Празнувахме годишнина в скъп ресторант. Нашата десета годишнина. Или поне така трябваше да бъде. Ресторантът беше избор на Диана, място, за което беше чела в лъскавите списания – от онези с приглушено осветление, тежки завеси и цени, които те карат да преглъщаш на сухо.
Още с влизането усетих фалша. Шумът. Не беше веселият глъч на хора, които се забавляват, а напрегнато, изкуствено бръмчене на разговори, водени с половин уста, докато очите шарят кой друг е там. Всеки се оглеждаше. Всеки оценяваше.
Настаниха ни на малка маса, почти залепена за съседната. Чакахме петнадесет минути само за менюто. Диана се усмихваше сковано, пръстите ѝ барабанеха по чашата за вода. Тя беше облякла новата си рокля – онази, която знаех, че не можем да си позволим, но за която не посмях да кажа нищо.
„Прекрасно е, нали, Мартин?“, попита тя, но погледът ѝ беше някъде зад рамото ми.
Кимнах. Не беше прекрасно. Беше задушно.
Обслужването беше трагедия. Сервитьорите се носеха с изражение на отегчени аристократи, сякаш ни правят услуга, че изобщо дишат същия въздух с нас. Поръчката ни беше объркана два пъти.
А храната. Господи, храната. Беше ужасна. Моето телешко, описано в менюто като „крехко филе в сос от диви гъби“, беше жилаво и студено. Рибата на Диана плуваше в мазнина. Целият този парад на претенциозност беше просто… лош.
Диана почти не докосна своята чиния. Тя прекарваше повечето време, взирайки се в телефона си, който вибрираше дискретно на масата. Веднъж видях ъгълчето на устните ѝ да се повдига в лека усмивка, докато пишеше нещо.
„С кого си пишеш?“, попитах, опитвайки се да не звуча обвинително.
„Просто колежка. Пита ме нещо за утрешната среща“, отвърна тя твърде бързо.
Празнувахме десет години брак, а аз се чувствах по-сам от всякога. Мислите ми се върнаха към сутринта. Към поредното напомнящо писмо от банката. Кредитът за жилището, който бяхме взели преди три години, ни беше притиснал до стената. Всяка вноска беше борба. Аз работех извънредно, докато Диана изглеждаше все по-незаинтересована от реалността на нашите финанси.
И сега бяхме тук. В този цирк.
Поисках сметката. Когато я донесоха в малка кожена папка, сърцето ми прескочи.
Двеста и петдесет лева.
Погледнах Диана. Тя избягваше погледа ми, преструвайки се, че търси нещо в чантичката си. Двеста и петдесет лева за две студени ястия, две чаши вино със съмнително качество и обслужване, което беше по-скоро обида.
Извадих картата си. Ръцете ми трепереха леко от гняв. Платих на ПОС терминала, който сервитьорът ми подаде с досада. Той изчака. Гледаше ме с онова очакване, което толкова мразя.
„Желаете ли да добавите бакшиш?“, попита той с равен тон.
Вътре в мен нещо се пречупи. Целият фалш на вечерта, студенината на Диана, писмото от банката, жилавото месо – всичко се събра в една точка.
„Не“, казах аз, ясно и отчетливо.
Сервитьорът повдигна вежда. „Моля?“
„Казах не. Обслужването беше бавно, храната беше ужасна. Няма да оставя бакшиш.“
Диана ме изгледа ужасено. „Мартин, моля те…“
Но аз бях приключил. Станах, готов да си тръгнем.
Тогава се случи. Сервитьорът, мъж на видима моя възраст, с уморени очи и напрегната челюст, се протегна и ме хвана за ръката. Хватката му беше изненадващо силна.
„НЕ смей да…“, изсъска той, навеждайки се към мен. Лицето му беше на сантиметри от моето. В очите му не видях просто гняв, видях отчаяние.
Сцената замръзна. Музиката сякаш спря. Разговорите наоколо заглъхнаха. Диана ахна.
Аз се вцепених, не от страх, а от чистата дързост. В скъп ресторант, пред десетки свидетели, един сервитьор ме държеше като престъпник.
Глава 2: Последиците
„Пусни ме“, казах аз тихо, но с целия авторитет, който успях да събера.
Сервитьорът, да го наречем Стефан, не помръдна. Хватката му се стегна. „Хора като теб… Мислите си, че можете просто…“
„Стефане!“
Гласът беше остър и дойде откъм входа на салона. Управителят, облечен в безупречен костюм, крачеше бързо към нас. Лицето му беше маска на професионална учтивост, но очите му святкаха.
Стефан веднага пусна ръката ми, сякаш се беше опарил. Той отстъпи крачка назад, но отчаяният гняв в погледа му не изчезна.
„Има ли някакъв проблем, господине?“, попита управителят, обръщайки се към мен.
„Проблемът“, казах аз, оправяйки ръкава си, „е, че вашият служител току-що ме нападна физически, защото отказах да оставя бакшиш за отвратителното обслужване.“
За миг управителят изглеждаше смутен. Той хвърли смъртоносен поглед към Стефан. „Моите най-дълбоки извинения. Това е абсолютно недопустимо. Стефан, веднага в офиса ми.“
Стефан не каза нищо. Той просто се обърна и тръгна, раменете му бяха прегърбени.
„Моля, приемете извиненията ни“, продължи управителят към нас. „Десертът ще бъде от заведението…“
„Не искаме десерт“, прекъсна го Диана. Гласът ѝ трепереше. „Искаме просто да си тръгнем. Веднага.“
Тя грабна чантата си и почти избяга към вратата. Аз последвах, усещайки погледите на целия ресторант, впити в гърба ми.
Мълчанието в колата беше по-тежко от въздуха в ресторанта. Диана гледаше през прозореца, стиснала юмруци в скута си. Аз шофирах, челюстта ми беше стегната.
Паркирах пред нашия блок. Апартаментът, за който се бяхме борили, апартаментът, който сега се усещаше като клетка заради непосилния кредит.
Щом влязохме вътре, тя се взриви.
„Как можа да го направиш, Мартин? Как можа да ме унижиш така?“
„Аз да те унижа?“, не повярвах на ушите си. „Онзи човек ме хвана! Защото не исках да платя допълнително за студена храна?“
„Не става въпрос за храната! Става въпрос за сцената, която направи! Всички ни гледаха! Знаеш ли колко важно беше за мен да отидем там?“
„Важно?“, извиках аз. „Важно е да платим вноската по кредита другия петък, Диана! Важно е да спрем да се преструваме на нещо, което не сме! Тези двеста и петдесет лева бяха…“
„Спри да говориш за пари!“, изкрещя тя, а в очите ѝ проблеснаха сълзи на гняв. „Писна ми да слушам за пари, за кредити, за заеми! Писна ми да бъда тази, която трябва да се отказва от всичко!“
„Да се отказваш?“, озадачих се аз. „Роклята, която носиш, струва колкото половината ми заплата! Ресторантът тази вечер…“
„Ти просто не разбираш!“, тя поклати глава, сълзите вече се стичаха. „Не разбираш нищо.“
Тя влезе в спалнята и трясна вратата.
Останах сам в хола. Десетата ни годишнина. Погледнах отражението си в тъмния екран на телевизора. Изглеждах изтощен. Чувствах се победен. Нещо в брака ми се беше счупило безвъзвратно тази вечер.
Но по-дълбоко от това, образът на Стефан не ми даваше мира. Гняв, да, но и… страх. Какво може да накара един човек да рискува работата си по този начин заради бакшиш?
И тогава телефонът на Диана, оставен на масичката в коридора, светна. Бях на крачка от него. Не исках. Не трябваше. Но го направих.
Съобщението на екрана не беше от колежка. Беше от име, което не познавах. Асен.
„Добре ли си? Той направи ли ти проблем?“
Сърцето ми спря. Предателството имаше студен, метален вкус. Тя не се е усмихвала на съобщение от колежка. Тя се е усмихвала на него. Който и да беше той.
Глава 3: Асен
На следващата сутрин Диана се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Направи кафе, говореше за времето, за плановете си да се види с приятелка. Студенината ѝ беше по-плашеща от гнева ѝ снощи. Аз мълчах. Името „Асен“ пулсираше в главата ми.
Отидох на работа като в просъница. Работех в голяма строителна компания. Бях ръководител на малък екип, позиция, която звучеше по-добре, отколкото беше платена. Компанията се управляваше от един човек. Всички го знаеха.
Собственикът. Асен.
Свързах точките със смразяваща яснота. Асен беше висок, харизматичен мъж в края на четиридесетте, с вид на човек, който никога не е губил спор. Той притежаваше огромно богатство, караше коли, които струваха повече от апартамента ми, и имаше репутацията на безскрупулен бизнесмен.
И сега знаех, че той си пишеше с жена ми.
Денят се точеше мъчително. Не можех да се съсредоточа. Около обяд секретарката ми се обади.
„Господин Мартин, шефът иска да ви види. Веднага.“
Стомахът ми се сви. Асен рядко викаше хора от моето ниво. Това не беше на добро.
Кабинетът му беше на последния етаж, целият в стъкло и хром, с изглед към целия град, който той сякаш притежаваше. Той седеше зад огромно бюро от махагон, усмихнат.
„Мартин, влез, седни. Кафе?“
„Не, благодаря, господин Асен.“
Той сплете пръсти. „Чух, че снощи си имал… интересна вечер.“
Кръвта ми замръзна.
„В ресторанта. ‘Палас’.“ Той се засмя леко. „Чувам, че сервитьорите там са станали много… настоятелни.“
Как? Как е разбрал?
„Диана ми спомена“, каза той небрежно, потвърждавайки най-лошия ми страх. „Тя беше много разстроена. Притесних се за нея.“
Той каза „Диана“, не „жена ти“. Каза го с фамилиарност, която ме накара да искам да повърна.
„Тя е добре“, успях да изрека.
„Сигурен ли си?“, погледът му стана остър. „Знаеш ли, Мартин, работиш за мен от пет години. Добър служител си. Лоялен. Но напоследък изглеждаш разсеян. Притеснен. Да не би да имаш… финансови затруднения?“
Това беше капан. Той знаеше. Разбира се, че знаеше.
„Справям се“, казах аз, опитвайки се да запазя гласа си стабилен.
„Разбира се, че се справяш.“ Асен се облегна назад. „Но Диана… тя е жена, която заслужава повече. Тя не е създадена да брои стотинки. Тя е създадена за богатство, за лукс. Като ресторанта снощи. Жалко, че преживяването е било развалено.“
Той стана и отиде до прозореца. „Обичам този град. Всичко е въпрос на строеж, на основи. Ако основата е слаба, цялата сграда се срутва. Същото е и с живота, Мартин. И с браковете.“
Обърна се към мен. „Искам да ми направиш услуга. Има едни документи, едни търгове… Просто трябва да ги прегледаш и да ги подпишеш. Формалност. Ще се погрижа да получиш… бонус. Достатъчен, за да покрие няколко вноски по онзи кредит за жилище.“
Морална дилема. Той не просто ми казваше, че спи с жена ми. Той ми предлагаше пари, за да го приема. Предлагаше ми подкуп, за да си затворя очите.
И аз знаех за кои документи говори. От седмици имах подозрения, че фирмата манипулира оферти за обществени поръчки. Бяха ми попаднали едни фактури, които изглеждаха… грешни. Това не беше просто бонус. Това беше съучастие.
„Ще ми трябва време да ги разгледам“, казах аз, а сърцето ми биеше в гърлото.
„Нямаш много време, Мартин“, усмивката му изчезна. „Помисли добре. За твое добро. И за доброто на Диана.“
Глава 4: Студентката
Излязох от кабинета на Асен с крака като олово. Бях в капан. Скритият живот на жена ми се беше сблъскал с моя професионален живот и заплашваше да унищожи и двата.
Не можех да се прибера у дома. Не можех да погледна Диана. Отидох в единственото кафене близо до университета, където знаех, че мога да намеря сестра си.
Лилия беше моята пълна противоположност. Тя беше на двадесет и три, студентка по право в последната си година, пълна с идеализъм и огън. Тя беше умът в нашето семейство.
Намерих я заровена в дебел учебник по облигационно право, заобиколена от празни чаши от кафе.
„Марти?“, тя вдигна поглед, изненадана. „Какво правиш тук? Не си ли на работа?“
Седнах срещу нея. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото усмивката ѝ веднага се стопи.
„Какво има? Случило ли се е нещо?“
Не знаех откъде да започна. От Диана? От Асен? От сервитьора?
Започнах с работата. Разказах ѝ за подозренията си относно търговете. За документите, които Асен искаше да подпиша. За завоалираната заплаха и предложението за „бонус“. Пропуснах частта за Диана. Все още не можех да го изрека на глас.
Лилия слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя затвори учебника си.
„Марти, това е много сериозно“, каза тя. „Това, което описваш, звучи като класическа схема за измама. Ако Асен те кара да подписваш, той те прави свой съучастник. Ако нещо се раздуха, ти ще си този, който ще отиде в затвора, не той.“
„Знам, Лили. Но той… той знае за кредита. Знае, че съм притиснат.“
„Разбира се, че знае. Това е лостът му за влияние.“ Тя се намръщи. „Той те изнудва. Имаш ли копия от тези фактури, за които спомена?“
„Не, само ги видях…“
„Трябва да се сдобиеш с тях. Трябва ти адвокат. И то не какъв да е, а добър. Някой, който не се страхува от хора като Асен.“
„Адвокат?“, изсмях се горчиво. „Лили, едва плащам ипотеката си. Откъде да взема пари за адвокат?“
„Ще намерим начин. Познавам един от професорите си, той беше прокурор. Мога да го попитам за съвет, неофициално. Но ти трябва да ми обещаеш нещо. Не подписвай нищо. Каквото и да ти предлага. Не подписвай.“
Погледнах младата си сестра – толкова уверена, толкова ясна в преценките си. Моралните дилеми за нея бяха просто казуси от учебник. За мен бяха реалност, която заплашваше да ме смаже.
„Не знам дали мога, Лили“, признах аз. „Той намекна… намекна, че знае и други неща. Лични неща.“
Тя ме погледна изпитателно. „Какви лични неща? За Диана ли?“
Кимнах, неспособен да говоря.
Тя въздъхна. Не беше изненадана. Може би беше виждала пукнатините в брака ми много преди аз да съм готов да ги призная.
„Това променя нещата“, каза тя тихо. „Това не е просто изнудване за пари. Това е лично. Той те държи на два фронта. Марти, трябва да бъдеш много, много внимателен.“
Тя отвори тефтера си. „Казва се Паунов. Адвокат Паунов. Ще му се обадя. Но ти трябва да ми намериш доказателства.“
Глава 5: Стефан
Цяла нощ не мигнах. Диана се прибра късно, миришеща на скъп парфюм, който не беше нейният. Не разменихме и дума. Семейният конфликт беше прераснал в студена война.
На сутринта отидох на работа с ясен план. Трябваше да вляза в сървърната стая и да копирам файловете за търговете. Беше рисковано. Ако ме хванеха, Асен нямаше да има нужда да ме изнудва; той просто щеше да ме уволни и да ме съди за кражба на фирмена информация.
Но преди да успея, телефонът ми извибрира. Непознат номер.
„Мартин ли е?“ Гласът беше дрезгав, но познат.
„Да. Кой се обажда?“
„Казвам се Стефан. Сервитьорът от ‘Палас’.“
Застинах. „Как ми намерихте номера?“
„Не е трудно, когато знаеш къде работи мъжът на Диана.“
Сърцето ми отново заблъска. „Какво искаш? Да не би да искаш да ме съдиш задето не съм ти оставил бакшиш?“
Той се изсмя сухо. „Не. Искам да говоря с теб. Уволниха ме. Заради теб.“
Почувствах прилив на вина, бързо последван от подозрение. „И очакваш да ти съчувствам?“
„Очаквам да ме изслушаш. Знам неща. Неща за шефа ти, Асен. И за жена ти.“
Срещнахме се в евтино кафене на другия край на града. Стефан изглеждаше още по-зле на дневна светлина. Беше блед, с тъмни кръгове под очите.
„Защо ме хвана онази вечер?“, попитах директно.
„Защото имах нужда от парите“, каза той просто. „Шефът в ‘Палас’ има правило. Всеки бакшиш под десет процента се удържа от заплатата ни. А ако клиент се оплаче, плащаш цялата сметка от джоба си. Дъщеря ми е болна. Трябваха ми тези пари, човече. А ти ме гледаше с такова презрение…“
Това беше морална дилема, която не бях предвидил. Моят малък бунт срещу лошата храна беше струвал работата на този човек.
„Съжалявам“, казах и го мислех. „Не знаех.“
„Няма значение вече.“ Той отпи от кафето си. „Не затова те извиках. Аз разпознах Диана. Още щом влезе. Тя е редовен клиент.“
„Редовен клиент?“
„Да. Но никога с теб.“ Стефан ме погледна право в очите. „Тя идва с Асен. Поне два пъти седмично. Винаги в сепарето в дъното. Харчат за една вечер повече, отколкото аз изкарвам за месец. Те дори не се крият.“
Изневярата беше потвърдена от най-неочаквания източник.
„Защо ми казваш това?“, попитах, гласът ми беше кух.
„Защото мразя Асен. Той притежава онази проклета сграда. Той е нашият наемодател. Той е собственикът на ресторанта, Мартин. Индиректно, през верига от фирми. Той притежава всичко. Аз те хванах, но той е този, който ме уволни. Искам отмъщение.“
„Какво общо имам аз с това?“
„Ти работиш за него. И той спи с жена ти. Предполагам, че и ти не си му голям фен. Освен това…“ Той се наведе напред. „Аз не бях само сервитьор. Понякога помагах в офиса. Чувах разговори. Виждах хора да идват и да си отиват. Асен върти мръсни сделки. Имам нещо, което може да ти е от полза.“
Той плъзна по масата малка флашка.
„Какво е това?“
„Копия от частния му сървър. Фактури, банкови преводи, офшорни сметки. Всичко е тук. Мислех да го използвам, за да го изнудвам за работата си, но след като те видях… Мисля, че ти ще знаеш по-добре какво да правиш с това. Ти изглеждаш като човек, който иска справедливост. Аз искам просто да го видя съсипан.“
Взех флашката. Тежеше в ръката ми като граната.
Глава 6: Адвокатът
Лилия беше уредила срещата. Адвокат Паунов имаше малка кантора в стара сграда, далеч от лъскавите офиси на Асен. Самият той беше възрастен мъж с проницателни очи и вид на човек, който е видял всичко.
Седяхме в кабинета му – аз, Лилия и той. Разказах му всичко. За снощната вечеря. За Стефан. За Асен и Диана. За кредита за жилището. За опита за изнудване. И накрая, поставих флашката на бюрото му.
Паунов не каза нищо. Той взе флашката, постави я в лаптопа си и в продължение на десет минути се взира в екрана. Лицето му не издаваше никаква емоция. Лилия нервно въртеше химикалка в ръцете си.
Накрая той вдигна поглед.
„Е“, каза той. „Вашият сервитьор е бил доста зает.“
„Законно ли е?“, попитах. „Това са откраднати данни.“
„Технически, не“, отвърна Паунов. „Плодовете на отровното дърво. Но това тук…“ Той почука по екрана. „Това не са просто фактури. Това е схема за пране на пари от европейски фондове. Мащабът е огромен. Асен не е просто измамник, той е престъпник от висока класа.“
„И какво правим?“, попита Лилия, а гласът ѝ трепереше от вълнение.
„Ти, млада госпожице, се връщаш в университета и не казваш на никого за тази среща“, каза Паунов строго. „А ти, Мартин… ти си в много опасна позиция. Асен те държи заради жена ти. Но сега ти държиш него.“
„Искам да го съдя. Искам…“
„Да го съдиш?“, Паунов се изсмя. „Синко, съдебните дела отнемат години. Асен има армия от адвокати, които ще те разкъсат. Ще използват изневярата на жена ти срещу теб. Ще те обвинят в корпоративен шпионаж. Докато делото приключи, ти ще си разорен и вероятно в затвора.“
„Тогава какво? Да му върна флашката и да се моля за милост?“
„Не. Ще използваме това, но не в съда. Ще го дадем на прокуратурата. Анонимно. Но преди това… трябва да се погрижим за теб.“
Паунов се облегна. „Асен ти е предложил пари, за да подпишеш фалшиви документи, нали? За да те направи съучастник.“
Кимнах.
„Добре. Връщаш се на работа. Ще поискаш среща с него. Ще му кажеш, че си съгласен. Но искаш гаранции. Искаш разговорът да е записан.“
„Да го записвам? Това е лудост. Ако ме хване…“
„Това е единственият ти шанс, Мартин. Трябва ни неоспоримо доказателство за изнудването. Трябва ни той, със собствения си глас, да свърже предложението за подкуп с мръсните сделки и със знанието му за жена ти. Това е твоята ‘застрахователна полица’.“
„А Диана?“, попитах тихо.
Паунов ме погледна със съжаление. „Това е семеен конфликт, в който не мога да ти помогна. Ще трябва сам да решиш какво да правиш с нея. Но бъди наясно – в момента, в който тръгнем срещу Асен, тя ще бъде въвлечена. Нейното предателство ще стане публично достояние.“
Глава 7: Капанът
Пътят обратно към офиса беше най-дългият в живота ми. Носех малко записващо устройство, което Паунов ми беше дал. Чувствах се като шпионин в лош филм.
Когато се прибрах вкъщи предишната вечер, Диана беше там. Тя плачеше в хола.
„Знам, Мартин“, прошепна тя, преди да успея да кажа каквото и да било. „Знам, че знаеш. За Асен.“
„Откога?“, попитах, гласът ми беше празен.
„Шест месеца.“ Тя не ме погледна. „Бях толкова… уморена. От заемите, от вечната борба. Той ме караше да се чувствам… видяна. Купуваше ми неща. Караше ме да забравя…“
„Да забравиш за мен? Да забравиш за брака ни?“
„Мартин, моля те… Той е опасен. Каза ми днес, че те е викал. Каза, че ще ти предложи сделка. Моля те, приеми я! Нека просто вземем парите и да се измъкнем. Можем да продадем апартамента, да заминем…“
Тя не разбираше. Тя беше толкова дълбоко в скрития си живот, че беше изгубила представа за реалността.
„Той не предлага сделка, Диана. Той ми залага капан. И теб те използва като примамка.“
Разказах ѝ всичко. За флашката на Стефан. За Лилия. За адвокат Паунов. За плана да го запиша.
Тя пребледня. „Ти си луд. Той ще те унищожи. Той ще ни унищожи!“
„Той вече ни унищожи, Диана. Аз просто се опитвам да спася каквото е останало.“
Тя ме гледаше дълго. Сълзите бяха спрели. В очите ѝ се появи нещо ново – страх, но и… решителност.
„Няма да ти позволя да го направиш сам“, каза тя. „Аз те забърках в това. Аз ще ти помогна да излезеш.“
И сега стоях пред кабинета на Асен, записващото устройство беше в джоба ми, а Диана ме чакаше в колата на паркинга отдолу.
„Асен? Исках да говоря с теб. За предложението ти.“
Той се усмихна. „Знаех си, че ще проявиш разум, Мартин. Влизай.“
Седнах. „Обмислих го. И… и Диана също смята, че е правилното решение.“
„Диана е умно момиче“, каза той, разливайки си уиски. „Е, радвам се, че сме на една страница. Ето документите. Подпиши и бонусът е твой. Дори ще уредя банката да преструктурира кредита ти за жилището. Ще забравят, че съществуваш.“
Включих записа.
„Просто искам да съм наясно“, казах, опитвайки се да държа гласа си стабилен. „Подписвам тези документи за търга, които знаем, че са… коригирани. И в замяна ти ми даваш бонус и се погрижваш за банката. И всичко това, защото… нали… заради те и Диана?“
Усмивката на Асен стана ледена. „Ти си по-смел, отколкото предполагах, Мартин. Да, точно така. Ти си ми лоялен служител, аз се грижа за теб. Ти се грижиш за жена си, аз също се грижа за нея. Всички сме едно голямо, щастливо семейство. Сега подпиши.“
Той плъзна документите към мен.
„И ако откажа?“, попитах.
Той се изсмя. „Ако откажеш? Мартин, ако откажеш, утре ще се събудиш без работа. До другата седмица банката ще е запорирала апартамента ти. Ще се погрижа лично да не можеш да си намериш работа дори като пазач. А Диана… е, Диана обича победителите. Не мисля, че ще остане дълго с провален мъж.“
Той се наведе над бюрото. „Ти нямаш избор. Аз притежавам всичко. Включително и теб.“
„Грешиш“, казах аз, изправяйки се. „Не подписвам.“
Объркването на лицето му за миг беше безценно. То бързо се смени с ярост.
„Ти… какво?“
„Чу ме. Не подписвам.“
Той посегна към телефона на бюрото си. „Охрана! Изхвърлете…“
В този момент вратата на кабинета се отвори. Но не беше охрана. Бяха двама мъже в цивилни дрехи, последвани от адвокат Паунов.
„Асен?“, каза единият мъж, показвайки значка. „Отдел ‘Икономическа полиция’. Имаме заповед за обиск. И ще ви помолим да дойдете с нас в управлението за разпит.“
Асен погледна от тях към мен. Разбирането го удари като влак.
„Ти…“, изсъска той. „Ти, малък, неблагодарен… Ще те съсипя!“
„Мисля, че няма да имате възможност, господине“, каза Паунов с тънка усмивка, докато полицаите извеждаха Асен от собствения му кабинет.
Глава 8: Цената
Това, което последва, беше хаос. Историята избухна в новините. Богатството на Асен се оказа построено върху пясъчни основи от измами и корупция. Флашката на Стефан, съчетана с моя запис, беше повече от достатъчна. Съдебното дело беше бързо и брутално.
Асен използва цялата си армия от адвокати, но доказателствата бяха неоспорими. Те се опитаха да ме дискредитират. Опитаха се да използват изневярата на Диана, за да ме представят като отмъстителен съпруг.
Но Паунов беше подготвен. Той извика Стефан като свидетел. Той извика банкови експерти. Той дори накара Лилия, като студентка по право, да помогне в проучването на документацията. Тя беше брилянтна.
Асен беше осъден на дълги години затвор. Компанията му фалира.
Аз, разбира се, бях уволнен. Или по-скоро, компанията престана да съществува.
Аз и Диана.
Скандалът унищожи малкото, което беше останало от брака ни. Опитахме се. След ареста на Асен тя сякаш се събуди от транс. Беше разкаяна, помагаше ми с всичко, което Паунов искаше. Но предателството беше като отрова. То беше просмукало основите на нашия живот.
Продадохме апартамента. С парите изплатихме остатъка от кредита за жилището и взетите заеми, които се бяха натрупали. Разделихме това, което остана, и се разведохме тихо.
Стефан получи част от парите, които бях спестил. Като благодарност. Чух, че е започнал малък собствен бизнес.
Лилия завърши университета с отличие и Паунов веднага я взе на работа в кантората си.
Аз? Аз се преместих в малък апартамент под наем. Намерих си работа в малка фирма, където никой не знаеше името ми. Беше тихо. Беше честно.
Година след онази нощ се озовах пред същия онзи скъп ресторант. ‘Палас’. Беше затворен. Прозорците бяха мръсни, а тежките завеси бяха изпокъсани. Империята на Асен се беше срутила.
Вместо това отидох в малкото кафене на ъгъла. Поръчах си кафе и сандвич. Сметката беше десет лева. Оставих двадесет.
Сервитьорката, младо момиче, вероятно студентка, ме погледна изненадано.
„Сигурен ли сте? Това е твърде много.“
„Сигурен съм“, усмихнах се аз. „Обслужването беше чудесно.“
Докато излизах, усетих тежест да пада от раменете ми. Бях изгубил жена си, дома си, кариерата си. Но бях спечелил обратно нещо, което дори не знаех, че съм загубил. Нещо, което Асен, с цялото си богатство, никога не беше притежавал.
Бях свободен.