Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Имахме си ритуал. Всеки ден, точно в три следобед, когато смяната ми беше към края си, се появяваше той. Беше едро, рошаво куче със смесица от породи, която му придаваше необикновен чар. Очите му бяха тъжни, но умни. Козината му беше чиста, но винаги изглеждаше така, сякаш току-що се е събудил от дълъг сън. На врата си носеше скъп, макар и леко износен кожен нашийник, който сякаш не пасваше на образа му на спасено, бездомно създание.
Нарекох го Шаро, макар да знаех, че вероятно си има име.
Той никога не просеше. Просто сядаше до външната маса, точно до стъклото, и ме гледаше. Знаех какво чака. Собственикът на кафенето, възрастен мъж на име Петър, ми позволяваше да събирам остатъците от кроасаните и парчетата шунка, които иначе изхвърляхме. Шаро ги поглъщаше с достойнство, никога лакомо, и след това ме изпращаше с леко поклащане на опашката.
Този ритуал беше котва в хаотичния ми живот.
Но един ден, три часът дойде и си отиде. Три и половина. Четири.
Шаро не се появи.
Отначало си казах, че просто е намерил по-добра храна другаде. Може би си е намерил постоянен дом. Но докато бършех масите и поглеждах празното място до прозореца, усетих как в гърдите ми се надига студена буца. Тревога. Познавах точността му. Тя беше почти нечовешка.
Когато смяната ми свърши в пет, вече бях на ръба на паниката. Взех якето си, решена да обиколя близките улички. Не можех да си обясня защо тази липса ме разтърсва толкова дълбоко. Може би беше заради собствената ми самота.
Тъкмо излизах на улицата, когато го чух.
Не беше обикновен лай. Беше отчаяно, задавено скимтене, изпълнено с болка и страх. Звукът идваше от тясната пресечка зад кафенето, където държахме кофите за боклук.
Затичах се натам, сърцето ми блъскаше в ребрата. Завивайки зад ъгъла, се шокирах от гледката.
Шаро беше там, притиснат до стената. Един висок, мършав мъж с мазно яке беше хванал здраво нашийника му и се опитваше да го натика в багажника на очукан тъмен автомобил. Кучето се дърпаше с цялата си сила, ноктите му стържеха по паважа, а от гърлото му излизаше онзи ужасяващ звук.
Мъжът се опитваше да му запуши устата.
— Хайде, помияр такъв! — изсъска той.
Без да мисля, изкрещях.
— Пусни го! Какво правиш?
Мъжът се обърна рязко. Лицето му беше изпито, очите му трескави. Не беше крадец на кучета. Беше нещо друго. Беше уплашен.
— Разкарай се, момиче! Това не е твоя работа!
— Това е мое куче! — излъгах аз, гласът ми трепереше от адреналин.
Мъжът се изсмя дрезгаво.
— Твое? Да бе! Това куче струва повече от мизерния ти живот. Сега се махай, преди да съм те наранил.
Той дръпна Шаро отново, по-силно. Кучето изви глава и, в миг на чиста ярост, захапа ръката му. Мъжът изрева от болка и пусна нашийника.
Това беше моят шанс. Шаро се втурна към мен, скривайки се зад краката ми, целият треперещ.
Мъжът, Асен, както щях да разбера по-късно, притисна кървящата си ръка към гърдите си. Погледна ме с такава чиста омраза, че дъхът ми спря.
— Ще съжаляваш за това — процеди той. — И двамата ще съжалявате.
Той се качи в колата си, запали двигателя с рев и изчезна по улицата.
Останахме сами. Аз и кучето. Треперех толкова силно, че едва стоях на краката си. Погледнах Шаро. Той ме гледаше с онези свои тъжни, умни очи, сякаш знаеше, че току-що ми беше донесъл проблем, много по-голям от пропусната храна.
Глава 2: Нашийникът
Прибрах Шаро в малката си квартира. Това беше пряко нарушение на договора ми за наем, който изрично забраняваше домашни любимци. Но какво друго можех да направя? Да го оставя на улицата, за да го намери онзи мъж?
Живеех на ръба на финансовия си капацитет. Студентският ми заем покриваше едва половината от семестриалните такси в университета, където учех икономика. Останалото идваше от изтощителните смени в кафенето. Животът ми беше пресметнат до стотинка. Нямах място за куче. Нямах пари за храна за куче.
А сега имах куче.
Шаро се сви в ъгъла на кухнята, отказвайки да се доближи до импровизираното легло, което му направих от стари одеяла. Той беше в шок. Аз също.
Реших да огледам нашийника. Беше от дебела, тъмна кожа, с масивна месингова катарама. Изглеждаше нелепо скъп. Докато пръстите ми опипваха грубата повърхност, усетих нещо твърдо, зашито под подплатата. Малка, правоъгълна издутина.
С помощта на ножица за нокти внимателно разпорих един от шевовете. Отвътре изпадна малък, черен предмет. Беше миниатюрна флашка, не по-голяма от нокътя на палеца ми.
Студени тръпки полазиха по гърба ми.
Това не беше просто изгубено куче. Това беше куриер.
Включих стария си лаптоп. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих порта. Устройството беше разпознато. На екрана се появи една-единствена папка, защитена с парола.
Опитах очевидните неща: „Шаро“, „куче“, „123456“. Нищо.
Отчаяна, отново огледах нашийника. От вътрешната страна, с почти невидими букви, беше гравиран низ от цифри. Координати? Не. По-скоро сериен номер. Или може би…
Въведох цифрите. Папката се отвори.
Съдържанието ѝ ме накара да ми прилошее. Бяха сканирани документи, банкови извлечения, офшорни сметки, снимки на договори с нечетливи подписи и няколко аудио файла. Имена. Дати. Суми, които не можех дори да си представя.
И едно име се повтаряше отново и отново. Кирил.
Не знаех кой е Кирил, но очевидно беше някой много, много богат. И много, много безскрупулен. Документите сочеха към мащабна схема за пране на пари, включваща строителни фирми и фалшиви търгове.
Затворих лаптопа с трясък. Това беше опасно. Това беше свят, в който аз не принадлежах.
Телефонът ми иззвъня, карайки ме да подскоча. Беше сестра ми, Мария.
— Михаела? Къде се губиш? Имам нужда от теб.
Гласът на Мария беше напрегнат. Тя беше моята противоположност — омъжена, с две деца и огромен кредит за жилище, който бавно ги задушаваше. Съпругът ѝ, Димо, работеше на две места, но инфлацията изяждаше всичко.
— Вкъщи съм, Марийо. Какво има? — опитах се да прозвуча нормално. Шаро вдигна глава, сякаш усетил напрежението ми.
— Банката. Пак се обаждат. Закъсняваме с две вноски по ипотеката. Димо е на ръба. Казаха, че ако до края на месеца не внесем сумата, започват процедура по изземване. Михаела, аз… аз не знам какво да правя! Ще останем на улицата!
Тя се разрида.
Сърцето ми се сви. Аз едва свързвах двата края. Как можех да ѝ помогна?
— Ще измислим нещо, Марийо. Обещавам. Ще поема още смени…
— Още смени? — извика тя истерично. — Ти дори не можеш да си платиш собствения наем! Защо просто не напуснеш този безсмислен университет и не си намериш истинска работа?
Това беше стар спор. За нея моето образование беше лукс. За мен беше единственият изход.
— Не мога да говоря сега — казах аз, гласът ми беше станал леден.
— Разбира се, че не можеш. Ти никога не можеш! — тя затвори.
Седях в мрака на малката си стая. От една страна — сестра ми, заплашена от фалит. От друга — лаптоп, съдържащ тайни за милиони, и куче, което някой отчаяно искаше да върне.
И онзи мъж, Асен, с мъртвите си очи, който обеща, че ще съжалявам.
На следващия ден в кафенето беше напрегнато. Очаквах всеки влязъл клиент да е Асен или някой, изпратен от него.
Точно по обяд вратата се отвори и влезе мъж, който определено не беше от нашите редовни клиенти.
Носеше костюм по поръчка, който струваше повече от годишната ми заплата. Косата му беше сресана назад, а очите му, скрити зад скъпи слънчеви очила, оглеждаха помещението с отегчена преценка. Той излъчваше власт. И студенина.
Той пристъпи към бара, където аз трескаво пълнех чаши.
— Добър ден. Бих искал едно еспресо. Двойно.
Гласът му беше дълбок и кадифен, но в него имаше стоманена нотка. Докато приготвях кафето, усещах погледа му върху себе си.
— Работите ли тук отдавна? — попита той небрежно.
— Достатъчно — отвърнах аз, без да го поглеждам.
— Странно. Защото търся нещо. Нещо, което се е изгубило в този район.
Подадох му кафето. Ръцете ми не трепнаха, но пулсът ми се ускори.
— Какво например? Ключове? Портфейл?
Той отпи глътка, без да сваля очилата си.
— Куче. Едро, рошаво. Скъп кожен нашийник. Отговаря на името… е, името няма значение. Виждали ли сте го?
Това беше той. Кирил. Името от файловете. Бизнесменът.
Изправих се пред най-голямата морална дилема в живота си. Можех да кажа истината. Можех да му дам кучето и флашката и да се върна към мизерния си живот, към изпитите и заемите.
Или можех да излъжа.
— Съжалявам, господине. Не съм виждала такова куче. Тук се въртят много бездомни, но никое със скъп нашийник.
Кирил се усмихна. Беше бавна, хищна усмихва. Той знаеше, че лъжа.
— Жалко. Предлага се голяма награда. Достатъчно голяма, за да реши… да речем, финансовите проблеми на един студент. Или дори ипотеката на някой роднина.
Стомахът ми се преобърна. Откъде знаеше? Дали ме беше проучил?
— Ако го видя, ще се обадя в полицията — казах аз, опитвайки се да звуча твърдо.
— Не мисля, че ще го направите — каза той, оставяйки на бара банкнота, която беше двойно повече от цената на кафето. — Аз съм Кирил. Попитайте наоколо. Хората обикновено намират това, което търся.
Той се обърна и излезе, оставяйки ме да дишам тежко в аромата на кафе и страх.
Глава 3: Разделени светове
Кирил се качи в лъскавия си черен седан, където шофьорът му го чакаше с работещ двигател. Той свали очилата си и разтри слепоочията си.
— Тя лъже.
— Сигурен ли сте, господин Кирил? — попита шофьорът, без да отделя поглед от огледалото за обратно виждане.
— Сигурен съм. Очите ѝ. Прекалено бързо отрече. Момичето в кафенето има кучето. И ако има кучето, значи има и флашката.
Кирил мразеше усложненията. А това беше колосално усложнение.
Животът му беше внимателно изградена фасада от богатство, власт и респект. Той беше един от най-големите строителни предприемачи в страната, човек, който вечеряше с политици и притежаваше медии. Но зад тази фасада се криеше мрежа от тайни.
И най-голямата му тайна беше съпругата му. Десислава.
Десислава беше изчезнала преди три месеца. Официалната версия беше, че е заминала в скъпа клиника в чужбина, за да се „възстанови от преумора“. Истината беше, че Десислава знаеше твърде много. Тя беше открила скритите му животи.
Тя беше открила Ива.
Ива беше млада, амбициозна и абсолютно безскрупулна. Тя беше любовницата на Кирил от две години и бавно, но сигурно, го убеждаваше, че Десислава е пречка.
Но Десислава не беше глупава. Преди да „заболее“, тя беше събрала всичко. Всеки фалшив договор, всяка офшорна транзакция. Беше копирала данните на онази проклета флашка и я беше скрила на единственото място, което Кирил никога не би докоснал — нашийника на Шаро, нейното любимо куче-спасител.
Планът ѝ беше да избяга с кучето. Но Кирил я беше изпреварил.
Сега Десислава беше затворена в луксозен „санаториум“, дрогирана и изолирана, докато адвокатите на Кирил подготвяха документи, обявяващи я за недееспособна. Единственото, което му липсваше, беше онази флашка. Доказателството, което можеше да срине империята му.
Той беше наел Асен, дребен мошеник с огромни дългове от хазарт, да намери кучето и да го донесе дискретно. Но некадърникът се беше провалил.
— Стефане — каза Кирил в телефона си, свързвайки се с личния си адвокат. — Имаме проблем. Асен се е провалил. Кучето е при едно момиче. Студентка. Работи в кафенето на ъгъла.
От другата страна на линията Стефан въздъхна. Той беше елегантен мъж с преждевременно посивяла коса и очи на акула. Той беше архитектът на правната страна на бизнеса на Кирил.
— Това не е добре, Кирил. Имаме съдебно дело следващата седмица. Семейството на Десислава оспорва попечителството над нея. Ако тази флашка се появи…
— Няма да се появи — прекъсна го Кирил. — Момичето е уплашено. И има слабости. Разбери всичко за нея. Семейство, дългове, приятели. Искам да знам с какво диша. Ще я накараме да ни сътрудничи.
— А Асен?
— Асен е излишна тежест. Погрижи се за него.
Кирил затвори. Колата потегли плавно. Той погледна към кафенето. Момичето, Михаела, още стоеше зад бара. Толкова млада, толкова незначителна. Тя си нямаше и представа в каква игра се е забъркала.
Глава 4: Първият ход на адвоката
Михаела се прибра вкъщи с пулсиращо главоболие. Кирил знаеше за сестра ѝ. Това не беше просто заплаха, това беше демонстрация на сила.
Шаро я посрещна с тихо скимтене. Той вече изглеждаше по-спокоен в нейно присъствие. Сложих му купа с гранули, купени с последните ми пари, и седнах пред лаптопа.
Трябваше да знам с какво си имам работа.
Прекарах часове, ровейки се във файловете. Голяма част от тях бяха счетоводни документи, които едва разбирах, въпреки че учех икономика. Но аудио файловете… те бяха друго.
Това бяха записи. Тайни записи на разговори. Гласът на Кирил, студен и пресметлив, обсъждаше подкупи, фалшифициране на документи, „разчистване“ на терени.
И тогава чух гласа на жена. Десислава.
„Ти ме унищожаваш, Кирил! Превърна ме в затворник в собствения ми дом!“
„Ти си болна, скъпа. Трябва ти почивка. Адвокатите ще се погрижат за всичко.“
„Ако направиш нещо с мен, Кирил, всичко ще излезе наяве. Погрижила съм се за това. Шаро…“
Записът прекъсна рязко.
Значи Шаро беше нейният план „Б“. Нейната застраховка „Живот“. А аз сега държах тази застраховка.
На следващия ден, точно преди да тръгна за университета, на вратата се почука.
Не беше Кирил. Беше мъж, когото не бях виждала. Безупречен сив костюм, кожена чанта. Беше Стефан. Адвокатът.
— Госпожице Михаела? Казвам се Стефан. Представлявам клиент, който има сериозен интерес към имота, който държите в момента.
— Не разбирам — казах аз, блокирайки входа с тялото си. Шаро ръмжеше тихо зад мен.
— О, мисля, че разбирате. Говоря за кучето.
Стефан се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
— Клиентът ми е силно привързан към животното. То е… спомен от близък човек. Той е готов да плати щедро за връщането му. Да речем, десет хиляди. В брой.
Десет хиляди. Сума, която можеше да плати вноските по ипотеката на Мария за почти година. Можеше да плати моя семестър.
— Не знам за какво говорите. Аз намерих това куче на улицата.
— Моля ви, госпожице, нека не играем игри. Моят клиент е свикнал да получава това, което иска. Вие сте студентка по икономика, нали? Втора година. Имате необезпечен студентски заем на стойност… — той погледна в бележника си — …пет хиляди. Сестра ви, Мария, има просрочен ипотечен кредит към… — той отново погледна — …банка ДСК. Две вноски. Доста неприятна ситуация.
Той знаеше всичко. Паниката, която изпитах при Кирил, сега се превърна в леден гняв.
— Това заплаха ли е?
— Това е предложение за бизнес — поправи ме Стефан. — Върнете кучето и малката вещ, прикрепена към него, и всички тези проблеми… изчезват. Ще се погрижим за кредита на сестра ви. Ще платим таксите ви за университета. До края.
Той ми подаде визитка.
— Помислете. Но не мислете твърде дълго. Клиентът ми не е търпелив човек. А и, както знаете, в града се случват инциденти. Би било жалко, ако нещо се случи на толкова обещаваща млада дама. Или на сестра ѝ.
Той се обърна и си тръгна, оставяйки ме с невъзможен избор.
Това беше повече от морална дилема. Това беше въпрос на оцеляване. Те ми предлагаха изход от всичките ми проблеми. Единствената цена беше да предам една невидима жена на име Десислава и да върна кучето, което бях спасила, на хората, от които то очевидно се страхуваше.
В същото време, в другия край на града, Асен превързваше ръката си в мръсна, студена стая. Той беше изгубил кучето и сега беше в беда. Хората, на които дължеше пари от хазарт, не бяха търпеливи като адвокати. Те бяха брутални.
Той беше получил обаждане от Стефан. „Работата е отменена. Не се доближавай до момичето.“
Но Асен знаеше, че кучето струва много. А сега знаеше и кой го има. Ако не можеше да вземе парите от Кирил, може би можеше да ги вземе от момичето. Или да продаде информацията, че момичето крие кучето, на някой друг.
Той не знаеше за флашката. Той просто знаеше, че богатите плащат луди пари за сантименталните си прищевки.
Глава 5: Съюзник
Не можех да спя. Не можех да уча. Всеки път, когато затворех очи, виждах студените очи на Стефан и хищната усмивка на Кирил. Чувах плача на сестра ми по телефона.
Те ме държаха в шах. Всеки мой ход беше грешен.
Ако върна флашката, аз ставам съучастник. Те ще покрият следите си, Десислава ще бъде забравена, а аз ще живея с парите от тяхното мълчание. И кой ми гарантира, че ще спазят обещанието си? Хора като тях не спазват обещания; те елиминират заплахи. Аз бях заплаха.
Ако не я върна, те ще унищожат мен и Мария.
Имаше и трети вариант. Да избягам. Но къде? С куче и лаптоп, пълен с токсични тайни?
Трябваше ми помощ. Но не можех да отида в полицията. Файловете споменаваха имена на високопоставени служители. Кирил държеше града в джоба си.
Отново отворих файловете. Трябваше да има нещо, което пропускам. Някаква следа. Преглеждах имената, опитвайки се да намеря някой, който не е в списъка с подкупите.
И тогава го видях. Любомир.
Името му се появяваше само веднъж, в един от аудио файловете. Беше разговор между Десислава и друга жена.
„Не мога да се доверя на никого, Ива,“ казваше Десислава.
„Дори и на Любомир? Той ти е брат, все пак,“ отвръщаше Ива.
„Точно затова, Ива. Кирил ще стигне до него. Любомир е твърде… чист. Той е адвокат, но от другия вид. От онези, които вярват в справедливостта. Кирил ще го смаже.“
Ива. Това беше името, което Кирил беше извикал в един от другите записи. Любовницата. Значи Десислава се е доверявала на любовницата на мъжа си? Или Ива е играела двойна игра?
Но Любомир… Брат. Адвокат, който вярва в справедливостта.
Това беше риск. Огромен риск. Но беше единственият, който имах.
Отне ми един ден да го намеря. Той имаше малка кантора в стара сграда, далеч от лъскавите офиси на Стефан. Прие ме веднага щом споменах името на Десислава.
Любомир беше мъж на около четиридесет, с уморени очи и износено сако. Той беше пълната противоположност на Кирил.
— Коя сте вие? — попита той, гласът му беше предпазлив.
— Казвам се Михаела. Работя в кафене. Мисля, че намерих нещо, което принадлежи на сестра ви.
Извадих флашката и я сложих на масата.
Любомир пребледня.
— Шаро. Нали? Тя го е направила. Тя наистина го е направила.
— Какво е направила? — попитах аз.
— Опитвах се да я убедя да напусне Кирил от години. Той я тровеше. Психически, а може би и физически. Но тя се страхуваше. Страхуваше се за живота си. Казах ѝ да събере доказателства, но не мислех, че… — той погледна флашката. — Къде е тя, Михаела? Къде е Десислава?
Разказах му всичко. За Кирил в кафенето, за адвоката Стефан, за заплахите срещу сестра ми, за мъжа в алеята.
Докато говорех, умората в очите на Любомир се замени с тиха ярост.
— Значи е вярно. Той я е затворил. Опитва се да я обяви за невменяема. Съдебното дело е следващата седмица. Той иска да получи пълен контрол над активите ѝ, за да може да покрие тази каша.
— Тези файлове… достатъчни ли са? — попитах аз.
— Повече от достатъчни — каза Любомир. — Това тук може да вкара Кирил в затвора за десетилетия. Но Стефан е прав. Те са опасни. Фактът, че сте още жива, означава, че те все още вярват, че могат да ви купят. Когато разберат, че не могат…
— Те заплашиха сестра ми — казах аз, гласът ми трепереше. — Ипотеката ѝ.
Любомир стисна ръце.
— Добре. Ще играем тяхната игра, но по нашите правила. Те искат да преговарят. Ще им дадем преговори. Но ни трябва време. И ни трябва някой отвътре.
— Ива? — предложих аз.
Любомир поклати глава.
— Ива е предателка. Тя е с Кирил заради парите. Но нейното предателство е нашата възможност. Тя е също толкова уплашена, колкото и Десислава. Кирил не е човек, който оставя свидетели, след като получи каквото иска. Ива знае твърде много за любовница.
— Какво ще правим?
— Вие ще се върнете на работа. Ще се свържете със Стефан. Ще му кажете, че сте склонна да преговаряте. Но имате условия. Искате сто хиляди. И искате да плати ипотеката на сестра ви. Веднага. Като аванс.
— Да искам пари? — погледнах го ужасено. — Това е изнудване!
— Това е примамка — каза Любомир. — Това ще им покаже, че сте алчна, не морална. Ще ги накара да се отпуснат. Ще им даде фалшиво чувство за контрол. Междувременно аз ще се свържа с хора. Хора извън юрисдикцията на Кирил. Федерални прокурори. Ще ни трябва време да изградим делото, преди да ударим.
— Ами Шаро? Те го искат.
— Ще им кажете, че ще им дадете кучето и флашката, когато получите парите. Не и преди това. А дотогава… пазете го. Пазете и себе си, Михаела. Вие току-що се превърнахте в най-важния играч в тази игра.
Глава 6: Двойна игра
Да се обадя на Стефан беше най-трудното нещо, което бях правила. Гласът ми трепереше, но се опитах да звуча дръзко, както Любомир ме беше инструктирал.
— Помислих върху предложението ви.
От другата страна на линията имаше пауза.
— Разумно решение, госпожице Михаела. Клиентът ми ще бъде доволен.
— Не толкова бързо — казах аз, стискайки телефона. — Десет хиляди са обида. Аз знам какво има на тази флашка. И знам колко струва мълчанието ми.
— Какво искате? — гласът му стана леден.
— Сто хиляди. В брой. И ипотеката на сестра ми. Платена. Изцяло. Това е авансът. Като доказателство за добра воля.
— Вие сте полудяла.
— Аз държа картите, господин адвокат. Или това, или предавам всичко на пресата. Вие изберете.
Затворих, преди той да успее да отговори. Сърцето ми биеше лудо.
През следващите два дни живеех в мъгла от страх. Не смеех да изляза от квартирата си, освен за работа. Помолих Петър, шефа ми в кафенето, да ме пусне да работя само денем. Всеки път, когато черна кола минаваше по улицата, подскачах.
Междувременно Любомир работеше. Той беше влязъл във връзка с Ива.
Срещата им беше в дискретен хотелски бар. Ива беше нервна. Тя беше свикнала да бъде любовница на могъщ мъж, а не бегълка.
— Не знам защо съм тук — каза тя, разбърквайки питието си. — Кирил ще ме убие, ако разбере.
— Кирил ще ви елиминира така или иначе — каза Любомир спокойно. — Знаете твърде много. Вие бяхте там, когато той обсъждаше „санаториума“ на Десислава. Вашият подпис е върху някои от наемните договори. Вие сте съучастник, Ива.
Лицето на Ива пребледня.
— Аз не съм направила нищо! Аз просто…
— Просто се възползвахте. Но сега партито свършва. Кирил ще падне. Въпросът е дали ще паднете с него, или ще си помогнете.
— Какво искате?
— Информация. Искам да знам къде точно държи Десислава. Искам достъп до сървърите му. Флашката, която имаме, е само копие. Оригиналите са някъде другаде.
Ива се колебаеше. Предателството беше в природата ѝ, но също и страхът.
— И какво получавам аз?
— Имунитет. Ще свидетелствате срещу него като защитен свидетел. Ще загубите апартамента, колата и кредитните карти. Но ще запазите свободата си.
Ива преглътна.
— Той има сейф. Зад една картина в кабинета си. Там държи всичко. Кодовете… аз ги знам.
В същото време в офиса си Кирил беше бесен.
— Сто хиляди? И ипотека? Тази малка уличница се е взела на сериозно!
Стефан стоеше спокоен.
— Това е добре, Кирил. Това е предвидимо. Алчност. С алчността можем да се справим. Ще ѝ платим. Ще уредим ипотеката. Това ще ни спечели време.
— Аз нямам време! — изкрещя Кирил. — Семейството на Десислава ме съди!
— Ще поискаме отлагане на делото. Ще кажем, че сме в преговори за извънсъдебно споразумение с тях. Междувременно ще организираме размяната. Ще ѝ дадем парите, ще вземем кучето и флашката. И тогава… ще се погрижим за нея.
— И за сестра ѝ — добави Кирил студено. — Не искам никакви висящи въпроси.
— Разбира се. Но първо трябва да върнем флашката.
Внезапно телефонът на Кирил иззвъня. Беше Асен.
— Какво искаш? — изръмжа Кирил.
— Аз… аз видях момичето — заекна Асен. Беше отчаян. Кредиторите му бяха дали 24 часа. — Тя се срещна с някакъв мъж. Адвокат. Не онзи вашият, друг. Влязоха в стара сграда. Мисля, че тя не играе сама, шефе. Мисля, че ви пързаля.
Кирил замръзна.
— Къде?
Асен му даде адреса.
Кирил погледна Стефан.
— Тя играе двойна игра. Тя се е свързала с Любомир. Братът на Десислава.
Лицето на Стефан помръкна.
— Това променя всичко. Тя не е алчна. Тя е умна.
— Край на игрите — каза Кирил, гласът му беше смъртоносно тих. — Намери я. Намери ги. Вземи флашката. Не ме интересува как. Просто го направи. И се отърви от Асен. Той е свидетел.
Глава 7: Обсадата
На следващия ден Мария ми се обади. Плачеше, но този път от радост.
— Михаела, не знам как… не знам какво си направила! Банката… те се обадиха! Някой е платил всичко! Цялата ипотека!
Стомахът ми се сви. Бяха го направили. Бяха платили. Това беше авансът. Примамката беше захапана.
— Това е… страхотно, Марийо — успях да кажа.
— Страхотно? То е чудо! Ти ли го направи? Михаела, какво става?
— Не мога да обясня сега. Просто… стой си вкъщи. Заключи вратата. Не говори с непознати. Моля те.
Преди да успее да попита повече, затворих и се обадих на Любомир.
— Те платиха ипотеката.
— Значи са готови за размяната — каза той напрегнато. — Слушай ме внимателно. Ива ми даде кодовете. Тази вечер ще вляза в офиса му. В същото време ти трябва да ги държиш заети. Обади се на Стефан. Кажи му, че си готова за размяната. Тази вечер. На публично място. Централната гара. В пиков час.
— Ами Шаро?
— Кучето остава при теб. Ще му дадеш фалшива флашка. Купих идентична. Трябва ни само час.
Планът беше лудост.
Обадих се на Стефан. Той се съгласи изненадващо лесно.
— Централна гара. Осем вечерта. Пред информационното табло. Елате сама. Донесете кучето и… пакета. Парите ще бъдат там. В куфарче.
Нещо не беше наред. Той се съгласи твърде бързо.
— Ами ако не сте сами?
— Аз също мога да кажа същото за вас, госпожице Михаела. Не се опитвайте да ни измамите. Ще имаме очи навсякъде.
Когато затворих, Шаро дойде при мен и положи глава в скута ми. Той усещаше страха ми.
Точно тогава телефонът ми иззвъня отново. Непознат номер.
— Михаела?
Гласът беше дрезгав, изпълнен със страх. Беше Асен.
— Кой се обажда?
— Не ме интересува кучето. Не ме интересуват парите ти. Те ще те убият. Чух ги. Кирил и адвокатът. Те ще бъдат на гарата, да. Но не за размяна. Ще те вземат. И ще те накарат да изчезнеш, точно като жената на Кирил.
— Защо ми го казваш?
— Защото те искат да убият и мен! Аз съм свидетел. Те ме преследват. Слушай, знам къде живееш. Не ходи на гарата. Те идват за теб. Сега!
Чух трясък от другата страна и линията прекъсна.
Сърцето ми спря.
Погледнах през прозореца. Долу, на улицата, беше паркиран черен седан. Същият като на Кирил.
Те не бяха на гарата. Те бяха тук. Гарата беше капан, за да ме измъкнат от апартамента. Или Асен лъжеше?
Погледнах Шаро. Не можех да рискувам.
Грабнах лаптопа си, оригиналната флашка и я сложих в джоба си. Нахлузих каишката на Шаро. Нямахме време за асансьора.
Затичахме по стълбите. Когато стигнахме до площадката на втория етаж, чух как вратата на асансьора на моя етаж се отваря. Бяха тук.
Излетях през задния вход на сградата, точно в момента, в който двама мъже в тъмни костюми разбиваха вратата на апартамента ми.
Бях на улицата, само с кучето, лаптопа и флашката. Нямаше къде да отида. Не можех да отида при Мария, щях да я изложа на опасност. Не можех да отида при Любомир, той в момента трябваше да е в офиса на Кирил.
Телефонът ми иззвъня. Беше Любомир.
— Михаела! Какво става? Ива току-що ми се обади. Кирил е изтеглил цялата си охрана от офиса. Това е капан! Те не са тук! Те са тръгнали…
— Към мен — довърших аз, задъхана, докато тичах по улицата. — Те са в апартамента ми. Бягам.
— Къде си?
— Не знам! На няколко пресечки. Те са по петите ми!
— Отиди на публично място. Отиди в кафенето! — извика Любомир. — Познаваш собственика, нали? Скрий се там. Аз ще се свържа с хората си. Идвам!
Кафенето. Беше близо.
Тичах с цялата си сила, Шаро ме следваше плътно. Видях светлините на малката уличка. Петър тъкмо заключваше.
— Петре! — извиках аз. — Моля те, помогни ми!
Той се обърна, шокиран да ме види така.
— Михаела? Какво има, дете?
— Нямам време да обяснявам. Преследват ме. Трябва да се скрия!
Той не зададе въпроси. Отключи вратата и ни вмъкна вътре, заключвайки отново.
— В мазето. Бързо!
Точно когато вратата на мазето се затвори зад нас, чухме свистене на гуми отвън. Черният седан беше спрял рязко.
Чу се силен удар. Те разбиваха стъклената врата на кафенето.
Глава 8: Сблъсъкът
Слязохме в тъмното, влажно мазе, пълно с чували с кафе и празни бутилки. Шаро ръмжеше ниско. Петър стискаше малка бухалка, която държеше под бара.
— Кои са тези хора, Михаела? — прошепна той.
— Хора, на които откраднах нещо. Нещо, което принадлежи на друг — отвърнах аз, треперейки.
Чухме стъпките им отгоре. Те преобръщаха маси, ритаха столове. Бяха двама. Единият беше Стефан.
— Тя трябва да е тук! — извика Стефан. — Колата ѝ не е паркирана пред блока ѝ.
— Може би е избягала — каза другият глас, по-груб.
— Не и без кучето. Намерете я! Кирил я иска жива. Засега.
Чухме как единият от тях се насочи към вратата на мазето. Сърцето ми спря.
Петър вдигна бухалката.
Вратата се отвори със скърцане. На прага застана силует. Мъжът светна с фенерче надолу по стълбите. Лъчът плъзна по чувалите и спря върху мен.
— Ето я!
Той тръгна надолу. В този момент Шаро, който беше притихнал в тъмното, изскочи. Той не лаеше. Той атакува.
Кучето се хвърли към мъжа с цялата си тежест, поваляйки го на стълбите. Мъжът изкрещя, фенерчето излетя от ръката му и се търкулна. Чу се тъп удар, когато Петър го удари с бухалката по главата. Мъжът се строполи в безсъзнание.
— Стефане! — извика той, преди да падне.
Отгоре Стефан изруга.
— Върви! — извика ми Петър. — Има заден изход през склада за бира! Бягай! Аз ще ги забавя!
— Не мога да те оставя!
— Бягай, дете! Ти си забъркана в нещо голямо. Аз съм просто старец с кафене. Върви!
Целунах Шаро по главата.
— Благодаря ти, момче.
И побягнах. Изскочих в тясната алея, същата, в която бях спасила Шаро преди дни. Иронията беше жестока.
Затичах към главната улица, без да знам накъде. И тогава видях Любомир. Той спираше колата си рязко пред разбитото кафене.
— Михаела! Качвай се!
Втурнах се към колата, отворих задната врата за Шаро и скочих на предната седалка.
— Той е вътре! Стефан! И Петър…
— Ще изпратим помощ за него. Сега трябва да се махаме.
Любомир натисна газта точно в момента, в който Стефан излезе от кафенето, с пистолет в ръка. Той стреля веднъж. Куршумът разби задното ни стъкло. Шаро изскимтя от страх, но беше невредим.
— Къде отиваме? — извиках аз.
— В сърцето на звяра — каза Любомир. — Ива ни чака. Тя изключи алармите в къщата на Кирил. Десислава е там. Кирил я е преместил от санаториума, когато е разбрал, че си се свързала с мен. Държи я под ключ в собствения ѝ дом.
— Това е лудост! Трябва да отидем в полицията!
— Полицията, на която се обадих, ще се срещне с нас там. Това са федерални агенти. Те са извън контрола на Кирил. Но трябва да стигнем първи. Трябва да измъкнем Десислава, преди Кирил да е решил да унищожи всички доказателства. Включително и жена си.
Глава 9: Разплата
Имението на Кирил беше крепост. Високи стени, камери навсякъде. Но както Любомир каза, Ива беше изключила всичко. Портата беше леко открехната.
Влязохме в къщата. Беше зловещо тихо. Мраморни подове, скъпи картини. Студен, бездушен лукс.
— Тя е в горната спалня — прошепна Любомир. — Аз отивам за нея. Ти и Шаро…
Точно тогава Шаро започна да ръмжи. Той гледаше към тъмния коридор, водещ към кабинета на Кирил.
— Той е тук — прошепнах ужасено.
Вратите на кабинета се отвориха рязко. Кирил стоеше там. Не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уморен. И победен.
— Значи все пак дойдохте — каза той, гласът му беше равен. — Ти, момичето от кафенето. И ти, Любомире. Роднината-идеалист.
— Къде е тя, Кирил? — попита Любомир.
— Горе. В безопасност. Чака ви.
Това беше твърде лесно.
— Ива те предаде, Кирил — казах аз.
— Ива? — той се изсмя. — Ива направи това, което винаги прави. Тя избра по-силната страна.
От сянката зад него излезе Ива. И държеше пистолет, насочен право към Любомир.
— Съжалявам, Любомире — каза Ива, гласът ѝ трепереше. — Но той ми предложи повече от теб. Той ми предложи всичко.
— Ти си глупачка! — извика Любомир. — Той ще те убие в момента, в който…
— Тихо! — Кирил вдигна ръка. — Всичко свърши. Флашката, Михаела. Дай ми я.
Това беше. Краят.
Бавно бръкнах в джоба си. Пръстите ми стиснаха малкото парче пластмаса.
— И какво? Ще ни убиеш всички? И Ива?
— Няма да има нужда — каза Кирил. — Вие ще изчезнете. Трагичен инцидент. Любомир, обезумял от мъка, нахлува в дома ми, убива Ива в пристъп на ревност, след което се самоубива. А ти, скъпа… ти просто си била на грешното място в грешното време. Колко жалко.
— А Десислава? — попитах.
— Десислава… ще се възстанови напълно, след като вече я няма заплахата от брат ѝ.
Той беше помислил за всичко.
Погледнах към Шаро. Кучето гледаше не Кирил, а Ива. То я помнеше.
— Ами ти, Шаро? — казах аз тихо. — Ти какво мислиш?
В момента, в който Кирил протегна ръка за флашката, аз я хвърлих. Не към него, а встрани, към един огромен, стъклен полилей.
— Не! — изкрещя Кирил, инстинктивно посягайки към нея.
Ива се разсея само за секунда, обръщайки глава към звука.
Това беше достатъчно.
Любомир се хвърли към нея, блъскайки ръката ѝ с пистолета нагоре. Чу се изстрел, който разби тавана.
В същото време аз изритах Кирил в коляното с цялата си сила. Той се свлече с вик.
Но битката не беше приключила. Ива и Любомир се бореха за пистолета. Кирил се надигаше, лицето му беше изкривено от гняв.
Тогава Шаро се намеси. Той скочи върху Кирил, захапвайки ръката, с която се опитваше да се изправи. Кирил изрева от болка.
Чу се втори изстрел.
Всички замръзнахме.
Ива стоеше неподвижно. Любомир беше до нея. Пистолетът беше на пода.
Никой не беше ранен.
В този момент входната врата се разби и в къщата нахлуха въоръжени мъже.
— Федерални агенти! Ръцете горе! Всички на земята!
Играта беше свършила.
Глава 10: Ново начало
Отне месеци, докато всичко се уталожи. Съдебните дела бяха шумни и мръсни.
Кирил беше обвинен в пране на пари, данъчни измами, отвличане и опит за убийство. Империята му се срина като къща от карти. Стефан, адвокатът, беше арестуван в кафенето на Петър, докато се опитваше да се измъкне. Той се съгласи да свидетелства срещу Кирил в замяна на по-лека присъда.
Ива. Нейното предателство към Любомир беше инсценирано. Тя беше изпратила съобщение на Любомир минути преди да влезем, казвайки, че Кирил я е принудил. Пистолетът, който държеше, беше зареден с халосни патрони. Това беше последният ѝ опит да се спаси. Тя получи условна присъда за съучастие.
Асен беше намерен от полицията, криещ се на гарата. Той беше дребна риба, но свидетелските му показания запечатаха съдбата на Стефан.
Петър, собственикът на кафенето, се превърна в местен герой. Застраховката покри щетите, а клиентите се hrneha да помогнат. Аз продължих да работя там.
Десислава. Тя беше намерена заключена и упоена, но жива. Възстановяването ѝ беше бавно. Тя беше загубила месеци от живота си, но беше спечелила свободата си. Тя пое контрола над остатъците от компанията на Кирил, продаде всичко и дари по-голямата част от парите за благотворителност.
Тя дойде да ме види в кафенето един ден, месеци по-късно. Изглеждаше крехка, но в очите ѝ имаше огън.
— Ти спаси живота ми, Михаела. Аз… нямам думи.
— Аз не направих нищо — казах аз, бършейки ръце в престилката си. — Шаро го направи.
— Той винаги е бил добър съдник за хората — усмихна се тя. — Той те избра.
Тя ми подаде плик. Вътре имаше чек. Беше на стойност, достатъчна да плати студентския ми заем десет пъти.
— Не мога да приема това — казах аз.
— Моля те. Това не е награда. Това е инвестиция. Светът има нужда от повече хора като теб. И по-малко хора като Кирил.
Мария беше в безопасност. Къщата ѝ беше спасена. Семейният конфликт бавно се изглади, когато тя най-накрая разбра през какво съм преминала.
Завърших университета. С отличие.
Днес стоя в парка. Слънчево е. Шаро гони една топка, вече не е мършав и уплашен, а силен и щастлив. Той живее с мен, в нов апартамент, малко по-голям, без клаузи срещу домашни любимци.
Понякога, когато погледна към него, си спомням за флашката, за студените очи на Кирил, за страха в мазето. Животът ми можеше да поеме по съвсем различен път. Можех да взема парите. Можех да избягам.
Но аз останах. Заради едно куче, което просто идваше навреме за храната си.
Шаро пусна топката в краката ми и ме погледна с онези свои умни, тъжни очи, които вече не бяха толкова тъжни. Аз се усмихнах, наведох се и я хвърлих.
Далеч. Към бъдещето.