Когато Джесика представи дъщеря си, Ема, на приятеля си Алекс, тя очакваше сърдечно посрещане. Вместо това Ема се разкрещя от ужас, убедена от предупрежденията на баща си, че Алекс е заплаха, който ще я отведе завинаги.
Никога не бях допускала, че ще се случи нещо подобно. И до днес в ушите ми кънти звукът от воплите на дъщеря ми Ема. Трябваше да е щастлив ден — денят, в който я запознах с Алекс, мъжа, с когото излизах от около година. Но вместо това се превърна в бедствие.
Алекс и аз се срещнахме на благотворително събитие. Той беше очарователен и любезен, винаги с усмивка или шега на уста. Сработихме си веднага и връзката ни укрепна с времето. Реших, че е дошло време той да се запознае с най-важния човек в живота ми — дъщеря ми.
Но ме беше страх. Разводът ми с Том, бащата на Ема, беше тежък, а аз се притеснявах как тя ще приеме нов мъж в живота ни.
Том и аз си разделяхме попечителството над Ема. Обикновено я гледаше, когато излизах с Алекс. Том вече се беше срещал с Алекс няколко пъти и не даваше вид, че има проблем с него… поне така мислех.
Планирах идеалното представяне с дни. Приготвих любимата закуска на Ема — палачинки с ягоди и бита сметана. Дори си купих нова рокля, исках всичко да е съвършено. Алекс дойде точно навреме, с подарък в ръце и приветлива усмивка.
— Хей, Алекс, влизай — поздравих го, гласът ми леко трепереше от напрежение.
— Благодаря, Джес. Страшно се вълнувам да се запозная с Ема — каза той и ми подаде подарък. — Надявам се да ѝ хареса.
— Ще ѝ хареса — отвърнах, убедена в думите си. — Отивам да я повикам.
Застанах до стълбите и повиках: — Ема, миличка, ела при мен за малко? Има някой, когото искам да ти представя.
Чух малките ѝ стъпки да тичат надолу, но щом видя Алекс, застина. Лицето ѝ побеля, а в погледа ѝ се четеше ужас.
— Не! Мамо, моля те, не! — изпищя Ема, разплака се и затича към мен, скривайки се зад краката ми. — Не позволявай да ме вземе! Моля те, мамо!
Стоях шокирана, а Алекс беше не по-малко объркан. Клекнах до Ема, опитвайки се да я успокоя.
— Ема, миличка, спокойно. Това е Алекс, той е приятел — казах тихо, галейки косичката ѝ.
— Не! Той е лош! Ще ме отведе! Не искам да тръгвам! — хлипаше тя, впивайки се по-силно в мен.
— Защо мислиш, че ще те отведе? — попитах, чувствайки как сърцето ми се къса при вида на страха ѝ.
— Татко каза, че ще го направи! Татко ми показа снимки и ми каза да бягам, ако някога го видя! — проплака Ема.
Усетих как ме заливат гняв и объркване. Значи Том беше причинил това? Защо би я плашил така?
Алекс клекна до мен, загрижен: — Ема, обещавам, че няма да те отведа. Само искам да сме приятели — каза той меко.
Ема не отвърна. Само плачеше, прегърнала ме плътно. Станах и я гушнах, после се обърнах към Алекс.
— Мисля, че трябва да разберем какво става — казах, опитвайки се да не трепери гласът ми.
— Да, така е — отвърна той, видимо притеснен.
Занесох Ема в хола и я сложих в скута си. Алекс седна отсреща, на безопасно разстояние, за да не я плаши повече.
— Ема, можеш ли да ми кажеш какво точно ти каза татко? — попитах тихо.
Тя подсмръкна и кимна: — Каза ми, че ако видя Алекс, той ще ме отведе, за да не виждам повече татко. Показа ми снимки на Алекс и каза, че е лош човек.
Трудно сдържах емоциите си — ярост и тъга се смесваха. — Ема, татко не е трябвало да ти говори такива неща. Алекс не е лош. Той е мил и му пука за нас.
Ема ме погледна с големи, изплашени очи: — Но татко каза…
— Знам, миличка. Но понякога големите грешат. Татко е сбъркал — добавих, опитвайки се да я успокоя.
Алекс се наведе леко напред: — Ема, кълна се, не бих направил нищо, за да те нараня или да отнема майка ти от теб. Искам само да сте щастливи заедно.
Ема не каза нищо, но сякаш леко се поуспокои. Осъзнах, че ни чака дълъг път, за да се почувства защитена край Алекс. Погледнах го, той ми се усмихна с разбиране. Щеше да е трудно, но бях решена да се справим.
Когато Ема заспа в стаята си, грабнах телефона и набрах номера на Том, ръцете ми трепереха от гняв. Той вдигна на третото позвъняване.
— Джес, какво има? — попита небрежно.
— Том, какви ги наговори на Ема за Алекс? — настоях, старайки се да запазя спокойствие.
— Какво имаш предвид? — отвърна уж невинно.
— Недей се прави на невеж. Ема току-що получи истерия, защото мисли, че Алекс ще я отведе. Тя каза, че ти си ѝ го казал — отвърнах, усещайки как яростта ми набъбва. Очите ми се насълзяваха.
— Ами, да, може и да ѝ споменах нещо такова — призна след кратка пауза. — Не му вярвам, Джес. Той ще те отведе от мен и Ема.
Не можех да повярвам какво чувам. — Том, това не е истина и го знаеш. Нямаш право да я плашиш така. Вече не можеш да я гледаш, докато не се изясним.
Гласът му стана отбранителен: — А, значи аз съм лошият? Опитвах се да я пазя. Ти знаеш ли изобщо кой е този Алекс? Може да не е такъв, за когото се представя.
— Това не е твоя работа, Том. С Алекс сме заедно над година. Той е добър човек и ни е грижа един за друг. Нямаш право да се месиш по този начин — отсъдих, опитвайки се да запазя самообладание.
— Значи излезе прав. Щом го срещна, аз съм изхвърлен — сопна се той.
— Не, Том. Ти сам се постави в тази позиция. Тормозиш дъщеря ни и ѝ насаждаш страх. Това е недопустимо — отвърнах, гласът ми трепереше от гняв.
Том въздъхна, чувах раздразнението му. — Аз съм ѝ баща, Джес. Имам право да я пазя.
— От какво? От човек, който е бил само мил с нас? Наслагваш собствените си несигурности в Ема и това не е честно за нея — отвърнах твърдо.
— Добре, може да съм прекалил. Но не искам да ме изолирате — каза той с глас, който леко омекна.
Поех дълбоко дъх. — Том, не те изолираме. Но трябва да разбереш, че беше грешно да плашиш Ема. Оттук нататък, всеки път когато се виждаш с нея, искам и Алекс да е там. Трябва ѝ време да види, че Алекс не е заплаха.
Дълга пауза. Накрая Том каза с примирен тон: — Добре, Джес. Ще действам както казваш. Но ако той направи нещо лошо, отговорността е твоя.
— Нищо няма да стане, Том. Правим това заради Ема. Тя се нуждае от сигурност и от увереност, че възрастните могат да се разбират — настоях.
— Добре. Разбрах. Ще съдействам — отвърна неохотно, след което затвори.
Изпуснах телефона и усещах как едновременно ме залива гняв и тъга. Знаех, че ще е трудно, но бях решена да оправя ситуацията заради Ема. Върнах се във всекидневната, където Алекс ме чакаше, изглеждаше загрижен.
— Как мина? — попита.
— Ще е трудно, но ще се справим. Ще го правим стъпка по стъпка, заедно — отвърнах, изпитвайки малко повече надежда.
Алекс кимна: — С теб съм, Джес. Ще намерим начин.
Усмихнах се, благодарна за подкрепата му. Нямаше да е лесно, но с Алекс до мен, вярвах, че ще преодолеем това. Нужно беше само да сме търпеливи и силни заради Ема. Пътят пред нас бе несигурен, но бяхме готови да се справим заедно.