След месец навършвам двадесет и девет.
— Искам да ти разкажа един сън, или не сън, а по-скоро видение беше. Когато дъщеря ми ме напусна, много тъгувах за нея, плачех, безкрайно тичах до гробището. И ето, една нощ аз сякаш се събудих от лек шум, до леглото стоеше Наталия и тя ми каза:
„Мамо, спри да плачеш, мен не можеш да ме върнеш, а ти трябва да живееш. При теб ще дойде моя заместничка, ще я срещнеш на улицата, тя ще ти помогне. Ще се казва Наташа, ще бъде на толкова години, колкото и аз, и ще ти бъде като дъщеря.“ Всичко се случи точно така, затова тогава и казах – всичко е вярно. А сега искам да ти предложа да се преместиш при мен, ще живееш спокойно и ще работиш, ще намериш своето щастие. А аз ще съм до теб, за да не ми е толкова самотно да умра. Когато напусна този преходен свят, апартаментът ще остане за теб, е, какво ще кажеш, няма ли да откажеш на една стара и самотна жена, няма ли да ти бъда в тежест?
Наталия беше просто шокирана, всичко това беше толкова неочаквано, дори неправдоподобно изглеждаше. Вера Ивановна я гледаше с надежда, че тя ще реши, изведнъж ще стане и ще си тръгне, защо ѝ е такъв товар. Наталия я хвана за ръце и каза:
— От вас не ми трябва нищо, ще се преместя при вас, вие ще ми замените починалата майка, а аз на вас дъщеря и няма да ни е толкова самотно.
Жените в порив на нежност се прегърнаха. Наталия се премести при Вера Ивановна, преди нейното изписване направи основно почистване, апартаментът без целия прах започна да изглежда по различен начин. В първата вечер те дружно пиеха чай в кухнята с пирог, който Наталия изпече в чест на завръщането на стопанката у дома и двете се наслаждаваха на компанията си, те си паснаха по характери – и двете добри, спокойни и отзивчиви, а това означава много за съвместното съжителство.
Дните след преместването на Наталия при Вера Ивановна се нижеха като перли от спокойствие и уют. Всяка сутрин, преди Наталия да тръгне за салона, те пиеха кафе заедно, разменяха си думи за предстоящия ден и се усмихваха една на друга. Вечерите бяха изпълнени със споделени истории, тихи разговори и топлина, която изместваше самотата. Тошко, котаракът, се беше превърнал в неотменна част от тяхното ежедневие, мяукаше за внимание и се търкаше в краката им, сякаш разбираше новото семейно щастие.
Наталия работеше усърдно в салона. Тя обичаше професията си, но мисълта за собствено място не ѝ даваше мира. През свободното си време проучваше наеми на помещения, цени на оборудване и потенциални доставчици. Вера Ивановна я подкрепяше с всяка своя дума, насърчавайки я да преследва мечтите си.
Една вечер, докато вечеряха, Вера Ивановна погледна Наталия с особено сияние в очите.
— Наташенка, мислех си за нещо… Спомняш ли си, когато ти казах, че дъщеря ми е работила в научен институт?
Наталия кимна.
— Ами, тя е била много талантлива. Имаше една стая в апартамента, която тя използваше като свой кабинет. Там са всичките ѝ книги, проучвания, записки… Откакто тя почина, не съм пипала нищо там. Но си мисля, че ти, като млада и амбициозна жена, можеш да я използваш. Можеш да си създадеш там място за работа, за планиране на твоя салон. Или просто за четене. Какво ще кажеш?
Наталия се зарадва.
— О, Вера Ивановна, това е прекрасна идея! Благодаря ви!
На следващия ден, след работа, Наталия и Вера Ивановна влязоха в стаята. Тя беше прашна, но подредена. По стените имаше лавици, препълнени с книги по математика, физика, химия. На голямо дървено бюро лежаха разпилени листове с формули и сложни диаграми. Натали се почувства някак странно – сякаш се докосваше до един изгубен свят, до същността на една непозната, но толкова близка по съдба жена.
Докато разглеждаше книгите, Вера Ивановна внезапно се сети:
— Знаеш ли, Наташенка, дъщеря ми беше много изобретателна. Тя постоянно нещо измисляше. Спомням си, че преди да замине за Африка, тя работеше върху един много интересен проект. Беше свързан с някаква иновативна козметична формула. Казваше, че ще направи революция в индустрията. Но така и не успя да го завърши.
Наталия почувства как любопитството я пронизва.
— Наистина ли? А къде са тези нейни записки?
— О, те трябва да са тук някъде. Тя беше много организирана, въпреки че на пръв поглед изглеждаше като хаос. Всичко си имаше свое място.
След няколко часа търсене, Наталия откри една стара, кожена папка, скрита под купчина стари списания. В нея имаше десетки листове, покрити с почерка на Вера Ивановата дъщеря – Наталия. Формули, схеми, описания на съставки, бележки за експерименти. Всичко това беше написано на сложен научен език, който Наталия едва разбираше. Но сред всички тези сложни термини, тя забеляза нещо, което я накара да замръзне. На един от листовете, с удебелен шрифт, беше написано: „Тайната съставка: екстракт от рядък африкански лотос.“
Дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Наталия прекарваше всяка свободна минута в кабинета. Тя поръча книги по химия, биология, дерматология. Четеше, изучаваше, опитваше се да разбере сложните формули, които Наталия-младша беше оставила. Вера Ивановна я наблюдаваше с тих възторг, щастлива, че дава нов живот на спомените за дъщеря си.
Един следобед, докато Наталия експериментираше с различни съставки в кухнята, Тошко внезапно започна да мяука силно, да се върти около краката ѝ и да я дърпа към вратата. В същото време се чу силен трясък откъм входната врата. Сърцето на Наталия замръзна.
— Вера Ивановна! – извика тя, но отговор нямаше.
Тя се втурна към коридора и видя, че входната врата е отворена. Отвътре се чуваха приглушени гласове. Усети студена тръпка по гърба си.
— Кой е там? – попита тя с треперещ глас.
Иззад ъгъла се появиха двама мъже. Единият, висок и едър, с бръсната глава и белег на бузата, носеше черни ръкавици. Другият, по-слаб и нервен, държеше в ръка някакъв инструмент. Очите им шареха из стаята, сякаш търсеха нещо.
— Къде е възрастната жена? – изрева едрият. – И какво правиш тук?
Наталия усети как адреналинът бушува във вените ѝ.
— Аз… аз съм тук да се грижа за Вера Ивановна. Кои сте вие?
— Това не те интересува! – изсъска другият, по-слаб мъж. – Търсим нещо. Къде го скри?
Наталия не разбираше за какво говорят. Погледна ги объркано.
— Какво търсите? Тук няма нищо за крадене.
— Нещо, което е скрито! – изкрещя едрият. – Формулите! Къде са формулите на дъщеря ѝ?
Сърцето на Наталия подскочи. Значи за това става дума. Някой е знаел за проучванията на Наталия-младша. Но кой? И защо сега?
— Аз… не знам за какво говорите – излъга тя, но гласът ѝ беше колеблив.
Едрият мъж я хвана за ръката и я стисна силно.
— Не ме лъжи! Знаем, че си тук отскоро. И знаем, че си се заровила в нещата ѝ. Къде са?
Наталия се опита да се отскубне, но хватката му беше желязна. В същото време по-слабият мъж започна да преравя кабинета, хвърляйки книги и листове на пода.
— Спрете! Моля ви! – извика Наталия.
Изведнъж, откъм спалнята, се чу слаб стон. Вера Ивановна!
Едрият мъж пусна Наталия и се засили към спалнята. Наталия, обзета от паника, видя Тошко да се промушва между краката на мъжете и да се скрива под леглото. Тя трябваше да направи нещо. Бързо погледна около себе си. На стената висеше старинна ваза. В паниката си, Наталия я грабна и я стовари върху главата на по-слабия мъж, който беше с гръб към нея. Той падна на земята със силен стон.
Наталия не чака втора покана. Излезе от апартамента и се затича надолу по стълбите. Чуваше как едрият мъж крещи след нея, но не се обърна. Излезе на улицата и видя Вера Ивановна да стои до оградата, пребледняла и с треперещи ръце.
— Наташенка! Какво става? – попита възрастната жена.
Наталия я хвана за ръка.
— Бягайте! Веднага!
Двете жени се затичаха по улицата. Чуваха се сирени на полицейски коли, които наближаваха. Едрият мъж излезе от апартамента, но видя полицията и се скри отново. Наталия и Вера Ивановна продължиха да бягат, докато не стигнаха до една малка уличка, където се скриха зад един храст.
— Кои бяха тези хора? И защо търсят формулите на дъщеря ви? – попита Наталия, когато си поеха дъх.
Вера Ивановна въздъхна тежко.
— Тези хора… те са част от една голяма компания, която се занимава с козметика. Дъщеря ми, тя е била много близо до това да създаде нещо, което да промени индустрията завинаги. Нейната формула е била базирана на естествени съставки, много по-евтини и ефективни от синтетичните. Тя не е искала да я продава на големите компании, а да я патентова сама, за да я направи достъпна за всички. Но те… те не я оставиха.
Наталия беше шокирана.
— Значи те са убили дъщеря ви? Заради една формула?
Вера Ивановна поклати глава.
— Не знам със сигурност. Официалната версия беше самолетна катастрофа. Но тя е била с нейния млад мъж, който също е бил учен. Той е работил с нея по проекта. Имали са среща с някой, който е трябвало да им помогне с патентоването. След това… самолетът им е паднал.
Наталия почувства как гняв се надига в нея. Такива неща не бива да остават ненаказани.
— Ние трябва да направим нещо, Вера Ивановна. Трябва да разкрием истината.
— Но как? Те са могъщи. Имат пари, влияние… – гласът на Вера Ивановна трепереше.
— А ние имаме формулите. Истината. Това е нашето оръжие.
Наталия и Вера Ивановна прекараха нощта в един малък мотел, далеч от града. На сутринта Наталия осъзна, че трябва да действат умно. Те не могат да се борят с такава голяма компания сами. Нуждаеха се от помощ.
Първата стъпка беше да се свържат с някого, който може да им помогне да разберат какво точно съдържат формулите и как да ги защитят. Наталия си спомни за един свой стар приятел от университета, Мартин. Той беше учен, химик, много интелигентен и почтен човек. Работеше в голяма фармацевтична компания, но винаги е бил идеалист.
Наталия му се обади. Разказа му накратко какво се е случило. Мартин беше шокиран.
— Наталия, това е много опасно. Тези хора няма да се спрат пред нищо. Но ако това, което казваш, е вярно… това е огромен пробив в козметиката.
— Можеш ли да ни помогнеш да разберем формулите? Да ги защитим? – попита Наталия.
— Ще направя всичко по силите си – отговори Мартин. – Елате при мен. Но бъдете много внимателни. Следете се.
Наталия и Вера Ивановна тръгнаха към София, където живееше Мартин. Пътуваха с различни влакове, сменяха автобуси, за да не бъдат проследени. Чувстваха се като бегълци, но надеждата, че ще разкрият истината, ги държеше будни.
Пристигнаха в София късно вечерта. Мартин ги посрещна на гарата. Той беше изненадан от драматичната промяна във външния вид на Наталия и Вера Ивановна – уморени, изплашени, но с пламък в очите. Заведе ги в своя апартамент, който беше разположен в тих квартал.
— Тук ще сте в безопасност за известно време – каза Мартин. – Но трябва да бъдем много внимателни. Моята компания е конкурент на тази, която търси формулите. Имат връзки навсякъде.
След като се настаниха, Наталия му предаде кожената папка. Мартин седна на бюрото си и започна да разглежда записките. Лицето му се променяше с всяка страница – от любопитство, през възхищение, до шок.
— Наталия… това е гениално! – прошепна той. – Тази формула… тя е нещо невероятно. Комбинацията от тези естествени съставки, особено този африкански лотос… това може да промени лицето на козметичната индустрия. Това е бъдещето.
Вера Ивановна се усмихна тъжно.
— Моята Наталия винаги е била умна. Но цената… цената беше висока.
— Не можем да позволим това да остане скрито – каза Мартин. – Трябва да я патентоваме. Но това ще бъде битка.
През следващите няколко дни Мартин работи неуморно. Той превеждаше формулите на разбираем език, правеше анализи, търсеше начин да ги защити юридически. Наталия му помагаше, доколкото можеше, въпреки че все още не разбираше напълно всички тънкости на химията. Вера Ивановна наблюдаваше отстрани, с надежда, която постепенно се възвръщаше в сърцето ѝ.
Една сутрин, докато пиеха кафе, Мартин изведнъж каза:
— Имаме проблем. Опитах се да проуча информация за този африкански лотос. Той е изключително рядък и расте само на едно определено място в Африка. И… това място е контролирано от една голяма корпорация. Същата, която подозираме, че е замесена в смъртта на Наталия.
Наталия усети как кръвта ѝ се смразява.
— Значи те контролират източника на тайната съставка?
— Точно така. Това им дава огромно предимство. Ако формулата стане публична, те ще имат монопол върху основната суровина.
— Това означава, че ще продължат да правят милиарди, а Наталия е загинала напразно! – възмути се Наталия.
— Не, не е напразно – каза Мартин. – Ако успеем да патентоваме формулата, можем да ги принудим да я споделят. Или да търсим алтернативни източници. Но това е дълъг и труден път.
Решиха да се свържат с адвокат. Мартин имаше познат – Иван, който беше специалист по патентно право. Иван беше млад, амбициозен и много умен. След като чу историята, той се съгласи да им помогне.
— Случаят е сложен – каза Иван. – Ще ни трябват доказателства. И ще се сблъскаме с огромен натиск. Но ако формулата е толкова революционна, както казвате, си струва да се борим.
През следващите седмици започна истинска битка. Иван подготвяше документите за патентоване, Мартин продължаваше да анализира формулите, а Наталия и Вера Ивановна се опитваха да съберат повече информация за корпорацията. Разбраха, че тя се казва „Веритас“ и че е собственост на много влиятелен и безскрупулен бизнесмен на име Александър. Той беше известен с безмилостните си тактики и с това, че не се спира пред нищо, за да постигне целите си.
Един ден, докато Наталия се връщаше от магазина, забеляза, че я следят. Мъж в тъмен костюм, с безизразно лице, вървеше няколко крачки зад нея. Тя ускори крачка, но и той ускори. Наталия се скри зад ъгъла и влезе в една тясна уличка. Мъжът я последва. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Тя се огледа и видя една стара, ръждясала кофа за боклук. Взе я и я хвърли по преследвача си. Мъжът се спъна и падна. Наталия се затича с всички сили. Успя да се скрие в една оживена тълпа и да се измъкне.
Когато се върна в апартамента на Мартин, тя беше пребледняла. Разказа им какво се е случило.
— Те знаят къде сме – каза Наталия. – Трябва да бъдем още по-внимателни.
Напрежението нарастваше с всеки изминал ден. Получаваха анонимни заплахи, странни обаждания. Иван беше предупреден от свои колеги да се откаже от случая. Но той беше решен да стигне докрай.
Една вечер, докато Мартин работеше в кабинета, чу шум откъм балкона. Излезе и видя двама мъже да се опитват да влязат в апартамента. Той грабна една тежка ваза и я стовари върху главата на единия. Другият успя да скочи от балкона и да избяга. Мартин се обади на полицията, но докато пристигнаха, нападателите бяха изчезнали.
Стана ясно, че просто не могат да се крият вечно. Трябваше да действат.
Иван предложи да дадат пресконференция.
— Трябва да излезем на светло – каза той. – Да обявим публично, че имаме формулите и че ще ги патентоваме. Това ще ги принуди да действат по-внимателно. Ще има свидетели.
Наталия се поколеба.
— Но това е опасно. Ще станем мишена.
— По-опасно е да се крием – отговори Иван. – Те вече ни преследват. Ако не направим нищо, ще ни намерят и ще ни спрат. А така ще имаме шанс да се борим.
Вера Ивановна се съгласи.
— Дъщеря ми не трябва да е загинала напразно. Трябва да покажем на света какво са направили тези хора.
Пресконференцията беше насрочена за следващия ден. Иван се беше свързал с няколко журналисти, които бяха известни с борбата си срещу корупцията и големите корпорации. Наталия, Вера Ивановна и Мартин се подготвяха за голямото събитие. Чувстваха се едновременно изплашени и решителни.
В деня на пресконференцията, залата беше пълна с журналисти и оператори. Наталия седна до Вера Ивановна, а Мартин и Иван бяха от другата им страна. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Иван започна да говори, обяснявайки ситуацията, представяйки доказателствата, които бяха събрали. След това Мартин обясни научната стойност на формулите. Накрая дойде ред на Наталия. Тя пое дълбоко дъх и започна да говори за Вера Ивановна, за нейната дъщеря, за трагедията. Гласът ѝ трепереше в началото, но постепенно стана по-уверен. Тя разказа за своята мечта да създаде салон за красота, достъпен за всички, и как формулата на Наталия-младша може да направи това реалност.
Журналистите слушаха внимателно. Някои изглеждаха скептични, други – шокирани. След като приключиха, започнаха да задават въпроси.
— Имате ли доказателства, че корпорация „Веритас“ е замесена в смъртта на Наталия Иванова? – попита един журналист.
— Нямаме директни доказателства – отговори Иван. – Но имаме данни, които сочат към тяхната заинтересованост от тези формули. А също така, имаме данни за техния монопол върху източника на ключовата съставка.
— Какво ще правите сега? – попита друга журналистка.
— Ще подадем иск за патентоване на формулата – каза Иван. – И ще търсим справедливост за Наталия Иванова.
Пресконференцията предизвика истинска буря в медиите. Новината за революционната формула и подозренията към „Веритас“ се разпространиха като горски пожар. Общественото мнение беше разделено. Някои подкрепяха Наталия и Вера Ивановна, други ги обвиняваха в търсене на слава.
Александър, собственикът на „Веритас“, беше бесен. Той събра своя екип от адвокати и PR специалисти.
— Трябва да ги спрем! – изкрещя той. – Тази история ще ни унищожи!
Започнаха да се появяват статии, които дискредитираха Наталия и Вера Ивановна. Твърдяха, че са измамници, че формулите са фалшиви. Но Иван и Мартин бяха подготвени. Те предоставяха нови доказателства, опровергаваха лъжите.
Битката се водеше на няколко фронта – в съда, в медиите, зад кулисите. Напрежението беше огромно. Наталия често се чувстваше изтощена, но погледът на Вера Ивановна, изпълнен с надежда, ѝ даваше сили да продължи.
Един ден, докато Наталия и Вера Ивановна се връщаха от среща с адвокат, колата им беше блъсната от друг автомобил. Ударът беше силен. Наталия успя да предпази Вера Ивановна, но и двете бяха ранени. За щастие, не сериозно. Но стана ясно, че някой се опитва да ги спре по всякакъв начин.
След този инцидент, Мартин и Иван настояха да наемат охрана. Наталия се съгласи. Вече не можеха да си позволят да бъдат беззащитни.
Делото в съда започна. Беше дълъг и изтощителен процес. Адвокатите на „Веритас“ се опитваха да докажат, че формулите са фалшиви, че Наталия и Вера Ивановна са измамници. Но Иван беше подготвен. Той представи експертни свидетелства, които потвърдиха автентичността и гениалността на формулата. Мартин даде показания, обяснявайки сложната химия зад нея.
Кулминацията дойде, когато Вера Ивановна беше призована да свидетелства. Тя разказа за дъщеря си, за нейните мечти, за подозренията си относно смъртта ѝ. Гласът ѝ беше изпълнен с мъка, но и с достойнство. Тя се обърна към съдията с думите:
— Моята дъщеря посвети живота си на науката. Тя искаше да направи света по-добро място. Тези хора я убиха. Моля ви, дайте ѝ справедливост.
Думите ѝ докоснаха всички в залата. Дори някои от адвокатите на „Веритас“ изглеждаха развълнувани.
В крайна сметка, съдията постанови решение в полза на Наталия и Вера Ивановна. Формулата беше призната за валидна и им беше дадено право на патент. Освен това, съдът разпореди разследване на корпорация „Веритас“ относно обстоятелствата около смъртта на Наталия Иванова.
Победата беше горчиво-сладка. Наталия и Вера Ивановна бяха постигнали справедливост, но цената беше висока. Разследването на смъртта на Наталия-младша започна. След месеци на работа, съвместен екип от следователи и журналисти успя да събере достатъчно доказателства, за да повдигне обвинения срещу Александър и няколко от неговите сътрудници. Оказа се, че те са инсценирали самолетната катастрофа, за да придобият формулата.
Александър беше арестуван и обвинен в убийство и други престъпления. Новината разтърси света на бизнеса.
Наталия и Вера Ивановна преминаха през много изпитания, но не се сломиха. Те създадоха своя собствена компания, кръстена „Наталия“, в чест на двете Наталии. Започнаха да произвеждат козметични продукти по формулата на Наталия-младша. Продуктите бяха достъпни, ефективни и бързо станаха изключително популярни. Салонът за красота, който Наталия винаги е мечтала да отвори, стана реалност. Той предлагаше висококачествени услуги на достъпни цени, като даваше възможност на всяка жена да се почувства красива.
Мартин стана главен химик на компанията „Наталия“, продължавайки да развива нови и иновативни продукти. Иван стана техен главен юрист, защитавайки техните интереси. Тошко, котаракът, продължаваше да бъде талисман на семейството, мяукаше доволно на прага на новата лаборатория.
Години по-късно, компания „Наталия“ беше световен лидер в козметичната индустрия, известна със своите етични практики и достъпни продукти. Наталия и Вера Ивановна, вече по-възрастни, но все така силни, често седяха на балкона на апартамента, пиеха чай и си спомняха за трудния път, който бяха изминали.
— Знаеш ли, Наташенка – каза един ден Вера Ивановна, – винаги съм вярвала, че доброто побеждава злото. Просто понякога му трябва малко помощ.
Наталия се усмихна и стисна ръката ѝ.
— И малко вяра, Вера Ивановна. Малко вяра в хората.
Животът им беше доказателство, че дори и в най-тъмните моменти, надеждата и добротата могат да пробият път и да донесат светлина. А наследството на Наталия-младша, нейната мечта за красота, достъпна за всички, продължаваше да живее чрез хиляди жени по света.
Една сутрин, докато Наталия преглеждаше документите в офиса си, телефонът ѝ звънна. Беше Мартин, звучеше развълнуван.
— Наталия, имам новини! Успяхме да открием нов източник на африкански лотос! Намира се в малко, отдалечено село, където местните племена го отглеждат от векове. Те го използват за лечебни цели. И са готови да си партнират с нас, при нашите условия!
Наталия почувства прилив на вълнение. Това беше още една победа. Не само че щяха да имат сигурен източник на суровина, но и щяха да помогнат на местната общност.
— Това е страхотно, Мартин! Организирай всичко. Искам да посетя това място.
Няколко седмици по-късно Наталия, Мартин и Вера Ивановна пътуваха към Африка. Пристигнаха в малкото село, скрито сред буйна растителност. Местните жители ги посрещнаха с песни и танци. Те бяха чисти, топли хора, които живееха в хармония с природата.
Наталия прекара няколко дни в селото, изучавайки как се отглежда лотосът, как се събира. Тя беше очарована от техния начин на живот. Разбра, че истинската красота идва от хармонията с природата и със себе си.
Пътуването до Африка промени Наталия завинаги. Тя разбра, че успехът не е само в парите или славата, а в това да направиш разлика в света, да помогнеш на другите. Компания „Наталия“ започна да инвестира в социални проекти в африканското село – построиха училище, болница, донесоха чиста вода.
Вера Ивановна се радваше на всеки миг. Тя виждаше в Наталия не просто заместничка на дъщеря си, а нейно продължение – жена, която носеше в себе си нейния дух, нейната интелигентност и нейния стремеж към по-добър свят.
Един ден, докато седяха под голямо дърво в селото, Наталия се обърна към Вера Ивановна.
— Вера Ивановна, какво мислите за това? Мисля да преименувам компанията.
Вера Ивановна я погледна изненадано.
— Защо, Наташенка? Името „Наталия“ е толкова хубаво.
— Да, но… искам да отдам почит на всички, които са направили това възможно. На вашата дъщеря, на вас, на Мартин, на Иван, на тези прекрасни хора тук. Искам да е име, което да символизира красотата, която идва отвътре, от хармонията.
След дълги разговори, те решиха да преименуват компанията на „Хармония на природата“. Това име отразяваше тяхната философия – използване на естествени съставки, грижа за околната среда, подкрепа на местни общности.
Новото име беше посрещнато с ентусиазъм от всички. Компанията „Хармония на природата“ продължи да расте, превръщайки се в символ на етична и устойчива красота.
Години минаха. Наталия беше вече утвърдена бизнесдама, но никога не забрави откъде е тръгнала. Тя продължи да работи в салона си, да подстригва и гримира обикновени жени, защото това я зареждаше с енергия и ѝ напомняше за нейната първоначална мечта.
Вера Ивановна живя дълъг и щастлив живот, обградена от любов и грижа. Тя почина в съня си, усмихната, знаейки, че е дала на света не само една революционна формула, но и една прекрасна жена, която продължи нейното дело.
Наталия беше сигурна, че истинският успех не е само в постигането на цели, а в способността да вдъхновяваш, да помагаш и да оставяш трайна следа в сърцата на хората. Тя беше намерила своето щастие, не в богатството, а в удовлетворението от това, че е направила нещо значимо, че е променила живота на хиляди хора към по-добро. И всичко това започна с един юнски дъжд и една случайна среща на улицата.
Животът, понякога толкова непредсказуем, беше изтъкал сложна, но прекрасна нишка между съдбите на две жени. Едната, изгубила всичко, другата, търсеща смисъл. И двете намериха утеха и цел една в друга. Наталия често се замисляше колко крехко е човешкото съществуване и колко лесно може да се преобърне от едно събитие, от една среща. Но и колко сила може да се роди от болката, от загубата, когато имаш до себе си хора, които вярват в теб.
Компанията „Хармония на природата“ продължаваше да се развива, да създава иновации. Наталия осигури стипендии за млади учени, подкрепяйки техните изследвания в областта на естествената козметика. Тя вярваше, че науката трябва да служи на хората, а не да бъде инструмент за алчност и унищожение.
Един ден, докато разглеждаше стари снимки в кабинета на Вера Ивановна, Наталия се натъкна на една снимка на Наталия-младша. Тя беше усмихната, млада, пълна с живот. И тогава Наталия осъзна, че духът на Наталия-младша продължава да живее не само чрез формулата, а и чрез самата нея – чрез нейните действия, нейните мечти, нейната борба за справедливост.
Наталия беше намерила своя път. Не просто като успешен предприемач, а като човек, който носи светлина и надежда. Тя беше доказателство, че истинската красота е в добротата, в щедростта, в способността да се изправяш пред трудностите и да продължаваш напред.
И така, историята на Наталия, жената, която започна като обикновена фризьорка, се превърна в приказка за сила, за издръжливост, за любов и за вяра в доброто. Приказка, която продължаваше да се пише с всяка нова усмивка, с всяка нова надежда, която нейните продукти носеха на хората по света.
Наталия често пътуваше до африканското село, където се отглеждаше лотосът. Тя беше станала част от тяхната общност, а те я приемаха като своя. Децата тичаха след нея, смеейки се, а жените ѝ разказваха истории за техния живот. Тя се научи да цени простотата, силата на природата и мъдростта на тези хора.
Един ден, докато работеше в лабораторията си в София, Мартин я извика.
— Наталия, ела да видиш това!
Той ѝ показа експеримент. Беше разработил нова формула, базирана на още един рядък африкански плод, който местните жители отдавна използват за подмладяване.
— Това е още по-мощно от лотоса – каза Мартин. – Ще има невероятен ефект.
Наталия погледна експеримента, а после погледна Мартин. Очите ѝ се насълзиха.
— Благодаря ти, Мартин. Благодаря ти за всичко, което правиш.
Той се усмихна.
— Ние сме екип, Наталия. Имаме мисия.
Наталия прегърна Мартин. В този момент тя осъзна, че пътят им е бил труден, но че всяка стъпка е била изпълнена със смисъл. Те не просто създаваха козметика, те създаваха промяна.
Компания „Хармония на природата“ стана символ на надежда, на устойчивост и на красота, която не е само външна, а идва от дълбините на душата. А историята на двете Наталии, свързани от съдбата, продължаваше да вдъхновява хората по света.
С течение на времето, Наталия създаде фондация, която подкрепяше млади жени, които искаха да стартират собствен бизнес, особено в селските райони. Тя вярваше, че всяка жена заслужава шанс да реализира мечтите си, независимо от произхода си.
Един ден, докато посещаваше едно от селата, където фондацията ѝ помагаше, тя срещна млада жена на име Елена. Елена беше талантлива шивачка, която мечтаеше да отвори собствена работилница. Наталия видя в Елена същата амбиция и решителност, които някога беше видяла в себе си. Тя ѝ помогна с финансиране, с обучения, с менторство.
След няколко години Елена отвори успешна модна къща, която произвеждаше красиви дрехи от естествени материи. Тя беше благодарна на Наталия и често ѝ казваше:
— Вие променихте живота ми, Наталия. Дадохте ми шанс.
Наталия се усмихваше. Тя знаеше, че това е най-голямата награда – да видиш как мечтите на другите се сбъдват, благодарение на теб.
И така, кръгът се затваряше. Наталия, която някога е била спасена от добротата на непознат, сега спасяваше други. Тя беше живо доказателство, че едно добро дело може да породи безброй други, създавайки верига от надежда и промяна.
Всяка сутрин, когато Наталия се събуждаше, тя поглеждаше през прозореца и си спомняше за юнския дъжд, за срещата с Вера Ивановна, за борбата, която бяха водили. И знаеше, че животът ѝ е бил изпълнен със смисъл.
Светът продължаваше да се върти, но Наталия знаеше, че е оставила своя отпечатък върху него. Тя беше доказала, че дори и най-малкият човек може да предизвика огромни промени, когато има силна вяра и подкрепата на верни приятели. Наследството на двете Наталии, тяхната история за смелост, любов и иновации, щеше да продължи да вдъхновява поколения наред, напомняйки им, че истинската красота се крие в силата на духа и в безкрайната способност на човешкото сърце да дава и да обича.