Преместихме се. Три думи, които звучаха толкова просто, а носеха тежестта на целия ни досегашен живот, събран в кашони и спомени. Новият град ни посрещна с влажен септемврийски въздух и непознати улици, които се губеха в мъглата на ранното утро. Всичко беше заради новата работа на съпруга ми, Петър. По-добра позиция, по-голяма заплата, по-светло бъдеще. Поне така си повтаряхме, докато разопаковахме порцелановите чаши на баба ми, всяка една – крехък мост към миналото.
Нашият нов дом, взет с огромен ипотечен кредит, който щеше да виси над главите ни през следващите тридесет години, ухаеше на прясна боя и несбъднати мечти. Прозорците гледаха към малък парк, където есенните листа вече започваха да се предават в златни и червени багри. Беше красиво, но някак чуждо. Всичко беше чуждо.
Дъщеря ни Лили, крехко осемгодишно създание с очи, големи и любопитни като на сова, приемаше промяната със стоицизма на дете, което все още вярва, че родителите му знаят какво правят. Днес беше първият ѝ учебен ден в новото училище. Цяла сутрин оправях панделката в косата ѝ, докато тя подскачаше нетърпеливо, стиснала в ръка чисто новата си раница с еднорози. Гледах я и сърцето ми се свиваше от смесица от гордост и страх. Щеше ли да се справи? Щеше ли да намери приятели? Щеше ли да бъде щастлива тук?
Петър излезе рано, целуна ни набързо и изчезна зад вратата с обичайното си „Обичам ви!“. Усетих как напрежението леко се отпуска от раменете му. Новата работа беше неговото спасение, неговият шанс да докаже на себе си и на света, че може да се справи. В последните месеци в стария град бизнесът му с неговия съдружник Мартин беше започнал да буксува. Говореше неясно за „пазарни условия“ и „нелоялна конкуренция“, но усещах, че има нещо повече, нещо, което не ми казваше. Тази нова позиция беше бягство. Бягство за всички ни.
Следобедът се проточи в безкрайно очакване. Подреждах книги по рафтовете, чистих прах от мебели, които все още не усещах като свои, и поглеждах часовника през минута. Когато най-накрая дойде време да взема Лили, сърцето ми биеше лудо.
Тя изскочи от училищната врата с усмивка, която озари целия мрачен ден. Прегърна ме силно и започна да бърбори неспирно за новите си съученици, за огромния физкултурен салон и за това колко е забавно да се катериш по новата катерушка в двора.
Вечерта, докато приготвях вечерята, усещах как в къщата бавно се настанява уют. Петър се прибра уморен, но доволен. Седнахме на масата – първата ни истинска семейна вечеря в новия ни дом. Ароматът на лазаня се смесваше с мириса на боя, създавайки странна, но някак обещаваща комбинация.
Налях чай на Петър и се обърнах към дъщеря ни, която тъкмо беше приключила с разказа за едно момченце на име Павел, което можело да си мърда ушите.
„Е, миличка, а учителката? Хареса ли ти?“, попитах с усмивка, очаквайки поредната детска история.
Лили вдигна глава от чинията си, очите ѝ блестяха. „О, мамо! Учителката ми е супер готина! Казва се Силвия.“
Тя направи драматична пауза, типична за децата, които знаят, че имат важна информация.
„И тати има нейна снимка в портфейла си.“
Думите увиснаха във въздуха. Пространството между нас се сгъсти, стана тежко и лепкаво като разтопен асфалт. Чух рязък, задавен звук. Обърнах се. Петър се беше вцепенил, с чаша чай, застинала на сантиметри от устните му. Очите му бяха широко отворени, в тях се четеше паника, която никога преди не бях виждала. Той се задави с чая си, капки от горещата течност се разплискаха по бялата покривка като сълзи. Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всякакъв крясък.
Глава 2
Времето спря. Секундите се разтеглиха в лепкава, безкрайна агония. Единственият звук беше хрипливото дишане на Петър и тихото потракване на вилицата на Лили, която, напълно несъзнаваща атомната бомба, която току-що беше пуснала, продължаваше да яде своята лазаня.
Погледът ми беше прикован в съпруга ми. Цветът беше изчезнал от лицето му, оставяйки го с пепеляв оттенък. Той остави чашата с трепереща ръка. Тя изтрака силно в чинийката. Опита се да се усмихне, но се получи само гротескна гримаса.
„Какви ги говориш, слънчице?“, успя да промълви той, гласът му беше дрезгав и неузнаваем. „Сигурно си се припознала.“
Лили го погледна с недоумение. „Не съм! Същата е. С дълга, руса коса и сини очи. Като на снимката, която ми показа онзи ден, когато търсеше картата за отстъпка в магазина.“
Всеки детайл беше като удар с нож. Показал ѝ е снимка. Онзи ден. Значи не е било случайно зърване. Не беше някаква стара снимка, забравена в някой ъгъл на портфейла. Беше нещо, което е гледал наскоро.
„Лили, миличка, хайде дояж си и отивай да си подредиш играчките в стаята. Утре пак си на училище“, казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно, но усещах как всяка дума излиза през стиснати зъби.
Тя нацупи устни, но усети тежката атмосфера и без повече въпроси се подчини. Щом вратата на детската се затвори, цялата привидна любезност се изпари. Обърнах се към Петър.
„Портфейла“, казах тихо, но думите ми прокънтяха в тишината като изстрел.
Той ме погледна, в очите му имаше молба. „Ана, моля те. Не е това, което си мислиш. Просто е… недоразумение.“
„Не ме интересува какво си мисля. Искам да видя портфейла. Сега.“
Той се поколеба за миг, който ми се стори цяла вечност. После бавно бръкна в задния джоб на панталона си и го извади. Сложи го на масата между нас. Изглеждаше като взривно устройство. Ръцете ми трепереха, докато го посягах да го взема. Беше изтъркан по ръбовете, познат до болка. Колко пъти го бях виждала, без да подозирам какво крие.
Отворих го. Там, до моята снимка и тази на Лили, пъхната в едно от по-скритите отделения, беше тя. Снимка с размер на лична карта, леко пожълтяла по краищата, но лицето се виждаше ясно. Млада жена с дълга, руса коса и пронизващо сини очи. Усмихваше се нахално на обектива, сякаш знаеше някаква тайна, която аз никога нямаше да узная. Беше красива. Болезнено красива.
Вдигнах поглед към Петър. Той беше навел глава, забил поглед в покривката.
„Коя е тя?“, гласът ми беше шепот, изпълнен с отрова.
„Тя е… никой. Стара позната. Снимката е от години. Просто съм забравил да я изхвърля.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Лъжеше толкова нескопосано, че беше почти обидно.
„Лили каза, че си ѝ я показал онзи ден. Защо ще показваш на дъщеря ни снимка на „никой“? И как по дяволите се оказа, че тази „никой“ е нейната нова учителка в град, в който се преместихме преди седмица? Какви са шансовете, Петър?“
Той вдигна глава. Паниката в очите му беше заменена от отчаяние. „Ана, кълна се, това е просто ужасно съвпадение. Нямах представа, че тя работи тук. Нямах представа, че ще бъде учителка на Лили. Разбрах днес, когато ти ми каза името ѝ.“
„Силвия“, казах аз. Името заседна в гърлото ми. „Защо имаш снимка на жена на име Силвия в портфейла си? Откога я познаваш?“
„Отдавна. Отпреди да се запознаем с теб. Няма нищо между нас, никога не е имало. Просто… сложна история от миналото.“
„Сложна история?“ Изсмях се, но смехът ми прозвуча като плач. „И тази сложна история случайно се материализира като учителка на дъщеря ни в другия край на страната? Ти чуваш ли се какво говориш?“
Станах от масата, чувствах, че ако остана още секунда там, ще започна да крещя и да чупя чинии. Отидох до прозореца и се загледах в тъмния парк. Светлините на града изглеждаха студени и враждебни. Чувствах се в капан. В капан в този нов град, в тази нова къща, в този нов живот, който се оказа построен върху лъжа.
„Искам да ми кажеш истината, Петър. Цялата истина. Сега.“
Той дойде зад мен. Усетих топлината на тялото му, но тя не носеше утеха, а само ме отвращаваше. Опита се да сложи ръце на раменете ми, но аз се отдръпнах рязко.
„Не ме докосвай.“
„Ана, моля те, повярвай ми. Всичко е едно гигантско, абсурдно съвпадение. Да, познавам я. Да, имаме общо минало. Но това е всичко. Аз обичам теб. Обичам нашето семейство.“
Думите му звучаха кухо, като заучена реплика от евтин филм. Доверието, градено с години, се беше пропукало само за няколко минути. И в тези пукнатини започнаха да пълзят съмнения и спомени за странни случки от последните месеци. Необяснимите му отсъствия. Тихите телефонни разговори в другата стая. Напрежението около бизнеса му, което той отдаваше само на финансови проблеми.
Дали всичко е било свързано? Дали преместването ни тук не е било заради „новата работа“, а заради нея? Дали цялото ни бъдеще не беше просто параван за неговия таен живот?
Върнах се до масата, взех снимката и я вдигнах пред лицето му.
„Ще я попитам“, казах студено. „Утре отивам в училището. И ще попитам госпожа Силвия каква точно е тази „сложна история от миналото“.“
Лицето на Петър пребледня още повече. В очите му видях страх. Истински, неподправен страх. И в този момент разбрах. Не беше просто съвпадение. Беше нещо много, много по-лошо.
Глава 3
Нощта беше безкрайна. Лежах будна в леглото, вслушвайки се в тихото дишане на Петър до мен. Той се преструваше, че спи, но напрегнатото му тяло и леките потрепвания издаваха, че и той е в своя собствен ад. Пропастта между нас беше станала физическа, студена и непреодолима. Всеки път, когато случайно се докосвахме, и двамата се отдръпвахме като опарени.
В главата ми се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Коя беше тази жена? Любовница от миналото, която го преследва? Настояща любовница, заради която е преместил цялото ни семейство? Или нещо по-зловещо, нещо, което дори не можех да си представя?
Мисълта, че тази жена, Силвия, ще прекарва всеки ден с дъщеря ми, ме караше да настръхвам. Щеше да я учи да чете и пише, да ѝ помага да си връзва обувките, да я утешава, ако падне в двора. А през цялото това време щеше да знае тайна, която можеше да унищожи света на моето дете. Чувствах се безсилна и омерзена.
На сутринта в къщата цареше ледено мълчание. Приготвих закуска на Лили, като се стараех да се усмихвам и да бъда весела, но усещах фалша във всяко свое движение. Петър се мотаеше из кухнята като призрак, избягвайки погледа ми.
„Ще закарам Лили на училище“, каза той, докато тя си обуваше обувките.
„Няма нужда. Аз ще я заведа“, отсякох. Исках да видя реакцията му. Исках да го видя как ще се изправи лице в лице с нея, докато аз съм там.
Той не спори. Само кимна и излезе за работа, без дори да се сбогува.
Пътят до училището ми се стори едновременно прекалено къс и безкрайно дълъг. Лили отново бърбореше развълнувано, а аз само кимах и се усмихвах разсеяно. Сърцето ми думкаше в гърдите. Какво щях да кажа? Как щях да подходя? Дали да бъда директна, или да опитам да разбера нещо по-заобиколно?
Когато влязохме в училищния двор, я видях. Стоеше до входа и посрещаше децата с широка усмивка. Беше точно като на снимката, но на живо беше още по-впечатляваща. Русата ѝ коса се спускаше на меки вълни по раменете ѝ, а сините ѝ очи сякаш виждаха всичко. Изглеждаше млада, енергична и… мила. Това беше най-лошото. Не изглеждаше като злодей. Изглеждаше като перфектната учителка.
Лили се затича към нея. „Госпожо, добро утро!“
Силвия се наведе и я прегърна. „Добро утро, Лили! Готова ли си за новия ден?“ После вдигна поглед и ме видя. Усмивката ѝ леко трепна за част от секундата, но после отново се разля по лицето ѝ.
„Вие трябва да сте майката на Лили. Аз съм Силвия. Приятно ми е да се запознаем.“
Тя протегна ръка. Аз я поех, моята беше студена и влажна. Нейната беше топла и уверена.
„Ана“, представих се. „Исках да поговоря с вас за момент, ако е възможно. След часовете?“
Тя ме погледна внимателно. В очите ѝ не видях изненада, а по-скоро… очакване. Сякаш е знаела, че този разговор ще се състои.
„Разбира се. Ще бъда свободна след три часа. Заповядайте в учителската стая.“
Оставих Лили и си тръгнах, чувствайки се още по-объркана. Спокойствието на Силвия ме разтревожи повече от всичко друго. Тя не беше притеснена. Не беше уплашена. Беше подготвена.
Следващите три часа бяха мъчение. Опитах се да се обадя на сестра си, Ралица. Тя беше студентка в университета в столицата и винаги беше моят глас на разума. Този път обаче телефонът ѝ даваше свободно, но тя не вдигна. Сигурно беше на лекции. Почувствах се напълно сама.
Върнах се в празния апартамент. Започнах да ровя. Прерових гардероба на Петър, нощното му шкафче, джобовете на саката му. Нищо. После се сетих за лаптопа му. Той винаги го оставяше на бюрото в малкия кабинет, който си бяхме устроили.
Паролата. Знаех я. Беше рождената дата на Лили. Колко иронично. Отключих го и сърцето ми запрепуска. Какво търсех? Имейли? Съобщения? Банкови извлечения?
Започнах с имейлите. Нищо подозрително на пръв поглед. Служебни кореспонденции, оферти, новини. После отворих папката с документи. Там имаше всякакви файлове, свързани с бизнеса му. Договори, фактури, презентации. Започнах да ги отварям наслуки.
И тогава го видях. Файл, наречен „Споразумение_М.С.“. Инициалите не ми говореха нищо. Отворих го. Беше сканиран документ, юридически договор. Започнах да чета, без да разбирам повечето от термините. Но две неща ми се набиха в очи. Името на Петър като една от страните. И другото име. Силвия.
Не беше съвпадение. Не беше случайна среща. Имаше договор. Между моя съпруг и учителката на дъщеря ми. Сърцето ми спря. Започнах да чета по-внимателно. Ставаше въпрос за пари. Голяма сума пари. Документът беше с дата отпреди шест месеца. В него се говореше за „уреждане на стари задължения“ и „месечни вноски“.
Петър ѝ плащаше. Всеки месец. Това не беше просто изневяра. Беше нещо друго. Нещо много по-мрачно и сложно. Изнудване? Връщане на стар дълг? Какво, по дяволите, беше направил?
Погледнах часовника. Беше време да се връщам в училището. Вече не отивах там като измамена съпруга, за да търся сметка на любовница. Отивах като човек, който се е натъкнал на върха на айсберг и се кани да се гмурне в ледените води, за да види какво се крие отдолу.
Глава 4
Когато пристигнах в училището, дворът беше празен и тих. Есенният вятър въртеше сухи листа в малки вихрушки. Чувствах се като в сцена от филм на ужасите, където главната героиня върви към неизбежната си съдба.
Намерих учителската стая. Почуках плахо. Вратата се отвори и Силвия ме покани да вляза с любезна усмивка, сякаш бях просто поредната загрижена майка. Стаята беше малка и уютна, миришеше на кафе и тебешир. По стените имаше детски рисунки. Всичко изглеждаше толкова нормално, толкова невинно.
Тя ми посочи един стол и седна срещу мен. Сложи ръце на масата и ме погледна право в очите. Сините ѝ очи бяха спокойни, пресметливи.
„С какво мога да ви помогна, госпожо?“, попита тя, но тонът ѝ подсказваше, че знае много добре защо съм там.
„Името ми е Ана“, казах, опитвайки се да звуча твърдо. „И мисля, че е време да спрем да се преструваме. Вие знаете коя съм аз. И аз знам, че вие знаете.“
Тя не трепна. „Да, Ана. Знам коя си.“
„Тогава може би ще ми обясните какво, по дяволите, става? Защо сте тук? Защо сте учителка на дъщеря ми? И защо съпругът ми има ваша снимка в портфейла си и ви плаща пари всеки месец?“
Изстрелях въпросите като куршуми. Очаквах да я видя как се стъписва, как започва да се оправдава. Вместо това тя леко се облегна назад и се усмихна. Беше студена, лишена от всякаква топлина усмивка.
„Значи си намерила споразумението. Петър винаги е бил небрежен с документите си.“
Думите ѝ ме удариха като плесница. Тя говореше за него с фамилиарност, която ме вбеси.
„Не ми говори за него. Говори ми за теб. Коя си ти?“
„Аз съм миналото на Петър, Ана. Миналото, което той се е опитал да зарови, но както виждаш, то има навика да излиза на повърхността.“
Тя замълча за момент, сякаш се наслаждаваше на объркването ми.
„Петър и аз се познаваме от много, много отдавна. Още преди да основе своя „успешен“ бизнес. Преди да срещне теб и да си създаде този перфектен малък живот. Имахме общи планове. Общи мечти. И общи пари. По-точно, парите на моето семейство.“
Кръвта ми замръзна.
„В началото на кариерата си, когато е бил никой, моят баща му повярва. Даде му огромна сума пари, за да започне първия си проект. Без договор, без лихви. Просто на доверие. Парите бяха всичко, което семейството ми имаше. Петър се провали. Загуби всичко. И вместо да поеме отговорност, той просто изчезна. Смени си номера, премести се, започна на чисто. Остави баща ми разорен и с разбито сърце. Той почина няколко години по-късно, без да види и стотинка от парите си обратно.“
Гледах я втрещено. Това не можеше да е истина. Петър, моят Петър, не беше такъв човек. Той беше честен, трудолюбив, отговорен.
„Лъжеш“, прошепнах.
„Наистина ли? Защо тогава ти плаща? Защо се съгласи да подпише това споразумение, когато го открих преди година? Защото знае, че съм права. Защото знае, че ако не плаща, мога да отида при съдружника му, при клиентите му, при теб… и да разкажа на всички как е изградил кариерата си върху руините на моето семейство.“
Почувствах как ми се завива свят. Значи това беше тайната. Не изневяра, а предателство. Финансово престъпление, което го е преследвало през всичките тези години.
„А училището? Защо тук? Защо Лили?“
„Това вече беше чист късмет. Или съдба, ако предпочиташ“, каза тя с лека насмешка. „Когато той смени работата и се преместихте, аз реших също да сменя обстановката. Трябваше ми ново начало. Кандидатствах за работа тук, без да знам, че съдбата ще бъде толкова… иронична. Когато видях името на Лили в списъка на класа си, не можех да повярвам. Вселената има странно чувство за хумор, нали?“
Не, това не беше късмет. Не можеше да бъде. Тя го беше проследила. Тя се беше нагласила да бъде близо до нас, за да държи ножа опрян в гърлото му.
„Ти го изнудваш.“
„Аз просто си взимам това, което ми се дължи. С лихвите. Той ми отне бъдещето, Ана. Аз просто се грижа той да не забрави цената на своето.“
Станах. Краката ми трепереха. Трябваше да се махна оттук, трябваше да дишам.
„Стой далеч от дъщеря ми“, казах с последни сили.
Тя се изправи също. Приближи се до мен, твърде близо.
„Не се притеснявай. Аз съм отлична учителка. Лили е в добри ръце. Но на твое място бих се притеснявала повече за съпруга си. Запитай се какво още крие от теб. Защото, повярвай ми, това е само началото. Петър е експерт в пазенето на тайни.“
Излязох от стаята, от училището, и тръгнах по улицата, без да знам накъде отивам. Думите ѝ ехтяха в главата ми. „Това е само началото.“ Светът ми се беше преобърнал. Мъжът, за когото бях омъжена, беше непознат. Животът, който бяхме изградили, беше построен върху лъжа и чуждо нещастие. И сега миналото беше дошло, за да си поиска своето. И беше настанило в класната стая на дъщеря ми.
Глава 5
Прибрах се вкъщи и заварих Ралица. Сестра ми седеше на дивана в хола, заобиколена от куфари. Беше дошла да ни види за уикенда, както се бяхме разбрали, но в целия хаос на последните два дни бях забравила напълно.
Щом ме видя, тя скочи на крака. „Ани, какво става? Изглеждаш ужасно! Звъня ти от сутринта.“
В момента, в който видях загриженото ѝ лице, цялата стена, която бях изградила около себе си, рухна. Разплаках се. Разказах ѝ всичко – за думите на Лили, за снимката, за споразумението, за разговора със Силвия. Ралица ме слушаше мълчаливо, прегърнала ме силно, докато аз треперех и хълцах.
Тя беше пълната ми противоположност. Докато аз винаги се стремях към ред, спокойствие и предвидимост, Ралица беше бунтарка. Учеше право в университета, но прекарваше повече време по протести и студентски събрания, отколкото на лекции. Беше импулсивна, рязка и имаше непоклатимо чувство за справедливост.
Когато свърших, тя се отдръпна и ме погледна сериозно. „Този човек е боклук. Как е могъл да ти причини това? Да те доведе тук, знаейки, че тя е наоколо?“
„Той твърди, че е било съвпадение. Че не е знаел, че тя е тук“, промълвих аз, макар вече и сама да не си вярвах.
„Съвпадение? Ана, моля те! Няма такива съвпадения. Той те е излъгал. За всичко. За миналото си, за парите, за преместването. Цялата тази история с „новата работа“ вони отвсякъде. Трябва да се изправиш срещу него. Искаш ли да остана? Ще го чакаме заедно.“
Кимнах. Сама нямаше да се справя. Нуждаех се от нейната сила.
Петър се прибра късно вечерта. Когато влезе и видя Ралица, лицето му се смръщи. Той никога не я беше харесвал особено. Казваше, че е твърде „крайна“ и му надува главата с нейните „идеалистични глупости“.
„Ралица? Какво правиш тук?“, попита той, видимо недоволен.
„Дойдох да видя как е сестра ми, след като съпругът ѝ се оказа долен лъжец и мошеник“, отвърна тя с леден тон.
Петър пребледня. Погледна към мен. В очите му видях паника.
„Ана… говорила си с нея.“
„Говорих със Силвия, Петър“, казах аз. „Разказа ми една много интересна история. За един млад, амбициозен мъж, баща ѝ и едни изчезнали пари.“
Той се свлече на най-близкия стол, сякаш краката му не го държаха. Скри лице в ръцете си.
„Знаех си, че ще го направи. Знаех си, че ще те потърси.“
„Значи е истина? Всичко е истина?“, попитах, а гласът ми трепереше. „Ти си съсипал семейството ѝ и си избягал?“
„Не беше точно така!“, извика той, вдигайки глава. В очите му имаше отчаяние. „Бях млад, глупав! Проектът се провали, парите изгоряха! Нямах нищо! Какво можех да направя? Да отида при баща ѝ и да му кажа: „Съжалявам, провалих се“? Той щеше да ме унищожи! Трябваше да се махна, да започна отначало, за да мога един ден да му върна всичко!“
„Но не си го направил, нали?“, намеси се Ралица. „Просто си се скрил. И си се надявал, че никой няма да те намери. Докато тя не го е направила.“
„Тя ме изнудва, Рали!“, каза Петър, обръщайки се към нея с молба в погледа. „Иска непосилни суми! Заплашва да съсипе всичко, което съм изградил! Бизнеса ми с Мартин… той е на ръба. Взели сме огромни заеми. Ако тази история излезе наяве, ще фалираме. Ще загубим всичко. И тази къща… ипотеката…“
Той замлък, неспособен да продължи.
Седях и го гледах. Мъжът, когото обичах. Бащата на детето ми. Превърнал се в непознат, оплетен в мрежа от лъжи, дългове и стари грехове. Чувствах се едновременно съсипана и ядосана. Ядосана, че ми е причинил това. Ядосана, че е поставил семейството ни в такава опасност.
„А преместването?“, попитах тихо. „И то ли беше лъжа? Преместихме се заради нея, нали?“
„Не! Кълна се! Новата работа е истинска! Когато тя ме намери преди година, аз започнах да ѝ плащам. Но тя искаше все повече и повече. Напрежението стана огромно. Бизнесът с Мартин започна да страда, защото аз отклонявах средства, за да ѝ плащам. Мартин започна да ме подозира в нещо. Тази нова позиция беше шанс. Шанс да се измъкна от натиска на Мартин, да имам по-голям и по-сигурен доход, за да мога да плащам и на нея, и на банката, и да живеем нормално. Мислех, че като се преместя, ще се отърва от нея за малко, ще спечеля време. Нямах и най-малка представа, че тя ще се появи тук. Кълна се в живота на Лили!“
Думите му звучаха искрено. Може би, само може би, той казваше истината поне за това. Но имаше ли значение? Щетите вече бяха нанесени.
„И какво ще правим сега?“, попита Ралица. Тя вече мислеше като юрист. Практично и без емоции. „Тя те изнудва. Това е престъпление. Трябва да отидем в полицията.“
Петър поклати глава енергично. „Не, не, в никакъв случай! Не разбирате ли? Тя няма да може да докаже изнудването, но аз няма да мога да скрия историята с парите на баща ѝ. Ако това стигне до Мартин, той ще ме съсипе. Имаме клауза в договора за съдружие, която забранява всякакви действия, уронващи престижа на фирмата. Той ще използва това, за да ме изхвърли, ще ме съди за пропуснати ползи. Ще останем на улицата. Буквално.“
Разговорът беше прекъснат от звънеца на вратата. Беше късно. Кой можеше да е? Петър отиде да отвори. На прага стоеше Мартин. Съдружникът му. Изглеждаше ядосан.
„Петър, трябва да поговорим. Веднага.“
Глава 6
Мартин влезе в хола като ураган. Беше висок, елегантно облечен мъж с остри черти и студени, пресметливи очи. Винаги съм изпитвала лека неприязън към него, усещах някаква хищническа аура около него. Сега тази аура беше по-силна от всякога. Той не поздрави нито мен, нито Ралица. Погледът му беше вперен в Петър.
„Какво става, Петър? Цял ден се опитвам да се свържа с теб. От банката са ми звъняли пет пъти. Забавяме плащането по кредита. Отново. Обясни ми какво се случва, защото търпението ми се изчерпва.“
Петър видимо се напрегна. „Мартин, успокой се. Имаше малък проблем с един превод. Утре сутринта всичко ще бъде наред.“
„Не ме лъжи!“, извика Мартин, като загуби всякакво самообладание. „Тази история я слушам от месеци. „Малък проблем“, „забавяне“, „бюрокрация“. Истината е, че парите изчезват! Фирмата е на червено, а ти се държиш сякаш всичко е наред! Къде отиват парите, Петър?“
Погледнах към съпруга си. Той стоеше като препариран, неспособен да отговори. Лъжите му се сплитаха една в друга, образувайки възел, който заплашваше да го удуши.
„Аз ще ти кажа къде отиват“, намеси се Ралица. Тя стана и застана между двамата мъже. Въпреки че беше по-ниска и по-млада, в позата ѝ имаше сила, която накара Мартин да я погледне с изненада. „Парите отиват за изплащане на стар дълг, за който Петър е бил достатъчно глупав да не ти каже.“
Мартин присви очи. „Стар дълг? Какъв стар дълг? Ние проверихме всичко, преди да станем партньори. Той беше чист.“
„Явно не сте проверили достатъчно добре“, отвърна Ралица.
Петър ме погледна с ужас. Разбираше какво се случва. Ралица беше решила да извади всичко на светло, без да се съобразява с последствията.
„Рали, недей…“, прошепна той.
Но беше твърде късно. Мартин се приближи до мен.
„Ана, ти си му съпруга. Кажи ми истината. Какво крие от мен?“
Аз мълчах. Бях разкъсвана между лоялността към съпруга ми и осъзнаването, че лъжите трябва да спрат.
„Добре, щом никой не иска да говори, ще подходя по друг начин“, каза Мартин и извади телефона си. „Ще се обадя на нашия адвокат. И ще поискам пълен одит на фирмата. Всяка стотинка ще бъде проверена. И ако намеря и най-малкото разминаване, Петър, ще те съдя до дупка. Ще ти взема всичко. Разбра ли ме?“
Той се обърна и тръгна към вратата.
„Става въпрос за жена“, казах аз тихо.
Мартин спря с ръка на дръжката. Обърна се бавно. Лицето му беше непроницаемо.
„Жена? Значи е толкова просто? Ти си присвоявал фирмени пари заради любовница?“
„Не е любовница!“, изкрещя Петър. „Сложно е!“
„Всичко е сложно, когато става въпрос за пари и лъжи!“, изсмя се Мартин. „Не ме интересува коя е и каква е. Интересува ме единствено, че заради твоите тайни животът ми е напът да се срине. Имаш 24 часа, Петър. 24 часа да намериш парите за вноската по кредита и да ми дадеш смислено обяснение. В противен случай, утре сутрин адвокатът ми ще заведе иск срещу теб.“
Той излезе и затръшна вратата след себе си. В апартамента отново настана тишина, но този път тя беше още по-тежка и заплашителна.
Петър се отпусна на дивана, напълно съсипан. „Свършено е с мен. Свършено е.“
Ралица седна до него. Изненадващо, в гласа ѝ нямаше злоба, а по-скоро деловитост.
„Стига си се вайкал. Трябва да действаме. Първо, разкажи ми всичко за този дълг към бащата на Силвия. Всяка подробност. Имаше ли някакви документи? Свидетели?“
Петър поклати глава. „Нищо. Всичко беше на устна договорка. Той ми беше като втори баща. Повярва ми.“
„Това е добре за теб, но лошо за нея. Тя не може да докаже съществуването на този дълг по съдебен път. Затова е прибегнала до изнудване. А споразумението, което си подписал?“
„Подписах го под натиск. Тя заплашваше да разкаже на Ана, на всички.“
„Това споразумение е нашата единствена улика“, каза Ралица, като започна да крачи из стаята. „Тя те е принудила да го подпишеш. Това може да се използва в съда. Но ако стигнем дотам, историята ще излезе наяве и Мартин ще те унищожи. Така че съдът е краен вариант.“
Тя спря и се обърна към мен. „Ана, колкото и да е трудно, трябва да говориш отново с тази Силвия. Но този път не като измамена съпруга. А като човек, който иска да преговаря. Трябва да разберем каква е нейната крайна цел. Какво точно иска тя? Само пари? Или отмъщение?“
Мислех си за спокойните ѝ, студени очи. За начина, по който говореше за съдбата и иронията. Тя не искаше само пари. Искаше да ни види как страдаме. Искаше да си върне за всичко, което е загубила.
„Тя иска да ни съсипе“, прошепнах.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах колебливо.
„Ало?“
„Госпожа Ана? Обажда се адвокат Стоянов. Представлявам господин Мартин. Той ме упълномощи да ви информирам, че ако до утре на обяд не бъдат покрити задълженията към банката, ще бъде задействана процедура по предсрочна изискуемост на целия фирмен кредит, както и запор на личното имущество на съдружниците. Включително и на вашия семеен апартамент.“
Ръката ми с телефона се отпусна. Ипотеката. Къщата. Всичко. Не беше само бизнесът на Петър. Беше нашият дом. Мястото, където Лили трябваше да расте.
Всичко се разпадаше. И в центъра на тази буря стоеше една жена с руса коса и сини очи, която държеше съдбата ни в ръцете си.
Глава 7
На следващата сутрин атмосферата вкъщи беше погребална. Никой не беше спал. Петър седеше на кухненската маса, втренчен в празната чаша за кафе, сякаш в нея можеше да намери отговорите на всичките си проблеми. Ралица беше разпънала учебниците си по право на масата в хола, но всъщност ровеше из интернет, четейки за дела, свързани с изнудване и бизнес спорове. Аз се движех като сомнамбул, приготвяйки Лили за училище.
Най-трудното беше да се преструвам пред нея. Да се усмихвам, да ѝ пожелая приятен ден, знаейки, че я изпращам в класната стая на жената, която беше напът да унищожи семейството ни. Когато я целунах за довиждане пред училищната порта, погледнах към прозорците на втория етаж. За миг ми се стори, че виждам силуета на Силвия, застанала там, наблюдавайки ни. Побиха ме тръпки.
Върнах се у дома с ясното съзнание какво трябва да направя. Ралица беше права. Трябваше да говоря със Силвия отново. Трябваше да я погледна в очите и да разбера какво иска.
„Отивам“, казах на сестра си.
Тя вдигна поглед от лаптопа си. „Внимавай, Ани. Не се поддавай на емоции. Това са преговори. Бъди студена и пресметлива. Опитай се да разбереш нейната слабост. Всеки има такава.“
Петър не каза нищо. Само ме погледна с очи, пълни с вина и страх.
Този път не чаках края на часовете. Отидох направо в учителската стая. Силвия беше там, сама, подготвяше някакви материали. Когато ме видя, тя не се изненада.
„Очаквах те“, каза тя спокойно.
„Трябва да спреш“, казах аз, без да губя време в любезности. „Това, което правиш, ще унищожи всички. Не само нас, но и теб. Изнудването е престъпление.“
Тя се изсмя. „И кой ще го докаже? Твоят съпруг, който ще трябва да признае, че е мошеник? Не мисля. Имам споразумение, подписано от него. Той ми дължи тези пари. Аз просто си ги събирам.“
„Той няма тези пари! Не разбираш ли? Бизнесът му е пред фалит. Съдружникът му ще го съди. Ще загубим дома си! Лили ще остане на улицата! Това ли искаш?“
Тя се изправи и се приближи до мен. В очите ѝ проблесна нещо, което не бях виждала досега. Не беше просто студенина. Беше болка. Дълбока, стара болка.
„Ти знаеш ли какво е да останеш на улицата, Ана? Аз знам. Когато баща ми загуби всичко, ние загубихме дома си. Трябваше да се преместим в малък, влажен апартамент под наем. Той започна работа като нощен пазач. Сърцето му не издържа. Аз трябваше да напусна университета, за да работя и да се грижа за болната си майка. Твоят съпруг ми отне не просто парите. Той ми отне баща ми, образованието ми, младостта ми. Така че не ми говори за това какво ще загубиш ти. Ти си имала всичко през тези години. Имала си го за моя сметка.“
Думите ѝ ме заляха като леден душ. За пръв път я видях не като чудовище, а като ранена жена, търсеща справедливост по единствения начин, който знае.
„Съжалявам“, прошепнах. „Наистина съжалявам за това, което ти се е случило. Но отмъщението няма да ти върне нищо от това.“
„Може би не. Но ще ми донесе удовлетворение. Искам той да почувства поне малка част от това, което почувствах аз. Искам да го видя на колене.“
„Той вече е на колене“, казах аз. „Ти спечели. Но ако продължиш, ще повлечеш и невинни хора. Моята дъщеря. Какво е виновна тя?“
Това сякаш я докосна. За миг видях колебание в погледа ѝ.
„Какво предлагаш?“, попита тя, тонът ѝ беше станал по-мек.
„Нека се договорим. Ще ти върнем парите. Всичко, до последната стотинка. Но ни трябва време. И трябва да спреш с натиска. Трябва да изчезнеш от живота ни. Остави работата в това училище. Премести се.“
Тя поклати глава. „Не. Няма да се местя никъде. Харесва ми тук. Харесва ми да знам, че съм близо. Че държа контрола. А и вече не вярвам на обещанията на Петър. Колкото до парите… искам ги. Всичките. И ги искам сега.“
Тя извади от чантата си лист хартия и ми го подаде. Беше банково извлечение. На него имаше една огромна, зашеметяваща сума.
„Това е дългът на баща ми, изчислен с лихвите за всичките тези години. Това искам. Платете ми това и ще ви оставя на мира. Може би.“
Сумата беше астрономическа. Беше много повече от това, което Петър ѝ беше плащал досега. Беше невъзможно да я съберем.
„Това е лудост“, казах аз. „Никога няма да можем да съберем толкова пари.“
„Това не е мой проблем. Продайте апартамента. Продайте бизнеса. Не ме интересува. Това е цената на свободата ви.“
Тя се върна на бюрото си, показвайки, че разговорът е приключил.
Тръгнах си, чувствайки се напълно победена. Нямаше изход. Бяхме в капан.
Когато се прибрах, Ралица и Петър ме чакаха. Разказах им за разговора. Показах им листа с ужасяващата сума. Петър се хвана за главата.
„Тя е луда. Напълно е полудяла.“
Ралица взе листа и го разгледа внимателно. „Това е непосилно. Но ни дава нещо. Дава ни цел. Сега поне знаем какво иска. Въпросът е как да ѝ го дадем, без да загубим всичко.“
Телефонът на Петър иззвъня. Беше Мартин. Петър го погледна с ужас и вдигна.
„Да, Мартин… Не, още не… Моля те, дай ми още малко време…“
Последва кратка пауза, след което лицето на Петър се изкриви в гримаса на неверие и ужас.
„Какво? Как така? Не можеш да направиш това!“
Той затвори телефона и се обърна към нас. Беше бял като платно.
„Мартин… той е свикал общо събрание на фирмата. И е внесъл предложение. Да ме отстрани като управител и да изкупи дяловете ми. На цена, която той определи.“
„Той не може да направи това без твое съгласие!“, извика Ралица.
„Може. В договора ни има клауза. Ако единият от съдружниците е застрашил финансовата стабилност на фирмата… другият има право да предприеме „оздравителни мерки“. Той ще използва забавените плащания като доказателство. Ще ме изхвърли от собствената ми фирма.“
Стояхме и се гледахме. Бяхме ударили дъното. Силвия искаше невъзможна сума пари, а Мартин беше напът да отнеме единствения ни източник на доходи. Въжето около врата ни се затягаше.
Глава 8
Последваха няколко дни на трескава, отчаяна дейност. Ралица се беше заровила в договорите на фирмата, търсейки вратички, които да попречат на Мартин. Петър прекарваше часове на телефона, звънейки на познати, стари приятели, дори далечни роднини, молейки за заем. Унижението в гласа му беше почти физически осезаемо. Никой не можеше или не искаше да помогне с толкова голяма сума.
Аз поех най-неприятната задача. Започнах да проучвам пазара на имоти. Свързах се с брокери, за да разбера колко бихме могли да вземем за апартамента. За нашия нов, току-що ремонтиран дом, който трябваше да бъде нашето светло бъдеще. Всяко обаждане беше като забиване на пирон в ковчега на мечтите ни. Дори и да го продадем на най-добрата възможна цена, парите нямаше да стигнат, за да покрием едновременно ипотеката и исканията на Силвия. Щяхме да останем без дом и пак в дългове.
В цялата тази лудост трябваше да поддържаме фасада пред Лили. Да се усмихваме, да я питаме как е минало в училище, да се правим, че всичко е наред. А през цялото време знаехме, Zнаехме, че нейната учителка, жената, за която тя говореше с такова възхищение, е архитектът на нашия ад.
Една вечер, докато вечеряхме в пълно мълчание, Лили каза:
„Днес госпожа Силвия беше тъжна. Очите ѝ бяха червени, сякаш е плакала.“
Погледнах Петър. Думите на детето ни прозвучаха странно в контекста на всичко, което се случваше. Силвия – тъжна? Желязната, отмъстителна жена, която познавахме, способна ли беше на такива емоции? Или това беше поредната ѝ игра?
„Сигурно просто е била уморена, миличка“, казах аз, но мисълта не ми даваше мира.
По-късно същата вечер, когато всички си легнаха, не можех да заспя. Станах и отидох в хола. Ралица все още беше будна, седеше пред лаптопа си, а около нея бяха разпръснати десетки листове.
„Намери ли нещо?“, попитах я.
Тя въздъхна уморено. „Мартин се е подготвил добре. Всичко е изпипано юридически. Единственият ни шанс е да докажем, че той е действал недобросъвестно. Че е знаел за проблемите на Петър и се е възползвал от тях, за да превземе фирмата. Но това е почти невъзможно да се докаже.“
Тя се протегна и затвори лаптопа. „Знаеш ли, мисля си за тази Силвия. В цялата тази история има нещо, което не се връзва. Тя е действала толкова методично, толкова пресметливо… намерила е Петър, принудила го е да подпише споразумение, появила се е тук. Но защо сега? Защо е чакала толкова години? И защо ескалира нещата до такава степен точно в този момент? Сякаш и тя е притисната от нещо.“
Думите на Лили за тъжната учителка изплуваха в съзнанието ми.
„Може би си права. Може би има нещо повече“, казах аз.
На следващия ден взех решение. Решение, което беше рисковано и може би напълно глупаво. Вместо да отида в училището, аз намерих адреса на Силвия. Беше вписан в училищния регистър. Живееше в малък апартамент в стара кооперация в другия край на града.
Отидох там без предупреждение. Сърцето ми биеше лудо, докато се качвах по скърцащите стълби. Какво правех? Това беше лудост.
Почуках на вратата. Отне известно време, преди някой да отвори. На прага застана Силвия. Не беше облечена като учителка. Носеше стари, износени домашни дрехи. Косата ѝ беше вързана на небрежна опашка. Изглеждаше уморена. И за пръв път видях уязвимост в очите ѝ.
Тя ме погледна, шокирана да ме види там.
„Какво правиш тук?“, попита тя, гласът ѝ беше дрезгав.
„Трябва да поговорим. Не за нас. За теб.“
Тя се опита да затвори вратата, но аз сложих крак и не ѝ позволих.
„Моля те“, казах аз. „Само пет минути.“
Тя се поколеба, после въздъхна и ме пусна да вляза.
Апартаментът беше малък, скромно обзаведен, но чист и подреден. На масичката в хола имаше купчина сметки и официално изглеждащи писма.
„Какво искаш, Ана?“, попита тя, като скръсти ръце пред гърдите си.
„Искам да знам защо го правиш. И защо точно сега. Не е само заради отмъщението, нали? Има и нещо друго. Ти също си в беда.“
Тя ме погледна остро. „Не знам за какво говориш.“
„Знам. Лили ми каза, че си била тъжна вчера. Ралица смята, че си притисната от нещо. И аз го виждам в очите ти сега. Кажи ми истината, Силвия. Може би можем да си помогнем взаимно.“
Тя се изсмя горчиво. „Да си помогнем взаимно? Жената, чийто съпруг съсипа живота ми, иска да ми помогне? Не ме разсмивай.“
„Петър е сгрешил. Ужасно е сгрешил. Но това е било преди много години. Хората се променят.“
„Хората не се променят, Ана. Те просто стават по-добри в криенето на истинската си същност“, каза тя.
В този момент от съседната стая се чу слаб, задавен кашличен звук. Силвия трепна и погледна натам с тревога.
„Кой има там?“, попитах аз.
„Никой. Не е твоя работа.“
Но аз вече бях тръгнала към вратата на другата стая. Силвия се опита да ме спре, но аз я заобиколих и отворих вратата.
Стаята беше малка спалня. В леглото лежеше възрастна жена. Беше слаба, бледа, с измъчено лице. Дишаше тежко, а до леглото ѝ имаше стойка с интравенозна система и няколко шишенца с лекарства.
Обърнах се към Силвия. Тя стоеше на прага, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
„Това е майка ми“, прошепна тя. „Тя е болна. Много е болна. Нуждае се от скъпоструващо лечение в чужбина. Лечение, за което нямам пари. Затова ми трябват парите, Ана. Трябват ми веднага. Не е само за отмъщение. А за да спася единствения човек, който ми е останал.“
Сега всичко си дойде на мястото. Отчаянието. Бързането. Огромната сума. Тя не беше просто злодей. Тя беше отчаяна дъщеря, готова на всичко, за да спаси майка си.
Погледнах болната жена, после погледнах Силвия, която плачеше безмълвно. И разбрах, че тази история е много по-сложна, отколкото си представях. Вече не ставаше въпрос за мошеници и жертви. А за две семейства, оплетени в трагедия, борещи се за оцеляване. И може би, само може би, имаше начин да се измъкнем от това. Но не като врагове, а заедно.
Глава 9
Стоях в малката спалня, а въздухът беше тежък от миризмата на болест и отчаяние. Шумното дишане на болната жена беше единственият звук. Силвия беше спряла да плаче, но раменете ѝ все още се тресяха.
„Какво ѝ е?“, попитах тихо.
„Рядко автоимунно заболяване. Засяга белите дробове. Лекарите тук не дават големи шансове. Има експериментална клиника в Швейцария, но… цената е непосилна.“
Тя посочи към купчината писма на масата в другата стая. „Това са откази от фонда за лечение. От фондации. Отвсякъде. Времето изтича. Затова… затова направих това. Нямах друг избор.“
Погледнах я. В този момент не видях изнудвачката, която заплашваше да съсипе живота ми. Видях една жена, изправена пред най-големия си кошмар – да загуби родител. И изпитах нещо неочаквано – съчувствие.
„Силвия, трябва да намерим друго решение. Това, което правиш… то няма да помогне. Дори и Петър да ти даде някакви пари, те няма да са достатъчни. А междувременно ще унищожиш и нашето семейство, и себе си.“
„Няма друго решение!“, извика тя, гласът ѝ отново стана твърд. „Вашият комфортен живот е построен върху нашето нещастие. Време е да си платите.“
„Животът ни не е комфортен!“, повиших тон и аз. „Ние сме затънали в дългове! Имаме ипотека, която едва изплащаме! Съдружникът на Петър го изхвърля от фирмата! Адвокати ни заплашват със запор на имуществото! Мислиш ли, че плуваме в пари? Борим се да оцелеем, точно като теб!“
Тя ме гледаше невярващо. „Лъжеш. Вие имате всичко.“
„Не, нямаме. Имаме само проблеми. Проблеми, които ти влоши до краен предел. Но може би има начин. Ако работим заедно.“
Тя се изсмя. „Ти си полудяла.“
„Не. Отчаяна съм. Точно като теб. Чуй ме. Петър е направил ужасна грешка в миналото. Но той не е единственият виновник за състоянието на фирмата си сега. Съдружникът му, Мартин, също не е чист. Сигурна съм в това. Той се възползва от ситуацията, за да превземе всичко. Ако успеем да докажем това, ако успеем да спасим фирмата, тогава Петър ще има възможност да ти изплати дълга. Не веднага, но с времето. По един честен, законен начин.“
„И как точно си представяш, че ще стане това?“, попита тя скептично.
„Сестра ми е юристка. Тя вече работи по случая. Но ни трябва повече информация. Трябва ни нещо срещу Мартин. Ти познаваш Петър отдавна. Знаеш ли нещо за началото на партньорството им? Някакви подробности, които биха могли да ни помогнат?“
Силвия се замисли. Виждах как в главата ѝ се борят отмъщението и отчаяната надежда.
„Не знам много. Знам само, че когато са започвали, и двамата са били без пукната пара. А после изведнъж са намерили голям инвеститор. Това е дало началния тласък на бизнеса им.“
„Знаеш ли кой е бил този инвеститор?“
Тя поклати глава. „Петър никога не е споменавал име. Винаги казваше, че Мартин го е намерил и че е било „дискретна сделка“.“
„Дискретна сделка“. Тези думи прозвучаха подозрително.
„Силвия, имам нужда от помощта ти. Помогни ни да разобличим Мартин. В замяна на това, кълна се, ще направим всичко възможно да съберем парите за лечението на майка ти. Ще продадем каквото можем, ще вземем заеми… но ще го направим по правилния начин. Без изнудване, без заплахи.“
Тя ме гледаше дълго, в очите ѝ се четеше вътрешна борба.
„Защо да ти вярвам?“, попита накрая.
„Защото нямаш друг избор. Точно както и аз нямам“, отвърнах аз. „И двете сме майки или дъщери, които се борят за семействата си. Може би е време да спрем да се борим една срещу друга и да започнем да се борим срещу истинския проблем.“
Тя не отговори. Просто стоеше и ме гледаше.
Тръгнах си от апартамента ѝ, без да знам дали съм успяла. Дали бях посадила семе на съмнение и надежда, или просто бях загубила времето си.
Прибрах се и разказах всичко на Ралица. Тя ме изслуша с огромен интерес.
„Инвеститор! Това е! Тук е ключът!“, възкликна тя. „Мартин е намерил инвеститор, когато са били на ръба. Трябва да разберем кой е този човек и какви са били условията на сделката. Сигурна съм, че там е заровено кучето.“
Тя се обърна към Петър. „Петър, мисли! Не си ли виждал никакви документи? Договори? Имейли? Нещо, свързано с този инвеститор?“
Петър изглеждаше объркан. „Не. Мартин се занимаваше с това. Той каза, че инвеститорът иска пълна анонимност. Всички документи бяха при него. Аз… аз му имах доверие.“
„Доверие“, изсумтя Ралица. „Най-скъпата стока в бизнеса.“
Тя отново седна пред лаптопа. „Добре. Щом не можем да намерим нищо в документите на фирмата, ще подходим по друг начин. Ще започнем да ровим в миналото на Мартин. Всеки има тайни. Просто трябва да намерим правилните хора, които да ни ги кажат.“
През следващите дни Ралица се превърна в истински частен детектив. Свързваше се със стари колеги на Мартин, с бивши служители, ровеше в публични регистри. Аз и Петър чакахме в агония. Ултиматумът на Мартин изтичаше. Общото събрание, на което той щеше да изхвърли Петър, беше насрочено за след два дни.
Една вечер телефонът ми иззвъня. Беше Силвия.
„Ало?“, вдигнах притеснено.
„Аз съм. Спомних си нещо. Преди години, когато Петър и Мартин тъкмо бяха започнали, чух един разговор. Мартин говореше по телефона. Стори ми се, че спомена име. Ивайло. И говореше за някакъв строеж, който се е провалил. И за застраховка.“
Думите ѝ нямаха особен смисъл, но аз ги записах. „Ивайло. Провален строеж. Застраховка.“
Предадох информацията на Ралица. Тя веднага започна да търси в интернет. След около час тя нададе победоносен вик.
„Намерих го! Ивайло! Бил е трети съдружник! В най-ранната фаза на фирмата. Имал е малък дял. Но името му изчезва от документите след няколко месеца. По същото време, по което е регистриран инцидент на техен строителен обект. Малък пожар. Нищо сериозно, но достатъчно, за да задейства застраховката. И то каква застраховка! Изплатена е огромна сума!“
Тя ни погледна с блеснали очи. „Не разбирате ли? Няма никакъв мистериозен инвеститор! Парите са дошли от застрахователна измама! Мартин и Ивайло са инсценирали пожара, взели са парите от застраховката, а после Мартин е изхвърлил Ивайло от фирмата, като вероятно му е дал малка част, за да си мълчи. А твоят съпруг“, тя посочи към Петър, „не е знаел нищо за това. Мартин го е излъгал, че е намерил инвеститор. И през всичките тези години е управлявал фирма, създадена с мръсни пари, държейки партньора си в пълно неведение.“
Бяхме шокирани. Значи Мартин, който се представяше за морален стожер и обвиняваше Петър, всъщност беше измамник и престъпник.
„Това променя всичко“, каза Ралица. „Сега ние имаме оръжие срещу него.“
Глава 10
Новината за застрахователната измама висеше във въздуха като гръмотевичен облак. Всичко се беше преобърнало. Жертвата се превръщаше в хищник, а съдникът – в обвиняем. Петър беше вцепенен. През всичките тези години той беше работил рамо до рамо с човек, който го е мамил от самото начало. Беше се чувствал виновен и слаб, докато истинският престъпник е дърпал конците.
„Трябва да намерим този Ивайло“, каза Ралица, като вече беше в режим на действие. „Той е нашето единствено доказателство. Ако той се съгласи да свидетелства, Мартин е свършен.“
Проблемът беше, че Ивайло беше изчезнал от лицето на земята. Нямаше го в социалните мрежи, нямаше актуални данни в регистрите. Ралица прекара цялата нощ в търсене, използвайки всичките си юридически и студентски връзки.
На сутринта, в деня на общото събрание, тя най-накрая го откри. Ивайло живееше в малък провинциален град, работеше в строителна бригада и очевидно се опитваше да стои далеч от всякакви проблеми.
„Нямаме време да ходим дотам“, каза Ралица. „Петър, ти трябва да отидеш на това събрание. Но не отиваш като победен. Отиваш, за да блъфираш. Аз ще се опитам да се свържа с Ивайло по телефона. Ана, ти ела с мен. Ще ми трябва подкрепа.“
Планът беше рискован, но беше единственият, който имахме.
Петър тръгна за офиса, облечен в най-хубавия си костюм, но с лице на човек, отиващ на собствената си екзекуция. Аз и Ралица останахме вкъщи, вперили погледи в телефона.
Ралица набра номера на Ивайло. Сърцето ми спря, докато слушахме сигнала „свободно“. Най-накрая някой вдигна.
„Ало?“ Гласът беше дрезгав и подозрителен.
„Господин Ивайло? Казвам се Ралица и се обаждам във връзка с вашето бивше партньорство с господин Мартин“, започна сестра ми с най-официалния си тон.
Последва дълга пауза. „Не знам за какво говорите. Нямам никакво партньорство.“
„Сигурен ли сте? Защото ние разполагаме с документи, които доказват обратното. Както и документи за един много интересен пожар и една много щедра застрахователна полица.“
Тишината от другата страна стана още по-тежка.
„Кои сте вие? Какво искате?“
„Ние сме хората, които Мартин се опитва да унищожи в момента. И имаме нужда от вашата помощ. Знаем, че той ви е измамил. Използвал ви е и ви е изхвърлил. Сега е ваш ред да си отмъстите. Просто ни разкажете истината. Готови сме да ви предложим и финансова компенсация за вашето време и съдействие.“
Отново пауза. Чуваше се тежкото дишане на Ивайло.
„Няма да говоря нищо по телефона. Ако искате да говорим, елате тук. Но ви предупреждавам – не искам никакви проблеми.“
Той даде адреса си и затвори.
Ралица се обърна към мен. „Тръгваме. Веднага. Ана, ти шофирай.“
Пътуването беше кошмарно. Два часа по разбити пътища, докато Ралица непрекъснато се опитваше да се свърже с Петър, но телефонът му беше изключен. Сигурно събранието вече беше започнало.
Намерихме адреса. Беше малка, порутена къща в края на града. На прага ни посрещна мъж на средна възраст, с уморено лице и ръце, загрубели от работа. Това беше Ивайло.
Той ни покани в скромната си всекидневна. Беше недоверчив и уплашен.
Ралица започна да му обяснява ситуацията. Разказа му как Мартин се опитва да превземе фирмата, използвайки личните проблеми на Петър. Разказа му как сме открили за застрахователната измама.
Ивайло слушаше мълчаливо. Когато Ралица свърши, той въздъхна тежко.
„Знаех си, че този ден ще дойде. Знаех си, че Мартин е змия. Да, всичко е истина. Беше негова идея. Аз бях млад и глупав, имах нужда от пари. Той ми обеща светло бъдеще. Каза, че никой няма да разбере. Инсценирахме пожара, взехме парите. А после той ми даде някаква смешна сума и ми каза да изчезвам и да не се появявам повече. Заплаши ме, че ако проговоря, ще направи така, че аз да изглеждам като единствения виновник.“
Той зарови лице в ръцете си. „През всичките тези години живея в страх. Загубих всичко. А той си построи империя с тези мръсни пари.“
„Помогнете ни“, казах аз. „Помогнете ни да го спрем. Не заради нас. А заради себе си. За да си върнете достойнството.“
Той ни погледна. В очите му се четеше дългогодишна болка и унижение.
„Какво искате да направя?“, попита той.
„Искаме да подпишете клетвена декларация. В която да разкажете всичко. Сестра ми ще я изготви на момента. Това ще бъде нашето оръжие.“
Докато Ралица пишеше декларацията на лаптопа си, телефонът ми иззвъня. Беше Петър.
„Ана! Къде сте? Всичко се провали! Той спечели. Гласуваха да ме отстранят. Дадоха ми един час да си събера нещата. Свършено е.“ Гласът му беше напълно сломен.
„Не е свършено!“, извиках аз. „Слушай ме внимателно. Не подписвай нищо! Не си тръгвай от офиса! Кажи му, че имаш контрапредложение. Протакай колкото можеш. Идваме.“
Затворих телефона и се обърнах към Ивайло. „Моля ви. Трябва да побързаме.“
Той прочете декларацията, ръцете му трепереха. После взе химикалката и я подписа.
Взехме документа и полетяхме обратно към града. Всяка минута беше от значение.
Когато нахлухме в офиса на фирмата, заварихме напрегната сцена. Мартин стоеше до бюрото на Петър, а в ръцете си държеше документи за подпис. Петър седеше прегърбен на стола си.
„Какво става тук? Това е частно събрание“, каза Мартин арогантно, когато ни видя.
„Вече не е“, каза Ралица и хвърли декларацията на Ивайло на масата пред него. „Предлагам да прочетете това. Мисля, че ще ви е много интересно. Нарича се „показания на свидетел“ за застрахователна измама и укриване на доходи.“
Мартин взе листа. Докато четеше, цветът започна да изчезва от лицето му. Ръцете му затрепериха. Той вдигна поглед, в очите му имаше чист ужас.
„Това е лъжа! Този човек е луд!“, извика той.
„Наистина ли?“, попита Ралица. „Защото той е готов да повтори всичко това пред полицията. И пред данъчните. И пред застрахователната компания. Искаш ли да проверим?“
Мартин мълчеше. Беше в капан.
„Ето какво ще се случи сега“, продължи Ралица с леден глас. „Вие ще скъсате тези документи за отстраняване на Петър. Ще възстановите всички пари, които сте отклонили от фирмата през годините чрез вашите „дискретни сделки“. И ще прехвърлите вашите 50% от фирмата на Петър. Като обезщетение за причинените морални и материални щети. В замяна на това, тази декларация няма да напусне тази стая. Имате пет минути да решите.“
Тя погледна часовника си. Настъпи тишина. Единственият звук беше учестеното дишане на Мартин. Той гледаше от декларацията към нас, лицето му се гърчеше от гняв и безсилие. Той беше победен. С оръжията, които сам беше създал – лъжа и измама.
Най-накрая, с жест на пълно поражение, той взе документите за отстраняването на Петър и бавно ги скъса на две.
Глава 11
Последвалите часове бяха сюрреалистични. Мартин, напълно сломен и победен, се съгласи с всичките ни условия. Под зоркия поглед на Ралица, която се превърна в безмилостен диктатор на преговорите, бяха изготвени нови документи. Договор за прехвърляне на дялове, споразумение за конфиденциалност. Мартин подписваше всичко, което му се подадеше, с ръката на човек, който подписва собствената си смъртна присъда. Вече не беше арогантният бизнесмен, а уплашен човек, който се опитваше да спаси кожата си от затвора.
Петър стоеше отстрани и наблюдаваше всичко в ням шок. Той беше спечелил битка, която допреди часове изглеждаше напълно загубена. Фирмата, която беше помогнал да се изгради, вече беше изцяло негова. Но на лицето му нямаше триумф. Имаше само умора и тъга. Победата беше дошла на твърде висока цена.
Когато всичко приключи и Мартин си тръгна, без да каже и дума, ние тримата останахме сами в големия офис.
„Успяхме“, каза Ралица, като се отпусна на един стол. „Успяхме.“
Петър отиде до големия прозорец и се загледа в светлините на града. „И какво от това? Фирмата е моя, но е затънала в дългове. Кредитът към банката все още е изискуем. И аз все още дължа пари на Силвия.“
Победата над Мартин беше решила един проблем, но останалите си стояха. Бяхме спечелили битката, но войната далеч не беше приключила.
„Първо ще се справим с банката“, каза Ралица. „Сега, когато си едноличен собственик, можеш да преструктурираш фирмата. Ще поискаме разсрочване на кредита. Ще им представим нов бизнес план. Ще им докажем, че фирмата има бъдеще. Ще бъде трудно, но е възможно.“
Тя се обърна към мен. „А после идва ред на Силвия.“
Прибрахме се късно вечерта, изтощени до смърт. Вкъщи ни чакаше съобщение. Беше от Силвия. „Майка ми се влоши. Приеха я в болница. Времето изтича.“
Сърцето ми се сви. Докато ние водехме нашите битки в офиси и с адвокати, нейната битка беше за живот и смърт.
На следващия ден се срещнах с нея в кафенето до болницата. Изглеждаше съсипана. Тъмните кръгове под очите ѝ говореха за безсънни нощи.
Разказах ѝ всичко, което се беше случило с Мартин. Разказах ѝ, че Петър вече е единствен собственик на фирмата.
Тя ме слушаше безмълвно. Когато свърших, тя не показа никаква радост или облекчение.
„И какво означава това?“, попита тя с празен глас. „Означава ли, че ще получа парите си?“
„Означава, че ще направим всичко възможно“, казах аз. „Но няма да стане веднага. Първо трябва да спасим фирмата от фалит. Ще ни трябват месеци, може би дори година, за да стъпим на крака.“
„Аз нямам месеци!“, извика тя, като привлече погледите на хората от съседните маси. „Лекарите казаха, че ѝ остават седмици, ако не започне лечението!“
Сълзи отново потекоха от очите ѝ. „Аз се провалих. Не успях да я спася.“
Гледах я как плаче и се чувствах безпомощна. Бяхме спечелили срещу Мартин, но бяхме напът да загубим срещу най-страшния враг – времето.
Върнах се у дома с тежко сърце. Ралица и Петър вече работеха върху новия бизнес план.
„Нямаме време“, казах им. „Майка ѝ умира.“
Настана мълчание. Всички знаехме, че сме изправени пред невъзможен избор.
„Има един начин“, каза Петър тихо, без да вдига поглед от документите. „Един-единствен начин да намерим толкова голяма сума веднага.“
Погледнахме го въпросително.
„Да продадем апартамента. Да го продадем бързо, на по-ниска от пазарната цена. С парите ще покрием най-неотложните задължения към банката, за да ги успокоим, а остатъкът… остатъкът ще го дадем на Силвия.“
Гледах го втрещено. Апартаментът. Нашият дом. Единственото сигурно нещо, което ни беше останало.
„Но къде ще живеем?“, попитах аз.
„Ще се върнем под наем. В малък апартамент. Като в началото. Ще се справим. Важното е да постъпим правилно. Дължа ѝ го. Дължа го на нея, на баща ѝ… и на нас. Трябва да изчистя тази каша веднъж завинаги.“
Ралица го гледаше с уважение. За пръв път от началото на тази криза тя го погледна не като на зет си, а като на мъж, който е готов да поеме отговорност за грешките си, без значение колко висока е цената.
Решението беше взето. Беше болезнено, ужасяващо, но беше правилното. Това беше единственият път към изкуплението.
Обадих се на Силвия и ѝ казах за решението ни. Тя мълча дълго от другата страна на линията.
„Защо?“, попита накрая, гласът ѝ беше изпълнен с недоумение. „Защо ще правите това?“
„Защото е правилно“, отговорих аз. „И защото разбирам какво е да се бориш за семейството си.“
През следващата седмица животът ни се превърна в хаос. Брокери идваха и си отиваха. Кашони отново изпълниха дома ни, но този път те не бяха пълни с надежди, а с горчивината на провала. Лили беше объркана. Защо трябваше да се местим отново? Защо трябваше да напускаме хубавата си къща? Опитвахме се да ѝ обясним, без да я плашим, но знаех, че тя усеща нашето напрежение и тъга.
Най-накрая се намери купувач. Цената беше по-ниска, отколкото се надявахме, но нямахме избор. Сделката беше сключена.
В деня, в който получихме парите, аз отидох в болницата. Намерих Силвия в стаята на майка ѝ. Жената спеше, дишането ѝ беше плитко. Подадох на Силвия плик. В него имаше банково извлечение, доказващо превода на огромната сума по нейната сметка.
Тя го погледна. После погледна мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но този път те не бяха от гняв или отчаяние.
„Аз… аз не знам какво да кажа“, промълви тя.
„Не казвай нищо“, отвърнах аз. „Просто спаси майка си.“
Тя хвана ръката ми. „Благодаря ти, Ана. И… съжалявам. За всичко.“
В този момент враждата между нас приключи. Вече не бяхме врагове. Бяхме просто две жени, които бяха минали през ада и бяха оцелели.
Глава 12
Последният ден в нашия апартамент беше горчив. Всичко беше опаковано в кашони, стаите отекваха празни и голи. Лили седеше на пода в детската си стая, прегърнала любимото си плюшено мече, и гледаше тъжно изрисуваните по стените облачета, които нямаше да видим повече. Сърцето ми се късаше за нея, за отнетата ѝ стабилност, за второто голямо преместване в рамките на няколко месеца.
Петър работеше неуморно. След като представи новия бизнес план и доказа, че е направил първоначално плащане за реструктуриране на кредита (с парите от апартамента), банката се съгласи да му даде глътка въздух. Но това беше само началото. Предстоеше му титанична работа да изправи фирмата на крака. Той се прибираше късно, изтощен до краен предел, но в очите му имаше нова решителност. Сякаш, освобождавайки се от тежестта на миналото, той беше намерил нова сила.
Наехме малък, двустаен апартамент в същия квартал, за да не се налага Лили да сменя училището отново. Беше тясно, мебелите бяха стари, а гледката от прозореца беше към задната стена на съседния блок. Контрастът с просторния ни, светъл дом беше болезнен. Но докато подреждахме малкото си останали вещи, усещах нещо ново. В тази тясна квартира, сред кашоните и несигурността, ние бяхме по-близки от всякога. Нямаше тайни. Нямаше лъжи. Имаше само обща цел – да се изправим отново.
Ралица си замина обратно за университета, но ни звънеше всеки ден. Беше горда с нас. „Ще се справите“, казваше тя. „Понякога трябва да разрушиш всичко до основи, за да построиш нещо по-здраво.“
Една седмица след като се преместихме, получих имейл. Беше от Силвия.
„Ана, искам да знаеш, че пристигнахме в клиниката в Швейцария. Лекарите са оптимисти. Даде ни надежда. Никога няма да забравя какво направихте. Прилагам един файл. Мисля, че ще ви е от полза. Сбогом и благодаря. Силвия.“
Отворих прикачения файл. Беше аудиозапис. Любопитно, пуснах го. Чух гласа на Мартин. Беше запис на телефонен разговор.
„… да, разбира се, че знаех, че е затънал. Само това чаках. Тази жена, която го изнудваше, ми дойде като подарък от небето. Тя свърши мръсната работа вместо мен. Оставих го да се гърчи, докато фирмата стигне до ръба на фалита, а после просто я взех за жълти стотинки. Перфектен план…“
Останах като гръмната. Силвия беше записала Мартин. Сигурно го е направила в дните, преди да разобличим измамата му, търсейки начин да го притисне. Тя не ни беше казала за този запис. Даде ни го сега, когато вече нямаше какво да иска от нас. Даде ни го като подарък. Като жест на благодарност.
Този запис беше динамит. Той доказваше недвусмислено недобросъвестните действия на Мартин. Той беше нашето оръжие не само да се защитим, но и да си върнем това, което ни беше отнето.
Показах записа на Петър и Ралица. Ралица направо подскочи от стола.
„Това е! Това е всичко, от което се нуждаем! С този запис можем да го съдим! Можем да анулираме договора за прехвърляне на дяловете и да поискаме огромно обезщетение за нанесени щети!“
Но Петър поклати глава.
„Не. Няма да има повече съдилища. Няма да има повече битки.“
Погледнахме го учудено.
„През последния месец животът ми се превърна в ад заради отмъщение и стари грехове“, каза той. „Не искам да продължавам по този път. Силвия ни даде този запис, за да се защитим, ако се наложи. Но аз не искам да го използвам, за да нападам. Искам да приключа с миналото. С Мартин, със Силвия, с всичко. Искам да гледам напред.“
Той ме погледна. „Искам да изградя нещо ново. Нещо честно. Дори и да започна от нулата. С теб и Лили до мен.“
Разбрах го. Той беше прав. Цикълът на отмъщението трябваше да спре. Победата не се състоеше в това да унищожиш врага си, а в това да се издигнеш над него.
Изтрихме записа.
Животът продължи. Беше трудно. Парите не достигаха. Петър работеше по 16 часа на ден. Аз си намерих работа на половин работен ден в една местна библиотека, за да помагам с бюджета. Вечерите ни бяха тихи и скромни. Но бяхме заедно. И бяхме честни един с друг.
Един ден, няколко месеца по-късно, заведох Лили на училище. На излизане от двора видях нова табела на вратата на класната ѝ стая. Името на Силвия го нямаше. Имаше ново име. Нова учителка. Призракът от миналото си беше отишъл.
Когато се прибирах, минах покрай нашия бивш апартамент. Новите собственици бяха поставили нови пердета. За миг сърцето ми се сви от носталгия. Но после се усмихнах. Това беше просто сграда. Нашият истински дом беше там, където бяхме заедно. В малкия апартамент под наем, сред старите мебели и новите надежди.
Вечерта, докато седяхме на масата, Лили каза:
„Новата ни учителка е много мила. Но ми липсва госпожа Силвия.“
Петър и аз се спогледахме.
„И на мен ми липсва“, казах аз. И беше истина. По странен начин, тази жена, която почти ни унищожи, беше и жената, която ни спаси. Тя ни принуди да се изправим срещу истината, да платим цената за грешките си и да намерим пътя обратно един към друг.
Нашият нов живот беше започнал. Той не беше лъскав или богат. Беше белязан с рани и трудности. Но беше истински. И това беше всичко, което имаше значение.