Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Прецедент в Бригада Нов дом – майсторите отказват ремонт на къща в трагично състояние
  • Новини

Прецедент в Бригада Нов дом – майсторите отказват ремонт на къща в трагично състояние

Иван Димитров Пешев април 21, 2024
ddfngfnfhgmhjmhjmgfn.png

В новия епизод на „Бригада Нов дом“ тази събота от 20:00 ч. по bTV майсторите са изправени пред критична ситуация и са на път да си тръгнат от обект, който е в меко казано трагично състояние.

Мария ще определи това като прецедент в историята на предаването и ще направи всичко по силите си да убеди момчетата да не се отказват, а заедно да намерят решение. И успяват, в името на това едно младо момче да има не само своята мечтана детска стая, а дори своя къща, свой дом.

Изключително тежки условия за живот в стара порутена къща, превзета от влага, с полуразрушени стени, под, покрив, с разпадащи се дограми, неработещи уреди и какво ли още не, ще заварят майсторите и Мария в новия епизод на „Бригада Нов дом“. В дома живеят 17-годишен младеж и майка му, заедно с чичото на момчето.

Трагичното състояние на къщата е невъзможно да се подобри само с 5-дневен ремонт, затова намирането на друго решение, пред това майсторите да се откажат от обекта, се явява в лицето на по-малката къщичка в съседство, която някога е обитавана от бабата на момчето.

Въпреки, че е много малка по площ, тя ще се окаже в далеч по-добро състояние и по-подходяща за ремонт, и след общо решение на майсторите и семейството той ще започне.

„Надеждата умира последна“, са думите, в които вярва 17-годишният Дейвид. Въпреки, че наскоро е загубил баща си и тежките условия, в които е живял досега, момчето не губи вярата си и се старае и в училище, и вкъщи да помага, с каквото може. Скоро го очаква и абитуриентски бал, затова майсторите и Мария ще дадат всичко от себе си, за да усмихнат младежа, да запазят надежда му за бъдещето, да му дадат нови хоризонти и мечти.

Независимо от теснотията, в която бригадата ще трябва да направи ремонта, духът и настроението на майсторите в епизода ще са на ниво. С проява на неочаквани музикални таланти, с песни, шеги, козунаци, чай и кюфтета 5-те дни сякаш ще преминат по-леко, а с помощта и на доброволците от „Национална асоциация на доброволците в България“, които ще изнесат огромните количества боклук, ремонтът ще приключи почти неусетно.

Запазена марка на Мария е да прави приятни изненади и в този епизод няма да има изключение. Емоциите за Дейвид ще са големи, когато водещата ще го заведе на пазар, за да изберат заедно костюм за абитуриентския му бал.

„Имам всичко! Вкъщи съм си!“, ще възкликне той, влизайки в къщата след края на ремонта, а Калин Евтимов ще сподели, че тези мигове на щастие у хората са удовлетворението, което „изтрива“ всички несгоди и препятствия по пътя. ko4.bg

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Социалните раздават пакети с храна на 618 хиляди души! Вижте кои имат право на подкрепата
Next: Голяма изненада: Това е новият лидер на БСП-София

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.