Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Проф. Виткова: Болниците подбират пациенти със скъпи пътеки, защото са търговци. Това не може да продължава
  • Новини

Проф. Виткова: Болниците подбират пациенти със скъпи пътеки, защото са търговци. Това не може да продължава

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2022
Проф. Виткова: Болниците подбират пациенти със скъпи пътеки, защото са търговци. Това не може да продължава

Проблемът е юридически. Електронните системи на болниците и на спешната помощ не са свързани. Ние наблюдаваме брой легла, специалисти и пациенти на хартия по един начин, а на практика нито има толкова легла, нито толкова специалисти. Трябва да се въведат електронни системи, които да проследяват какво се случва. В момента, в който до пациента пристигне парамедик да има контакт до момента, в който стигне до лечебното заведение. Това заяви адвокат Мария Петрова в студиото на NOVA. В студиото гостите коментираха ситуацията, при която жена почина след като обикаля с линейка в търсене на болница, която да я приеме.

Проф. Мими Виткова каза, че е недопустимо да се обикаля по 4 болници в София и в крайна сметка пациентът да е загубен. Според Петър Галев има интереси, които стоят зад това да няма единна система за здравна помощ. По думите му професията парамедик е унищожена през годините в България.

“Голям интерес има да не се знае в българското здравеопазване какви болни и има и къде. Така ще се знае къде има нужна от доболнична помощ и от конкретни медикаменти”, категоричен беше той.

Проф. Виткова каза, че болниците си подбират пациенти със скъпи пътеки, защото са търговци: “Трябва да се промени философията. Не може да продължим с този пазарен уклон. Това променя психиката на работещите в здравната система”.

“Нито един медик не може да вземе решение дали този човек ще живее или не. Те са длъжни да направят всичко възможно. Оттам нататък е Божа работа. Пазарният принцип беше наложен като единствен водещ”, заяви адв. Петрова.

Според нея има неравнопоставеност на пациентите, защото болните с ковид разполагат с повече легла в сравнение с други болни. Галев отбеляза, че в България няма “Неотложна помощ”, което всъщност е междинно звено. Тя трябва да бъде организирана от ДКЦ-тата: “По този начин ще се разтоварят линейките и болничните заведения”.

“Ние сме държавата в Европа с най-много болници. Поставя се въпроса дали ние имаме лекари. Ние допуснахме всяка 3-етажна кооперация да се превърне в болница и да работи по скъпи клинични пътеки”, заяви адв. Петрова.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кашлях месеци наред, докато не ме чу една приятелка- лекарка и не ми даде тази бабина рецепта. Спрях точно за няколко дни
Next: В гараж на милиционер откриха Волга на 844 км и 4 сандъка водка

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.