Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Римляните завладяват траките в средата на 40-те години на І век и през 45 г. се обособява римската провинция Тракия. Районът на Странджа попада в нейното административно подразделение Хемимонтус. От времената на римското владичество до днес са останали множество руини от пътни станции, антични сгради и некрополи, пръснати по вече почти недостъпни места сред гъстите дъбрави на планината.
Тръгнахме в един тих и слънчев октомврийски ден в началото на месеца към едно от тези места, което служителките в малкотърновския музей ни препоръчаха, представяйки го като „Градът на мъртвите”. За щастие местността „Пропада“, където е разположен той, се оказа лесно достъпна, за разлика от уникалния тракийски култов комплекс „Мишкова нива”.
Той пък се намира зад граничния кльон и до него се стига след специални разрешения от граничарите, взимане от придружаващия групата музеен работник на ключ за портата на кльона, препречваща каменистия черен път, последвано от обаждания да се спре тока, който тече по телената ограда, докато ентусиазираните туристи преминават през загражденията.
Малката ни десантна група вече беше се заредила с митична енергия от това свято място, където заобиколени от два внушителни каменни кръга се издигат величествените останки от мраморен хероон, представляващ светилище на цар, жрец или герой.
Местността „Пропада” се оказа един гъсто обрасъл с дървета хълм, превърнат в некропол, предоставил вечен покой на погребаните през ІІ-ІV в. в над 40 надгробни могили граждани на римската провинция. Къде са живели всичките тези хора – в някои от могилите се откриват по няколко гроба, вероятно на членове на една фамилия – никой не знае. Така и не са открити в околностите следи от някакво старо селище. Но това не е нещо необичайно за Странджа, където често се намират некрополите на населените места, но не и самите те.
Според хипотезата на проф. Валерия Фол, причината за това се крие в планинския характер на терена, следствие на което поселищата тук по-скоро са били от типа на днешните махали, от по няколко разпръснати и отдалечени една от друга постройки. Но пък сакралните места, където са погребвали своите мъртви, са успели много по-успешно да преживеят повратностите на времето и са оцелели почти непокътнати до ден днешен.
Трудно можем да се каже дали това е така, защото са изградени от масивни и тежки мраморни блокове, или пък заради вкоренения у всеки човек страх от мъртвите. Но пък като се замислиш, преклонението пред вечната памет на погребаните изобщо не спира вандалските набези на иманярите, чиито безпардонни посегателства рушат и тукашните гробни съоръжения.
Освен откритите няколко малки бронзови монети, известни като „Харонов обол”, които се поставяли под езика на погребвания, за да плати превоза си през подземната река Стикс в отвъдния свят, в могилите така и не са открити някакви ценни предмети. Но това не пречи на иманярите да продължават да съсипват обекта. Но дори и да не са те, рушителна роля изпълняват жилавите корени на надвисналите над покойните места дървета, които са се впили между камъните, размествайки и разкъсвайки огромните плочи сякаш са от картон.
Яките коренища се промушват навсякъде като змии и са се преплели с руините в неразривна симбиоза. Като стана реч за отблъскващите студенокръвни влечуги, няма как да не споменем, че и те се срещат тук в изобилие. Самите ние попаднахме на един класически екземпляр на пепелянка, която, слава Богу, не сварихме да настъпим. И докато правихме фотосесия на зигзагообразно нашарената пълзяща твар от почтена дистанция, тя реши да ни обърне безразлично гръб и полази по стената на близката гробница.
Античните гробове зеят отворени от двете страни на стръмната пътека, която криволичи нагоре по хълма. Тук там попадаме на могилки, в които са наредени един до друг няколко оформени като саркофази гробове – по-голям, по-малък и най-малък, най-вероятно на баща, майка и дете…
Чак те полазват тръпки и човек неволно се замисля каква ли причина е сложила летален край на цяло едно семейство. Въпреки че групата ни е от няколко души, в гората продължава да цари мъртвешка тишина. Опитваме се да пазим покоя поне на погребаните, чиито гробници още не са разкопани и костите им не са изнесени от археолозите в някакви забутани музейни складове.
Към края на некропола попадаме на две по-големи гробници с триъгълни фронтони, които очевидно са принадлежали на знатни и заможни римляни. Но въпреки това и по тях личи отпечатъка на древната мегалитна тракийска традиция, като стените им са направени от по една-две добре издялани и загладени по-едри плочи. Едната от тези гробници е много внушителна и към нея има оформен малък входен коридор, който е издълбан направо в голямата естествена монолитна скала.
Разбрахме, че този начин на изработване няма аналог в цяла Тракия. И тъй като и другите обекти са доста нетипични за българските земи, цялото впечатление, което оставя у пътешественика това място, е твърде странно и трудно за описание. Сякаш с някаква машина на времето се преминал не само в друга епоха, но и в някакво друго, напълно непознато пространство и си се озовал на хиляди километри от днешната цивилизация. А чувството, че дори не си в България те преследва на всяка крачка в тази като че ли омагьосана гора.
Смаяни и запленени от тайнствеността на тази сакрална странджанска окрайнина, така и пропуснахме да се изкачим до върха на хълма, където се намира тракийска куполна гробница, определяна като великолепен образец на тракийската култова архитектура.
За нея се твърди, че наподобява куполните гробници, открити при Казанлък, Мезек и Стрелча, но някои от нейните елементи безспорно са наследство от старата мегалитна култура на траките от ранножелязната епоха. Но пък не съжаляваме. Ето че ще имаме повод отново да дойдем тук, в призрачния град на мъртвите, където човек усеща вечността като реално физическо присъствие около себе си.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: