Приятел ме покани на рождения си ден. Виктор. Единственият ми истински приятел от детството, макар пътищата ни да се бяха разделили драстично. Той беше преуспял бизнесмен, заобиколен от лукс, който аз можех да видя само по филмите. Аз бях просто Александър, млад баща, който все още се опитваше да завърши университета, докато изплащаше ипотечен кредит за малкия ни апартамент.
Когато пристигнах в огромната му къща сгушена в полите на планината, носех малкия Мартин в ръцете си. Ралица, съпругата ми, беше казала, че не се чувства добре и настоя да отида сам, за да не обидя Виктор. Още с влизането усетих нещо нередно. Музиката беше силна, смехът – престорен, а погледите, които се плъзгаха по мен и бебето, бяха пропити със странна смесица от съжаление и любопитство. Все едно бях експонат в музей на несполучивия живот. Всички гости бяха облечени в скъпи дрехи, държаха чаши с шампанско и разговаряха за сделки, яхти и екзотични почивки. Аз, с моя измачкан панталон и риза, която бях гладил набързо, се чувствах като призрак от друг свят.
Веднага почувствах, че не съм добре дошъл. Опитах се да се усмихна, да кимна на няколко познати лица, но те бързо отместваха поглед. Сякаш около мен имаше невидима стена. Виктор ме посрещна с прегръдка, която беше твърде силна и твърде кратка. Очите му, обикновено пълни с дяволити пламъчета, сега бяха сериозни и тревожни.
Стана още по-зле, когато бебето ми започна да плаче. Първоначално беше тихо хленчене, което се опитах да успокоя с люлеене и тихо говорене. Но шумът и непознатата обстановка го разстроиха още повече. Плачът му се превърна в пронизителен писък, който проряза изкуствената веселба като нож. Музиката сякаш заглъхна. Всички разговори спряха. Десетки чифтове очи се впиха в мен, осъдителни и студени. Почувствах как бузите ми пламват. В този момент бях най-самотният човек на света, държейки в ръце крещящото доказателство за моята неадекватност.
Тогава приятелят ми стана. Виктор прекоси стаята с няколко бързи крачки, без да каже и дума. Хвана ме леко под лакътя и ме поведе към една странична врата, която водеше към градината. Студеният нощен въздух ме удари като плесница и сякаш леко проясни съзнанието ми. Останахме насаме под бледата светлина на луната, далеч от шумотевицата на партито. Мартин, усетил промяната, постепенно се успокои и заскимтя тихо в ръцете ми.
Когато останахме насаме, той прошепна. Гласът му беше дрезгав и едва се чуваше, но всяка дума се заби в съзнанието ми като леден кинжал.
– Трябва да се махаш. Веднага. И не се доверявай на никого, дори на Ралица. Детето… детето не е твое, Александър.
Глава 2: Пукнатини в основите
Светът се наклони под краката ми. Думите на Виктор отекваха в главата ми, смесвайки се с пулсиращия ритъм на музиката, която все още се процеждаше през открехнатата врата. „Детето не е твое.“ Три думи, които имаха силата да сринат всичко, което бях градил, всичко, в което вярвах. Погледнах малкото същество в ръцете си. Неговите очи, които досега ми се струваха огледало на моите, изведнъж станаха чужди. Всеки негов жест, всяко тихо изсумтяване, което допреди минути ме изпълваше с бащина гордост, сега се превърна в мъчителен въпрос.
– Какво… какво говориш, Викторе? Пиян ли си? – Гласът ми беше треперещ, слаб.
– Никога не съм бил по-трезвен, Сашо. – Той стисна рамото ми. – Повярвай ми, не бих ти го казал, ако не беше абсолютно наложително. В опасност си. Всички знаят, освен теб. Цялото това събиране… те гледат не теб, а него. Сина на Симеон.
Симеон. Името прозвуча като изстрел в тишината на нощта. Симеон беше бизнес партньор на Виктор, но и негов основен конкурент. Човек с репутация на безскрупулен хищник, човек, който мачкаше всичко по пътя си. Богат, влиятелен и женен. Какво общо можеше да има той с моето семейство, с моя син?
Не помня как съм се сбогувал. Не помня как съм се качил в колата. Помня само как стисках волана с побелели кокалчета, докато малкият Мартин спеше спокойно в столчето на задната седалка. Пътуването до дома беше като в мъгла. Улиците на града се размазваха пред очите ми. В главата ми имаше само една мисъл – Ралица.
Когато влязох в апартамента, тя беше в хола, гледаше някакъв сериал. Беше облечена в удобен домашен халат, а на лицето ѝ имаше маска за красота. Изглеждаше спокойна, невинна. Картината на домашния уют ме удари с физическа болка.
– Върна се рано. Как мина? – попита тя, без да откъсва поглед от екрана.
Не отговорих. Просто застанах на прага и я погледнах. Тя най-после усети тежкото ми мълчание и се обърна. Видя изражението ми и усмивката бавно изчезна от лицето ѝ.
– Какво има, Сашо? Случило ли се е нещо с бебето?
– С бебето всичко е наред. – Гласът ми беше кух. – Но не знам дали мога да кажа същото за нас. Кой е Симеон, Ралице?
Тя замръзна. Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ, оставяйки го мъртвешки бледо под зелената маска. Това беше всичкото потвърждение, от което се нуждаех. Мълчанието ѝ крещеше по-силно от всяко признание.
– Не знам за какво говориш.
– Не ме лъжи! – Изкрещях, като за пръв път повишавах тон в дома ни. Мартин се размърда в кошчето, което бях оставил на пода. – Виктор ми каза. Всички знаят! Цялото проклето парти ме гледаше със съжаление! Аз ли съм последният идиот, който научава, че е отгледал чуждо дете?
Тя се сви на дивана, закривайки лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтърсиха от безмълвни ридания. Дълго време в стаята се чуваше само тиктакането на стенния часовник и нейните сподавени хлипове. Аз стоях и чаках. Всяка секунда беше агония.
Най-накрая тя проговори, а гласът ѝ беше едва доловим шепот.
– Беше грешка. Огромна, ужасна грешка. Бяхме се скарали, ти беше постоянно зает с университета и работата. Чувствах се самотна, невидима… Той… Симеон ми обръщаше внимание. Караше ме да се чувствам специална. Беше само няколко пъти, кълна се. Когато разбрах, че съм бременна, вече бяхме прекратили всичко. Молех се детето да е твое, Сашо. Наистина се молех.
– И реши просто да не ми кажеш? Да ме оставиш да живея в тази лъжа? Да обичам дете, което не е мое, докато баща му… докато този човек е някъде там?
– Страхувах се! – извика тя, като най-накрая ме погледна с очи, пълни със сълзи и ужас. – Не го познаваш! Той е опасен. Каза ми, че ако кажа на някого, ще съсипе и двама ни. Ще ти отнеме всичко. Той е… той е обсебен. Когато разбра за бременността, полудя. Искаше да напусна теб, да бъда с него. Иска сина си.
Ето го. Опасността, за която Виктор говореше. Не ставаше въпрос просто за изневяра. Ставаше въпрос за битка, която не бях избирал, битка с противник, когото не можех да победя. Аз, студентът с ипотека, срещу един от най-влиятелните мъже в бизнес средите. И залогът в тази битка беше детето, което спeше в съседната стая. Детето, което допреди час смятах за свой син.
Основите на моя свят не просто се бяха пропукали. Те се бяха сринали в прах и пепел.
Глава 3: Сянката на миналото
Следващите няколко дни преминаха в някаква мъчителна, нереална мъгла. С Ралица почти не разговаряхме. Движехме се из малкия апартамент като призраци, като всяка дума, всеки поглед беше зареден с неизказани обвинения и болка. Грижех се за Мартин по навик – сменях пелени, хранех го, люлеех го, докато заспи. Но всеки път, когато го поглеждах, търсех черти, които не бяха мои. Търсех сянката на Симеон в невинното му личице и това ме убиваше. Любовта ми към него се беше преплела с чувство за предателство и страх.
Знаех, че не мога да се справя сам. Имаше само един човек, на когото можех да се доверя напълно – сестра ми, Десислава. Тя беше по-малка от мен, но винаги е била по-разумната и земна от двама ни. Учеше право в университета и се справяше блестящо. Живееше на квартира с две съквартирантки и винаги се оплакваше от липса на пари, но никога от липса на дух.
Обадих ѝ се и я помолих да се видим. Гласът ми сигурно е прозвучал отчаяно, защото тя не зададе никакви въпроси, а просто каза: „Идвам веднага.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до нас. Когато пристигна, задъхана и притеснена, и видя измъченото ми лице, веднага разбра, че нещо е сериозно. Поръчахме кафета, които останаха недокоснати. С треперещ глас ѝ разказах всичко – за партито на Виктор, за шокиращия шепот, за признанието на Ралица, за името на Симеон.
Десислава ме слушаше, без да ме прекъсва. Лицето ѝ ставаше все по-сериозно, а очите ѝ, обикновено топли и засмени, сега бяха присвити от концентрация. Когато свърших, тя помълча дълго, разбърквайки захарта в изстиналото си кафе.
– Това е… това е повече от ужасно, Сашо. – проговори накрая тя. – Това не е просто семейна драма. Тук говорим за неща, които могат да станат много, много грозни.
– Какво да правя, Деси? Чувствам се напълно изгубен. От една страна, искам да грабна детето и да избягам някъде, където никой не може да ни намери. От друга, този апартамент, този заем… целият ми живот е тук.
– Бягството не е решение. – отсече тя с твърдостта на бъдещ адвокат. – Това би било признание за вина и би дало на Симеон всички козове. Първото, което трябва да направим, е да разберем с какво си имаме работа. Ти каза, че Виктор е негов конкурент?
– Да, мразят се. Постоянно се борят за едни и същи проекти.
– Тогава мотивът на Виктор не е просто приятелска загриженост. Той използва теб и детето като оръжие срещу Симеон. Трябва да бъдеш много внимателен с него. Той не е твой съюзник, а играч със собствени интереси.
Думите ѝ ме пронизаха. Бях толкова погълнат от собствената си болка, че не бях помислил за това. Виктор, моят приятел от детинство, ме беше използвал. Беше запалил фитила на тази бомба не за да ме спаси, а за да гледа как избухва в лицето на врага му.
– Второто – продължи Десислава, вадейки тефтер и химикал от чантата си, – трябва да разберем всичко за Симеон. Не само това, което се пише в бизнес списанията. Трябва да знаем за семейството му, за бизнеса му, за евентуални слабости. Всяка информация е важна. Ще започна да ровя. В университета имаме достъп до търговски регистри, до бази данни… Може да отнеме време, но ще намеря нещо.
– А аз? Аз какво да правя? Да се прибера вкъщи и да се преструвам, че всичко е наред?
– Засега, да. Не прави резки движения. Не се карай с Ралица пред детето. Трябва да изглеждаш като стабилен и отговорен баща. Това ще е ключово, ако се стигне до съд. И, Сашо… – тя ме погледна сериозно – трябва да вземеш решение. Независимо от кръвта, ти си бащата на това дете. Ти си този, който е ставал нощем, който го е хранил и успокоявал. Законът признава това. Но трябва да си готов да се бориш за него. Можеш ли?
Въпросът увисна във въздуха. Можех ли? Можех ли да се боря за дете, което беше живият символ на предателството на жена ми? Погледнах през прозореца. Хората вървяха по улицата, всеки със своите грижи, със своя подреден живот. Моят беше в руини. Но тогава се сетих за малките ръчички на Мартин, които се вкопчваха в пръста ми. Спомних си първата му усмивка, начина, по който гукаше, когато му говорех. И разбрах. Той може и да не беше моя кръв, но беше мое дете.
– Да. – казах аз, а гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото очаквах. – Ще се боря.
Сянката на миналото беше надвиснала над мен, но за пръв път от дни насам видях малък лъч светлина. Вече не бях сам в тъмнината.
Глава 4: Игра на власт
Спокойствието, ако изобщо можеше да се нарече така, трая по-малко от седмица. Една слънчева сутрин, докато се опитвах да уча за предстоящ изпит, на вратата се позвъни. Не беше нито пощальонът, нито съседката. Беше куриер в безупречен костюм, който ми подаде дебел, официално изглеждащ плик. Подписах се с трепереща ръка. Още преди да го отворя, знаех, че това е началото.
В плика имаше официално писмо от престижна адвокатска кантора. Езикът беше сух, юридически и безмилостен. В него Симеон, чрез своята адвокатка Адриана, официално заявяваше своите бащини права над Мартин. Искаше незабавен ДНК тест, който да бъде проведен в посочена от тях лаборатория, и след това – подаване на иск за пълно попечителство. Писмото завършваше с едва прикрита заплаха – всякакъв опит за възпрепятстване или укриване на детето щял да доведе до най-суровите законови последици.
Показах писмото на Ралица. Тя пребледня, прочете го два пъти и се свлече на стола.
– Знаех си. Знаех, че ще го направи. Той няма да се спре пред нищо.
Този път в гласа ѝ нямаше само страх. Имаше и някаква странна смесица от примирение и… гордост? Сякаш могъществото на този мъж едновременно я плашеше и ласкаеше. Тази мисъл ме отврати.
Обадих се веднага на Десислава. Прочетох ѝ писмото по телефона.
– Добре, спокойно. Очаквахме го. – каза тя, макар и гласът ѝ да беше леко напрегнат. – Това е стандартна процедура. Първият ход в играта на власт. Те искат да те уплашат, да те накарат да се предадеш, преди битката изобщо да е започнала. Не отговаряй на нищо. Не подписвай нищо. Не се съгласявай на техен ДНК тест. Ние ще си намерим независима лаборатория. Трябва ни адвокат. Веднага.
– Адвокат? Деси, откъде пари за адвокат? Едвам свързваме двата края с ипотеката и сметките. Таксите на тези хора са астрономически.
– Ще намерим начин. – отвърна тя твърдо. – Имам един преподавател в университета, професор Димитров. Той е един от най-добрите по семейно право. Понякога поема случаи про боно или на символична цена, ако казусът го заинтригува. Ще говоря с него. А ти… ти трябва да останеш силен. Заради Мартин.
Следващите дни бяха още по-кошмарни. Усещах присъствието на Симеон навсякъде, въпреки че не го бях виждал. Сякаш сянката му беше легнала върху живота ми. Понякога, когато излизах да разходя Мартин в парка, ми се струваше, че една и съща скъпа, черна кола минава по улицата няколко пъти. Веднъж, когато се прибирах от университета, видях добре облечен мъж да говори със съседката от долния етаж. Когато ме видя, той бързо се отдалечи. Параноя ли беше, или вече бях под наблюдение?
Десислава успя да се свърже с професор Димитров. Той беше възрастен, мъдър човек със спокойни очи и остър ум. Съгласи се да ни приеме в кантората си. Когато му разказахме историята, той слуша внимателно, преглеждайки писмото от адвокатката на Симеон.
– Адриана… – промърмори той, поглеждайки подписа. – Познавам я. Тя е акула. Работи само за хора с много пари и никакви скрупули. Това означава, че Симеон е готов да хвърли огромни ресурси в тази битка. Те ще се опитат да те смажат. Ще изровят всичко за теб – оценките ти в университета, финансовото ти състояние, всяка неплатена сметка. Ще се опитат да докажат, че си нестабилен, беден студент, който не може да осигури подходяща среда за едно дете.
– Но аз съм баща му! Аз го отгледах! – възразих аз, усещайки как безсилието ме залива.
– В очите на закона, до доказване на противното, ти си законният баща. Това е нашата отправна точка. – каза спокойно професорът. – Ще отговорим на писмото им. Ще се съгласим на ДНК тест, но при наши условия – в сертифицирана лаборатория по наш избор и с присъствието на наши представители. Няма да показваме страх. Ще им покажем, че сме готови за битка. Но трябва да си наясно, Александър. Това ще бъде дълъг, мръсен и изтощителен процес. Готов ли си за това?
Гледах възрастния мъж пред мен, гледах сестра си, която стоеше до мен и ме подкрепяше. Мислех си за черната кола, за писмото, за силата, която беше стоварена върху мен. Играта на власт беше започнала, а аз бях най-слабата фигура на дъската. Но от мен зависеше съдбата на едно невинно дете.
– Готов съм. – казах аз.
Глава 5: Двойният живот на Виктор
Докато аз се давех в блатото на съдебни процедури и емоционален срив, Виктор беше в стихията си. Рожденият му ден беше само прелюдия. Истинският празник за него тепърва предстоеше.
Една вечер, няколко дни след като получих писмото от адвокатите на Симеон, Виктор седеше в луксозния си офис на последния етаж на стъклена бизнес сграда. Пред него, на огромното бюро от махагон, стоеше чаша с уиски. Гледката към нощния град беше зашеметяваща, но той не я забелязваше. Погледът му беше вперен в телефона. Когато той извибрира, Виктор вдигна незабавно.
– Казвай, Петър.
От другата страна на линията се чу нервен, леко приглушен глас.
– Всичко е както каза. Адвокатката му е задействала процедурата. Момчето е получило писмото. Въпрос на време е новината да изтече.
– Отлично. А Симеон? Как реагира?
– Бесен е. Днес крещя на всички в офиса. Мисля, че не е очаквал момчето да знае. Бил е сигурен, че жената мълчи. Сега е притиснат до стената. От една страна, иска сина си на всяка цена. От друга, един публичен скандал ще съсипе репутацията му. Жена му, Диана, ще го одере жив. Нейният баща все още е в борда на директорите на компанията му.
Виктор се усмихна доволно и отпи глътка от уискито. Ледчетата изтракаха в кристала.
– Точно това исках. Да го поставя в невъзможна ситуация. Да го накарам да избира между две злини. Колкото по-разконцентриран е от този „семеен проблем“, толкова по-лесно ще направи грешка. А аз ще съм там, за да се възползвам. Следи го. Искам да знам всяка негова стъпка. Всяко обаждане, всяка среща. Особено срещите с адвокатката.
Петър, човекът от другата страна, беше бивш служител на Симеон. Финансов анализатор, когото Симеон беше уволнил унизително преди година заради дребна грешка. Оттогава Петър таеше дълбока омраза и жажда за отмъщение. Виктор го беше открил, беше му платил добре и го беше превърнал в своя къртица. Петър имаше достъп до вътрешна информация, до слухове, до графици. Той беше оръжието, с което Виктор водеше своята тайна война.
– Има и още нещо. – каза Петър. – Симеон е на път да финализира сделката за онзи парцел до реката. Преговорите са в последна фаза. Ако успее да го вземе, ще построи най-големия търговски комплекс в района и буквално ще те изхвърли от пазара.
– Знам. – гласът на Виктор стана леденостуден. – И точно затова този скандал трябва да избухне сега. Искам името му да е в калта. Искам партньорите му да се отдръпнат. Искам банката, която го кредитира, да се разколебае. Искам съпругата му да замрази активите му. Тази семейна драма ще бъде неговият финансов Армагедон.
За Виктор аз не бях приятел в беда. Бях пионка. Пионка, която той беше пожертвал, за да постави царя на противника в шах. Той знаеше за аферата на Ралица от месеци. Петър му беше докладвал. Но Виктор беше изчакал най-подходящия момент. Момент, в който Симеон беше най-уязвим, най-близо до най-големия си бизнес триумф.
Двойният живот на Виктор беше перфектно изграден. В очите на света той беше успешен, чаровен бизнесмен. В моите очи, доскоро, той беше верният приятел от детството. Но в действителност, той беше студен и пресметлив манипулатор, който дирижираше съдбите на хората около себе си като кукловод.
Той затвори телефона и се облегна назад в стола си, вдишвайки аромата на успеха. Погледна към града, който блестеше под него като килим от диаманти. За миг си спомни детските години, когато с Александър ритаха топка на прашната улица и мечтаеха. Единият мечтаеше за семейство и спокоен живот. Другият – за власт. Сега, години по-късно, Виктор беше на път да осъществи мечтата си, стъпквайки мечтата на единствения човек, който някога го беше наричал „приятел“. И не изпитваше нищо. Нито вина, нито съжаление. Само студеното удовлетворение на хищник, който надушва кръв.
Глава 6: Морален лабиринт
Докато невидимите играчи местеха своите фигури, аз бях в центъра на лабиринта, без карта и без изход. Всеки ден беше борба. Борба с Ралица, чиито сълзи и молби се редуваха с изблици на гняв и обвинения, че съсипвам всичко. Борба с финансовите реалности – парите се топяха, а предстоеше да плащам за независима ДНК експертиза и съдебни такси. Но най-тежката битка водех със самия себе си.
Всяка вечер, когато Мартин заспеше, аз седях в хола и се взирах в тъмнината. Моралният лабиринт, в който бях попаднал, имаше много криви и опасни коридори.
Единият път беше пътят на гнева. Да намразя Ралица за предателството. Да намразя Симеон за арогантността. Да намразя дори малкото бебе, което беше причината за цялата тази болка. Понякога този гняв беше толкова силен, че ми се искаше да разруша всичко – да напусна апартамента, да се откажа от детето, да избягам и да започна на чисто някъде, където никой не ме познава. Но тогава в съзнанието ми изплуваше лицето на Мартин и гневът се стопяваше, оставяйки след себе си само горчива утайка от безсилие.
Другият път беше пътят на бягството, но от друг вид. Ралица ми го предлагаше всеки ден.
– Можем да се преборим с него, Сашо. Заедно. Просто трябва да кажем, че детето е твое. Да откажем ДНК тест. Ще протакаме делото с години. Той ще се откаже накрая. Можем да запазим семейството си.
Тя ме молеше да живея в лъжа. Да се преструвам пред света и пред самия себе си. Да отгледам сина на Симеон като свой, знаейки истината. За нея „семейство“ беше фасадата, която трябваше да се запази на всяка цена. За мен това беше самозаблуда, която щеше да ме трови бавно, ден след ден. Как можех да гледам Мартин в очите, знаейки, че го лишавам от истинския му произход, само за да запазя своето разбито удобство?
Най-мъчителният път беше този, по който се опитвах да вървя – пътят на истината. Но истината беше сложна. Каква беше тя? Че бях измамен съпруг? Че бях привързан баща на дете, което не беше мое? Че се намирах по средата на война между двама безмилостни мъже?
– Трябва да мислиш за себе си, Сашо. – казваше ми Десислава по време на честите ни разговори. Тя беше моят единствен компас в този лабиринт. – В момента Ралица мисли само за това как да се спаси от последствията. Симеон мисли само за егото си. Виктор мисли само за отмъщението си. Никой от тях не мисли за теб или за детето. Ти си единственият, който може да вземе правилното решение за Мартин.
Но кое беше правилното решение? Да го оставя на биологичния му баща – богат и влиятелен мъж, който можеше да му даде всичко материално, но който беше студен и властен? Или да се боря да го задържа при себе си – в апартамент с ипотека, с баща, който е вечен студент, но който го обичаше с цялото си сърце?
Една вечер се прибрах късно от библиотеката. Ралица спеше, или поне се преструваше. Влязох в детската стая. Лунната светлина падаше върху креватчето на Мартин. Той спеше спокойно, с леко отворена уста, а малката му ръчичка стискаше крайчеца на одеялото. Застанах над него и го гледах дълго време. В този момент нямаше значение чии гени носи. Нямаше значение предателството, съдебните дела, парите. Имаше значение само това малко, беззащитно същество, което беше напълно зависимо от мен. Аз бях неговият свят. Аз бях човекът, който го успокояваше, когато плачеше, и който се радваше на смеха му.
Тази връзка беше по-силна от всяка кръвна връзка. В този момент взех решение. Нямаше да бягам. Нямаше да се преструвам. Нямаше да се откажа. Ще се боря за него. Не защото беше мой по кръв, а защото беше мой по сърце. Ще се боря, за да му дам не богатството на Симеон, а нещо много по-ценно – любовта и стабилността, които заслужаваше.
Излязох от лабиринта. Вече знаех посоката. Пътят напред щеше да е стръмен и осеян с камъни, но вече не се чувствах изгубен. Имах кауза. Имах за какво да се боря.
Глава 7: Под повърхността
Докато аз намерих своята вътрешна решимост, Десислава работеше неуморно, превръщайки своята студентска квартира в щаб на съпротивата. Масата ѝ беше отрупана с разпечатки от търговски регистри, финансови отчети и статии от бизнес издания. Тя прекарваше часове в библиотеката и пред компютъра, ровейки се надълбоко в света на Симеон.
– Той е изградил империя, но основите ѝ са калпави. – каза ми тя една вечер по телефона, а гласът ѝ беше смесица от умора и вълнение. – Официално всичко изглежда чисто. Но когато започнеш да свързваш точките, картината става различна.
Десислава беше открила сложна мрежа от офшорни фирми, през които Симеон прехвърляше пари. Беше намерила няколко съмнителни сделки с имоти, придобити на съмнително ниски цени. Но най-важното – беше попаднала на повтарящо се име в няколко от фалиралите му по-малки проекти. Името беше Петър.
– Този Петър е бил негов финансов директор в дъщерна фирма, която е обявила банкрут преди година. – обясни ми тя. – Официалната версия е лошо управление. Но има слухове, че фирмата е била умишлено източена, за да се избегнат плащания към кредитори. Симеон е прехвърлил всички активи на друга, новосъздадена фирма, а Петър е поел цялата вина и е бил уволнен. Ако намеря този човек и го убедя да говори, може да имаме нещо сериозно срещу Симеон.
Задачата не беше лесна. Петър сякаш беше потънал вдън земя. Нямаше профили в социалните мрежи, старият му телефонен номер беше неактивен. Но Десислава беше упорита. Чрез стари университетски контакти и малко детективска работа, тя успя да намери адреса му – малък апартамент в забравен краен квартал.
Тя реши да отиде сама. Каза ми, че ще изглежда по-малко заплашително, ако отиде младо момиче, студентка по право, отколкото аз. Не ми хареса идеята, но знаех, че е права.
Петър, когото тя намери, беше сянка на някогашния уверен финансов директор. Беше отслабнал, с подпухнали очи и вид на човек, който отдавна се е предал. Първоначално беше враждебен и отказа да говори.
– Махайте се. Не искам да имам нищо общо със Симеон. Той съсипа живота ми.
Но Десислава не се отказа. Тя му обясни ситуацията – не за бизнес делата, а за брат си и за едно бебе, попаднало по средата на война. Тя заговори не на езика на правото, а на езика на човешката справедливост.
– Знам, че ви е страх. – каза му тя спокойно. – Но този човек иска да отнеме дете от единствения баща, когото познава. Брат ми няма неговите пари и власт. Но може би с ваша помощ, истината ще излезе наяве. Не искам да свидетелствате. Искам само да ни насочите. Да ни кажете къде да търсим.
Нещо в думите ѝ или в нейната искреност го докосна. След дълго мълчание, Петър я покани вътре. В малката, разхвърляна стая, той започна да говори. Разказа ѝ за схемите, за фалшивите фактури, за източените сметки. Разказа ѝ как Симеон го е заплашвал, как го е принудил да подпише документи, които са го направили единствен виновник.
– Той държи всички в желязна хватка. – завърши Петър с горчивина. – Но има едно нещо, което може да го събори. Един заем. Огромен заем от международна банка, който е взел за проекта до реката. Използвал е завишени оценки на активите си като обезпечение. Ако банката разбере, че е била подведена, ще си поиска парите веднага. А той няма откъде да ги върне. Цялата му империя е построена върху тази лъжа. Документите… аз направих копия, преди да ме уволнят. Като застраховка.
Той се наведе и измъкна от дъното на един стар гардероб папка, пълна с документи. Даде я на Десислава.
– Вземете ги. Но моля ви, направете така, че името ми да не се замесва. Имам семейство.
Когато Десислава ми се обади същата вечер, гласът ѝ трепереше от адреналин.
– Имаме го, Сашо. Имаме го. Това е повече, отколкото се надявах. Това не е просто лост в битката за попечителство. Това е бомба, която може да срине целия му свят.
За пръв път от началото на този кошмар, почувствах, че имаме шанс. Бяхме се гмурнали под лъскавата повърхност на живота на Симеон и бяхме намерили неговата мръсна тайна. Въпросът беше как и кога да използваме това оръжие.
Глава 8: Първият удар
Въоръжени с информацията от Петър, ние се чувствахме по-силни. Професор Димитров прегледа документите и потвърди, че са изключително сериозни. „Това е за прокурор, не за семеен съд,“ каза той, „но ще го запазим като нашия коз. Засега.“
Денят на първата среща между адвокатите дойде. Тя се състоя в неутрална територия – конферентна зала в голям бизнес център. Професор Димитров беше спокоен и бащински настроен. Аз се чувствах като подсъдим, на път към ешафода. Сърцето ми биеше до пръсване.
Влязохме в залата. От другата страна на дългата полирана маса седяха двама души. Единият беше Симеон. Виждах го за пръв път на живо. Беше висок, с перфектно скроен костюм, сребро в косите и студени, сиви очи, които те преценяваха и отхвърляха в рамките на секунда. Той излъчваше аура на власт и нетърпение. До него седеше адвокатката му, Адриана. Тя беше елегантна жена на средна възраст, с остро лице и усмивка, която не достигаше до очите ѝ. Всичко в нея крещеше „професионализъм“ и „безпощадност“.
Срещата започна без излишни любезности. Адриана взе думата.
– Дами и господа, събрали сме се тук, за да обсъдим бъдещето на едно дете. Моят клиент, господин Симеон, е биологичният баща, факт, който сме готови да докажем по безспорен начин. Той желае да поеме пълната отговорност за сина си и да му осигури средата и възможностите, които заслужава.
– Моят клиент, господин Александър, е законният баща на детето и се е грижил за него от раждането му с любов и всеотдайност. – отвърна спокойно професор Димитров.
Симеон се изсмя презрително.
– Любов и всеотдайност в двустаен апартамент с ипотека? Докато се опитвате да си вземете изпитите? Не ме разсмивайте. Аз мога да му дам света. Частни училища, най-доброто здравеопазване, бъдеще, за което вие не можете и да мечтаете.
– Бъдещето не се измерва само с пари, господин Симеон. – отвърнах аз, като се изненадах от собствената си смелост.
Той ме погледна, сякаш за пръв път ме забелязва. В погледа му имаше само презрение.
– Ти. Ти си никой. Просто временно неудобство. Пречка по пътя. Затова нека бъдем практични. – Той бутна папка по масата към мен. – Вътре има предложение. Щедро предложение. Достатъчно, за да си изплатите ипотеката, да си завършите образованието и да започнете на чисто. Далеч оттук. Всичко, което трябва да направите, е да подпишете документите, с които се отказвате от бащинските си права и се съгласявате да не виждате детето никога повече.
Отворих папката. Вътре имаше чек за сума с толкова много нули, че ми се зави свят. Сума, която можеше да реши всичките ми финансови проблеми до края на живота ми. Това беше цената на Мартин.
За миг се поколебах. Образът на спокоен, осигурен живот проблесна пред очите ми. Без дългове, без притеснения, без съдебни битки. Но после се сетих за малкото телце, което притисках до себе си всяка вечер. За смеха му. За доверието в очите му.
Бутнах папката обратно.
– Детето ми не е стока. Не се продава.
Лицето на Симеон се вкамени. Адриана леко въздъхна, сякаш е очаквала точно това.
– Много жалко. – каза тя с леден тон. – Избирате трудния начин. Добре. От този момент нататък ще комуникираме само в съда. Ще докажем, господин Александър, че вие сте емоционално нестабилен, финансово неспособен и морално неподходящ да бъдете родител. Ще използваме всеки ваш пропуск, всяка ваша слабост. Когато приключим с вас, ще се молите да бяхте приели предложението. Срещата приключи.
Те станаха и излязоха, без дори да ни погледнат. Останахме сами в тихата зала. Чувствах се изцеден, сякаш бях прегазен от валяк.
– Държа се добре, момчето ми. – каза професор Димитров и сложи ръка на рамото ми. – Това беше първият удар. Те тестваха границите ти, търсеха слабото ти място. Ти им показа, че няма да се пречупиш. Сега започва истинската война.
Излязох от сградата и вдишах дълбоко от мръсния градски въздух. Слънцето се скриваше зад сградите. Битката беше започнала. Бях отказал парите и бях избрал войната. И нямах представа колко мръсна щеше да стане тя.
Глава 9: Цената на тайната
Докато мъжете водеха своята война с адвокати и заплахи, Ралица живееше в свой собствен ад. Тя беше причината за всичко и същевременно беше напълно безсилна. Беше изгубила моето доверие, а сега беше на път да изгуби и детето си.
Апартаментът ни се беше превърнал в бойно поле на тишината. Разминавахме се в коридора, без да се поглеждаме. Комуникацията ни беше сведена до кратки, делови въпроси за Мартин – „Храни ли се?“, „Спа ли?“. Любовта и топлината бяха изчезнали, заменени от дебел слой лед.
Една вечер я намерих да седи в тъмната кухня и да гледа през прозореца. Пред нея стоеше недокосната чаша чай. За пръв път от седмици насам изглеждаше не гневна или уплашена, а просто съкрушена.
– Защо, Ралице? – попитах, а гласът ми беше по-мек, отколкото възнамерявах. – Защо го направи? Мислех, че сме щастливи.
Тя не се обърна.
– И аз мислех така. – прошепна тя. – Но щастието понякога не е достатъчно. Ти беше вечно зает. Учене, работа… Прибираше се уморен, вечеряше и заспиваше над учебниците. Аз бях сама по цял ден. Първо с работата, после в майчинство. Чувствах се невидима. Сякаш животът ми беше сведен до това да бъда просто твоя съпруга, подкрепа за твоите мечти.
Тя най-накрая се обърна и ме погледна. Очите ѝ бяха зачервени от плач.
– Той се появи тогава. Симеон. Срещнахме се на едно служебно събитие. Той ме видя. Наистина ме видя. Правеше ми комплименти, интересуваше се от мен, от моите мисли. Караше ме да се чувствам жива, желана. Беше като наркотик. Знаех, че е грешно. Знаех, че е женен. Но бях толкова гладна за внимание, че просто… се поддадох.
– И струваше ли си? – попитах аз горчиво.
– Не. – отвърна тя твърдо, като сълзите отново потекоха по бузите ѝ. – Още след първия път разбрах, че съм направила ужасна грешка. Той не беше мил и внимателен. Той беше властен, обсебващ. Не приемаше „не“ за отговор. Искаше да притежава всичко, включително и мен. Опитах се да прекратя нещата няколко пъти, но той ме манипулираше, заплашваше ме. Казваше, че ще каже на теб, че ще съсипе живота ти. Когато разбрах, че съм бременна, изпаднах в паника. Молех се детето да е твое. Когато той разбра, полудя от щастие. Каза, че това е знак. Че сме създадени един за друг. Че най-после има наследник. Искаше да те напусна веднага.
Тя стана и започна да крачи из кухнята като животно в клетка.
– Аз отказах. Казах му, че обичам теб и че това дете ще бъде твое. Тогава той ми показа истинското си лице. Заплаши ме, че ако не се съглася, ще направи живота ни ад. Ще ни съсипе. Затова мълчах. Мълчах от страх. Мислех си, че ако се преструвам достатъчно дълго, той ще се откаже и ще ни остави на мира. Но аз го подцених. Той никога не се отказва.
Разказът ѝ не ме оневини, но ми помогна да разбера. Тя не беше просто безсърдечна прелюбодейка. Тя беше жена, която се е почувствала самотна и пренебрегната, и е попаднала в капана на хищник. Нейната грешка не беше само изневярата, а тайната, която беше пазила. Тази тайна се беше превърнала в тумор, който беше разял брака ни отвътре.
Цената на тази тайна беше всичко. Беше моето щастие, нейното спокойствие и бъдещето на детето.
– Какво ще правим сега, Сашо? – попита тя с глас, пълен с отчаяние.
Погледнах я. Жената, която обичах, беше пред мен, но беше чужда. Пропастта между нас беше твърде голяма.
– Не знам какво ще правим ние, Ралице. Знам само какво ще правя аз. Аз ще се боря за Мартин. Защото въпреки всичко, той е мое дете. А ти… ти трябва да решиш на чия страна си. Защото повече не можеш да играеш и на двете.
Оставих я сама в тъмната кухня. Тайната беше разкрита, но щетите от нея тепърва започваха да се проявяват. И двамата трябваше да платим цената.
Глава 10: Неочакван съюзник
Войната в съда се очертаваше да бъде война на изтощение. Адвокатката на Симеон ни заливаше с искания, призовки и процедурни хватки, целящи да ни изтощят финансово и психически. Искаха достъп до банковите ми сметки, академичния ми справка, дори медицинското ми досие. Професор Димитров отбиваше атаките им с професионализъм, но аз усещах как примката се затяга.
Една вечер, докато се прибирах, телефонът ми извибрира. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
– Ало?
– Александър? – Гласът беше мъжки, нервен и приглушен. – Не ме познавате. Казвам се Петър.
Сърцето ми подскочи. Петър. Човекът, когото Десислава беше открила. Човекът с документите.
– Да, аз съм. Какво има?
– Не мога да говоря по телефона. Трябва да се видим. Свързано е със Симеон. Знам, че сестра ви ме е търсила. Имам нещо, което ще ви помогне. Но трябва да бъдем много внимателни. Той ме следи.
Уговорихме се да се срещнем на следващия ден на едно невзрачно място – последната спирка на една от крайградските автобусни линии. Място, където никой не би ни обърнал внимание.
Петър изглеждаше още по-уплашен и съсипан, отколкото Десислава го беше описала. Непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше някой да изскочи от храстите.
– Вижте – започна той забързано, подавайки ми флашка, – тук има всичко. Оригиналните файлове, от които сестра ви има копия, плюс още нещо. Имейл кореспонденция между Симеон и управителя на офшорната му фирма. В нея обсъждат как точно да прикрият парите от данъчните и от съпругата му. Това е директно доказателство за пране на пари и данъчни измами.
– Защо ми давате това? – попитах аз, стискайки флашката. – Защо рискувате толкова?
Петър се усмихна горчиво.
– Защото този човек ми отне всичко. Кариерата, достойнството, спокойствието. Накара ме да гледам как съпругата ми плаче, защото не можем да си платим сметките. А сега разбирам, че докато аз съм пропадал, той е строял новия си палат и е правил бебета на чужди жени. Искам да си плати. Но не мога да го направя сам. Аз съм никой. Но вие… вие имате кауза. Имате причина да се борите. Използвайте това. Дайте го на адвоката си. Но ви моля, направете го анонимно. Ако Симеон разбере, че идва от мен, не знам какво ще ми се случи.
Той се обърна да си тръгне, но аз го спрях.
– Чакайте. Има още нещо, нали?
Той се поколеба.
– Да. Не става въпрос само за вас. Има и друг играч. Виктор.
– Виктор? Какво общо има той? Той е мой приятел. Той ми каза истината.
Петър се изсмя тихо, без капка веселие.
– Приятел? Виктор ви използва. Аз работя за него от месеци. Той ме намери, той ми плаща, за да следя Симеон. Той знаеше за аферата много преди вас. Изчака най-подходящия момент, за да ви каже, за да може скандалът да избухне точно когато Симеон е напът да спечели сделката, която и двамата искат. Вие не сте приятел за него, Александър. Вие сте куршумът, който той е заредил в пистолета си, насочен към Симеон.
Светът отново се завъртя. Предателството на Ралица беше едно. Но предателството на Виктор… беше различно. По-студено, по-пресметливо. Човекът, когото смятах за единствения си съюзник, всъщност беше кукловодът, който дърпаше конците на всички ни.
Стиснах флашката в ръката си. Сега тя имаше различно значение. Тя не беше просто оръжие срещу Симеオン. Тя беше ключ. Ключ към една много по-голяма и по-мръсна игра, в която бях попаднал не по своя воля.
– Благодаря ви. – казах на Петър. – Ще бъда внимателен.
Той кимна и бързо се отдалечи, изчезвайки в сивата утрин.
Върнах се вкъщи с флашката в джоба. Чувствах тежестта ѝ. Тя ми даваше огромна власт, но и ме поставяше пред нова морална дилема. Трябваше ли да използвам тези мръсни тайни, за да спечеля битката за Мартин? Трябваше ли да сляза на нивото на Симеон и Виктор и да играя по техните правила?
Имах неочакван съюзник в лицето на Петър, но неговата помощ беше отровен дар. Дар, който можеше да ми спечели войната, но и да ме превърне в чудовище, също като тях.
Глава 11: Затишие пред буря
След срещата с Петър настъпи странен период на затишие. Дадох флашката на професор Димитров. Той я прегледа и каза само: „Това е ядрено оръжие. Ще го използваме само в краен случай.“ Междувременно, адвокатите на Симеон сякаш леко намалиха натиска, вероятно подготвяйки се за същинското дело.
Това затишие беше по-изнервящо от самата буря. Животът продължаваше в някакъв изкривен вариант на нормалност. Аз продължавах да ходя на лекции, да се грижа за Мартин, да живея под един покрив с Ралица. Но всичко беше различно. Всяко действие беше лишено от радост. Всяка усмивка беше усилие.
Опитвах се да бъда баща на Мартин, както преди. Четях му приказки, пеех му песни, водех го в парка. Но понякога, докато го гледах как спи, в съзнанието ми се прокрадваше отровната мисъл: „Той не е твой.“ Борех се с нея, отблъсквах я, но тя винаги се връщаше, оставяйки след себе си чувство за празнота. Обичах това дете, но сякаш правото ми да го обичам беше отнето.
Параноята се превърна в мой постоянен спътник. Всяка непозната кола на улицата ми се струваше подозрителна. Всяко прекъсване на телефонната линия ме караше да мисля, че ме подслушват. Спрях да споделям каквото и да е с Ралица, защото не знаех дали тя, умишлено или не, не предава информация на Симеон.
Връзката ми с Виктор беше напълно прекъсната. След разкритията на Петър, аз го виждах в съвсем друга светлина. Няколко пъти той ми се обади, преструвайки се на загрижен приятел. „Как си, Сашо? Държиш ли се? Имаш ли нужда от нещо?“ Гласът му, който преди ми звучеше приятелски, сега беше фалшив и лигав. Отговарях му кратко и уклончиво. Не можех да го обвиня директно – нямах доказателства, а и не исках да му разкривам, че знам за играта му. Но знаех, че той стои в сенките и чака. Чака да види резултата от интригата, която беше забъркал.
Единствената ми опора беше Десислава. Тя идваше често, носеше храна, помагаше ми с Мартин, за да мога да уча. Тя беше моят глас на разума.
– Не се поддавай на параноята, Сашо. Точно това искат те – да те изкарат извън релси. Трябва да си спокоен, да си концентриран. Съсредоточи се върху това, което можеш да контролираш – ученето и грижите за Мартин. Остави юридическата битка на нас.
Но беше трудно. Тежестта на предстоящото дело ме смазваше. Датата беше насрочена. Остават броени седмици. Обратното броене беше започнало.
Една вечер се случи нещо странно. Прибрах се и намерих малка плюшена играчка, оставена пред вратата на апартамента. Беше скъпо, марково мече. Нямаше бележка, нямаше нищо. Ралица каза, че не знае откъде е. Съседката не беше видяла никого. Беше просто там.
Знаех, че е от Симеон. Не беше заплаха. Беше нещо по-лошо. Беше послание. Послание, че той може да стигне до нас, когато си поиска. Че той вече се възприема като баща на Мартин. Че за него аз съм просто временен настойник, който пази сина му, докато той дойде да си го вземе.
Тази нощ не спах. Седях до креватчето на Мартин и го пазех. Пазех го от сенките, от невидимите врагове, от света, в който беше роден без негова вина. Затишието пред бурята беше свършило. Усещах как вятърът се надига.
Глава 12: Разкрити карти
Докато аз живеех в тих ужас, големите играчи решиха, че е време да се срещнат лице в лице. Срещата не се състоя в лъскав офис или конферентна зала, а в уединено сепаре на скъп, но дискретен ресторант. Място, където разговорите остават само между стените.
Симеон пристигна пръв. Беше напрегнат, челюстта му беше стисната. Скандалът, макар и все още да не беше публичен, вече даваше своите отровни плодове. Слухове пълзяха из бизнес средите. Няколко потенциални инвеститори за големия му проект се бяха отдръпнали в последния момент, цитирайки неясни „репутационни рискове“. Съпругата му, Диана, беше станала подозрителна и студена. Той усещаше как пясъкът изтича между пръстите му.
Виктор пристигна малко след него, спокоен и усмихнат, сякаш идва на приятелска вечеря. Той седна срещу Симеон и си поръча питие.
– Изглеждаш напрегнат, Симеоне. – започна Виктор с лека подигравка в гласа. – Семейни проблеми?
– Знаеш много добре какви са проблемите. – изсъска Симеон. – Ти стоиш зад всичко това. Ти си казал на онзи нещастник, нали?
– Аз? Аз просто помогнах на един стар приятел в беда. Разбрах, че имаш… интереси към семейството му. Реших, че е редно да го предупредя.
– Не ми пробутвай тези глупости, Викторе! Мразиш ме от години. Откакто ти взех онзи договор изпод носа. Само чакаше възможност да ми го върнеш. И сега използваш едно дете, за да го направиш. Колко жалко.
Виктор отпи от питието си, без да сваля поглед от Симеон.
– Жаското е да направиш дете на жената на друг мъж и да си мислиш, че ще ти се размине, Симеоне. Ти сам си забърка тази каша. Аз просто я разбърках малко, за да стане по-интересна. Но знаеш ли кое е най-забавното? Че докато ти се занимаваш с пелени и ДНК тестове, твоят голям проект за търговски комплекс е напът да се срине. Чувам, че банката нещо се е разколебала. Чудя се защо ли?
Лицето на Симеон пребледня.
– Ти… Ти си им казал нещо.
– Не аз. Нека кажем, че информацията сама си намира пътя, когато има кой да я побутне. Информация за едни завишени оценки на активи, за едни офшорни сметки… Познато ли ти звучи?
В този момент Симеон разбра. Разбра, че не става въпрос само за детето. Става въпрос за всичко. Виктор не искаше просто да го унижи. Той искаше да го унищожи. Да срине империята му, да го докара до фалит.
– Какво искаш, Викторе? – попита Симеон, като гласът му беше дрезгав. – Пари? Дял от компанията?
Виктор се разсмя.
– О, не. Не искам пари. Имам си достатъчно. Искам нещо много по-сладко. Искам да те гледам как губиш всичко. Искам да видя как онзи арогантен поглед изчезва от лицето ти. Искам да те видя на колене. Искам парцела до реката. Оттегли се от сделката. Остави я на мен. В замяна, аз ще накарам „източниците“ си да млъкнат. Банката ще се успокои. А ти ще можеш да се концентрираш върху това да си върнеш сина.
Картите бяха разкрити. Това беше цената. Бизнес империята срещу сина. Симеон беше в капан. Ако се откажеше от сделката, щеше да претърпи огромен финансов удар и да признае поражението си пред най-големия си враг. Ако не се откажеше, рискуваше да загуби всичко, включително и детето, което беше обсебило мислите му.
– Ти си чудовище. – прошепна Симеон.
– Не. Аз съм просто бизнесмен. Точно като теб. – отвърна Виктор, като усмивката не слизаше от лицето му. – И ти предлагам сделка. Имаш двадесет и четири часа да решиш.
Виктор стана, остави няколко банкноти на масата и си тръгна, оставяйки Симеон сам с питието му и с невъзможния избор, който трябваше да направи. Войната вече не се водеше само в съдебната зала. Тя се водеше на всички фронтове. А аз и Мартин бяхме просто пешки в тази жестока игра на тронове.
Глава 13: Съдебната зала
Денят на делото дойде. Беше сив и мрачен, сякаш природата отразяваше настроението в душата ми. Съдебната палата беше внушителна и студена сграда, чиито дълги коридори отекваха от тихи разговори и забързани стъпки. Влязохме в залата – аз, Десислава и професор Димитров. Ралица също беше там, седеше на задната пейка, сама и свита, сякаш искаше да е невидима.
От другата страна бяха Симеон и неговата адвокатка Адриана. Той изглеждаше уморен, но решен. Очевидно беше взел своето решение в играта с Виктор, но сега цялата му енергия беше фокусирана тук, в тази зала.
Съдията, строга жена на средна възраст, откри заседанието. Първа взе думата Адриана. Тя говореше гладко, уверено, без нито една излишна емоция. Нарисува картина, в която аз бях безотговорен, беден студент, който не може да предложи никаква стабилност на едно дете.
– Уважаема съдийке, ние не оспорваме привързаността на господин Александър към детето. Но привързаността не е достатъчна. За да се развива правилно, едно дете се нуждае от сигурност. Финансова сигурност. Нуждае се от дом, в който не тегне заплахата от ипотечен кредит, който не може да бъде платен. Нуждае се от баща, който има стабилна кариера, а не такъв, който все още се опитва да намери себе си в университетската аула.
Тя представи документи – банковите ми извлечения, които показваха скромните ми доходи от почасова работа, договора ми за ипотечен кредит, академичната ми справка, която имаше няколко по-ниски оценки от семестъра, в който Мартин се беше родил. Всичко, което беше част от нормалния живот на един млад човек, в нейните уста прозвуча като обвинение.
– От друга страна, моят клиент, господин Симеон, е уважаван бизнесмен, човек с безупречна репутация и значителни финансови възможности. Той може да осигури на сина си най-доброто образование, най-доброто здравеопазване, дом, в който никога нищо няма да липсва. Резултатите от ДНК теста са категорични – вероятността той да е биологичният баща е 99.99%. Законът и моралът са на наша страна. Искаме пълно попечителство над детето.
Чувствах как погледите на всички в залата се впиват в мен. Чувствах се смачкан, унизен. Всичко, което тя казваше, беше формално вярно. Аз наистина бях беден. Наистина имах заем. Но тя пропускаше най-важното – любовта. Но как се доказва любов в съдебна зала?
Дойде ред на професор Димитров. Той се изправи бавно, огледа залата със спокойния си поглед и започна да говори с тих, но твърд глас.
– Уважаема съдийке, уважаеми колеги. Днес чухме много за пари, за стабилност и за репутация. Но забравихме да говорим за най-важния човек в тази зала, макар и той да не присъства. Детето Мартин. От раждането си до днес, това дете познава само един баща. Човекът, който е ставал през нощта, за да го храни. Човекът, който го е успокоявал, когато е имал колики. Човекът, чието лице е първото, което вижда сутрин. Този човек е Александър.
Той се обърна към мен.
– Да, моят клиент е студент. Да, той има ипотека. Но това не го прави лош баща. Това го прави отговорен млад човек, който се бори да осигури бъдеще за семейството си. Той не предлага на детето милиони. Той му предлага нещо много по-ценно – своето време, своята отдаденост, своята безусловна любов.
Професорът продължи, като методично оборваше всеки аргумент на Адриана. Той представи свидетелски показания от съседи, които описваха колко грижовен баща съм. Представи бележка от педиатъра на Мартин, в която се казваше, че детето се развива отлично и е спокойно и щастливо.
Но знаех, че това не е достатъчно. Везните на Темида често се накланят към този, който има повече тежест. И в този случай, тежестта беше на страната на Симеон.
Съдията отложи делото за следващо заседание, на което трябваше да бъдат изслушани и свидетели, включително и Ралица. Излязох от залата с усещането, че губя. Първият рунд беше за тях. Те бяха нанесли своите удари, а моята защита изглеждаше слаба и сантиментална.
Отвън, в коридора, Симеон ме приближи.
– Все още имаш шанс да приемеш предложението ми. – каза той тихо, така че само аз да го чуя. – Дори ще го увелича. Не ме карай да те унищожавам напълно.
Погледнах го в студените му очи и видях в тях само арогантност и желание за притежание. Той не искаше да бъде баща. Той искаше да спечели.
– Ще се видим на следващото заседание. – казах аз и се отдалечих.
Битката в съда беше загубена, поне за днес. Оставаше ми само един ход. Отчаян ход. Време беше да използвам ядреното оръжие.
Глава 14: Ходът на отчаянието
След заседанието се събрахме в кантората на професор Димитров – аз, той и Десислава. Атмосферата беше тежка.
– Не се получи добре. – призна си професорът. – Съдийката е много стриктна и формална. Гледа фактите, а фактите са, че той е богат и е биологичен баща, а ти не си. Трябва ни нещо, което да обърне играта. Нещо, което да срине неговата „безупречна репутация“.
Погледнах към Десислава. Тя кимна. И двамата знаехме какво следва.
– Време е. – казах аз. – Време е да използваме информацията от Петър.
Професор Димитров се облегна назад в стола си и ме погледна сериозно.
– Александър, трябва да си наясно с последствията. Ако направим това, връщане назад няма. Това не е просто лост в семейното дело. Това е подаване на сигнал за тежко икономическо престъпление. Ще започне разследване. Активите му ще бъдат запорирани. Името му ще бъде по всички новини. Ще го унищожим. Но това ще предизвика война, каквато не можеш да си представиш. Симеон няма да се спре пред нищо, за да открие кой стои зад това.
– Той вече започна война. – отвърнах аз. – Той се опита да ме купи, заплаши ме, унижи ме в съда. Играе мръсно. Може би е време и ние да го направим.
Това беше моят Рубикон. Моментът, в който трябваше да реша дали да остана моралният стоик, който губи с достойнство, или да се превърна в боец, който използва оръжията на врага си, за да оцелее. Мисълта за Мартин, отнет от мен и даден на този студен, безсърдечен човек, наклони везните.
– Да го направим. – казах твърдо.
Планът беше прост и ефективен. Професор Димитров подготви анонимен сигнал до специализираната прокуратура и до Комисията за финансов надзор. Към сигнала бяха прикрепени ключови документи от флашката на Петър – тези, които доказваха измамата със заема и офшорните сметки. Сигналът беше изпратен от обществен компютър в библиотека, без никакви следи, които да водят до нас.
Следващите няколко дни бяха най-дългите в живота ми. Чакахме. Не знаехме дали сигналът ще бъде приет сериозно, дали няма да потъне в бюрокрацията.
И тогава, в петък следобед, новината избухна. Първо се появи в една малка икономическа медия, а след това беше подета от всички големи новинарски сайтове и телевизии. „РАЗСЛЕДВАНЕ СРЕЩУ БИЗНЕСМЕНА СИМЕОН ЗА ПРАНЕ НА ПАРИ И ДАНЪЧНИ ИЗМАМИ“. „ЗАПОРИРАНИ АКТИВИ ЗА МИЛИОНИ“. „СКАНДАЛ РАЗТРЕСЕ БИЗНЕС ЕЛИТА“.
Беше станало. Бомбата беше избухнала.
Гледах новините като хипнотизиран. Показваха кадри на репортери, струпани пред офиса на Симеон. Показваха снимката му, намръщена и сериозна. Той вече не беше всемогъщият бизнесмен. Беше обвиняем.
Телефонът ми иззвъня. Беше Виктор.
– Сашо! Видя ли новините? Невероятно! Този боклук най-накрая си го получи! Сега ще види той! Това е страхотно за теб, нали? Сега в съда ще го смачкаш!
Гласът му беше изпълнен с възторг. Толкова неподправен, че ми се догади. Той празнуваше своята победа, без дори да подозира, че аз съм този, който е натиснал спусъка.
– Да, видях. – отговорих аз безизразно и затворих.
Ходът на отчаянието беше успешен. Симеон беше ранен, може би дори смъртоносно. Репутацията му беше в руини, а финансовата му мощ – блокирана. Това със сигурност щеше да промени хода на делото за попечителство.
Но докато гледах лицето на Симеон по телевизията, не изпитах удовлетворение. Не изпитах радост. Изпитах само студенина. Бях слязъл в калта, за да се боря с чудовищата. И сега се страхувах, че част от тази кал е полепнала и по мен.
Глава 15: Последици
Ефектът от новината беше светкавичен и опустошителен. Империята на Симеон се разпадна като пясъчен замък под вълна. Партньорите му се отдръпнаха. Банката, отпуснала кредита, започна процедура по предсрочното му изискуемост. Съпругата му, Диана, подаде молба за развод и запорира останалата част от семейното имущество. В рамките на няколко дни, Симеон се превърна от един от най-влиятелните мъже в парий.
Това, разбира се, се отрази и на делото за попечителство. На следващото заседание атмосферата беше коренно различна. Адриана изглеждаше изтощена и неуверена. Магическата аура на власт и пари около клиента ѝ беше изчезнала.
Професор Димитров беше блестящ. Той не спомена директно разследването, но то витаеше във въздуха.
– Уважаема съдийке, само преди седмици отсрещната страна твърдеше, че моят клиент не може да предложи стабилност. Днес ви питам, каква стабилност може да предложи един човек, който е обект на тежко разследване, чиито сметки са запорирани и чието бъдеще е, меко казано, несигурно? Каква морална среда може да осигури човек, обвинен в престъпления, които подкопават основите на нашето общество?
Аргументите му бяха съкрушителни. Везните на Темида рязко се наклониха в моя полза. Симеон седеше на стола си, пребледнял и вцепенен. За пръв път видях в очите му не арогантност, а отчаяние.
Но победата имаше своята цена. Симеон, притиснат до стената и лишен от всичко, стана опасен. Той беше ранен звяр, готов на всичко.
Една вечер, когато се прибирах, двама едри мъже ме пресрещнаха в тъмния вход на блока. Не казаха нищо. Просто започнаха да ме удрят. Бързо, професионално, без излишна жестокост, но достатъчно, за да разбера посланието. Когато паднах на земята, единият от тях се наведе и прошепна в ухото ми: „Това е задето си пъхаш носа, където не ти е работа. Следващият път ще е за детето.“
Останах да лежа на студения цимент, с разцепена устна и болки в ребрата. Но физическата болка не беше нищо в сравнение със страха, който ме обзе. Заплахата беше ясна. Той щеше да посегне на Мартин.
Обадих се на Десислава, която дойде веднага с професор Димитров. Разказах им какво се е случило.
– Трябва да отидем в полицията! – извика Десислава.
– И какво ще им кажем? – попита професорът. – Че двама непознати са го нападнали? Нямаме доказателства, че е Симеон. Той е достатъчно умен, за да не оставя следи. Това само ще го провокира още повече.
В този момент Ралица, която беше чула всичко от другата стая, излезе. Лицето ѝ беше бяло като платно.
– Трябва да спрем това. – каза тя с треперещ глас. – Всички ние. Трябва да се махаме оттук. Ще взема Мартин и ще отида при родителите си на село. Там той няма да може да ни намери.
– Не! – извиках аз. – Бягството не е решение. Ако избягаш с детето, ще нарушиш закона и ще му дадеш точно това, което иска!
– А какво предлагаш? Да чакаме да изпълни заплахата си ли? – изкрещя тя.
Апартаментът ни, който беше свидетел на толкова много тихи драми, сега беше сцена на открит конфликт, подхранван от страх. Последствията от моя отчаян ход се стоварваха върху всички ни. Бях спечелил битката в съда, но бях отприщил война по улиците. И залогът в тази война беше животът на детето.
Глава 16: Изборът
След нападението живеехме в постоянен страх. Сложих допълнителна ключалка на вратата. Десислава настояваше да ме изпраща всеки ден. Не оставяхме Мартин сам дори за секунда. Апартаментът ни се беше превърнал едновременно в крепост и затвор.
Един ден, на вратата се позвъни. Беше Виктор. Изглеждаше различно – не беше самодоволният бизнесмен, а по-скоро притеснен.
– Сашо, трябва да поговорим. – каза той. – Разбрах какво се е случило. Това със Симеон… той е преминал всякакви граници.
– Сега ли се сети? – попитах аз студено. – След като го докарахте до ръба? Ти си виновен за това, колкото и той.
Виктор се смути.
– Виж, знам, че си ми ядосан. И може би имаш право. Да, използвах ситуацията. Но никога не съм искал нещата да стигнат дотук. Никога не съм искал да пострадаш ти или детето. Идвам да ти предложа решение. Имам хора. Мога да осигуря охрана за теб и семейството ти. Мога да ти помогна да заминеш за чужбина, докато всичко утихне. Ще покрия всички разходи. Просто ми кажи от какво имаш нужда. Дължа ти го.
Гледах го и виждах човек, който се опитва да изчисти съвестта си с пари. Беше ме използвал като оръжие, а сега, когато оръжието беше дало засечка и се беше обърнало срещу мен, той предлагаше да ми купи бронежилетка.
– Не искам нищо от теб, Викторе. Махай се.
Той се опита да каже още нещо, но аз затворих вратата пред лицето му. Бях приключил с него. Не исках неговата мръсна помощ.
Няколко часа по-късно, получих обаждане от професор Димитров.
– Александър, имам новини. Адвокатката на Симеон се свърза с мен. Той иска среща. С теб. Сам. Предлага примирие.
Идеята да се срещна с този човек насаме ме ужаси. Но знаех, че трябва да го направя. Това беше единственият начин да сложа край на този кошмар.
Срещнахме се в същото кафене, където месеци по-рано бях разказал всичко на Десислава. Симеон изглеждаше като друг човек. Скъпият костюм беше заменен от обикновени дънки и пуловер. Лицето му беше изпито, с тъмни кръгове под очите. Цялата му арогантност беше изчезнала, заменена от безкрайна умора.
– Благодаря ти, че дойде. – каза той с дрезгав глас.
Не отговорих. Просто го чаках да продължи.
– Аз… загубих всичко. Бизнеса, парите, жена си. Всичко. Единственото, което ми остана, е мисълта за сина ми.
– Той не е твой син. – прекъснах го аз. – Може да си биологичният му баща, но той е мое дете.
Той вдигна поглед и за пръв път видях в очите му нещо различно от гняв или презрение. Видях болка.
– Знам. – каза той тихо. – Знам, че ти си неговият баща. Видях как се грижиш за него, видях документите от лекаря, чух съседите. Аз… аз никога не съм имал това. Моят собствен баща беше студен и дистанциран. Единственото, на което ме научи, беше как да печеля пари и да мачкам хората. Мислех, че ако имам син, ще мога да бъда различен. Че ще му дам всичко, което аз не съм имал. Но го направих по единствения начин, който знам – с агресия, с пари, със заплахи. И се провалих.
Той млъкна за момент, като се бореше с емоциите си.
– Не искам да ти го отнемам. Вече не. Разбрах, че това ще го съсипе. Но те моля, не ме лишавай напълно от него. Позволи ми да го виждам понякога. Не като баща, а… като приятел. Като чичо. Искам само да знае, че съществувам и че ме е грижа за него. В замяна, ще оттегля всичките си искове. Ще подпиша декларация, че ти си единственият родител. Ще изчезна от живота ви. Моля те.
Гледах този счупен мъж и бях изправен пред последния, най-труден избор. Можех да го отхвърля. Можех да го унищожа напълно, да го изтрия от живота на Мартин завинаги. Имах пълното морално и законово право да го направя. Това щеше да бъде моето отмъщение за всичката болка, която ми причини.
Но тогава погледнах нещата през очите на Мартин. Какво беше най-доброто за него? Да израсне, знаейки, че има биологичен баща, който се интересува от него, макар и от разстояние? Или да живее с тайната и празнотата?
Отхвърлих отмъщението. Отхвърлих гнева. Избрах прошката. Не заради Симеон. А заради Мартин.
– Добре. – казах аз. – Приемам. При определени условия.
Глава 17: Ново начало
Условията бяха ясни и непроменими. Симеон щеше да оттегли всички съдебни искове и да подпише нотариално заверена декларация, с която признава мен за единствен родител с пълни права. Щеше да има право да вижда Мартин два пъти в месеца, за по няколко часа, и то само в мое присъствие, поне докато детето порасне достатъчно, за да разбира ситуацията. Всякакъв опит за манипулация, скъпи подаръци или нарушаване на споразумението щеше да доведе до незабавното му прекратяване.
Той прие всичко без възражения.
Всичко приключи толкова бързо, колкото беше и започнало. Адвокатите оформиха документите. Делото беше прекратено. Сякаш тежка, тъмна завеса беше вдигната от живота ми.
Разделихме се с Ралица. Беше взаимно решение, взето без скандали и обвинения. Любовта между нас беше мъртва, убита от лъжата и предателството. Разбрахме, че най-доброто, което можем да направим за Мартин, е да му спестим живота в семейство без обич. Тя се изнесе, но остана в града, за да може да вижда детето редовно. Успяхме да постигнем цивилизовани отношения, превръщайки се от провалени съпрузи в нещо като колеги по родителство.
С Виктор не се видях повече. Чух, че е спечелил сделката за парцела до реката и че бизнесът му процъфтява. Беше получил това, което искаше. Но беше загубил единствения си приятел. Понякога се чудех дали някога съжалява. Може би не.
Аз останах в малкия апартамент с Мартин. Продължих да уча, да работя, да изплащам ипотеката си. Животът не стана по-лек, но стана по-истински. Вече не живеех в лъжа. Бях сам, но не и самотен. Имах сина си.
Първата среща между Мартин и Симеон беше неловка. Отидохме в парка. Симеон беше донесъл една малка топка. Беше нервен, не знаеше как да се държи с малко дете. Но Мартин, в своята невинна чистота, просто се засмя, взе топката и я хвърли към него. И в този момент видях как ледът в очите на Симеон се пропука.
Не знам какво ще донесе бъдещето. Не знам как ще обясня на Мартин сложната история на неговия произход, когато порасне. Не знам дали Симеон някога ще се промени истински, или Ралица ще намери своето щастие.
Но знам едно. В онази съдбовна вечер, на рождения ден на Виктор, животът ми се срина. Бях хвърлен в буря от предателства, лъжи и игри на власт. Излязох от нея променен – с белези, но и по-силен. Научих, че семейството не винаги е кръв. Понякога то е избор. Изборът да обичаш, да се грижиш и да се бориш за някого, независимо от всичко.
Всяка вечер, преди да заспя, влизах в стаята на Мартин и го гледах как спи. Той не беше мое копие. Той не носеше моите гени. Но той беше моето момче. Моят син. Моето ново начало. И това беше единствената истина, която имаше значение.