Приятелите ми никога не ми връщаха парите за вечерите, които винаги аз плащах. Казваха, че са разорени, а аз имам „добра работа“. Никога не съм искал да ми ги върнат, но с времето започнах да се чувствам използван. Онази лепкава, неприятна умора, която се настанява в костите ти не от работа, а от постоянното усещане, че си удобен. Че присъствието ти е ценено най-вече заради възможността да покриеш нечии други разходи.
Моята „добра работа“ беше плод на безсънни нощи, на хиляди часове, прекарани над чертожната дъска, и на смазващия стрес да спазваш срокове, които изглеждаха по-скоро като нечия зла шега. Бях архитект. Работа, която отстрани изглеждаше престижна и доходоносна, но всъщност беше жестока надпревара с времето, с клиентите и с непрекъснато растящите цени на всичко. Да, изкарвах повече от тях, но и разходите ми бяха несравними. Огромният заем за апартамента, който изплащах с почти половината си заплата, беше воденичен камък на шията ми. Те не виждаха това. Виждаха само лъскавата фасада – мъжът, който може да си позволи да плати сметката в скъп ресторант, без да му мигне окото.
Симеон, Десислава и Габриела. Това беше моята компания, моят пристан в лудостта на ежедневието. Познавахме се от деца. Бяхме преживели всичко заедно – първите любови, първите разочарования, завършването, търсенето на работа. Но нещо се беше променило през последните години. Неусетно. Аз бях поел по своя път, борех се, постигах успехи, а те сякаш бяха заседнали в едно безкрайно оплакване от живота, от липсата на пари, от лошите шефове и несправедливия свят. И аз, в желанието си да запазя връзката ни, да им покажа, че не съм се променил, бях поел ролята на вечния спонсор.
Тази вечер седнахме в любимото ни заведение, сгушено в една от тихите пресечки на центъра. Атмосферата беше приглушена, въздухът ухаеше на печени ядки и скъп алкохол. Говорехме си, смеехме се. Симеон отново се впусна в тирада как шефът му е „пълен идиот“ и как заплатата му е „подигравка“. Десислава го подкрепяше с енергични кимания, добавяйки своите истории за несгоди в офиса. Габриела, както винаги, беше по-мълчалива. Тя беше най-младата от нас, все още учеше в университета и работеше на половин ден като сервитьорка. В очите ѝ често се четеше умора, която не подхождаше на възрастта ѝ.
Поръчвахме питие след питие, предястия, основни ястия. Аз, разбира се, настоях да опитаме от новото вино в листата, което струваше колкото седмичния бюджет за храна на Габриела. Те не възразиха. Никога не възразяваха. Усещането за използване, което доскоро беше просто лек сърбеж в съзнанието ми, тази вечер се превърна в остра, пулсираща болка. Гледах ги как се смеят, как вдигат наздравици, и за пръв път не изпитах радост, а само горчивина. Тези хора наистина ли бяха мои приятели? Или просто спътници по инерция, които се наслаждаваха на удобството, което им предоставях?
Решението дойде спонтанно, като проблясък на мълния в мрачното ми настроение. Ще направя тест. Малък, прост, но безпощадно ясен в своя резултат.
Вечерята привършваше. Сервитьорът започна да обикаля около масата ни, долавяйки финалните акорди на разговора. Обикновено в този момент аз правех дискретен знак, той донасяше сметката и аз я плащах с картата си, преди някой дори да е успял да се престори, че си търси портфейла.
Но не и тази вечер.
Точно преди да дойде сметката, аз се наведох напред, сложих ръце на масата и с възможно най-спокойния и безизразен тон, който успях да си придам, попитах…
„Някой може ли да поеме сметката тази вечер? Забравил съм си портфейла в другото яке.“
Настъпи тишина. Не просто тишина, а вакуум, който изсмука целия въздух, целия смях и безгрижие от пространството около нашата маса. Беше толкова плътна, че можех да я разрежа с нож. Три чифта очи се втренчиха в мен.
Първи реагира Симеон. Лицето му, допреди миг озарено от алкохола и доброто настроение, се сви в гримаса на недоверие, която бързо премина в раздразнение. „Шегуваш се, нали?“, изсъска той, оглеждайки се сякаш търсеше скрита камера. „Ти никога не си забравяш портфейла.“
„Е, винаги има първи път“, отвърнах аз, запазвайки спокойствие, макар сърцето ми да блъскаше в гърдите.
Десислава започна да рови нервно в чантата си, избягвайки погледа ми. Движенията ѝ бяха пресилени, театрални. „Ох, Огнян, знаеш, че днес едва ми преведоха заплатата и почти всичко отиде за наема…“, започна да нарежда тя с онзи свой тънък, извинителен глас, който използваше винаги, когато ставаше дума за пари.
Най-болезнена беше реакцията на Габриела. Тя не каза нищо. Просто пребледня. Сведе поглед към ожулените си кецове под масата, а раменете ѝ леко се свиха, сякаш очакваше удар. Тя знаеше, че няма и пет лева в себе си. И срамът, който изписа на лицето ѝ, беше истински. Той ме прониза с вина, но вече бях тръгнал по този път и нямаше връщане назад.
Симеон изсумтя презрително. „Супер. Просто страхотно. И сега какво? Да мием чинии ли?“ Гласът му вече беше явен, неприкрита агресия се процеждаше през думите му.
В този момент разбрах. Разбрах всичко. Не ставаше въпрос за парите. Никога не е ставало. Ставаше въпрос за очакванията. За ролята, която те ми бяха отредили и която аз доброволно бях приел. Ролята на банкомата, на сигурността, на човека, който винаги ще оправи нещата. И моят отказ да изиграя тази роля, дори само за една вечер, беше акт на предателство в техните очи. Той разрушаваше удобния им свят.
Сервитьорът се приближи с терминала в ръка. „Господа, сметката ви.“
Погледнах Симеон. Погледнах Десислава. Те ме гледаха с очакване. Не, с настояване. Чакаха да се засмея, да кажа „шегувах се“ и да извадя картата си.
Аз не го направих.
Просто стоях и ги гледах. И в тази безкрайна секунда на мълчание, нашето дългогодишно приятелство се разпадна на хиляди малки, остри парченца.
Глава 2: Последиците
Пътуването към дома беше странно. Тишината в колата беше по-тежка от скандала, който така и не се състоя. Сметката, разбира се, беше платена. След няколко мъчителни минути на неловко мълчание и взаимни обвинителни погледи, Симеон извади смачкани банкноти от джоба си, Десислава добави последните си пари, а Габриела, с горящи от срам бузи, успя да намери няколко монети на дъното на раницата си. Не стигнаха. Аз добавих остатъка, казвайки, че съм намерил малко пари в джоба на дънките си. Лъжа, която никой не повярва, но всички приеха с облекчение.
Оставих ги един по един. Симеон тръшна вратата на колата без да каже и дума. Десислава промърмори неясно „лека нощ“ и изчезна във входа си. Само Габриела се поколеба за миг, преди да излезе. „Огнян…“, започна тя, но не довърши. Само ме погледна с онези нейни големи, уморени очи, в които се четеше смесица от съжаление и объркване. След това и тя си тръгна.
Прибрах се в празния си апартамент. Луксът, за който плащах с кръв и пот, сега ми се струваше студен и безсмислен. Панорамната гледка към нощния град не ми носеше утеха. Отворих лаптопа си и погледнах файла с ипотечния кредит. Огромни числа, които ме гледаха осъдително. „Добрата работа“. Да, добра беше, но ме изцеждаше. Всеки проект беше битка, всяка среща с клиент – ходене по въже. Бях постоянно на ръба на прегарянето. А моите „приятели“ виждаха само резултата – скъпата кола, хубавия апартамент, възможността да плащаш сметки, без да мислиш.
Телефонът иззвъня. Беше сестра ми, Ивайла. Не се бяхме чували от месеци. Отношенията ни бяха обтегнати, откакто починаха родителите ни. Тя винаги е смятала, че аз съм бил любимецът, че съм получил повече. Повече внимание, повече подкрепа, повече възможности. Сега, след като ги нямаше, тя прехвърли цялата си натрупана горчивина върху наследството.
„Огнян?“, гласът ѝ беше остър, делови.
„Да, Ивайла, какво има?“
„Говорих с адвокат. За къщата на село.“
Сърцето ми се сви. Тази къща беше единственото, което ни беше останало от детството. Място, пълно със спомени. Аз исках да я запазим, да я ремонтираме. Тя искаше да я продаде и да си вземе парите.
„И какво каза адвокатът?“, попитах уморено.
„Каза, че мога да поискам делба по съдебен път. И ще го направя, ако не се съгласиш да я продадем. Трябват ми пари, Огнян. Ти си имаш всичко, а аз едва свързвам двата края.“
„Имам си всичко?“ Изсмях се, но смехът ми прозвуча кухо. „Ивайла, аз имам огромен заем, работя по дванадесет часа на ден. Не живея в приказка.“
„Не ме интересуват твоите заеми!“, извика тя. „Или продаваме, или се виждаме в съда. Решавай.“
Тя затвори.
Останах загледан в тъмния екран на телефона. Отвсякъде ме притискаха. Приятели, които ме смятаха за банкомат. Сестра, която ме виждаше като враг. И самотата, която ставаше все по-плътна и задушаваща. Чувствах се като в капан, построен от чуждите очаквания и собствените ми грешни решения.
През следващите дни приятелският ми кръг официално се разпадна. Симеон спря да ми вдига телефона. Десислава ми изпрати едно дълго, объркано съобщение, в което ме обвиняваше, че съм ги унижил и че съм се превърнал в арогантен богаташ, който си прави експерименти с „обикновените хора“. Беше толкова абсурдно, че дори не намерих сили да отговоря.
Единствено Габриела ми писа. Кратко съобщение: „Съжалявам за онази вечер. Беше много неловко. Надявам се да си добре.“ Отговорих ѝ, че всичко е наред, макар да не беше. Поне тя показа някаква искрица човещина.
Отдадох се изцяло на работата. Беше единственото ми спасение. Затрупах се с проекти, работех до късно през нощта, хранех се с поръчана храна пред компютъра. Един ден, докато преглеждах професионалните си имейли, попаднах на покана за бизнес събитие. Среща на архитекти, строителни предприемачи и инвеститори. Обикновено избягвах такива събития, смятах ги за загуба на време и парад на суетата. Но сега, в тази пустота, в която се намирах, идеята да се срещна с нови хора, да говоря за работа и да избягам от личните си проблеми, ми се стори привлекателна.
Може би беше време да сменя не само приятелите си, но и целия си свят.
Глава 3: Ново познанство
Събитието се провеждаше в една от най-новите и лъскави бизнес сгради в града. Мраморни подове, стъклени стени и усещане за пари във въздуха. Чувствах се не на място в моя леко измачкан костюм, заобиколен от самодоволни усмивки и самоуверени ръкостискания. Сервитьори разнасяха шампанско и хапки, а разговорите жужаха като в кошер. Всички говореха за инвестиции, за възвръщаемост, за пазарни ниши.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато един мъж на средна възраст се приближи до мен. Беше облечен в безупречен костюм по поръчка, а от скъпия му часовник се процеждаше тиха увереност. Имаше проницателен поглед и лека, почти незабележима усмивка.
„Вие трябва да сте Огнян“, каза той с плътен, спокоен глас. „Виждал съм работата ви. Комплексът „Зелени хълмове“. Впечатляващо. Имате талант.“
Бях изненадан. „Благодаря. А вие сте?“
„Асен“, представи се той и ми подаде ръка. Ръкостискането му беше силно и уверено. „Аз съм предприемач. Строя разни неща. Винаги търся талантливи хора.“
Заговорихме се. Асен беше различен от повечето хора на събитието. Не се хвалеше, а задаваше въпроси. Интересуваше се от моята философия за архитектурата, от подхода ми към пространството и светлината. Говореше с лекота и познания, които издаваха огромен опит. За пръв път от месеци насам водех разговор, който не се въртеше около лични проблеми и парични незгоди. Чувствах се жив, оценен, разбран.
„Знаеш ли, Огнян“, каза Асен след около половин час, „в момента работя по един много амбициозен проект. Бутиков хотел на едно много специално място, извън града. Изисква нестандартен подход, смели решения. Точно като твоите. Официалният архитект на фирмата ми е добър, но е… стандартен. Липсва му искра. Би ли се заинтересувал да работиш по него като външен консултант? Разбира се, заплащането ще бъде повече от добро.“
Предложението ме удари като гръм. Това беше шанс. Шанс не просто да изкарам добри пари и да си стъпя на краката, но и да направя нещо наистина значимо, нещо, което да остави следа.
„Разбира се, че се интересувам“, отговорих, опитвайки се да скрия вълнението в гласа си.
„Чудесно. Ще се свържа с теб следващата седмица да обсъдим детайлите. Но имай предвид, това ще е наш малък проект. Дискретен. Не искам да се разчува, преди да му дойде времето.“ В очите му проблесна нещо, което не можах да разчета. Хитрост? Или просто предпазливост на опитен бизнесмен?
Разменихме си визитки и той се сбогува, изчезвайки в тълпата така бързо, както се беше появил. Аз останах на мястото си, стиснал малкото парче картон в ръката си. Надеждата, която бях загубил, започна плахо да се завръща. Може би това беше знак. Може би съдбата ми даваше нов път, далеч от старите разочарования.
В този момент, докато оглеждах бляскавата зала, погледът ми беше привлечен от познат силует. В другия край, до един огромен прозорец, стоеше Десислава. Не бях я виждал от онази вечер. Беше облечена в елегантна рокля, която никога не бях я виждал да носи, и държеше чаша шампанско. Но не това ме изненада. Изненада ме мъжът, с когото говореше. Тя се смееше на нещо, което той ѝ казваше, и леко докосваше ръката му. Жест, който беше твърде интимен, твърде фамилиарен.
Мъжът беше Асен.
Сърцето ми пропусна удар. Какво правеше Десислава тук? И откога познаваше Асен толкова добре? Тя, която постоянно се оплакваше от липса на пари, беше на елитно бизнес събитие, облечена в скъпа рокля и флиртуваше с един от най-влиятелните предприемачи в залата.
Нещо не беше наред. Цялата картина беше напълно сбъркана.
Тя ме видя. Усмивката застина на лицето ѝ. За миг изглеждаше паникьосана. Бързо каза нещо на Асен, обърна се и тръгна към изхода, без дори да ме погледне отново. Асен я проследи с поглед, след което очите му срещнаха моите. Той ми кимна леко, а на устните му отново заигра онази непроницаема усмивка.
В главата ми се завъртяха хиляди въпроси. Лъжите, които бях слушал с години, започнаха да придобиват нови, много по-гротескни измерения.
Глава 4: Разширяващи се пукнатини
Срещата с Асен и Десислава на онова събитие остави горчив вкус в устата ми. Светът, който смятах, че познавам, се разпадаше пред очите ми, разкривайки грозна и неподозирана структура от лъжи и тайни. Десислава, вечно оплакващата се жертва на обстоятелствата, изведнъж се оказа част от един елит, за който твърдеше, че презира. А Асен, моят потенциален спасител, беше свързан с миналото ми по начин, който ме караше да се чувствам неспокоен.
Опитах се да се свържа с Десислава на следващия ден. Исках обяснение. Исках да разбера какво се случва. Тя не ми вдигна. Вместо това, получих кратко, почти паническо съобщение: „Не се бъркай, Огнян. Не знаеш нищо. Остави ме на мира.“ Това само засили подозренията ми.
Асен, от своя страна, ми се обади точно както беше обещал. Гласът му беше все така спокоен и делови, сякаш нищо необичайно не се беше случило. Покани ме на обяд, за да обсъдим проекта. Приех, решен да бъда предпазлив и да наблюдавам всяка негова дума, всеки жест.
Срещнахме се в луксозен ресторант, от онези, в които аз водех старите си приятели. Иронията не ми убягна. Асен беше в стихията си. Познаваше управителя, говореше с келнера на малко име, поръча вино, без дори да погледне винената листа. Той излъчваше власт.
„Надявам се не си останал с грешно впечатление от онази вечер“, започна той, докато наливаше вино в чашата ми. „Десислава е… стара позната. Помагам ѝ от време на време. Знаеш, животът не е лесен.“
Думите му бяха гладки като коприна, но в тях имаше нещо фалшиво. Той я спомена с фамилиарност, която предполагаше много повече от „стара позната“. Реших да не го притискам. Все още.
Той разгърна пред мен плановете за хотела. Проектът беше зашеметяващ. Не просто сграда, а цялостно преживяване. Архитектура, която се сливаше с природата, устойчиви материали, иновативни решения. Това беше мечта за всеки архитект. Слушах го и част от мен искаше да забрави за всичко останало и просто да се потопи в тази възможност.
„Както ти казах, искам да си ти. Твоят поглед, твоят усет“, продължи Асен. „Ще работим заедно, но всичко ще минава през мен. Официално, аз ще представям идеите като мои консултации с фирмата. Никой не трябва да знае за твоето участие на този етап. Това е деликатен момент. Имаме конкуренция, имаме и вътрешни спънки. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Разбираш, нали?“
Разбирах. Или поне си мислех, че разбирам. В света на големия бизнес дискретността беше ключова. Но в същото време, това означаваше, че аз щях да бъда призрак. Човек в сянка. Работата ми щеше да носи чуждо име.
„Заплащането, разбира се, ще компенсира тази… дискретност“, добави той, сякаш прочел мислите ми. И назова сума. Сума, която беше достатъчна да изплатя половината си ипотека наведнъж.
Бях изправен пред дилема. От една страна, инстинктът ми крещеше, че в тази ситуация има нещо гнило. Връзката на Асен с Десислава, тайнствеността около проекта, ролята ми на анонимен изпълнител. Всичко това бяха червени флагове. От друга страна, обаче, беше възможността. Възможността да се измъкна от финансовата дупка, да работя по проект, който ще ме изстреля в друга орбита, и да оставя в миналото дребните предателства и разочарования.
Докато се прибирах след обяда, телефонът ми отново иззвъня. Този път беше Габриела.
„Огнян, може ли да се видим? Искам да говоря с теб за нещо“, гласът ѝ трепереше леко.
Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Тя изглеждаше притеснена, постоянно оглеждаше през рамо, сякаш се страхуваше да не бъде видяна.
„Не трябваше да се държа така онази вечер“, започна тя, без да ме гледа в очите. „Чувствах се ужасно. Не заради парите, а заради… всичко. Заради начина, по който Симеон и Десислава реагираха. Сякаш ти си им длъжен.“
„Всичко е наред, Габи. Просто… нещата се променят“, казах аз.
„Не, не е наред“, настоя тя и най-после ме погледна. В очите ѝ имаше сълзи. „Аз знам нещо. Нещо, което трябва да знаеш. За Симеон.“
Наведох се напред. „Какво за него?“
Тя си пое дълбоко дъх. „Той те лъже. Всички ни лъже. Не е разорен. Ни най-малко. Преди няколко месеца почина една негова далечна леля. Оставила му е наследство. Апартамент в центъра и доста пари. Чух го случайно да говори по телефона. Той е продал апартамента. Има парите. Но го крие от всички. Казва, че не иска „лешояди“ да се навъртат около него.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха между нас. Лешояди. Така ли ни е наричал? Мен, който му бях плащал сметките с години?
Предателството, което усетих онази вечер в ресторанта, беше просто убождане от игла. Това, което усетих сега, беше удар с нож. Симеон, моят приятел от детинство, не просто се е възползвал от мен. Той го е правил съзнателно, докато ме е презирал. Гледал ме е в очите и ме е лъгал, че няма пари, докато в банковата му сметка са лежали стотици хиляди.
„Защо ми казваш това?“, попитах тихо, макар вече да знаех отговора.
„Защото не е честно“, прошепна тя. „Не е честно спрямо теб. Ти винаги си бил до нас, помагал си ни. А той… той се оказа такъв боклук. И Десислава… и тя се промени. Все е по телефони, все има някакви тайни срещи, носи нови дрехи. Не знам какво става, Огнян, но се страхувам. Сякаш всичко, в което вярвах, се разпада.“
Тя беше права. Разпадаше се. Или по-скоро, завесата се вдигаше и аз виждах реалността за пръв път. Моят малък тест в ресторанта не беше просто тест. Той беше камъчето, което беше предизвикало лавина.
Благодарих на Габриела. Тя беше единственият светъл лъч в цялата тази мръсотия. Когато се разделихме, аз вече бях взел решение. Ще приема предложението на Асен. Но не от наивност или алчност. Ще го приема, защото това беше моят вход към техния таен свят. Щях да вляза вътре, щях да играя по техните правила и щях да разбера каква е истината. Истината за Десислава, за Симеон, за Асен и за парите, които ги свързваха.
Това вече не беше въпрос на пари. Беше въпрос на принцип.
Глава 5: Морални дилеми
Започнах работа по проекта на Асен. Потопих се в чертежи, скици и 3D модели. Работата беше моето убежище, мястото, където сложните човешки взаимоотношения отстъпваха пред чистата логика на линиите и формите. Асен беше взискателен, но и брилянтен клиент. Имаше визия и знаеше какво иска. Провеждахме срещите си в неговия огромен, минималистично обзаведен офис на последния етаж на стъклен небостъргач. Оттам градът приличаше на играчка, а проблемите на хората долу – на незначителни прашинки.
Много бързо обаче разбрах, че този проект не е само за красиви сгради. При една от срещите ни, докато обсъждахме плана за разположението на хотела, Асен посочи една зона, маркирана като защитена горска територия.
„Тук“, каза той небрежно, „ще трябва малко да… оптимизираме границите. Ще разширим паркинга с няколко метра в тази посока.“
„Но, Асен, това е защитена зона. Не можем да строим там. Незаконно е“, възразих аз, шокиран от лекотата, с която го каза.
Той ме погледна с онази негова непроницаема усмивка. „Огнян, Огнян… Думата „незаконно“ е за хората, които нямат правилните контакти. Всичко е въпрос на подход и на правилната цена. Имаме хора в общината, имаме и еколози, които са готови да си затворят очите. Твоята работа е да чертаеш, не да се притесняваш за бюрокрацията. Остави това на мен.“
Стоях като попарен. Това не беше просто заобикаляне на правилата. Това беше грубо погазване на закона, на морала, на всичко, в което вярвах като професионалист. Целият ми път дотук се основаваше на почтеност и труд. А сега от мен се искаше да стана съучастник в престъпление.
„Не знам дали мога да го направя“, казах колебливо.
Усмивката на Асен изчезна. Погледът му стана леденостуден. „Виж какво, момче. В този свят има два вида хора – тези, които строят империи, и тези, които работят за тях. Империите не се строят с морални скрупули. Строят се със смелост, с риск и понякога с решения, които не са за всеки. Ти имаш таланта да си от първия вид. Не го пропилявай заради някакви си дървета. Помисли за ипотеката си. Помисли за бъдещето си. Тази възможност няма да се повтори.“
Заплахата беше завоалирана, но ясна. Той държеше ключа към моето финансово спасение, но цената беше душата ми.
Прибрах се вкъщи с тежко сърце. Разпънах чертежите на масата, но не можех да работя. Думите на Асен кънтяха в ушите ми. Бях на кръстопът. Да се откажа и да се върна към сигурния, но бавен и труден път, или да продължа, да направя компромис и да реша всичките си проблеми с един замах?
Телефонът ми извибрира. Беше Ивайла. Отново.
„Огнян, адвокатът ми подготви документите. Внасям иска за делба до края на седмицата. Това е последният ти шанс да се съгласиш на продажба.“
„Ивайла, моля те, не сега…“, започнах аз.
„Няма „не сега“! Времето ти изтече!“, изкрещя тя и затвори.
Напрежението ме смазваше. От едната страна беше Асен с неговата мръсна сделка, от другата – сестра ми с нейния съдебен иск. Чувствах се в безизходица.
Реших да се разходя. Безцелно. Просто да вървя и да се опитам да прочистя главата си. Улиците бяха пълни с хора, всеки забързан в своята посока, всеки със своите битки. По едно време, докато минавах покрай едно от новите, модерни заведения в центъра, видях нещо, което ме накара да спра.
На една от масите отвън седеше Симеон. Не беше сам. Беше с някаква натруфена блондинка и още двама мъже в скъпи костюми. Смееха се шумно. На масата имаше бутилка уиски, което струваше повече от месечния ми наем. Симеон вадеше от джоба си дебела пачка пари и небрежно плащаше сметката. Моят „разорен“ приятел.
Гневът, който изпитах, беше толкова силен, че ми прилоша. Този човек ме беше лъгал и използвал с години, докато аз съм се тревожел за него, съчувствал съм му. А той е живял друг живот. Таен, охолен живот, построен върху лъжи.
Гледах го как се смее, как парадира с парите си, и в мен нещо се пречупи. Моралните дилеми, които ме измъчваха допреди минути, изведнъж изглеждаха незначителни. Светът беше такъв. Мръсен, несправедлив, пълен с хора като Симеон и Асен. Хора, които взимаха каквото си поискат, без да се интересуват от правилата.
Защо аз да съм единственият глупак, който се опитва да играе честно?
Обърнах се и тръгнах обратно към дома. Вече знаех какво ще направя. Влязох в апартамента, отворих лаптопа и коригирах чертежа. Преместих границите на паркинга, навлизайки в защитената територия, точно както Асен искаше. С всяко кликване на мишката се чувствах все по-мръсен, но и все по-силен.
Изпратих файла на Асен. Няколко минути по-късно получих съобщение.
„Знаех си, че си умен мъж. Добре дошъл в отбора.“
Глава 6: Скритият живот
След като преминах моралната си граница, нещата започнаха да се случват с главоломна скорост. Асен беше доволен от работата ми и първият транш от парите пристигна в банковата ми сметка. Сумата беше толкова голяма, че за момент дъхът ми спря. С треперещи ръце направих огромна вноска по ипотечния си кредит, отхапвайки години от срока му. Усещането беше странно – смесица от облекчение и отвращение към себе си. Бях се продал, но цената беше сладка.
Реших да използвам новопридобитата си увереност, за да разбера повече за скрития живот на Симеон. Не можех да оставя нещата така. Предателството му ме гризеше отвътре, беше се превърнало в мания. Габриела ми беше дала началото, сега аз трябваше да стигна до края.
Започнах да го следя. Чувствах се като герой от евтин шпионски филм, но не ме интересуваше. Паркирах колата си на улицата срещу апартамента, в който живееше, и чаках. Наблюдавах го как излиза сутрин, облечен в старите си, изтъркани дрехи, с вид на човек, който отива на омразната си, нископлатена работа. Но той не отиваше там. Спираше зад ъгъла, качваше се в чисто ново, лъскаво такси и изчезваше в трафика.
Един ден го проследих. Таксито го остави пред луксозна кооперация в най-скъпия квартал на града. Сградата, в която неговата леля му беше оставила апартамент и която той твърдеше, че е продал. Симеон влезе с ключ. Явно не я беше продал. Или ако я беше, беше си купил друга на същото място.
Започнах да ровя. Прекарах часове в публични регистри, търсейки имотни сделки, фирмени регистрации. Открих, че Симеон не само не е продал апартамента, но и е основал фирма. Малка инвестиционна компания. Беше вложил парите от наследството си в акции, в малки бизнес начинания. И очевидно се справяше добре. Моят „разорен“ приятел беше начинаещ бизнесмен, който живееше двойствен живот. Един живот за пред света и старите му приятели – живот на несгоди и оплаквания. И друг, таен живот – на инвестиции, скъпи вечери и лукс.
Но защо? Защо беше нужно всичко това? Ревност? Дали моят скромен, но видим успех го е накарал да скрие своя, за да може да продължи да играе ролята на жертва и да ме използва? Или беше нещо по-дълбоко, по-извратено? Страх, че ако хората разберат, че има пари, ще го заобиколят „лешояди“, както беше казал? Аз ли бях лешояд в неговите очи?
Една вечер, докато стоях пред компютъра, преглеждайки финансовите отчети на фирмата му, които успях да намеря онлайн, видях нещо, което ме смрази. Сред партньорите на фирмата, в една от сделките за покупка на малък парцел земя, стоеше името на друга фирма. Фирма, чието име ми беше познато. Беше една от по-малките, второстепенни компании на Асен.
Връзката беше там. Симеон и Асен се познаваха. И не просто се познаваха, а правеха бизнес заедно.
Всичко започна да се подрежда в главата ми като ужасяващ пъзел. Десислава, която беше любовница на Асен. Симеон, който беше негов таен бизнес партньор. И аз, новото попълнение в тази мрежа от лъжи, архитектът, който трябваше да свърши мръсната работа по големия проект.
Дали всичко е било нагласено от самото начало? Дали Асен ме е проучвал през Десислава и Симеон? Дали те са му разказвали за мен, за моята „добра работа“, за финансовите ми затруднения, за моята наивност? Дали са знаели, че съм уязвим и лесен за манипулация?
Чувствах се като пешка в чужда игра, чиито правила не разбирах. Но вече бях твърде навътре. Бях направил компромиса, бях взел парите. Нямаше връщане назад. Единственият ми ход беше да продължа напред и да се опитам да разкрия цялата картина, преди тази игра да ме унищожи.
Трябваше ми повече информация. Информация за Асен. За истинската му същност, скрита зад фасадата на чаровен и успешен бизнесмен. Трябваше да разбера каква е неговата цел и какво място заемам аз в нея.
И тогава се сетих за единствения човек, който може би можеше да ми помогне. Адвокатът, с когото сестра ми ме заплашваше. Ако той беше достатъчно добър, за да я накара да повярва, че може да спечели дело срещу мен, значи разбираше от мръсни сделки и корпоративни тайни. Време беше аз да си наема адвокат. Не за да се защитавам от сестра си, а за да атакувам.
Глава 7: Фронтът на семейството
Преди да се потопя в мътните води на света на Асен, трябваше да се справя с бурята в собствения си двор. Заплахата на Ивайла за съдебно дело вече не беше просто досаден проблем, а сериозна пречка, която можеше да усложни всичко. Не можех да си позволя да водя война на два фронта.
Намерих телефона на адвокат Петров, човека, който консултираше сестра ми, и си записах час. Офисът му беше в стара сграда в центъра, с високи тавани и миризма на прашни книги. Самият той беше възрастен мъж с уморени, но проницателни очи. Очаквах да срещна акула, а вместо това видях човек, който сякаш носеше тежестта на хиляди човешки драми.
Изложих му случая накратко – наследствена къща, разногласия със сестра ми, нейното желание за продажба и моето – да я запазя.
Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад в стола си и ме погледна изпитателно.
„Синко“, каза той с дрезгав глас, „аз съм виждал стотици такива случаи. Брат срещу сестра, син срещу баща. Когато става дума за имоти, кръвта вода става. Сестра ти е убедена, че е в правото си. Чувства се онеправдана, смята, че животът я е измамил, а ти си успял. Тази къща за нея не е просто имот, а символ. Символ на справедливостта, която смята, че ѝ се полага.“
„Но това не е вярно!“, възразих аз. „Родителите ни са помагали и на двама ни. Аз просто работих повече, поех повече рискове.“
„Истината има много лица“, въздъхна адвокат Петров. „В съда истината е тази, която можеш да докажеш. А в семейните дела победители няма. Има само различни степени на загуба. Можем да водим това дело с години. Ще похарчите луди пари за такси и експертизи, ще си кажете ужасни неща в съдебната зала, ще се намразите до гроб. И накрая съдията ще реши къщата да се продаде на публична продан на цена, много по-ниска от пазарната, и ще си разделите остатъка. И двамата ще сте загубили. И къщата, и парите, и последните остатъци от връзката си.“
Думите му бяха отрезвяващи. Той не се опитваше да ме спечели като клиент. Той ми казваше истината.
„Какво предлагате тогава?“, попитах аз.
„Поговори с нея. Но не както досега. Не от позицията на успелия брат, който дава акъл. Опитай се да я чуеш. Разбери какво се крие зад това желание за пари. Страх? Несигурност? Нужда да докаже нещо на себе си и на света? Предложи ѝ решение, което да не я кара да се чувства като просякиня. Може би можеш да изтеглиш още един заем и да изкупиш нейния дял? Така тя ще получи парите, които иска, а ти ще запазиш къщата.“
Идеята за още един заем ме ужаси. Но в думите му имаше логика. Може би битката с Ивайла не трябваше да се води с оръжия, а с разбиране.
Обадих ѝ се още същия ден. За моя изненада, тя се съгласи да се срещнем. Седнахме в едно неутрално кафене. В началото разговорът беше напрегнат, пълен с премълчани обвинения. Но аз последвах съвета на стария адвокат. Не спорих. Просто слушах.
Тя ми разказа за своите трудности. За съпруга ѝ, който загубил работата си. За дълговете, които са натрупали. За страха, че няма да могат да осигурят добро образование на детето си. За първи път от години тя не ми говореше като враг, а като уплашена жена, която се бори за семейството си. Аз, от своя страна, ѝ разказах за моя стрес, за самотата, за огромния натиск, под който живеех.
Говорихме часове наред. И за пръв път от смъртта на родителите ни, ние бяхме отново брат и сестра.
„Ще изкупя твоя дял, Ивайла“, казах накрая. „Ще говоря с банката, ще намеря начин. Ти ще получиш парите, от които се нуждаеш. Искам само едно нещо в замяна. Къщата остава в семейството. И когато поискаш, ти и твоето семейство сте добре дошли там. Това е и твой дом.“
Тя се разплака. И аз почти се разплаках с нея. Сключихме мир. Крехък, но истински.
Когато се разделихме, се почувствах по-лек. Бях затворил една врата, пълна с болка и конфликти. Сега можех да се съсредоточа върху другата, много по-опасна врата. Тази, която водеше към тъмния свят на Асен.
Имах нужда от адвокат Петров. Но не за семейно право. Имах нужда от неговия опит с корпоративни хищници и финансови измами. Обадих му се отново.
„Господин Петров, имам нужда от услугите ви по друг въпрос. Много по-сложен. Става дума за един предприемач на име Асен. И за една сделка, която мирише много лошо.“
От другата страна на линията настъпи кратка тишина.
„Асен, казваш…“, промълви адвокатът. „Значи си стъпил в змийското гнездо, момчето ми. Ела утре в офиса. Ще имаме много да си говорим.“
Глава 8: Потвърденото прелюбодейство
Срещата ми с адвокат Петров беше отваряне на очите. Когато споменах името на Асен, лицето на стария юрист се смръщи. Той отиде до един огромен метален шкаф, отключи го с малък ключ и извади дебела папка.
„Асен не е просто бизнесмен, Огнян“, каза той, докато разлистваше пожълтелите страници. „Той е хищник. Има дълга история на проекти, които започват с големи обещания и завършват с фалирали партньори, съсипани животи и няколко съдебни дела, които мистериозно биват прекратени. Той е майстор на това да използва хората и да ги изхвърля, когато вече не са му нужни. Винаги оперира в сивата зона – използва вратички в закона, подставени лица, офшорни фирми. Изключително трудно е да го хванеш в крачка.“
Разказах му всичко, което знаех – за проекта, за незаконното разширяване, за моята роля на архитект в сянка, за Десислава и за бизнес връзката му със Симеон.
„Класическа схема“, заключи Петров. „Намира уязвими хора, дава им малко власт и пари, заплита ги в мрежата си и ги кара да вършат мръсната работа. Ако нещо се обърка, те са тези, които ще поемат вината. Той ще излезе чист. Проектът, по който работиш, най-вероятно е поредната му схема за източване на пари или за придобиване на апетитен имот по нечестен път.“
„Какво мога да направя?“, попитах аз, чувствайки как земята се изплъзва под краката ми.
„Трябва да си много внимателен“, предупреди ме адвокатът. „Събирай доказателства. Всякакви. Имейли, документи, записи на разговори, ако можеш. Копирай всички чертежи и файлове, по които работиш. Трябва да имаш доказателство, че ти си авторът на проекта. И най-важното – трябва да разберем каква е крайната му цел. Какво точно цели с този хотел?“
Съветът на адвоката ме накара да бъда още по-наблюдателен. Започнах да документирам всичко. По време на срещите си с Асен включвах диктофона на телефона си. Архивирах всеки имейл, всяко съобщение. Но все още ми липсваше ключова част от пъзела – ролята на Десислава. Дали беше просто любовница или активно участваше в схемите му?
Един следобед, докато работех по детайлите на фасадата, Асен ми се обади.
„Огнян, трябва да пътувам извън града за няколко дни. Оставил съм едни документи в хотелската си стая. Много са важни. Моля те, иди да ги вземеш. Ще кажа на рецепцията да те пуснат. Стая 501, в Гранд Хотел.“
Това беше странно. Защо да праща мен? Нямаше ли асистенти? Но не възразих. Това беше шанс да надникна в света му.
Пристигнах в хотела. На рецепцията ме очакваха. Дадоха ми карта за стая 501 и аз се качих с асансьора. Коридорът беше тих и луксозен. Отключих вратата и влязох. Апартаментът беше огромен, с изглед към целия град. На масата в хола наистина имаше папка с документи. Но не това привлече вниманието ми.
От спалнята се чуваше шум от течаща вода. Душ. Някой беше тук. Сърцето ми заби лудо. Дали Асен не ми е устроил капан?
В този момент вратата на банята се отвори и от нея излезе жена, увита в хавлия. Косата ѝ беше мокра, а по лицето ѝ нямаше и следа от грим.
Беше Десислава.
Тя ме видя и изпищя. За миг и двамата стояхме като замръзнали. Паниката, която се изписа на лицето ѝ, беше неописуема.
„Огнян! Какво… какво правиш тук?“, успя да промълви тя.
„Асен ме прати. За едни документи“, казах аз, сочейки към папката. Гласът ми беше леден. „Но виждам, че е пропуснал да ми каже, че и ти ще си тук. Това ли е „старата позната“, на която помагаш от време на време?“
Тя се срина. Седна на ръба на леглото и започна да ридае.
„Моля те, не казвай на никого…“, проплака тя. „Ще ме съсипеш.“
„Да те съсипя?“, изсмях се горчиво. „Ти, Симеон, Асен… вие съсипахте всичко! Лъгахте ме с години! Използвахте ме! За какво беше всичко това, Деси? За пари? За този лукс?“
Тя вдигна глава. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, но в очите ѝ се появи нов пламък – на гнева и отчаянието.
„Ти не разбираш нищо!“, извика тя. „Мислиш си, че всичко е толкова просто? Пари и лукс? Асен не е просто любовник. Той ме държи в ръцете си. Преди години фирмата, в която работех, беше пред фалит. Той я купи. И разбра за една моя грешка. Финансова грешка, която направих от глупост. Можеше да ме вкара в затвора. Но той не го направи. Вместо това, той използва тази информация, за да ме контролира. От години съм негова кукла на конци. Правя каквото ми каже, ходя където ме прати, давам му информация…“
„Информация? Каква информация? За мен ли?“, прекъснах я аз.
Тя кимна, избягвайки погледа ми. „Да. Той те проучваше отдавна. Знаеше, че си добър архитект. И знаеше за проблемите ти. За ипотеката, за приятелите, които те използват. Аз му разказвах всичко. Симеон също. Бяхме неговите информатори. Той изчакваше идеалния момент, за да се появи като спасител и да ти предложи сделка, на която не можеш да откажеш.“
Гадеше ми се. Цялото ми приятелство с тези хора беше една огромна, режисирана лъжа. Бил съм под наблюдение, анализиран, преценяван като потенциална жертва.
„А Симеон?“, попитах. „И той ли е жертва?“
Тя се изсмя през сълзи. „Симеон? Не. Симеон е по-лош и от Асен. Той отиде при него доброволно. Предложи му сделка. Искаше да инвестира парите от наследството си, искаше да стане голям играч. Асен го взе под крилото си, но в замяна поиска пълна лоялност. И информация. Симеон те мрази, Огнян. Винаги те е мразил. Завиждал е на таланта ти, на успеха ти. Най-голямото му удоволствие беше да те гледа как плащаш сметките му, докато той тайно трупа състояние.“
Взех папката с документите. Нямах какво повече да правя тук.
„Съжалявам, Деси“, казах на излизане. „Но не за теб. Съжалявам за глупака, който бях. Който вярваше, че има приятели.“
Оставих я да ридае в луксозната хотелска стая, която беше нейната златна клетка. Вече имах потвърждение. Имах и мотива. Време беше за конфронтация.
Глава 9: Конфронтации
Първата ми цел беше Симеон. Гневът към него беше най-първичен, най-личен. Предателството от приятел болеше повече от манипулациите на врага. Намерих го в едно от лъскавите кафенета, където явно прекарваше дните си, играейки ролята на успешен бизнесмен. Седеше сам на една маса, втренчен в лаптопа си.
Седнах на стола срещу него, без да кажа дума.
Той вдигна поглед, изненадан. Когато ме видя, на лицето му се изписа смесица от презрение и досада.
„Какво искаш?“, попита той студено.
„Искам да поговорим“, отвърнах аз спокойно. „За инвестиции. За твоята фирма. Справяш се добре, доколкото виждам. Особено за човек, който доскоро беше разорен.“
Той пребледня. „Не знам за какво говориш.“
„О, знаеш много добре“, продължих аз, навеждайки се към него. „Говоря за наследството. За апартамента, който не си продал. За парите, които криеш, докато аз съм ти плащал кафетата. Говоря за партньорството ти с Асен.“
При споменаването на името на Асен, Симеон трепна. Паниката в очите му беше явна.
„Ти… ти откъде знаеш?“, запелтечи той.
„Научих много неща напоследък, Симо. Научих какъв приятел си бил всъщност. Научих за завистта ти, за омразата ти. Искам само да знам защо. Защо го направи? С години? Беше ли ти забавно да ме гледаш в очите и да ме лъжеш?“
Той се взря в мен и цялата му преструвка се срина. На нейно място се появи грозна, неподправена злоба.
„Да!“, изсъска той. „Беше ми забавно! Беше ми забавно да гледам как „големият архитект“ се прави на благодетел, докато аз тихомълком правех повече пари от теб! Ти винаги беше перфектният, нали? Успешният, талантливият Огнян! Всички те харесваха, всички ти се възхищаваха! А аз бях просто… приятелят на Огнян. Исках да видиш какво е да си от другата страна! Исках да те унижа!“
Думите му бяха толкова жалки, толкова изпълнени с комплекси, че гневът ми започна да се изпарява. На негово място дойде съжаление. Не към Симеон. А към годините, които бях пропилял в приятелство с такъв човек.
„Ти не си ме унижил, Симеон“, казах аз, ставайки от масата. „Ти си унижил само себе си. Живееш в лъжа, заобиколен от хора, които презираш. Ти си много по-разорен, отколкото някога си се преструвал, че си.“
Оставих го там, сред лукса, който беше купил с лъжите си, да се дави в собствената си отрова. Не изпитах удовлетворение. Само празнота.
Следващата конфронтация беше с Десислава. Тя сама ме потърси. Чакаше ме пред блока, в който живеех. Изглеждаше съсипана.
„Асен знае“, каза тя с треперещ глас, щом се приближих. „Знае, че си бил в хотела. Знае, че сме говорили. Бесен е.“
„И какво от това?“, попитах аз.
„Не разбираш ли? Той е опасен! Когато се почувства застрашен, става безмилостен. Ще съсипе и теб, и мен. Каза ми да ти предам да не правиш глупости. Да си завършиш работата и да си вземеш парите. И да забравиш всичко, което си видял и чул.“
„Значи съм получил официално предупреждение?“, изсмях се аз. „Той ли те прати да ми го предадеш?“
Тя кимна. „Огнян, моля те. Послушай го. Вземи парите и бягай. Не можеш да се бориш с него.“
„А ти?“, погледнах я в очите. „Ти ще продължиш ли да бъдеш негова робиня?“
Тя сведе поглед. „Нямам избор.“
„Винаги има избор, Деси. Винаги. Ти избра по-лесния път преди години и сега плащаш цената. Аз няма да направя същата грешка.“
Тръгнах към входа, но тя ме хвана за ръката.
„Има нещо, което трябва да знаеш. Крайната цел на Асен. Не става дума само за хотела.“
Спрях и се обърнах.
„Той не иска просто да построи хотел. Иска цялата земя наоколо. Има информация, че там ще минава нов, важен път, който ще свързва града с магистралата. Стойността на земята ще скочи десетократно. Но собствениците са дребни фермери, които отказват да продават. Планът му е да започне строежа, да ги притисне, да замърси водите им, да ги тормози, докато не се принудят да продадат на безценица. А незаконният паркинг в защитената зона… това е само началото. Той ще продължи да унищожава всичко наоколо. А вината за екологичните щети ще падне върху архитекта, който е проектирал всичко това. Върху теб.“
Сега вече картината беше пълна. Не ставаше дума просто за бизнес. Ставаше дума за престъпен план за заграбване на земя. А аз бях ключова фигура в този план – бушонът, който щеше да изгърми, когато всичко приключи.
Десислава ми беше дала оръжието, от което се нуждаех. Може би това беше нейният начин да потърси изкупление.
„Благодаря ти, Деси“, казах аз, този път искрено. „Сега вече знам какво да правя.“
Глава 10: Бизнес предателството
С информацията от Десислава отидох директно при адвокат Петров. Той ме изслуша внимателно, като от време на време си водеше бележки. Когато свърших, той се замисли за момент.
„Това променя всичко“, каза накрая. „Това вече не е просто нарушение, а организирана престъпна схема. И ти си в центъра ѝ. Асен те е избрал за изкупителна жертва. Когато екоактивисти и журналисти започнат да задават въпроси, той ще извади твоите чертежи, твоя подпис, и ще каже: „Аз не разбирам от тези неща, доверих се на професионалист. Той ме е подвел.“ Ще те съсипе. Ще загубиш лиценза си, ще те съдят за милиони.“
„Как да се измъкна?“, попитах, усещайки как примката се затяга около врата ми.
„Не трябва да се измъкваш. Трябва да го разобличиш, преди той да те е унищожил“, отвърна адвокатът. „Трябва ни неоспоримо доказателство. Запис, в който той лично признава за плана си. Имаме нужда от неговия глас, който казва, че съзнателно възнамерява да притисне фермерите и да използва теб като параван.“
Идеята беше колкото гениална, толкова и ужасяваща. Трябваше да се срещна отново с Асен. Трябваше да го провокирам да говори, знаейки, че всяка моя дума може да е последната ми в тази игра.
През следващите няколко дни, с помощта на Петров, подготвяхме стратегията. Той ме инструктираше как да водя разговора, какви въпроси да задавам, как да го накарам да се почувства сигурен и да се отпусне. Купих си миниатюрно записващо устройство, почти невидимо, когато се закачи на ревера на сакото.
Уговорих среща с Асен под претекст, че искам да обсъдим някои технически детайли по проекта, които ме притесняват. Той се съгласи да се видим в неговия офис – мястото, където се чувстваше най-силен, неговата крепост.
В деня на срещата сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще се чуе на записа. Влязох в офиса му. Той ме посрещна с обичайната си широка усмивка, сякаш заплахите, които ми беше изпратил чрез Десислава, никога не са съществували.
„Огнян, радвам се да те видя. Надявам се идваш с добри новини“, каза той, наливайки две чаши уиски.
„Всъщност, имам някои притеснения, Асен“, започнах аз, опитвайки се гласът ми да звучи стабилно. „Относно разширението в защитената зона. Проверих отново законите. Рискът е огромен. Ако ни хванат, ще има сериозни последствия.“
Той се изсмя. „Ти още ли се тревожиш за това? Казах ти, всичко е уредено. Няма за какво да се притесняваш.“
„Не съм толкова сигурен“, настоях аз. „А и чух някои слухове. За нов път, който ще минава наблизо. За проблемите със собствениците на съседните имоти. Асен, трябва да знам в какво точно участвам. Защото накрая моят подпис ще стои под тези чертежи. И аз ще нося отговорността.“
Той ме погледна продължително, преценявайки ме. За момент си помислих, че планът се е провалил. Че той ще усети капана. Но тогава, арогантността му надделя. Той реши, че аз съм просто един уплашен служител, който търси увереност от шефа си.
„Добре, Огнян, ще ти кажа“, каза той, сядайки на огромното си кожено кресло. „Защото ти вече си част от отбора. Да, ще има нов път. И да, тези упорити селяни ще си продадат земята. Рано или късно. Когато строежът започне, животът им ще стане ад. Шум, прах, камиони, които минават през имотите им. Малко натиск тук, малко замърсяване там… Всеки има цена. А нашата работа е да ги убедим да я приемат.“
„А ако се оплачат? Ако вдигнат шум?“, попитах аз, усещайки как малкото устройство на ревера ми записва всяка негова дума.
„Ще се оплачат на кого? На същите хора в общината, които са на моя заплата?“, той отново се изсмя. „А дори и да стигнат до медиите, какво ще кажат? Че един голям инвеститор се опитва да развие региона и да създаде работни места? Кой ще им повярва? А ако някой започне да рови в екологичните норми, тогава, приятелю, на сцената излизаш ти. Талантливият архитект, който е допуснал малка техническа грешка в чертежите. Ще се извиним публично, ще платим глоба, може би дори ще те уволним за назидание. Но проектът ще продължи. А ти… ти ще си взел парите си и ще си мълчиш. Защото ако проговориш, ти ще си първият, който ще влезе в затвора като съучастник. Това е бизнесът, Огнян. Понякога има съпътстващи щети.“
Той го беше казал. Всичко. Целият план, целият цинизъм, цялото му презрение към закона и хората. И аз го имах на запис.
„Сега по-спокоен ли си?“, попита той, вдигайки чашата си.
„Да, Асен“, отвърнах аз, като също вдигнах своята чаша. „Сега всичко ми е кристално ясно.“
Излязох от офиса му с чувството, че съм избягал от леговището на лъва. В ръката си стисках най-силното оръжие, което можех да имам – истината.
Глава 11: Адвокатът и законът
С треперещи ръце занесох записа на адвокат Петров. Той го изслуша няколко пъти, като лицето му ставаше все по-сериозно.
„Това е… това е злато, момче“, каза накрая. „Той си е признал всичко. Изнудване, корупция, планиране на екологично престъпление. С този запис можем да го унищожим.“
„Какво следва оттук нататък?“, попитах аз, все още неспособен да осъзная напълно какво сме постигнали.
„Сега трябва да действаме умно. Не можем просто да отидем в полицията. Асен има контакти навсякъде. Записът може да „изчезне“, делото може да бъде потулено. Трябва ни по-силен съюзник. Общественото мнение.“
Планът на адвоката беше да се свърже с един от най-уважаваните разследващи журналисти в страната. Човек, известен със своята неподкупност и смелост. Щяхме да му дадем записа и цялата информация, която бяхме събрали. Той щеше да направи свое разследване, да се свърже със засегнатите фермери, да провери връзките на Асен в общината. И когато събере достатъчно доказателства, щеше да излъчи репортаж, който да взриви общественото пространство.
„Едва тогава, когато всички гледат, ще внесем записа и останалите доказателства в прокуратурата“, обясни Петров. „Когато случаят е публичен, те няма да могат да го потулят. Натискът ще бъде огромен.“
През следващите седмици живеех в постоянно напрежение. Журналистът, на име Стоян, се свърза с мен. Срещнахме се тайно няколко пъти. Дадох му всичко, с което разполагах. Той беше впечатлен и се зае за работа с енергия, която ми вдъхна увереност.
Междувременно, аз трябваше да продължа да играя ролята си. Ходех на срещи с Асен, обсъждахме детайли по проекта, преструвах се на лоялен и леко уплашен служител. Беше най-трудната актьорска игра в живота ми. Всеки път, когато бях в една стая с него, имах чувството, че той може да прочете мислите ми, да види предателството в очите ми.
В същото време, съдебната битка със сестра ми беше официално прекратена. С помощта на банката успях да договоря нов кредит и да изкупя нейния дял от къщата. Ивайла получи парите си, а аз – спокойствието, че съм постъпил правилно. Нашият малък семеен конфликт изглеждаше като детска игра в сравнение с войната, която водех сега.
Един ден получих неочаквано обаждане. Беше Габриела.
„Огнян, трябва да ти кажа нещо. Уча право, нали знаеш… И в момента карам стаж в една кантора. Днес случайно видях едни документи по сделка. Става дума за продажба на земеделска земя в района, където ти работиш по онзи проект.“
„И?“, попитах аз, като сърцето ми подскочи.
„Купувачът е офшорна фирма. Но успях да намеря малко повече информация за нея. Един от управителите ѝ е братовчед на Симеон. И мисля, че самата фирма е свързана с Асен. Те вече са започнали да изкупуват земя наоколо, но го правят тихомълком, през подставени лица, за да не се вдига цената.“
Това беше поредното парче от пъзела. Габриела, със своята наблюдателност и достъп до информация, ми даде още един коз. Планът на Асен беше в много по-напреднала фаза, отколкото си мислех. Той не просто е планирал да притиска фермерите, той вече го е правил.
Предадох информацията на журналиста Стоян. Той беше във възторг. „Това е връзката, която ни трябваше! Сега можем да докажем цялата схема!“, каза той.
Машината на правосъдието и медиите бавно, но сигурно се задвижваше. Аз стоях в окото на бурята, чакайки моментът, в който тя щеше да се разрази с пълна сила.
Глава 12: Неочакван съюзник
Габриела се оказа повече от просто случаен източник на информация. След като видя, че съм приел думите ѝ сериозно, тя се ангажира изцяло с каузата. Срамът, който изпитваше от поведението на бившите ни общи приятели, се беше трансформирал в решимост да помогне за възстановяването на справедливостта.
„Аз също се чувствам отговорна“, каза ми тя по време на една от нашите тайни срещи в библиотеката на университета. „Аз също мълчах, когато те използваха. Гледах и не правех нищо. Сега искам да помогна.“
Нейната помощ беше безценна. Като студент по право, тя имаше достъп до правни бази данни и библиотеки, които бяха извън моя обсег. Прекарваше часове, ровейки се в стари дела, търсейки прецеденти и подобни схеми. Тя беше тази, която откри, че Асен е използвал същата схема с подставени фирми и натиск върху местни собственици и в друг свой проект преди няколко години, но делото е било прекратено поради „липса на доказателства“.
Тя се превърна в мой неочакван съюзник, в партньор в тази опасна игра. Работехме заедно, споделяхме информация, обсъждахме следващите си ходове. В нейно лице открих онази лоялност и почтеност, които бях търсил в старите си приятелства. Нашето общуване беше изградено не върху навика и общите спомени, а върху споделени принципи и обща цел.
Една вечер, докато преглеждахме документите, които тя беше намерила, Габриела ме погледна сериозно.
„Огнян, трябва да помислиш какво ще правиш, след като всичко това свърши.“
„Какво имаш предвид?“, попитах аз.
„Името ти ще бъде замесено. Дори и да излезеш чист, ще има хора, които ще те свързват с този скандал. Може да ти е трудно да си намериш работа за известно време.“
Тя беше права. Бях толкова фокусиран върху битката, че не бях мислил за последствията за самия мен. Дори и да спечелех, щях да изляза от тази война с белези.
„Ще се справя“, казах аз, макар и не съвсем убедено.
„Знам, че ще се справиш“, кимна тя. „Но може би е време да помислиш за нещо свое. Да не работиш за хора като Асен. Да основеш собствено архитектурно студио. Малко, но твое. Където ти ще определяш правилата.“
Идеята беше плашеща, но и вдъхновяваща. Да бъда независим. Да работя по проекти, в които вярвам. Това беше стара мечта, която бях погребал под тежестта на ипотеката и нуждата от сигурни доходи. Може би Габриела беше права. Може би тази криза беше и възможност. Възможност да започна на чисто.
Работата с нея и с адвокат Петров ми даде нова сила. Вече не бях сам. Имах екип. Малък, но отдаден. Всеки от нас имаше своя роля. Аз бях вътрешният човек, този с директния достъп до врага. Петров беше стратегът, който направляваше правните ходове. А Габриела беше изследователят, който намираше скритите връзки и детайли, които можеха да се окажат решаващи.
Заедно подготвяхме капана.
Глава 13: Поставяне на капана
Времето наближаваше. Журналистът Стоян беше почти готов със своя материал. Беше интервюирал двама от фермерите, които Асен се опитваше да притисне. Беше събрал документи, доказващи връзката между офшорната фирма, Симеон и Асен. Нашият запис беше черешката на тортата, неоспоримото доказателство, което щеше да свърже всички точки.
Планът ни за финалния етап беше рискован. Трябваше да накараме Асен да направи още една грешна стъпка. Стъпка, която да бъде документирана не само от моя скрит диктофон, а и от скрита камера.
Стоян нае екип, който инсталира миниатюрни камери в една от залите за срещи в луксозен хотел. Място, което беше неутрално, но достатъчно престижно, за да не събуди подозренията на Асен.
Моята задача беше да го примамя там. Обадих му се и му казах, че имам сериозен проблем. Казах му, че един от подизпълнителите по проекта е започнал да задава въпроси относно разширението в защитената зона и че се притеснявам да не проговори пред някого. Изфабрикувах история, че този човек иска пари, за да си мълчи.
Асен побесня. Точно както очаквахме.
„Кой е този? Как смее да ме изнудва!“, изрева той по телефона.
„Не знам какво да правя, Асен. Уплашен съм“, казах аз с възможно най-треперещия глас, на който бях способен. „Трябва да се видим веднага. Но не в твоя офис. Не и в моя. Някъде, където никой не ни познава.“
Той се съгласи. Предложих му залата в хотела, като му казах, че имам познат управител там, който ще ни осигури пълна дискретност.
В уречения час аз бях в залата. Камерите бяха скрити в саксиите и в осветителните тела. Стоян и неговият екип бяха в съседната стая, наблюдавайки всичко на монитори. Адвокат Петров беше на линия по телефона, готов да се намеси, ако нещата се объркат.
Асен влезе, оглеждайки се подозрително. Беше напрегнат и ядосан.
„Така, казвай кой е този изнудвач и колко иска“, каза той без предисловия.
Аз започнах да му разказвам измислената си история, като вкарвах колкото се може повече детайли, за да звучи достоверно. Докато говорех, усещах как напрежението в стаята расте.
„Ще се оправя с него“, процеди Асен. „Но първо трябва да се погрижим за теб. Започваш да ми създаваш твърде много проблеми, Огнян. Твърде много въпроси, твърде много притеснения. Явно не си направен за тази игра.“
Той се приближи до мен. В очите му имаше студена заплаха.
„Ще ти дам последния транш от парите. Още утре. След това изчезваш. Заминаваш някъде за няколко месеца. Когато всичко приключи, можеш да се върнеш. Но дотогава, не искам да те виждам, нито да те чувам. И ако проговориш, дори и една дума пред когото и да било… знай, че имам много дълги ръце. Ще те намеря, където и да си. И ще направя живота ти ад. Разбра ли ме?“
Това беше повече, отколкото се надявахме. Директна заплаха, записана на видео.
„Разбрах те, Асен“, казах аз.
Точно в този момент, вратата на залата се отвори. Вътре влязоха Стоян с оператор, насочил камерата си право в лицето на Асен.
„Господин Асен, бихте ли коментирали за нашия репортаж плановете си за изкупуване на земеделска земя чрез офшорни фирми и натиск върху местните собственици?“, попита Стоян с леден, професионален тон.
Лицето на Асен премина през всички нюанси на яростта и шока. Той ме погледна. В погледа му се четеше чиста омраза. Той разбра. Разбра, че е попаднал в капан.
„Махайте се оттук!“, изрева той към камерата. „Охрана! Къде е охраната?“
Но беше твърде късно. Капанът беше щракнал.
Глава 14: Кулминацията
На следващата вечер репортажът на Стоян беше излъчен в централната емисия новини. Ефектът беше като на взривена бомба. Кадрите със скритата камера, в които Асен ме заплашваше, бяха последните и най-силни в материала. Към тях бяха добавени интервютата с фермерите, документите, свързващи го със Симеон и офшорната фирма, и разбира се, части от аудиозаписа, в който той цинично обясняваше своя план.
Общественият скандал беше огромен. На сутринта прокуратурата обяви, че е започнала разследване. Асен беше арестуван за няколко дни, а след това пуснат под гаранция, но вече беше дамгосан. Империята му започна да се тресе. Бизнес партньори се отдръпнаха от него, банки замразиха кредитни линии.
Симеон също беше повлечен надолу. Името му беше споменато в репортажа. Данъчните започнаха проверка на фирмата му. Той се опита да се скрие, да изчезне, но беше твърде късно. Неговият двойствен живот беше изложен на показ. Загуби не само парите си, но и последното останало му достойнство. Хората, които се опитваше да впечатли с новопридобитото си богатство, му обърнаха гръб. Той остана сам, презиран от всички.
Десислава напусна Асен. Скандалът ѝ даде сили да скъса веригите, които я държаха. Тя даде показания срещу него, разказвайки всичко за годините на контрол и манипулация. Това беше нейният път към свободата.
Семейната драма с Ивайла намери своя щастлив край. След като видя през какво съм преминал, тя ми се обади и ми се извини. „Ти се бореше с чудовища, а аз съм се карала с теб за глупости“, каза ми тя. Отношенията ни бяха по-силни от всякога.
Делото срещу Асен щеше да се точи с години. Той имаше най-добрите адвокати, които парите можеха да купят. Но репутацията му беше съсипана безвъзвратно. Проектът за хотела беше замразен и в крайна сметка прекратен. Защитената зона беше спасена.
Аз бях ключов свидетел по делото. Прекарах безкрайни часове в разпити, давайки показания. Беше изтощително, но и пречистващо. С всяка дума, която казвах, аз изхвърлях отровата, която се беше натрупала в мен през последните месеци.
Глава 15: Ново начало
Мина една година. Бурята беше отминала. Животът бавно се връщаше към нормалния си ритъм, но нищо вече не беше същото.
Аз напуснах старата си работа. С парите, които бях получил от Асен, преди всичко да се срине, и с малко помощ от банката, аз направих това, което Габриела ми беше предложила. Основах собствено архитектурно студио. „Пространство с почтеност“. Така го нарекох. В началото беше трудно. Името ми все още се свързваше със скандала. Но малко по малко, с упорита работа и безупречни проекти, аз започнах да градя нова репутация. Репутация на човек, който не прави компромиси с принципите си.
Габриела завърши университета с отличие. И първото нещо, което направи, беше да дойде в моя офис.
„Търсиш ли си юрисконсулт?“, попита ме тя с усмивка.
Наех я веднага. Тя беше не само мой адвокат, но и мой партньор и най-добрият ми приятел. Човек, на когото можех да вярвам безрезервно.
Един ден, докато работехме до късно по нов проект, тя ме погледна.
„Спомняш ли си онази вечер в ресторанта? Когато всичко започна?“
„Как бих могъл да я забравя“, отвърнах аз.
„Понякога се чудя какво щеше да стане, ако не беше задал онзи въпрос. Ако просто беше платил сметката, както винаги.“
Замислих се. Може би щях да продължа да живея в сладката лъжа на едно фалшиво приятелство. Щях да продължа да бъда използван. Никога нямаше да срещна Асен, никога нямаше да премина през ада, но и никога нямаше да намеря себе си.
„Онзи въпрос беше най-добрият тест, който някога съм правил“, казах аз. „Той ми показа не кои са приятелите ми, а кой съм аз. И ми даде шанс да стана човекът, който искам да бъда.“
Погледнах през прозореца на моя малък офис. Градът светеше в нощта. Вече не изпитвах тежестта на света върху раменете си. Ипотеката все още беше там, работата беше много, но аз бях свободен. Бях платил висока цена, но бях откупил най-ценното нещо – собственото си достойнство.
Истинското богатство, осъзнах аз, не се измерваше с парите, които имаш в банката, а със силата да кажеш „не“, когато е правилно. И със смелостта да платиш собствената си сметка, без значение колко е голяма.