Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • През далечната 1963 г. след катастрофа 26-годишен лекар губи живота си, но успява да спаси хората от горящия автобус
  • Новини

През далечната 1963 г. след катастрофа 26-годишен лекар губи живота си, но успява да спаси хората от горящия автобус

Иван Димитров Пешев януари 31, 2023
asvastoasbasd.jpg

 

В късния следобед на 15 август 1963 година 26-годишният тогава д-р Стефан Черкезов се връща от служебна командировка в Горна Оряховица. Той е лекар в търновското село Стрелец. Започва лекарската си практика само 8 месеца по-рано – през януари 1963 г. Д-р Черкезов се качва в автобус, пълен с хора.

Командировката е окръжно съвещание. Могъл е да пътува със служебна кола, но отстъпва мястото си на една колежка. Тази колежка е д-р Лиляна Маринова, мама Лили, която е майката на Вальо. А самият д-р Черкезов се качва в автобуса

 

Не изпускай тези оферти:

На излизане от Горна Оряховица автобусът се блъска в камион. Избухва в пламъци. Д-р Черкезов пътува прав на стъпалата. Изхвърлен е от взривната вълна навън, в канавката. Няма му нищо, но веднага без колебание се връща, влиза в огнения ад и започва да вади горящите хора.

Пламва косата му. Гаси я с ръце. И продължава да спасява хората.
Облечен е в бяла найлонова риза. Тя се стапя по тялото му. Причинява дълбоки обширни изгаряния. Изважда навън десетки пътници – 30 или 40.

Пристигат линейките от Велико Търново и Горна Оряховица.

И той – най-пострадалият! – започва да пренася другите пострадали с носилки до тях. Отказва да се качи в линейката, въпреки че кожата му виси на парцали.
Остава сам. Тръгва под жаркото слънце пеш към близкия град – Горна Оряховица.

По пътя го пресреща последната линейка и го транспортира в болницата.
Пристига в хирургичното отделение.
Отпраща обаче втурналите се към него лекари с безсмъртните по своето себеотрицание и героизъм думи:
– Колеги, оставете ме, аз и без това ще умра. Обречен съм. Грижете се за другите пациенти!

Рано сутринта на другия ден, 16 август, издъхва в адски мъки и пълно съзнание. Край леглото ридае младата му съпруга Лидия.
Последните думи на д-р Черкезов към нея също са изумителни със своя самопожертвувателен романтизъм:

– Кажи на татко, че не изхарчи напразно парите си, за да ме изучи.
И нека бъде горд с мен – държах се като истински лекар!

По време на катастрофата, съпругата Лидия Черкезова е 23-годишна. Занимава се със счетоводство. Двамата със Стефан имат момиченце на 7 месеца.

След инцидента здравният министър Ангел Тодоров предлага на Лидия да следва медицина без приемен изпит. Тя приема. Завършва и става доцент по социална медицина. Дъщеричката им Антония е отгледана от баба си и дядо си.

После и тя става лекар. Има специалност „Уши, нос и гърло“. Живее и работи в Германия. Доц. Черкезова е споделяла, че нито един от спасените от баща й хора не ги е потърсил впоследствие. И никой от техните наследници не почита паметта на съпруга й заедно с нея.

*използвана е илюстративна снимка от интернет

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лична драма! Мъките на дядо Иван от Петричко: Тъжно ми е. С пенсия от 103лв. с 43г трудов стаж, за другите има бюджет, а за мен няма
Next: Трагедия в Английската гимназия: Момиче е починало внезапно при инцидент

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.