През лятото съпругът ми оставяше нашия шестгодишен син Мартин при неговата двадесет и две годишна бавачка на път за работа. Беше се превърнало в ритуал, в част от подредения ни и предсказуем живот. Виктор потегляше рано, целуваше ме сънено и поемаше малката ръчичка на сина ни, за да го отведе в началото на поредния дълъг работен ден. Аз оставах в тишината на къщата, потънала в своите си задачи, уверена в здравата основа на нашия свят.
Един петък обаче, тази основа се пропука. Виктор се събуди с треска и стъклен поглед. Гласът му беше дрезгав, а кожата му пареше. „Няма да мога да стана, Анна. Ужасно ми е зле“, промълви той и се зави презглава. Нямаше как да споря. Изглеждаше наистина болен. Това означаваше,
че дневният ред се променя. Аз трябваше да закарам Мартин.
След бърза закуска и обичайните сутрешни пререкания за избора на дрехи, двамата с Мартин бяхме в колата. Пътувахме през събуждащия се град, а слънцето хвърляше дълги сенки по асфалта. Мартин беше необичайно тих, загледан през прозореца. Може би усещаше промяната в рутината, лекото напрежение, което болестта на баща му беше внесла в дома ни. Стигнахме пред кооперацията, където живееше Десислава, бавачката. Беше спретната сграда, с малка градинка отпред, ухаеща на рози и влажна пръст. Спрях колата до бордюра и се обърнах към сина си на задната седалка.
„Хайде, слънчице, слизай. Леля Деси те чака.“
Мартин откопча колана си, отвори вратата и слезе бавно. Но вместо да тръгне към входа, той остана на тротоара. Застана до колата, свил рамене, и погледна първо към мен, после към входната врата на блока, сякаш очакваше нещо. Изражението му беше объркано, почти озадачено.
Минаха няколко секунди. Тишината се сгъсти. Почуках леко по стъклото, за да привлека вниманието му. Той ме погледна отново, с големите си невинни очи.
„Какво има, Марти? Защо не влизаш?“, попитах аз, леко раздразнена от протакането. Имах да свърша хиляди неща, а денят едва започваше.
Той пристъпи крачка по-близо до отворения ми прозорец и прошепна с тънкото си гласче, сякаш споделяше огромна тайна, която само двамата трябваше да знаем. Думите му бяха тихи, но отекнаха в съзнанието ми с оглушителна сила.
„Татко винаги…“
Той млъкна за миг, сякаш се чудеше как точно да го обясни. Намръщи чело, съсредоточен. „Татко винаги спира колата тук. После слиза заедно с мен. Целува ме за довиждане пред вратата, но не си тръгва веднага. Той влиза вътре с мен. Казва, че трябва да се качи, за да каже добро утро на леля Деси и да ѝ даде пари за сладолед. После ми казва да го чакам в коридора, а той влиза в другата стая с нея за малко. И после си тръгва.“
Сърцето ми пропусна удар. Думите му, толкова прости и детски, нарисуваха картина, която умът ми отказваше да приеме. Картина, която нямаше нищо общо с деловия и вечно бързащия ми съпруг. Картина, която беше пропита с интимност, която не му беше позволена.
„Какво… как така влиза в другата стая?“, успях да промълвя, а гласът ми потрепери.
„Ами, влизат в голямата стая. Затварят вратата. Татко казва, че обсъждат важни неща за моето гледане. Един път чух леля Деси да се смее много силно. Татко винаги излиза малко рошав. И после ми намига и ми казва да бъда послушен. Затова чакам. Чакам да слезеш и ти, мамо.“
Стоях като парализирана зад волана. Шумът на улицата изчезна. Единственото, което чувах, беше пулсирането на кръвта в ушите ми. Светът, който познавах, който бях градила с години, изведнъж се наклони под опасен ъгъл. Виктор. Моят Виктор. Деловият, отговорният, любящият съпруг и баща. Картината, която Мартин нарисува, беше гротескна, немислима. Но беше разказана с кристално чистата невинност на шестгодишно дете, което не знае как да лъже за такива неши. Дете, което просто описваше своята рутина. Рутина, изградена върху лъжа, която аз никога не бях подозирала.
Глава 2
Прибрах се у дома в някаква мъгла. Ръцете ми трепереха върху волана, а в главата ми се въртяха думите на Мартин, отново и отново, като зловеща мантра. „Татко винаги влиза с мен…“ Влязох в тихата къща. Всичко беше по местата си – списанията на холната масичка, чашата с недопито кафе на Виктор, лекият аромат на парфюма му във въздуха. Но изведнъж всичко ми се стори чуждо, фалшиво. Като декор на пиеса, в която аз играех ролята на заблудената съпруга.
Отидох в спалнята. Виктор спеше дълбоко, дишаше тежко. Лицето му, обикновено излъчващо сила и увереност, сега беше отпуснато и уязвимо в болестта. За момент ми се прииска да го разтърся, да го събудя и да изкрещя въпросите, които горяха в мен. Но се спрях. Какво щеше да ми каже? Щеше да отрече, разбира се. Щеше да ме обвини, че вярвам на детските фантазии на сина ни. Щеше да ме нарече параноичка. Той беше майстор на думите, винаги успяваше да обърне нещата така, че накрая аз да се чувствам виновна.
Не, този път трябваше да подходя по-умно. Трябваше ми нещо повече от думите на едно дете. Трябваха ми доказателства.
Спомних си, че всички сметки от кредитните ни карти идваха на общия ни имейл. Никога не им обръщах внимание. Виктор се грижеше за финансите, казваше, че не иска да ме товари с „досадни битовизми“. Сега тази фраза звучеше подигравателно. Включих лаптопа и с треперещи пръсти отворих пощата. Намерих последните месечни извлечения. Започнах да ги преглеждам ред по ред, без дори да знам какво точно търся.
Повечето разходи бяха познати – супермаркети, бензиностанции, сметки за ток и вода, ресторантът, в който ходихме миналия месец. Но тогава очите ми се спряха на нещо. Повтарящо се плащане. Всяка делнична сутрин, около осем и петнадесет. Малка сума, достатъчна за две кафета и нещо дребно. Но мястото… Мястото беше малко кафене на име „Утринна роса“. Никога не бях чувала за него. Бърза проверка в интернет ми показа адреса му. Намираше се на съседната улица до блока на Десислава.
Сърцето ми се сви. Осем и петнадесет сутринта. Точно по времето, когато Виктор би трябвало да бърза за важна бизнес среща в другия край на града. Защо му е да спира за кафе точно там, всяка сутрин? И защо никога не ми е споменавал? Това беше малък детайл, незначителен на пръв поглед, но в контекста на думите на Мартин, той крещеше. Беше част от пъзела, който бавно започваше да се подрежда в съзнанието ми, и картината, която се оформяше, беше грозна.
Продължих да ровя. Прегледах и телефонните разпечатки, които също получавахме по имейл. Един номер се открояваше. Десетки обадиждания всеки ден. Кратки, по минута-две, но и дълги, понякога по половин час, късно вечер, когато аз вече спях или бях в другата стая. Проверих номера в телефона на Виктор под претекст, че търся контакта на наш общ познат. Беше записан. Беше записан под името „Автосервиз – майстор Петков“.
Пръстите ми изстинаха. Лъжата беше толкова нагла, толкова дебелашка, че ми се догади. „Автосервиз“. Той дори не си беше направил труда да измисли нещо по-оригинално. Сигурно се е чувствал в пълна безопасност, убеден в моята сляпа вяра. В моята глупост.
В този момент в мен се надигна нещо ново. Нещо студено и твърдо. Болката и шокът започнаха да отстъпват място на ледена ярост. Той ме беше превърнал в посмешище. Беше осквернил дома ни, доверието ми, всичко, което бяхме градили заедно. И го беше правил под носа ми, използваййки собствения ни син като параван.
Реших, че няма да се задоволя с косвени доказателства. Трябваше да видя с очите си. Трябваше да знам истината, колкото и болезнена да беше тя. Имах нужда от неопровержим факт, който да запратя в лицето му, когато му дойдеше времето. А времето щеше да дойде. Много скоро.
Глава 3
Виктор се почувства по-добре на следващия ден, но все още беше достатъчно отпаднал, за да остане у дома. Прекарах уикенда в мъчително преструване. Усмихвах се, носех му чай и супа, питах го как е, докато вътрешно крещях. Всяка негова дума, всеки жест ми се струваше фалшив. Когато ме докосваше, ми се искаше да се отдръпна с погнуса. Той обаче не забелязваше нищо. Беше твърде погълнат от себе си, от своя малък свят на лъжи, в който очевидно се чувстваше много комфортно.
В понеделник сутринта той се облече в безупречния си костюм, готов отново да завладява света. Изглеждаше свеж и отпочинал.
„Днес аз ще закарам Мартин“, каза той бодро, докато си връзваше вратовръзката. „Ти си почина, изтормози се достатъчно с мен през уикенда.“
Сърцето ми заблъска в гърдите. Това беше моят шанс.
„Не, не, няма проблем“, отвърнах аз с възможно най-небрежния тон, който успях да докарам. „Ти тръгвай направо за офиса, да не закъснееш. Аз ще го оставя, и без това имам работа в тази посока.“
Той ме погледна леко изненадано, но не възрази. Вероятно идеята да спести няколко минути му се стори примамлива. Целуна ме по бузата – целувка, която ме изгори като жигосване – и излезе.
Оставих Мартин при Десислава. Този път не слязох от колата. Гледах как малката му фигурка се скрива зад входната врата. Изчаках няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне, и потеглих. Но не към центъра, където уж имах работа. Завих в съседната пресечка, същата, на която бях видяла адреса на кафенето. Паркирах на място, от което имах добра видимост към входа на блока на Десислава, но без моята кола да се набива на очи. И зачаках.
Чувствах се като престъпник. Сърцето ми биеше до пръсване, а дланите ми бяха потни. Всяка минаваща кола ме караше да потръпвам. Какво правех? Шпионирах собствения си съпруг. Унижението беше огромно, но решимостта ми беше по-силна. Трябваше да знам.
Минаха десет, петнадесет, двадесет минути. Започнах да си мисля, че може би съм сгрешила. Може би всичко е било плод на болното ми въображение, подхранено от невинните думи на дете. Може би Виктор наистина просто е бил любезен. Може би…
И тогава го видях. Неговият лъскав черен седан. Не беше паркиран пред входа, а малко по-надолу по улицата, почти скрит зад един голям храст. Беше там през цялото време. Аз просто не го бях забелязала.
Времето спря. Седях и гледах колата му, без да мога да си поема дъх. Той беше вътре. Вътре, в апартамента на двадесет и две годишната бавачка на сина ни. В понеделник сутрин, когато трябваше да е на важна среща. Всичките му лъжи, всичките му извинения, всичките му „закъснявам, любов, много работа“ се сгромолясаха върху мен с тежестта на лавина.
Не знам колко време мина. Може би половин час, може би час. Бях изгубила представа за времето. Бях в капан, в собствената си кола, наблюдавайки как животът ми се разпада пред очите ми.
И тогава входната врата се отвори. Първо се показа той. Оправяше яката на ризата си. Изглеждаше спокоен, доволен. След него се появи и тя. Десислава. Младо, хубаво момиче с дълга коса. Тя се засмя на нещо, което той ѝ каза, и го потупа леко по ръката. После се надигна на пръсти и го целуна. Не беше целувка по бузата. Беше дълга, интимна целувка, която не оставяше място за съмнение. Целувка на любовници, които не искат да се разделят.
Гледах като хипнотизирана. Не можех да откъсна поглед. Те стояха там, на улицата, пред блока, в който беше моето дете, и се целуваха, сякаш бяха най-нормалната двойка на света. Сякаш аз не съществувах. Сякаш бракът ни, домът ни, синът ни бяха просто някаква досадна подробност.
След целувката той ѝ каза още нещо, усмихна се онази негова чаровна усмивка, която някога беше предназначена само за мен, и тръгна към колата си. Тя остана на вратата и му махаше, докато той потегли.
Когато колата му изчезна зад ъгъла, аз останах на мястото си, вцепенена. Сълзите се стичаха по лицето ми, горещи и солени. Но това не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на гняв. На абсолютно, чисто, изпепеляващо презрение. Маската беше паднала. Красивата приказка беше свършила. Сега започваше война.
Глава 4
Прибрах се и първото нещо, което направих, беше да се обадя на Ралица. Тя беше най-добрата ми приятелка още от гимназията, единственият човек, на когото можех да се доверя напълно. Разказах ѝ всичко, гласът ми трепереше от сдържани ридания и ярост. Тя мълчеше и ме слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, в слушалката настана тишина за няколко секунди.
„Анна… знам, че сега ти е ужасно тежко“, каза тя накрая, а гласът ѝ беше спокоен и твърд като стомана. „Но трябва да бъдеш много, много умна. Не прави нищо прибързано. Този човек те е лъгал с години. Той е манипулатор. Ако го конфронтираш сега, без подготовка, ще обърне всичко срещу теб. Трябва ти план.“
Думите ѝ бяха като студен душ. Имаше право. Емоциите ми бушуваха, но трябваше да ги овладея. Трябваше да мисля трезво.
„Какъв план, Рали? Какво да правя? Искам просто да събера нещата му в чували и да ги изхвърля на улицата“, проплаках аз.
„Не. Все още не“, отвърна тя. „Първо, трябва да се погрижиш за себе си и за Мартин. Трябва да разбереш с какво разполагаш. Финансово. Той винаги се е занимавал с парите, нали?“
Кимнах, макар тя да не можеше да ме види. „Да. Аз дори не знам колко точно печели. Казва, че бизнесът е сложен, има добри и лоши месеци…“
„Глупости“, прекъсна ме Ралица. „Това е начин да те държи в неведение и зависимост. Слушай ме сега. Трябва ти адвокат. И то не какъв да е, а най-добрият бракоразводен адвокат, когото можем да намерим. Някой, който е виждал всичко и знае как да се справи с типове като Виктор.“
Името, което ми препоръча, беше Симеон. Имал репутацията на акула, безкомпромисен и изключително педантичен професионалист, който защитаваше интересите на клиентите си докрай. Още на следващия ден му се обадих. Срещата беше насрочена за сряда следобед.
Кабинетът на Симеон беше в модерна сграда в центъра на града. Всичко в него говореше за успех и дискретност – тежък махагонов плот, кожени столове, картини по стените. Самият той беше мъж на средна възраст, с проницателен поглед и спокойни, премерени движения. Изслуша историята ми без да покаже никаква емоция. Когато свърших, той ме погледна право в очите.
„Госпожо, ситуацията е едновременно много неприятна и много често срещана“, каза той с равен глас. „Съпругът ви е изградил една добре смазана система на лъжа. Най-важното в момента е да не го информирате за вашите намерения. Трябва да действаме тихо и бързо. Преди всичко, имам нужда от достъп до всички финансови документи, до които можете да се доберете. Банкови извлечения, документи за собственост, фирмени регистрации, данъчни декларации. Всичко.“
През следващите няколко дни се превърнах в шпионин в собствения си дом. Докато Виктор беше на работа – или където и да ходеше – аз претърсвах кабинета му. Чувствах се ужасно, ровейки в личните му вещи, но всеки нов документ, който намирах, подхранваше решимостта ми. Намерих папка, скрита в най-долното чекмедже на бюрото, заключено с ключ, който той държеше на ключодържателя си. Една вечер, докато спеше, внимателно го взех, отключих чекмеджето и замръзнах.
Вътре имаше документи, които не разбирах напълно, но чието заглавие беше недвусмислено. Договор за ипотечен кредит. Огромен. Сумата беше шестцифрена. Кредитът беше изтеглен преди година и половина. Като обезпечение беше заложена нашата къща. Къщата, в която живеехме. Къщата, която мислех, че е наша сигурна крепост. А на договора стоеше моят подпис.
Или по-скоро, нещо, което приличаше на моя подпис. Фалшификат. Не беше перфектен, но достатъчно добър, за да мине пред банков служител, който не се вглежда особено.
Стоях в тъмния кабинет, стиснала листа в ръка, и усещах как земята се изплъзва изпод краката ми. Това надхвърляше всичко, което можех да си представя. Той не просто ми е изневерявал. Той е рискувал дома ни. Той е заложил бъдещето на собствения си син зад гърба ми, фалшифицирайки подписа ми.
Какво беше направил с тези пари? Къде бяха отишли?
Заснех с телефона си всички документи, страница по страница. Намерих и други неща – извлечения от сметки в банки, за които не знаех, че съществуват. Инвестиционни документи. Името на бизнес партньора му, Петър, фигурираше на много от тях.
На следващата среща със Симеон му показах всичко. Той разглеждаше снимките на телефона ми с каменно лице, но в очите му видях проблясък на професионален интерес.
„Това променя всичко“, каза той бавно. „Тук вече не говорим просто за изневяра. Говорим за финансова измама и документна подправка. Това е престъпление. Съпругът ви е много по-затънал, отколкото си мислите. Трябва да разберем къде са тези пари и за какво са похарчени, преди той да ги е скрил напълно.“
Планът започна да се оформя. Симеон ме посъветва да се свържа с Петър, бизнес партньора на Виктор. „Но подходете внимателно. Не знаем дали е съучастник или поредната жертва. Просто му кажете, че сте притеснена за някои финансови решения, които съпругът ви взима, и искате да се уверите, че всичко с фирмата е наред.“
Сърцето ми се сви при мисълта. Познавах Петър. Беше семеен мъж, изглеждаше свестен. Да го въвлека в тази кал беше последното нещо, което исках. Но нямах избор. Трябваше да разплета тази мрежа от лъжи, нишка по нишка, преди да ме удуши напълно.
Глава 5
Обадих се на Петър и го помолих за среща. Измислих някакъв неясен предлог, свързан с планиране на изненадващо пътуване за годишнината ни с Виктор, и че имам нужда от съвет за финансовото състояние на фирмата. Той се съгласи, макар и с известна неохота. Срещнахме се в едно тихо кафене, далеч от офиса им.
Петър беше висок, леко плешив мъж с добри очи. Изглеждаше притеснен. След като поръчахме кафе, аз започнах предпазливо.
„Петър, знам, че това е малко необичайно, но напоследък съм разтревожена. Виктор изглежда много напрегнат, говори за някакви рискови инвестиции… Аз не разбирам много от тези неща, но…“
Оставих изречението да увисне във въздуха. Петър въздъхна тежко и разбърка захарта в кафето си, без да го поглежда.
„Анна, не искам да те тревожа, но… да, има известни проблеми“, призна той. „Виктор направи няколко големи инвестиции през последната година, без да се консултира напълно с мен. Убеждаваше ме, че са сигурни, че ще донесат огромна печалба. Но засега… засега носят само загуби. Големи загуби.“
Показах му снимката на договора за ипотечния кредит. Очите му се разшириха от изумление.
„Това… това е невъзможно! Откъде е взел тези пари? Той ми каза, че е използвал лични спестявания. Не е споменавал, че е залагал къщата ви! Анна, това е… това е лудост!“
В този момент разбрах, че Петър не е съучастник. Той беше също толкова измамен, колкото и аз. Виктор го беше манипулирал, използвайки парите от кредита, за да покрива загубите във фирмата и да финансира своите рисковани начинания, като същевременно е представял пред партньора си една напълно различна картина.
„Има и още нещо“, казах аз и гласът ми падна до шепот. Разказах му за Десислава. За сутрешните ритуали. За парите, които очевидно се харчеха не само за рискови инвестиции, но и за поддържането на един паралелен живот. Лицето на Петър пребледня.
„Сега всичко се връзва“, промълви той. „Новите дрехи, скъпите подаръци, които твърдеше, че са за теб… Апартаментът, който каза, че е наел като офис за срещи… Господи, колко съм бил сляп!“
Оказа се, че Виктор е наел малък апартамент в луксозна сграда в центъра, под предлог, че му трябва тихо и представително място за конфиденциални бизнес срещи. Петър никога не беше стъпвал там. Сега и двамата знаехме, че това не е било никакъв офис. Това е било тяхното любовно гнездо.
Срещата с Петър беше повратна точка. Вече не бях сама. Имах съюзник, който беше също толкова мотивиран, колкото и аз, да стигне до истината. Решихме да действаме заедно. Той щеше да събере всички финансови отчети и документи от фирмата, а аз щях да продължа да събирам доказателства за двойнствения живот на Виктор.
Симеон беше доволен. „Отлично. Колкото повече доказателства за финансова небрежност и измама имаме, толкова по-силна ще бъде позицията ни в съда. Сега обаче ни трябва нещо, което да свърже парите с любовницата. Нещо конкретно.“
Тогава се сетих за частен детектив. Идеята ми се стори крайна, като от филм, но в ситуацията, в която се намирах, вече нищо не ми изглеждаше прекалено. Ралица ми намери контактите на човек на име Ивайло. Бивш полицай, сега собственик на малка детективска агенция. Беше дискретен и ефективен.
Наех го. Задачата му беше проста: да проследи Виктор и Десислава. Да документира срещите им. Да разбере дали той я издържа финансово. И най-вече, да открие адреса на онзи „офис“.
Дните се нижеха в мъчително очакване. Продължавах да играя ролята на любяща съпруга. Беше най-трудното нещо, което бях правила през живота си. Всяка вечер, когато Виктор се прибираше и ме целуваше, ми се искаше да повърна. Когато лягаше до мен в леглото, се преструвах на заспала, за да не се налага да го докосвам. Живеех в постоянен страх, че ще се издам, че ще избухна и ще разруша всичко, преди да съм готова.
Една вечер, около седмица след като наех Ивайло, получих съобщение от него. Беше кратко: „Имам ги. Изпращам доклада по имейл.“
Сърцето ми подскочи. Изчаках Виктор да влезе в банята и отворих лаптопа. Файлът съдържаше десетки снимки и няколко видеоклипа.
Бяха те. Виктор и Десислава. Влизат в луксозната сграда, за която говореше Петър. Държат се за ръце. Снимки през прозореца на ресторант, където вечерят на свещи. Видео, на което той ѝ подарява нещо в малка бижутерска кутийка. Тя го прегръща и целува страстно.
Но имаше и нещо друго. Ивайло беше успял да се сдобие с информация, че апартаментът е нает на името на фирмата, но всички сметки – ток, вода, интернет, кабелна телевизия – се плащаха от личната сметка на Десислава. А в нейната сметка всеки месец постъпваше солидна сума, преведена от една от скритите сметки на Виктор. Това беше връзката. Неопровержимото доказателство, от което се нуждаеше Симеон.
Това беше краят на играта на криеница. Имах всичко необходимо. Картината беше пълна, във всичките ѝ грозни детайли. Той не просто е имал любовница. Той ѝ е изградил цял един живот. Живот, платен с парите от нашия дом. Живот, построен върху руините на моето доверие.
Сега беше време за последната, най-трудна стъпка. Конфронтацията.
Глава 6
Избрах събота вечер. Мартин беше при родителите ми за уикенда. Къщата беше тиха. Виктор се беше настанил удобно на дивана с чаша уиски в ръка и гледаше някакъв мач. Изглеждаше спокоен, напълно нехаещ за бурята, която се канеше да се разрази над главата му.
Изключих телевизора. Той ме погледна изненадано, леко раздразнено.
„Хей, какво правиш? Точно стана интересно.“
Застанах пред него. В ръцете си държах разпечатани няколко от снимките, които Ивайло ми беше изпратил, и копие от договора за ипотечния кредит. Не казах нищо. Просто ги хвърлих на холната масичка пред него.
Той сведе поглед. Видях как лицето му се промени. Самодоволната усмивка изчезна, заменена от недоумение, после от шок, и накрая – от паника. Той гледаше снимките – той и Десислава, прегърнати, целуващи се. После погледът му се спря на договора. Ръката му, която държеше чашата с уиски, леко потрепери.
„Какво е това?“, попита той, но гласът му беше слаб, неуверен. Фалцет.
„Ти ми кажи какво е това, Виктор“, отвърнах аз, а гласът ми беше студен и спокоен. Бях изненадана от собственото си самообладание. Сякаш гледах филм, в който аз бях главната героиня. „Това е твоят живот. Твоят таен, малък, мръсен живот, който си крил от мен. Колко време продължава?“
Той скочи от дивана. Лицето му беше пребледняло. „Анна, не е това, което изглежда. Мога да обясня…“
„О, сигурна съм, че можеш“, прекъснах го аз. „Ти винаги можеш да обясниш всичко. Ти си майстор на обясненията. Какво ще ми обясниш? Че двадесет и две годишната бавачка на сина ни ти е просто приятелка? Че я водиш по скъпи ресторанти и ѝ купуваш бижута от чисто приятелски чувства? Че си наел апартамент, за да има къде да си почивате от… приятелството?“
Той отвори уста да каже нещо, но аз не му дадох възможност.
„Или може би ще ми обясниш това?“, посочих аз договора за кредит. „Ще ми обясниш как си ипотекирал къщата ни зад гърба ми? Ще ми обясниш как си фалшифицирал подписа ми, за да вземеш пари, с които да финансираш лъжите си и да покриваш провалените си бизнес сделки? Кажи ми, Виктор! Обясни ми го! Искам да чуя поредната ти лъжа!“
Виковете ми кънтяха в тихата къща. Цялата сдържана болка и гняв от последните седмици изригнаха от мен. Той стоеше срещу мен, за пръв път в живота си останал без думи. Маската му на уверен, контролиращ всичко мъж се беше свлякла и под нея видях един уплашен, жалък човек.
„Аз… аз щях да ти кажа“, заекна той. „Парите… имах нужда от тях за фирмата. Бяхме в криза. Щях да ги върна. Никой нямаше да разбере.“
„Никой нямаше да разбере?“, изсмях се аз, но смехът ми звучеше като плач. „Аз не съм ‘никой’, Виктор! Аз съм ти съпруга! Или поне така си мислех. А ти си рискувал единствения дом, който синът ни познава, за да можеш да играеш на голям бизнесмен и да впечатляваш любовницата си!“
„Не я наричай така!“, извика той, сякаш тази дума го обиждаше повече от всичко друго.
„А как да я наричам? Твоя бизнес сътрудник? Твоя повереница? Момичето, на което плащаш наема и сметките с парите, откраднати от нашето семейство? Момичето, при което си отивал всяка сутрин, след като си оставял собствения си син? Ти си болен, Виктор! Ти си един жалък лъжец и крадец!“
В този момент той се срина. Свлече се обратно на дивана и скри лице в ръцете си. За пръв път го виждах сломен. Но не изпитах съжаление. Не изпитах нищо, освен празнота и презрение.
„Искам развод“, казах аз тихо, но думите ми прозвучаха като окончателна присъда. „Още утре ще се изнесеш оттук. Не искам да те виждам. Не искам да дишаш въздуха, който дишам аз. Адвокатът ми ще се свърже с теб.“
Той вдигна глава. В очите му имаше сълзи. „Анна, моля те… не прави това. Аз те обичам. Направих грешка. Ужасна грешка. Ще поправя всичко, обещавам!“
„Обичаш ме?“, погледнах го с погнуса. „Ти не знаеш какво е любов. Ти обичаш само себе си. И вече е твърде късно за обещания. Всичко е свършено, Виктор. Ти го свърши.“
Обърнах се и излязох от стаята. Отидох в спалнята и заключих вратата. Чувах го да ридае в хола. Но звукът не предизвика нищо в мен. Сърцето ми беше празно и студено. Бракът ми беше мъртъв. Сега трябваше да се боря за бъдещето си. За бъдещето на сина си. Войната тепърва започваше.
Глава 7
На следващата сутрин, когато се събудих, Виктор вече го нямаше. Беше събрал набързо малко дрехи в един сак и беше изчезнал. На масата в кухнята имаше бележка. „Съжалявам за всичко. Ще се обадя.“ Смачках я и я хвърлих в коша. Думите му вече нямаха никаква стойност.
Още в понеделник сутринта бях в кантората на Симеон. Разказах му за сцената от събота вечер. Той ме изслуша внимателно, кимайки от време на време.
„Добре сте постъпила“, каза той. „Сега той знае, че вие знаете. Елементът на изненадата е на наша страна. Подал съм вече молбата за развод в съда. Приложили сме всички доказателства, с които разполагаме – снимките, банковите извлечения, копието от фалшифицирания договор. Искаме развод по негова вина, пълни родителски права за вас и справедлива подялба на имуществото, като се вземе предвид скритият ипотечен кредит и умишленото увреждане на семейния бюджет.“
Започна най-мрачният период в живота ми. Виктор, очевидно осъзнал, че е притиснат до стената, нае един от най-агресивните и безскрупулни адвокати в града. Започна кална война. Неговият адвокат се опита да ме изкара лоша майка, нехайна съпруга, психически нестабилна жена, която си измисля истории от ревност. Твърдяха, че снимките са манипулирани, че финансовите документи са извадени от контекст. Лъжите бяха толкова нагли и абсурдни, че на моменти ми се струваше, че живея в кошмар.
Най-тежко ми беше заради Мартин. Опитвах се да го предпазя от всичко, да поддържам някакво подобие на нормалност. Но той усещаше напрежението. Питаше къде е татко. Защо вече не живее при нас. Аз му обяснявах, че мама и татко имат проблеми, които възрастните понякога имат, и че и двамата много го обичаме. Но виждах объркването и тъгата в очите му и сърцето ми се късаше.
Междувременно Петър беше предприел свои собствени действия. С помощта на финансов одит той беше доказал мащаба на злоупотребите на Виктор. Беше завел дело срещу него за източване на фирмени средства и умишлено водене на компанията към фалит. Виктор беше атакуван от всички страни. Неговият перфектно подреден свят се разпадаше.
Един ден получих призовка. Десислава ме съдеше за тормоз и навлизане в личното пространство. Твърдеше, че съм я преследвала, заплашвала и че съм наела детектив, който да я следи незаконно. Това беше ход, продиктуван от адвоката на Виктор, отчаян опит да ме дискредитират и да ме принудят да се откажа.
„Не се притеснявайте“, каза ми Симеон със стоманено спокойствие. „Това е блъф. Имаме пълното право да събираме доказателства за бракоразводното дело. Нейният иск няма да издържи в съда. Всъщност, това е добре за нас. Сега тя е официална страна в конфликта и ще можем да я призовем като свидетел и да я разпитаме под клетва.“
Появи се и нов герой в тази драма. Сестрата на Десислава, Габриела. Една вечер тя ме причака пред дома ми. Беше по-голяма, с уморен, но борбен поглед.
„Искам да говоря с вас“, каза тя без предисловия. Поканих я вътре, макар и с голяма неохота.
„Не защитавам сестра си“, започна Габриела. „Това, което е направила, е грешно. Тя е млада, наивна… и много уплашена. Онзи ваш съпруг я е омаял. Обещавал ѝ е всичко – да плати образованието ѝ, да се грижи за нашите болни родители, да се разведе с вас и да се ожени за нея. Тя му повярва.“
Габриела ми разказа историята от другата страна. Десислава произхождала от бедно семейство. Баща им бил инвалид, а майка им работела на две места, за да свържат двата края. Десислава била приета да учи право в престижен университет, но таксите били непосилни за тях. И тогава се появил Виктор. Принцът на бял кон. Богатият, чаровен бизнесмен, който бил готов да реши всичките ѝ проблеми. Той ѝ плащал не само наема и сметките. Той плащал и скъпото лечение на баща ѝ. Той бил нейната златна кокошка, но и нейната клетка.
„Сега тя е в капан“, продължи Габриела. „Той я заплашва. Казва ѝ, че ако проговори, ще я съсипе. Ще каже, че тя го е изнудвала. Ще спре парите за лечението на баща ни. Тя е на ръба на нервен срив. Моля ви, не я съдете твърде строго. Тя също е жертва на този човек.“
Думите на Габриела не промениха факта, че Десислава е била любовница на съпруга ми. Но те добавиха нов пласт към историята. Пласт на отчаяние, манипулация и морални дилеми. Виктор не беше просто прелюбодеец. Той беше хищник, който се възползваше от уязвимостта на хората.
След този разговор Симеон промени тактиката. Той се свърза с адвоката на Десислава и ѝ предложи сделка. Ако тя оттегли иска си срещу мен и се съгласи да свидетелства за истинските им отношения с Виктор, ние щяхме да се откажем от всякакви бъдещи претенции към нея.
Това беше рискован ход. Но той проработи. Изправена пред избора да продължи да бъде марионетка на Виктор или да получи шанс да се измъкне от мрежата му, Десислава избра второто. Тя се съгласи да каже истината.
Глава 8
Делото се проточи с месеци. Месеци на напрежение, безсънни нощи и безкрайни срещи с адвокати. Чувствах се изцедена, сякаш бях остаряла с десет години. Единственото, което ме крепеше, беше Мартин. Заради него трябваше да бъда силна.
Денят на решителното заседание дойде. Залата беше студена и безлична. Виктор седеше на отсрещната страна, до своя ухилен адвокат. Изглеждаше отслабнал и съсипан. Самочувствието му го нямаше, заменено от изражение на озлобление и страх.
Първа свидетелстваше Десислава. С тих, треперещ глас, тя разказа всичко. Запознанството им. Начина, по който той я е преследвал. Обещанията. Подаръците. Парите. Тайния апартамент. Разговорите, в които той се е оплаквал от мен, наричайки брака ни „празна черупка“. Тя представи банкови извлечения, съобщения, всичко, което доказваше думите ѝ. Адвокатът на Виктор се опита да я смачка с кръстосан разпит, но тя не се поддаде. Истината, веднъж изречена, ѝ беше дала сила.
След нея свидетелства Петър. Той представи доклада от финансовия одит, който разкриваше в детайли как Виктор е източвал фирмата, за да финансира любовния си живот и рискованите си хазартни инвестиции. Картината на един безотговорен и неморален човек беше пълна.
Когато дойде моят ред, аз просто разказах своята история. Говорих за доверието, за любовта, за семейството, което мислех, че имам. Говорих за момента, в който синът ми, с няколко невинни думи, разруши целия ми свят. Говорих за фалшифицирания подпис и за страха, че мога да загубя дома си. Не плаках. Гласът ми беше равен и твърд.
Накрая думата беше дадена на Виктор. Той се опита да се защити, но думите му звучаха кухо и неубедително. Той отричаше, увърташе, опитваше се да хвърли вината върху всички останали – върху мен, върху Десислава, върху Петър, върху пазарната конюнктура. Но никой в залата вече не му вярваше.
Съдът се оттегли за решение. Часовете, в които чакахме, ми се сториха като вечност. Когато съдията най-накрая се върна и започна да чете решението, аз затаих дъх.
Разводът беше произнесен по изключителна вина на Виктор. Родителските права върху Мартин бяха присъдени изцяло на мен. Къщата оставаше за мен и сина ми, а Виктор беше осъден да изплати сам целия ипотечен кредит, който беше изтеглил без мое знание. Освен това, той трябваше да ми плати значителна издръжка, както и обезщетение за моралните вреди, които ми беше причинил. Фирмата, която беше основал с Петър, беше обявена в несъстоятелност и активите ѝ щяха да бъдат разпродадени, за да се покрият дълговете.
Беше пълна победа. Справедливостта беше възтържествувала.
Когато излязох от съдебната зала, почувствах огромно облекчение. Тежестта, която бях носила с месеци, сякаш се свлече от раменете ми. Симеон ми стисна ръката.
„Честито. Борихте се смело.“
Виктор излезе след мен. Лицето му беше сиво. Той ме погледна с празни очи, в които нямаше нищо – нито гняв, нито разкаяние. Само празнота. Той беше изгубил всичко – семейството си, дома си, бизнеса си, репутацията си. Беше сам, напълно сам. За момент ми стана почти мъчно за него. Но само за момент. Той сам си беше постлал леглото, в което сега щеше да спи.
Обърнах му гръб и тръгнах. За пръв път от много време насам, гледах напред. Към бъдещето. То беше неясно и плашещо, но беше мое. Само мое и на Мартин.
Няколко месеца по-късно, животът ни беше намерил своя нов ритъм. Тих, спокоен, лишен от лъжи и напрежение. Започнах работа, записах се на курс по керамика, нещо, за което винаги бях мечтала. Мартин се адаптира по-бързо, отколкото очаквах. Детската психика е гъвкава. Той виждаше баща си през уикендите, в присъствието на социален работник. Виктор беше блед спомен, призрак от един минал живот.
Един следобед, докато се прибирахме от парка с Мартин, видях Десислава. Тя работеше като сервитьорка в малко кафене на нашата улица. Погледите ни се срещнаха за миг. В нейния нямаше враждебност, само умора и може би малко срам. Аз ѝ кимнах леко. Не беше знак за прошка, а по-скоро за признание. Признание, че и двете бяхме попаднали в мрежата на един и същи човек, всяка по свой собствен начин. Тя сведе поглед и продължи да чисти една от масите.
Продължих по пътя си, стиснала силно ръката на сина си. Слънцето залязваше и хвърляше златни отблясъци по тротоара. Въздухът беше чист. Бях свободна. Бяхме свободни. Историята беше свършила. А нашата нова история тепърва започваше.