Работих четири години без нито един почивен ден, затова реших да си взема и трите месеца наведнъж. Шефът ми каза: „Това е прекалено дълго! Ако искаш такава свобода — подай оставка!“ Усмихнах се и отвърнах: „Добре тогава, ще работя по три дни седмично до края на годината.“ Но никой не знаеше, че аз…
…вече бях пуснал в ход механизма, който щеше да срине цялата му империя.
Името ми е Асен. А шефът ми, Петър, беше човек, който бъркаше страха с уважение. Той седеше зад масивното си бюро от абанос, а лъскавата му, сресана назад коса отразяваше скъпите лунички на тавана. Той ме гледаше с онова снизхождение, което запазваше за хора, които смяташе за своя собственост. Той вярваше, че ме е преметнал. Вярваше, че съм просто поредният прегорял служител, поредното колелце в машината му, което скърца, но в крайна сметка се подчинява.
„Три дни, Асен? Сигурен ли си, че ще се справиш? Проектите…“
„Ще се справя, Петър. Ще си свърша работата за три дни. Гарантирам.“
Усмивката ми беше тънка като острие. Той кимна, леко раздразнен, и ми махна да изляза. В момента, в който вратата на кабинета му се затвори зад гърба ми, усмивката ми изчезна. Свободата, която току-що си бях „извоювал“, нямаше нищо общо с почивка. Беше бойно поле. Трябваха ми тези четири свободни дни в седмицата. Трябваха ми, за да се срещна с адвокати. Трябваха ми, за да събера последните доказателства.
Трябваха ми, за да унищожа Петър.
В продължение на две години бях забелязвал неща. Малки несъответствия в отчетите, които само аз преглеждах. Фактури за консултантски услуги от фирми-фантоми. Огромни суми, пренасочвани към офшорни сметки, маскирани като оперативни разходи. Петър не беше просто лош шеф; той беше престъпник. Той източваше фирмата, която баща му беше градил с десетилетия, и се готвеше да я обяви във фалит, оставяйки стотици служители на улицата, докато той отплаваше към някой тропически остров.
А аз бях единственият, който пазеше ключовете към счетоводството. Бях копирал всичко. Всеки превод, всяка фалшива фактура, всяка сянка в дебелите книги.
Излязох от лъскавата стъклена сграда и студеният въздух ме удари в лицето. Не чувствах триумф. Чувствах тежест. Това не беше просто отмъщение за четирите ми изгубени години; беше въпрос на оцеляване.
Прибрах се вкъщи късно. Апартаментът беше тих. Мая, съпругата ми, спеше или по-скоро се преструваше на заспала. Светлината от коридора разкри купчината пликове на масичката до вратата. Сметки. Напомняне за ипотечния кредит, който бяхме взели. Този апартамент беше нашата мечта, но се превръщаше в нашата клетка. Бяхме взели огромен заем за жилище и вноските изяждаха почти всичко, което изкарвах.
Мая се размърда в леглото, когато влязох в спалнята.
„Как мина?“ — попита тя, а гласът ѝ беше сънлив и пълен с тревога.
„Ще работя по три дни в седмицата.“
Тя седна рязко. „Какво? Три дни? Асен, ти подиграваш ли се? Как ще платим…“
„Всичко е наред, Мая. Заплатата остава същата.“ — излъгах аз. Не знаех дали ще остане същата. Петър беше способен на всичко.
„Той просто… се съгласи? Така ли?“ — тя не ми вярваше.
„Имахме… разбирателство.“ — седнах на ръба на леглото, избягвайки погледа ѝ. Чувствах се като предател. Тя беше с мен през цялото време, докато работех до изнемога, докато пропусках рождени дни и годишнини. А сега я държах в неведение за най-голямата битка в живота ми.
„Асен, нещо не е наред.“ — тя протегна ръка и докосна рамото ми. — „От месеци си различен. Потаен. Едва говориш с мен. А Деян… той утре се прибира от университета за уикенда. Дори не помниш, нали?“
Сви се. Деян. Синът ни, който учеше право в друг град. Гордостта ни. Той също не знаеше колко сме зле финансово. Не знаеше, че парите за таксата му за следващия семестър бяха под въпрос.
„Помня.“ — излъгах отново. — „Просто съм уморен, Мая. Много уморен.“
Тя въздъхна, смесица от съжаление и разочарование. „Лягай си. Утре ще говорим.“
Но аз знаех, че няма да говорим. Утре, в първия ми „свободен“ ден, имах среща. Среща с жена на име Адриана. Най-добрата адвокатка по корпоративни дела в града. И тя беше много скъпа.
Глава 2
Сутринта дойде твърде бързо. Мая вече беше излязла за работа – тя работеше на половин ден в една галерия, повече за собствено удоволствие, отколкото за пари, макар че сега всеки лев беше от значение. Оставила ми беше бележка на хладилника: „Деян пристига в 17:00. Вземи хляб.“
Погледнах часовника. 9:00. Срещата с Адриана беше в 10:30.
Офисът ѝ не беше в центъра, а в дискретна, стара сграда с високи тавани и мирис на скъпа дървесина и стари книги. Адриана беше пълната противоположност на Петър. Беше елегантна, сдържана, с очи, които сякаш виждаха през теб. Тя не губеше време в празни приказки.
„Донесохте ли всичко?“ — попита тя, веднага щом седнах.
Разтворих чантата си и извадих твърд диск. „Тук е. Всичко. Последните две години. Схемите на плащанията, имената на кухите фирми, номерата на сметките в чужбина.“
Тя пъхна диска в лаптопа си. Пръстите ѝ летяха по клавиатурата. Настъпи тишина, нарушавана само от тихото щракане. Наблюдавах я. Лицето ѝ не трепна, докато преглеждаше файловете, които доказваха кражба в размер на милиони.
„Това е… впечатляващо, Асен.“ — каза тя най-накрая, вдигайки поглед. — „И много, много опасно. Петър не е глупак. Той е прикрил добре следите си.“
„Но следите са там.“
„Да. Но той има най-добрите адвокати. Ще твърди, че вие сте фалшифицирали това. Че се опитвате да го изнудвате, защото ви е отказал отпуска. Вие сте служителят с пълен достъп. Могат да го обърнат срещу вас.“
Стомахът ми се сви. „Какво предлагате?“
„Война. Пълномащабна правна война. Ще подадем сигнал до икономическа полиция и прокуратурата едновременно, но ще ни трябва още нещо. Вътрешен човек. Някой друг, освен вас, който може да потвърди това.“
„Няма такъв. Аз бях единственият с пълен достъп. Той се погрижи за това.“
Адриана се облегна назад. „Тогава трябва да подходим по-умно. Ще замразим активите му. Ще поискаме обезпечителна мярка. Но това ще го предупреди. В момента, в който подадем иска, той ще знае, че идвате за него. А вие все още работите там.“
„Три дни в седмицата.“ — напомних ѝ аз.
„Точно. Три дни, в които сте в бърлогата на лъва. Той ще се опита да ви унищожи. Да ви дискредитира. Да подхвърли доказателства.“
„Готов съм за това.“
„Не, не сте.“ — погледът ѝ стана твърд. — „Говорим за съдебни дела, които могат да се проточат с години. Говорим за разходи. Моят хонорар е само началото. Той ще ви съди за клевета, за индустриален шпионаж. Може да загубите всичко. Апартамента си. Спестяванията си.“
„Вече почти съм ги загубил, заради него.“
Тя кимна бавно. „Добре. Има още нещо. Споменахте, че той източва фирмата с цел фалит. Това отваря друга врата. Има хора, които биха имали интерес да… придобият компанията, след като Петър бъде отстранен. Хора, които мразят Петър повече от вас.“
„Като кого?“
„Лъчезар.“
Самото име увисна във въздуха. Лъчезар. Всеки в бизнес средите го знаеше. Той беше бизнесмен от съвсем друг калибър. Безскрупулен, богат до неприличие и известен с това, че поглъщаше конкурентите си цели. Говореше се, че той и Петър имат стара вражда, още от университета.
„Лъчезар ли? Той ще ме изяде жив.“
„Той ще изяде Петър жив.“ — по Bпоправи ме Адриана. — „А вие сте оръжието, от което се нуждае. Ако Лъчезар застане зад нас, той ще поеме съдебните разходи. Той ще осигури защитата. Но той ще иска нещо в замяна.“
„Какво?“
„Контрол. Пълен контрол над компанията, след като всичко приключи.“
Това беше моралната дилема, от която се страхувах. Дали просто не заменях един тиранин с друг?
„Ще си уредя среща.“ — каза Адриана, виждайки колебанието ми. — „Междувременно, бъдете невидим. Не правете нищо необичайно. Отидете в офиса си, вършете си работата за три дни и се прибирайте. И Асен…“
„Да?“
„Не вярвайте на никого. Особено в онзи офис.“
Глава 3
Върнах се в офиса на следващия ден. Беше странно. Вторник, а аз бях там. Колегите ми ме гледаха с любопитство. Някои – със съжаление, други – с явна завист.
„Е, как е „почивката“?“ — подхвърли Диана, докато сипваше кафе в стаята за почивка. Диана беше мениджър продажби, агресивна, амбициозна и твърде близка с Петър. Винаги съм подозирал, че тя е неговите очи и уши.
„Странно е. Опитвам се да вляза в ритъм.“ — отговорих уклончиво.
„Чух, че си поискал три месеца. Трябва да си много уморен.“ — тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ.
„Четири години са си четири години.“
„Да. Е, Петър е… щедър. Да ти позволи да работиш три дни. Аз не бих могла. Толкова много работа има.“ Тя ме изгледа изпитателно. „Да не би да си търсиш друга работа, Асен? Затова ли ти трябва време?“
Леден полъх премина по гърба ми. Адриана беше права. Те вече ме подозираха.
„Не, Диана. Просто искам да видя сина си по-често. Той е в университета, знаеш.“
Тя кимна, но видях, че не ми вярва. „Разбира се. Семейството е най-важно.“
Върнах се на бюрото си. Всичко изглеждаше нормално, но сега го виждах с други очи. Всяка усмивка криеше въпрос, всяка любезност – капан. Прекарах деня, преглеждайки стари отчети, съзнателно вършейки работата си по-бавно. Трябваше да изглеждам като човек, който се възстановява от прегаряне, а не като човек, който планира преврат.
Вечерта, когато Деян пристигна, напрежението вкъщи стана почти непоносимо. Той изглеждаше по-слаб, отколкото го помнех, с тъмни кръгове под очите.
„Здрасти, тате. Здрасти, мамо.“
Мая го прегърна силно. „Как си, миличък? Изглеждаш уморен. Всичко наред ли е в университета?“
„Да, да. Просто… много изпити.“ — той избегна погледа ми.
Седнахме да вечеряме. Мая се опитваше да поддържа разговор, но аз бях разсеян, а Деян отговаряше с по една дума.
„Тате, чух, че ще работиш по-малко.“ — каза той изведнъж.
„Да. Три дни в седмицата.“
„Това добре ли е? Финансово?“
Погледнах Мая. Тя сведе очи към чинията си. „Ще се справим, Деян. Не се тревожи за това. Ти се концентрирай върху ученето си.“ — казах аз, опитвайки се да звуча бащински авторитетно.
„Точно за това…“ — той се поколеба. „Таксата за следващия семестър. Малко е… по-висока. И имам нужда от пари за едни учебници.“
Усетих как Мая се вцепени до мен. Това беше разговорът, от който се страхувахме.
„Колко?“ — попитах аз, а гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах.
Деян се сви. „Около… две хиляди общо.“
Две хиляди. Преди година щях да ги извадя, без да ми мигне окото. Сега… сега бяха проблем. Бях платил огромния хонорар на Адриана от последните ни спестявания.
„Деяне, сега не е моментът.“ — намеси се Мая.
„Кога ще е моментът, мамо? Трябват ми до края на месеца!“ — гласът му се повиши.
„Ще ги намерим!“ — ударих с длан по масата. Тишината, която последва, беше оглушителна. Деян ме гледаше с невярващи очи. Аз никога не повишавах тон.
„Ще ги намеря.“ — повторих по-тихо. — „Не се тревожи.“
Той стана рязко. „Отивам в стаята си.“
Чухме вратата му да се затръшва. Мая закри лицето си с ръце.
„Какво става с нас, Асен? Какво криеш от мен?“
„Мая, не мога. Още не. Моля те, просто ми се довери.“
„Да ти се доверя?“ — тя се изсмя горчиво. — „Ти не си тук, дори когато си тук. Живеем в лъжа. Този апартамент, ученето на Деян… Всичко се разпада. Имаш тайна, Асен, и тази тайна ни унищожава.“
Тя стана и остави чиниите в мивката. „Отивам да спя. В стаята за гости.“
Останах сам на масата, заобиколен от останките на вечерята и живота ми. Тази нощ не спах. Прекарах я, гледайки през прозореца. Трябваше да се срещна с Лъчезар. И трябваше да го направя бързо.
Глава 4
Срещата с Лъчезар беше уредена от Адриана. Мястото беше частен клуб, толкова дискретен, че дори нямаше табела. Вътре беше тихо, с тежки завеси от кадифе и мирис на пури и стари пари. Лъчезар ме чакаше в сепаре в дъното. Той беше по-възрастен, отколкото очаквах, с прошарена коса и студени, сиви очи. Не носеше костюм, а скъп пуловер от кашмир. Изглеждаше по-скоро като професор по философия, отколкото като корпоративна акула.
„Асен.“ — той не стана. Просто посочи мястото срещу себе си. — „Адриана ми разказа за вас. Казва, че имате подарък за мен.“
„Имам доказателства.“ — казах аз, опитвайки се да държа гласа си стабилен.
„Доказателствата са скучни.“ — отпи той от питието си. — „Хората искат истории. Каква е вашата история?“
„Работя за Петър от десет години. Последните четири – без почивен ден. Гледах го как източва фирмата, която баща му…“
„Спестете ми сантименталностите.“ — прекъсна ме Лъчезар. — „Петър е крадец и глупак. Винаги е бил. Още от университета, когато се опита да открадне идеята ми за… е, това е друга история. Какво искате вие, Асен?“
„Справедливост.“
Лъчезар се засмя. Беше сух, неприятен смях. „Никой не иска справедливост. Тя е твърде скъпа и рядко удовлетворяваща. Искате отмъщение. Искате пари. Искате да си върнете живота, който Петър ви е отнел. Нали така?“
Той беше прав. Отчасти.
„Искам той да си плати. Искам фирмата да бъде спасена, заради другите служители. И искам…“
„…да сте обезпечен.“ — довърши той. — „Добре. Харесва ми. Вие ми давате доказателствата. Аз осигурявам правния чадър. Адриана ще задейства прокуратурата. Ще използвам моите контакти в банките, за да замразя сметките му, преди той да успее да реагира. Ще го съсипем. Но когато прахта се утаи, аз поемам компанията. А вие… ще получите щедър бонус за лоялността си. И ще напуснете.“
„Да напусна?“
„Разбира се. Вие сте твърде опасен. Знаете твърде много. Ще ви дам достатъчно, за да не ви се налага да работите никога повече. Ще си вземете вашите три месеца и ще ги превърнете в тридесет години. Сделка?“
Това беше то. Богатство. Свобода. Край на ипотеката, край на притесненията за таксата на Деян. Цената? Да предам компанията на този човек. Но каква беше алтернативата? Петър да я унищожи?
„Сделка.“ — казах аз.
„Добре. Адриана ще се свърже с вас за детайлите. А сега, Асен… бъдете много, много внимателен. Петър е глупак, но притиснатият в ъгъла глупак е опасен. Той знае, че нещо не е наред. Вашата работа на три дни… той не я е приел, защото е щедър. Приел я е, за да ви държи под око, но от разстояние. За да види какво ще направите.“
Той се наведе напред. „И още нещо. Онази, Диана. Тя не е просто негова служителка. Тя му е любовница. От години. Тя е негов шпионин. Не казвайте и дума пред нея.“
Сърцето ми подскочи. Изневяра. Разбира се. Това обясняваше всичко – нейната лоялност, скъпите ѝ бижута, които не отговаряха на заплатата ѝ. Петър имаше скрит живот, не само финансов.
Излязох от клуба със смесени чувства. Имах съюзник, могъщ съюзник. Но също така се бях продал.
Когато се прибрах, Мая беше будна. Седеше на дивана в тъмното.
„Къде беше?“ — попита тя, а гласът ѝ беше празен.
„Имах среща. За работа.“
„В полунощ, Асен?“
„Сложно е.“
„Винаги е сложно с теб напоследък.“ — тя стана. — „Днес дойде писмо от банката. Закъсняваме с вноската по ипотеката. Последно предупреждение. Ще ни отнемат апартамента.“
Това беше удар, който не очаквах толкова скоро.
„Ще се погрижа. Казах ти.“
„Как? Като работиш три дни в седмицата? Аз…“ — тя преглътна. — „Днес се видях с Мартин.“
Мартин. Старият ѝ приятел от гимназията. Разведен, успешен архитект. Винаги съм усещал, че той я харесва повече, отколкото трябва.
„Просто пихме кафе.“ — добави тя бързо, виждайки изражението ми. — „Той слушаше. Той ме разбираше, Асен. Нещо, което ти не си правил от години.“
Това беше началото. Началото на края за нас или началото на нещо ново и ужасно.
„Мая, моля те… Дай ми още малко време. Една седмица.“
Тя ме погледна, очите ѝ бяха пълни със сълзи, които отказваше да пролее. „Една седмица. След това искам истината. Цялата истина. Или си тръгвам.“
Глава 5
Следващите няколко дни бяха мъчение. В офиса се движех като призрак. Диана ме наблюдаваше непрекъснато. Забелязах как поглежда към мен, докато говори тихо по телефона си, вероятно с Петър. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Всеки имейл, който получавах, ме караше да подскачам. Всеки поглед ми се струваше обвинение.
Петър ме извика в кабинета си в сряда, втория ми работен ден за седмицата.
„Асен, влез. Седни.“ — той беше необичайно любезен. На бюрото му имаше две чаши кафе. — „Как се чувстваш? По-добре ли си?“
„Да, благодаря. Свиквам с новия график.“
„Добре, добре.“ — той се облегна назад. — „Знаеш, че ти имам огромно доверие, нали? Ти си ми дясната ръка от години.“
„Оценявам го, Петър.“
„Затова се надявам, че ако имаш някакви… притеснения. Финансови, може би? Можеш да дойдеш при мен. Като приятел.“
Това беше. Капанът. Той ме тестваше. Може би знаеше за ипотеката.
„Всичко е наред, Петър. Просто съм уморен, както казах.“
Той се усмихна бавно. „Защото, виж… напоследък се случват странни неща. Забелязах някои аномалии в сървърите. Някой е правил достъп до архивите. Стари архиви. Ти да знаеш нещо по въпроса?“
Сърцето ми спря. Той знаеше. Не знаеше какво точно, но знаеше, че някой рови.
„Аз правя проверки постоянно, Петър. Това ми е работата. Да следя за аномалии.“ — отвърнах аз, надявайки се, че гласът ми не трепери.
„Разбира се. Разбира се.“ — той отпи от кафето си. — „Просто бъди внимателен. Знаеш колко е важна лоялността за мен. Не бих искал да мисля, че някой, на когото имам такова доверие, работи срещу мен. Това би било… катастрофално. За всички.“
Заплахата беше ясна.
Междувременно, у дома нещата се влошаваха. Деян беше затворен в стаята си. Чувах го да говори тихо по телефона, ядосано. Когато се опитах да говоря с него, той ме отряза.
„Нямам нужда от помощта ти, тате. Ще се оправя сам.“
„Как ще се оправиш, Деяне? Говори с мен!“
„Като теб ли? Като се криеш и лъжеш мама? Чух ви снощи.“
По-късно същата вечер, докато Деян беше излязъл, Мая влезе в стаята му да почисти. Намери писмата. Не бяха от университета. Бяха от фирма за бързи кредити. Синът ни, студентът по право, беше затънал в дългове. Беше взел заем, за да покрие загуби от онлайн залагания, и сега лихвите го задушаваха. Двете хиляди не бяха за учебници. Бяха, за да плати на лихварите, които вече го бяха заплашвали.
Мая се свлече на пода в коридора, държейки писмата. „Той е взел заем… О, Асен, какво направихме?“
Чувствах се, сякаш се давя. Битката с Петър, съюзът с Лъчезар, ипотеката, лъжите… а сега и това. Синът ми беше в опасност.
„Ще го оправя.“ — казах аз, а в гласа ми имаше стомана, която самият аз не познавах. — „Ще оправя всичко.“
„Как?“ — извика тя.
„Казах ти да ми се довериш.“
Същата нощ се обадих на Адриана. „Задействай го. Сега.“
„Асен, не сме готови. Лъчезар още не е…“
„Не ме интересува Лъчезар! Задействай го! Подай исковете. Замразете всичко! Утре сутринта!“
Глава 6
На следващия ден не отидох в офиса. Беше четвъртък, един от моите „свободни“ дни. Вместо това, отидох до адреса, посочен в писмата до Деян. Беше занемарен офис на партерен етаж, с мръсни прозорци. Вътре седеше едър мъж с вид на бивш борец.
„Търся някой във връзка със заем на Деян.“
Мъжът ме изгледа отегчено. „Закъснял е с вноската.“
„Колко дължи?“
Той написа цифра на лист хартия и ми я плъзна. Беше двойно повече, отколкото Деян беше казал. Лихвите бяха чудовищни.
„Това е рекет.“
Мъжът се ухили. „Това е бизнес. Плащаш или момчето ти ще има проблеми в университета. Лоши проблеми.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Адриана. „Готово е. Исковете са подадени. Заповедите за запор са в ход. Новината ще гръмне всеки момент.“
Погледнах мъжа. „Ще се върна до час. С парите. Не доближавайте сина ми.“
Трябваше ми кеш. Веднага. Имаше само един човек, който можеше да ми ги даде. Обадих се на Лъчезар.
„Какво има, Асен? Адриана ми каза, че си прибързал.“ — гласът му беше леден.
„Имам нужда от пари. В брой. Сега. Личен проблем.“
„Аз не решавам лични проблеми.“
„Това е свързано. Ако аз се срина, вие губите единствения си свидетел. Дължите ми. Петдесет хиляди. В брой. До час.“
Настъпи дълга пауза. „Ти си нагъл, Асен. Харесва ми. Изпращам човек. Но това ти струва дял от „бонуса“.“
„Добре.“ — затворих.
Битката беше започнала на всички фронтове.
Междувременно, в офиса на Петър, беше настъпил ад. Когато той се опитал да прехвърли поредната сума към офшорната си сметка, трансакцията била блокирана. В същото време, секретарката му съобщила, че на входа го чакат адвокат (Адриана) и екип от частни съдебни изпълнители.
Диана ми се обади, гласът ѝ беше писклив от паника. „Асен! Какво става? Тук има полиция! Искат да говорят с теб! Петър… той крещи, че ти си го направил!“
„Аз съм в отпуска днес, Диана. Не знам нищо.“ — излъгах аз и затворих.
Петър беше в капан. Той се опита да се обади на своите адвокати, но те бяха заети да отговарят на исковете на Адриана. Опита се да се обади на банкерите си, но те не му вдигаха. Лъчезар беше отрязал всичките му пътища за бягство.
Той изпадна в ярост. Започна да крещи в офиса, че аз съм го обрал, че съм подправил подписи. Обвини Диана, че ми е помагала.
„Ти! Ти си била с него, нали?“ — крещеше той, а лицето му беше червено.
„Петър, не! Аз съм на твоя страна!“ — плачеше тя.
„Лъжкиня! Всички сте в това!“
В този момент Адриана влезе в кабинета му, следвана от двама униформени. „Господин Петър? Имаме съдебна заповед за изземване на всички финансови документи и компютри.“
Глава 7
Докато империята на Петър се сриваше, аз бях в мръсния офис на лихваря. Човекът на Лъчезар пристигна – мълчалив мъж с кожено яке и чанта. Той ми подаде чантата, без да каже и дума, и излезе. Влязох вътре и изсипах пачките на бюрото.
„Това покрива всичко. Главница и лихви. Искам разписка, че Деян не дължи нищо.“
Мъжът преброи парите бавно. Очите му бяха алчни, но и леко уплашени от скоростта, с която се бях появил с такава сума. „Разбира се. Никакви проблеми.“
Излязох оттам, чувствайки се едновременно мръсен и облекчен. Един пожар беше потушен.
Когато се прибрах, Мая и Деян седяха на дивана. Деян беше плакал.
„Тате…“ — започна той.
„Всичко е платено.“ — казах аз, хвърляйки разписката на масата. — „Никога повече. Чуваш ли ме? Никога повече не прави такава глупост.“
Деян кимна, твърде засрамен, за да ме погледне.
Мая ме гледаше. „Откъде ги взе, Асен?“
Беше време. Беше изтекла едната седмица.
„Седнете.“ — казах аз. — „Трябва да ви разкажа всичко.“
В продължение на час аз говорих. Разказах им за четирите години работа, за откритите злоупотреби, за копираните файлове. Разказах им за Петър и Диана, за изневярата му и за плановете му за фалит. Разказах им за Адриана, за съдебните дела, за заплахите.
И накрая им разказах за Лъчезар. За сделката, която бях сключил. За парите, които щяхме да получим, и за цената, която платих.
Когато свърших, беше тихо. Мая беше бледа.
„Ти… ти си рискувал всичко.“ — прошепна тя. — „Нашия дом. Сигурността ни. Нас.“
„Той вече беше рискувал всичко това, Мая! Той щеше да ни унищожи така или иначе. Аз просто реших да ударя пръв.“
„Ти си го изнудвал.“
„Не.“ — поклатих глава. — „Аз потърсих справедливост. По трудния начин.“
Деян вдигна глава. „Ти си го направил заради нас. Заради ипотеката и… моите глупости.“
„Направих го, защото не можех повече да живея в лъжа.“ — погледнах към Мая. — „И не искам повече да лъжа теб.“
Тя ме гледа дълго. Видях гнева ѝ, страха ѝ, но под тях видях и… облекчение. Тайната, която стоеше между нас, вече я нямаше.
„Той ще се опита да ти отмъсти, Асен.“ — каза тя.
„Нека опитва.“
Глава 8
Развръзката беше по-бърза и по-грозна, отколкото очаквах. Петър беше арестуван. Новината беше по всички финансови новини. Компанията беше поставена под специален надзор. Лъчезар, чрез подставени фирми, започна процедура по изкупуване на дълговете ѝ, готвейки се да я придобие за жълти стотинки.
Петър не се предаде лесно. От ареста той даде ход на контра-дело. Неговият адвокат, хитър и безскрупулен мъж на име Крум, обвини мен в мащабна корпоративна кражба. Твърдяха, че аз съм мозъкът зад източването, че съм използвал достъпа си, за да фалшифицирам подписите на Петър, и че съм се опитал да го натопя, когато той е започнал да ме подозира.
Диана, в опит да спаси себе си, потвърди неговата история. Тя свидетелства, че ме е виждала да се държа „подозрително“, че съм работил до късно и съм „криел екрана си“, когато е минавала. Тя излъга, че съм ѝ предлагал пари, за да мълчи. Беше нейната дума срещу моята.
Бях изправен пред съдебно дело. От герой се превърнах в обвиняем.
„Той лъже!“ — изкрещях на Адриана в офиса ѝ. — „Тя лъже!“
„Разбира се, че лъжат.“ — отвърна тя спокойно. — „Но Крум е добър. Те изграждат наратив. Прегорелият служител, ядосан на шефа си, решава да си отмъсти и да забогатее бързо. Звучи правдоподобно за съдебните заседатели.“
„А Лъчезар? Къде е той? Той обеща да ме защити!“
„Лъчезар защитава интересите си. А в момента неговият интерес е компанията. Вие сте просто средство за постигане на целта. Ако вие изгорите в процеса, той няма да загуби сън.“
Почувствах се предаден. Отново.
„Какво правим?“
„Ще се бием. Но ми трябва още нещо. Нещо, което да разбие доверието в Диана. Нещо, което да докаже, че тя и Петър са повече от колеги.“
Замислих се. Изневярата. Лъчезар ми беше казал за нея.
„Знам какво да направя.“
Глава 9
Мая беше тази, която ми даде идеята.
„Ти каза, че Диана обича скъпи неща.“ — каза тя една вечер. — „Че Петър ѝ е купувал бижута.“
„Да, така каза Лъчезар.“
„Петър е женен, нали? Със сигурност жена му знае за тези бижута. Или поне за парите, които липсват от личните им сметки.“
Съпругата на Петър. Тя беше тиха, почти невидима жена, която никога не се появяваше на фирмени събития. Говореше се, че живеят разделени от години, макар и да не бяха разведени.
Чрез Адриана успяхме да се свържем с нея. Отне ни седмици. Първоначално тя отказа да говори. Но когато Адриана ѝ показа заповедите за запор и мащаба на кражбата – пари, които технически бяха и нейни – тя се съгласи на среща.
Срещнахме се в хотелско лоби. Тя беше съсипана.
„Винаги съм знаела, че е нечестен.“ — каза тя с треперещ глас. — „Но не и това. Не в такъв мащаб.“
„Госпожо,“ — започна Адриана нежно, — „знаем, че той има връзка с колежка на име Диана. Знаем, че ѝ е купувал скъпи подаръци с парите от фирмата. Това е съучастие в престъпление.“
„Диана ли?“ — тя се изсмя горчиво. — „Така ли се казва последната? Той имаше десетки. Но да, тази се задържа най-дълго. Той ѝ купи апартамент. Миналата година. На мое име, за да го скрие от данъчните. Каза ми, че е „инвестиция“.“
Това беше бомбата, от която се нуждаехме. Апартамент.
Крум, адвокатът на Петър, беше изградил цялата си защита върху образа на Диана като лоялен, невинен служител. Когато Адриана представи в съда доказателствата за покупката на апартамента, заедно с банкови извлечения, показващи редовни преводи от Петър към Диана, лъжата им се срина.
Диана се пречупи на свидетелската скамейка. Изправена пред обвинение в съучастие и лъжесвидетелстване, тя призна всичко. Призна за връзката, за парите, за това как Петър я е накарал да лъже, за да ме натопи.
Съдебното дело срещу мен беше прекратено. Делото срещу Петър приключи с осъдителна присъда.
Глава 10
Няколко седмици по-късно седях в офиса на Адриана. На масата пред мен имаше чек. Беше огромен. „Бонусът“ от Лъчезар.
„Той пое компанията.“ — каза Адриана. — „Преструктурира я. Повечето служители ще запазят работата си.“
„А Лъчезар? Иска ли да ме види?“
„Не. Той предпочита да държи нещата чисти. Каза да ви предам, че сте си свършили работата.“
Погледнах чека. Богатство. Достатъчно, за да платя ипотеката десет пъти. Достатъчно, за да осигуря на Деян най-доброто образование, където и да е. Достатъчно, за да не работя никога повече.
Цената беше висока. Бях се превърнал в човек, когото не познавах – потаен, манипулативен, безскрупулен. Бях рискувал семейството си.
„Какво ще правиш сега, Асен?“ — попита Адриана.
Усмихнах се. Беше първата ми истинска усмивка от месеци. „Работих четири години без нито един почивен ден. Мисля, че ще си взема три месеца почивка. Наистина.“
Прибрах се у дома. Мая ме чакаше. Деян беше там, беше се прехвърлил в университета тук, за да е по-близо до нас.
„Свърши ли?“ — попита Мая.
„Свърши.“
Показах ѝ чека. Тя не го погледна. Вместо това, тя ме прегърна.
„Добре дошъл у дома, Асен.“
Платихме ипотечния кредит. Покрихме всички дългове. Деян започна работа в кантората на Адриана като стажант, решен да стане адвокат – но от „добрите“, както каза той.
Мая и аз заминахме. Не за три месеца, а за шест. Пътувахме. Говорихме. Научихме се отново да си вярваме. Разбрахме, че семейният конфликт, който почти ни беше разделил, не беше породен от липса на пари, а от липса на истина.
Никога повече не се върнах към корпоративния свят. Отворих малка книжарница, заедно с Мая. Беше тихо, печелеше малко, но беше наше.
Понякога виждах Лъчезар по новините, говореше за новите си бизнес успехи. Той беше получил това, което искаше. Петър беше в затвора, плащайки за арогантността си. Диана беше изчезнала, вероятно започнала нов живот някъде другаде.
А аз? Аз най-накрая бях свободен. Бях си извоювал работа от три дни в седмицата, но в крайна сметка бях избрал да не работя изобщо, поне не по стария начин. Защото бях научил най-важния урок – че четири години работа без почивен ден не си струват, ако нямаш с кого да споделиш свободата след това.