Раздавах няколко чифта дамски обувки безплатно. Бяха се събрали в дъното на гардероба – спомени от един друг живот, от една друга „аз“, която вече не съществуваше. Едни велурени, с висок, тънък ток; други лачени, в цвят бордо; трети – сандали с невъзможни каишки. Реших, че е време да освободя място. Пуснах обява с ясни снимки.
Тогава ми се обади един мъж и каза, че иска да вземе всички. Гласът му беше дрезгав, леко припрян. Съгласих се, само и само да приключа.
Дойде. Беше слаб, с неспокоен поглед, който шареше из антрето. Казваше се Кирил. Подадох му големия найлонов чувал. Той обаче го отвори и започна да рови вътре, мръщейки се.
— Мислех, че са… по-различни.
— Снимките бяха съвсем ясни – отвърнах, усещайки как търпението ми се изпаря.
— Да, ама дъщеря ми не носи обувки на ток. И жена ми също. Тези са твърде… – той не намери думата. – Не стават.
— Нали пишеше „безплатно“? – повдигнах вежда. – Искахте всички, сега мрънкате.
Той ме изгледа остро. Имаше нещо в очите му, което ме накара да потръпна. Не беше просто недоволство. Беше пресметливост. Сякаш не търсеше обувки, а нещо съвсем друго. Той бръкна отново, разтърси чувала, опипа всяка кутия, която бях пъхнала вътре. Сякаш проверяваше за нещо скрито.
— Както и да е – измърмори накрая, грабна чувала и тръгна към вратата. – Ще ги взема. Може пък да ги продам.
Той си тръгна, оставяйки след себе си студено течение и лек мирис на застоял тютюн. Поклатих глава, затворих вратата и заключих два пъти. Странен човек.
Един час по-късно…
Разчиствах последната кутия от кашона, който бях приготвила за мазето. Бяхме се нанесли в този апартамент преди година, вземайки огромен кредит за жилище, и още имаше неразопаковани неща. Този кашон беше от стария апартамент на съпруга ми, Петър. Той настоя да го пренесем, макар да твърдеше, „че няма нищо важно“.
Бръкнах, за да извадя последните чифтове стари маратонки, и пръстите ми опряха в нещо твърдо, облечено в кожа. Не беше обувка. Беше малък, черен тефтер.
Стиснах го. Не беше мой. Със сигурност не беше и на Петър, поне не такъв, какъвто бях виждала. Беше стар, с изтъркани ъгли.
Чудех се дали Кирил не беше търсил точно това. Дали не бях дала грешния кашон? Не, онзи беше с моите обувки. Този беше с вещите на Петър.
Моралната дилема ме блъсна като товарен влак. Да го отворя ли? Това беше нахлуване в личното пространство. Но чие? И защо беше скрит на дъното на кашон със стари обувки?
Любопитството, онзи глождещ, нездрав порок, надделя. Отворих тефтера.
Глава 2: Тетрадката
Първите страници бяха почти нечетливи. Сметки, телефонни номера без имена, дати. Изглеждаше като стар служебен бележник. Почеркът беше забързан, нервен. Познах го. Беше на Петър.
Продължих да прелиствам.
Тогава го видях. Името. Лилия.
Беше изписано десетки пъти. Под него – суми. „5000 – наем“, „1500 – такса университет“, „3000 – спешно“. Датите обхващаха последната година. Годината, в която се бяхме нанесли тук. Годината, в която Петър твърдеше, че бизнесът му процъфтява, но работеше до полунощ и беше все по-изнервен.
Сърцето ми започна да бие тежко, глухо, в гърлото ми. Лилия. Коя беше Лилия?
Страниците се сменяха, а записките ставаха все по-тревожни. Вече не бяха само суми.
„Трябва да покрия. Мартин не знае.“ „Заем от Н. Спешно. Лихвата е убийствена.“ „Тя не трябва да разбира. Никога.“
„Тя“. Това аз ли бях?
Стомахът ми се сви на топка. Това беше скрит живот. Цял един паралелен свят, изграден от лъжи и пари, които не знаех откъде идваха. Или по-скоро, знаех. Идваха от заеми.
В края на тефтера имаше няколко по-лични бележки.
„Обичам я. Не мога да я оставя. Но и не мога да напусна.“
„Тя е всичко. Млада е, вярва ми. Как да ѝ кажа, че всичко е фасада?“
Ръцете ми трепереха. Коя обичаше? Мен, съпругата си, с която деляхме кредит за жилище и двадесет години живот? Или Лилия, студентката, чиито такси плащаше?
В този момент чух ключа в ключалката. Петър се прибираше.
Треснах тефтера и го пъхнах под възглавницата на дивана в хола, точно когато той влезе, сваляйки скъпото си палто.
— Здравей, мила. Как мина денят?
Усмивката му беше широка, но не стигаше до очите му. Изглеждаше уморен. Богат, успешен, уморен бизнесмен. Моят съпруг.
— Добре – излъгах аз, а гласът ми прозвуча тънко. – Раздадох едни обувки.
— Чудесно. – Той се наведе да ме целуне, но аз инстинктивно се дръпнах. – Какво има?
— Нищо. Просто… уморена съм.
Той ме погледна изпитателно. За миг видях паника в очите му. Дали знаеше за тефтера? Дали подозираше?
— Ще си взема душ – каза той и тръгна към спалнята.
Аз останах в хола, вцепенена. Тефтерът под възглавницата сякаш пулсираше. Истината беше там, на няколко сантиметра от мен, и беше отровна.
Глава 3: Пукнатините
Нощта беше ад. Лежах будна, вслушвайки се в равномерното дишане на Петър до мен. Всяко негово вдишване звучеше като лъжа. Образите от тефтера – суми, името Лилия, паническите бележки – се въртяха в главата ми.
На сутринта реших да действам. Изчаках го да тръгне за „работа“.
Щом вратата се затвори, грабнах тефтера. Трябваше ми повече. Трябваха ми доказателства.
Заключих се в кабинета му. Мястото, където уж управляваше „процъфтяващия си бизнес“. Включих компютъра му. Беше защитен с парола, но аз я знаех. Или поне си мислех така. Датата на сватбата ни. Не стана. Рожденият ми ден. Не стана. Рожденият ден на дъщеря ни Стела. Не стана.
Пробвах „Лилия“.
Компютърът се отключи.
Почти повърнах. Жлъчка изгори гърлото ми.
Отворих имейлите. Папка „Лични“. Беше пълна. Снимки от почивка, на която не бях аз. Снимки в апартамент, който не беше нашият. На тях беше Петър, усмихнат по-широко, отколкото го бях виждала от години. До него – младо момиче. Лилия. Красива, на не повече от двадесет и пет. Студентка. (Задача 17: Университет)
Имаше и банкови извлечения. Преводи към нейната сметка. Платени такси за университет. Платен наем за луксозен апартамент.
Парите. Нашите пари. Парите от кредита, който бяхме изтеглили, уж за да „разширим бизнеса“. Парите, за които аз работех като учителка, спестявайки от всичко.
Набрах номер. Ръцете ми не спираха да треперят.
— Ало? – обади се сънен глас.
— Деница? Аз съм. Трябваш ми. Веднага.
Деница беше сестра ми. И беше най-добрият адвокат по бракоразводни дела в града. (Задача 17: Адвокат)
Глава 4: Адвокатът
Деница пристигна за по-малко от час. Лицето ѝ беше сериозно, докато разглеждаше тефтера и отворения лаптоп. Тя не изрази съчувствие. Тя изрази гняв.
— Този мръсник – процеди тя. – Не мога да повярвам. Мислех го за скучен, но не и за такъв… престъпник.
— Престъпник ли? – попитах аз, а гласът ми беше писклив.
— Ани, той не просто ти е изневерявал. Той е източвал общите ви сметки. Погледни това. – Тя посочи екран, който аз не бях забелязала. Беше прозорец на съдебен регистър. – Фирмата му. Има две висящи съдебни дела срещу него. (Задача 17: Съдебни дела) От бивши партньори. Обвиняват го в измама.
Светът се завъртя.
— Не… не, той каза, че са дребни неуредици.
— Дребни? – Деница се изсмя горчиво. – Исковете са за стотици хиляди. Ани, той е затънал. А с него и ти.
— Как така аз? – Усетих ледени тръпки по гърба си.
— Кредитът за жилището. (Задача 17: Кредит за жилище) На чие име е?
— На двама ни.
— Не. Проверих тази сутрин. Ипотеката е изцяло на твое име. Той е „гарант“ с фирмата си, която очевидно е куха. Той е използвал твоя подпис и твоя чист доход, за да изтегли парите. А къде са те? При Лилия. В апартамента ѝ. В колата ѝ.
— Аз… аз ще загубя апартамента.
— Ще загубиш всичко, ако не действаме веднага. – Деница стана и закрачи из стаята. – Слушай ме. Трябва да измъкнем каквото можем, преди кредиторите да са го направили. А тия от съдебните дела не са единствените. Видя ли записките в тефтера? „Заем от Н.“? Това не ми прилича на банка.
— Кирил – прошепнах аз.
— Кой?
— Мъжът тази сутрин. За обувките. Той беше странен. Ровеше, сякаш търси нещо. Може би е бил той… „Н“? Или някой, пратен от него?
Деница спря и ме погледна.
— Добре. Става сериозно. Предателството е едно. (Задача 17: Предателство) Но ако тук са замесени и лихвари… Ани, трябва да се махнеш оттук.
— Това е моят дом!
— Това е капан! – извика тя. – Ти си в капан, който той ти е заложил.
Глава 5: Семейният конфликт
Трябваше ми въздух. Тръгнах към университета на дъщеря ни, Стела. (Задача 17: Университет, друга) Тя учеше в същия град, но живееше на квартира, за да е „самостоятелна“. Имах нужда да видя някой, който не е част от тази лъжа.
Намерих я в кафенето на факултета, заобиколена от книги.
— Мамо? Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?
Разказах ѝ. Не всичко за парите, не и за съдебните дела. Но за Лилия. За изневярата.
Очаквах сълзи, гняв, подкрепа. Вместо това Стела сведе поглед.
— Мамо, аз…
— Какво, миличка?
— Аз знаех.
Думите увиснаха във въздуха. По-тежки от куршум.
— Моля?
— Не за… не за нея. Не ѝ знаех името. Но знаех, че има някаква „криза“. Татко… той ми помогна преди няколко месеца.
— Помогнал ти е? С какво?
— Имах нужда от пари. За едни курсове. Взех малък потребителски кредит. (Задача 17: Взети заеми) Но изпуснах вноските. И той го покри. Каза да не ти казвам, за да не се „тревожиш“.
— Той ти е дал пари, докато е задлъжнявал до уши?
— Той каза, че бизнесът върви чудесно! Каза, че ти просто си прекалено пестелива и не искаш да харчим. – Гласът на Стела се извиси. – Обвиняваше теб! Казваше, че го задушаваш!
Семейният конфликт. (Задача 17: Семейни конфликти) Ето го. Не беше само Петър срещу мен. Беше Петър, който настройваше дъщеря ни срещу мен. Който купуваше мълчанието ѝ, докато съсипваше бъдещето ни.
— Той ме излъга – прошепна Стела, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – И аз му повярвах.
В този момент видях на съседната маса майката на Петър, Теодора. Елегантна, студена жена, която никога не ме беше харесвала. Тя стана и дойде право при нас.
— Анна. Стела. Каква изненада. Анна, Петър те търси. Изглеждаш ужасно. Да не си болна?
— Не съм болна, Теодора. Открих истината.
Усмивката на Теодора замръзна.
— Не знам за какво говориш. Но каквото и да е, синът ми работи денонощно за това семейство. (Задача 17: Богатство, фасада) А ти винаги си била неблагодарна. Винаги си го дърпала надолу.
— Той има любовница! – извиках аз, без да ми пука за хората в кафенето.
Теодора дори не трепна.
— Глупости. Това са интриги. А дори и да е, един мъж с неговите отговорности има нужда от… отдушник. Ти трябва да си му опора, а не съдник.
Тя знаеше. През цялото време е знаела. Може би дори му е помагала. Покривала е лъжите му.
Скритият живот на Петър не беше само негов. Беше семеен проект.
Глава 6: Сблъсъкът
Вечерта го чаках. Деница беше до мен, въпреки че я бях помолила да си тръгне. Стела беше в стаята си, плачеше.
Когато Петър влезе, той веднага усети напрежението.
— Какво става тук? Семеен съвет ли има?
— Сядай, Петър – каза Деница с ледения си, адвокатски глас.
Аз мълчах. Просто плъзнах черния тефтер по масата.
Той го видя. Пребледня. По-бял от стената зад него. За миг видях истинския мъж – не бизнесмена, не съпруга, а един уплашен, малък измамник.
— Откъде… откъде го взе?
— От кашона със старите ти обувки, Петър – отвърнах аз. – Явно там си криеш мръсните тайни.
— Ани, не е това, което изглежда… Аз мога да обясня…
— О, моля те! – избухнах. – Обясни ми! Обясни ми за Лилия! Обясни ми за университета ѝ и за апартамента ѝ! Обясни ми за съдебните дела! Обясни ми за заемите от лихвари! Обясни ми как ипотекира моя живот, за да плащаш за нейния!
Той скочи.
— Ти си ровила! Това е лично! Нямаш право!
— Аз нямам право? – Гласът ми се вдигна до крясък. – А ти имаше ли право да ме лъжеш всеки ден? Имаше ли право да настройваш дъщеря ми срещу мен?
— Остави Стела извън това!
— Тя вече е вътре! – извика Стела от вратата на стаята си. – Ти я вкара, татко! Използва ме, за да лъжеш мама!
Петър се огледа. Беше в капан.
Тогава лицето му се промени. Гневът измести страха.
— Добре. Да. Вярно е. Всичко е вярно! И знаеш ли защо? Защото се задушавах! Задушавах се от теб, от твоята пестеливост, от твоя малък, скучен свят! Исках да живея! Лилия ме кара да се чувствам жив!
— А парите, Петър? – попита Деница. – Парите на сестра ми, с които я караш да се чувства жива?
— Това е бизнес! Има рискове! Щях да оправя всичко!
— Преди или след като съдия-изпълнителите почукат на вратата? – Деница сложи папка с документи на масата. – Внесох молба за развод по твоя вина. Искаме запор на всичките ти останали сметки.
— Не можеш! – извика той.
— Вече го направих.
В този момент на вратата се позвъни. Настоятелно, яростно.
Сърцето ми спря. Погледнах към Деница.
— Не отваряй – каза тя.
Но беше твърде късно. Петър, търсейки спасение, се втурна и отвори вратата.
На прага стоеше Кирил. Мъжът от обувките.
Но този път не мрънкаше. Очите му бяха мъртви и студени. А зад него стояха още двама, много по-едри мъже.
— Петре – каза Кирил с фалшиво дружелюбие. – Време е да поговорим за онзи „Заем от Н.“. Знаех си, че ще те намеря при женицата ти.
Глава 7: Разплатата
Паниката, която видях в очите на Петър, беше различна. Това не беше страх от съпруга или от адвокат. Това беше първичен ужас.
— Кирил, не тук. Моля те. Ще уредим нещата.
— „Не тук“? – Кирил се изсмя и бутна Петър навътре в апартамента. Двамата му спътници влязоха след него, затваряйки вратата. – Къде тогава, Петре? В апартамента на студентката ли? О, да. Знаем за нея. Хубаво момиче. Скъпа поддръжка.
Той огледа апартамента. Очите му се спряха на мен, после на Деница.
— А, и адвокат имаме. Колко цивилизовано. Сестра ти ли е? – попита ме той.
Аз кимнах, неспособна да говоря.
— Чудесно. Значи тя може да обясни на Петър какво се случва, когато някой дължи много пари на грешните хора. Пари, които е взел, за да впечатли момиче, което може да му е дъщеря.
— Вън от дома ми! – извика Деница. – Ще се обадя в полицията!
Кирил се усмихна.
— Обади се. Докато дойдат, ние ще сме си припомнили с Петър някои неща. Например, че лихвите се покачват всеки ден. Или че сме много разочаровани, че тефтерът, който търсехме, не беше в онзи кашон с обувките.
Погледнах към масата. Към черния тефтер.
Кирил проследи погледа ми. Усмивката му стана още по-широка.
— Ама виж ти. Той бил тук.
Той тръгна към масата. Деница застана пред него.
— Не те съветвам.
— Деница, махни се! – извиках аз.
Но Кирил просто я блъсна настрани. Взе тефтера. Прелисти го.
— Всичко е тук. Цялото ви мръсно бельо. Всички сметки. Всички лъжи. Знаеш ли, Петре, шефът ми ще се зарадва да види това. Той не обича, когато хората му крият активи. Като любовници. Или като съпруги с ипотекирани апартаменти.
— Какво искаш? – попитах аз.
Кирил ме погледна.
— Парите. Всичките. Дългът на мъжа ти, плюс лихви, плюс неустойка за лъжите. Имате 24 часа да продадете този апартамент. Или каквото можете. Не ме интересува. В противен случай… – той погледна към Стела, която се беше свила в ъгъла. – В противен случай ще започнем да събираме дълга по друг начин. Дъщеря ти е красива. Точно като Лилия.
Глава 8: Цената на свободата
Следващите няколко месеца бяха размазано петно от болка, преговори и унижение.
Кирил и хората му не се шегуваха. Деница успя да договори някакво споразумение, което включваше незабавната продажба на апартамента – нашия „мечтан дом“. (Задача 17: Морална дилема) Трябваше да избирам – да се боря за имота и да рискувам сигурността на Стела, или да се откажа от всичко.
Избрах второто.
Апартаментът беше продаден на безценица на „купувач“, уреден от Кирил. Парите отидоха директно за покриване на дълговете на Петър.
Петър? Той изчезна. След онази вечер, след като Кирил си тръгна с тефтера, той просто си събра една чанта и си тръгна. Без извинение. Без обяснение. Майка му, Теодора, твърдеше, в полицията, че „онази жена“ (аз) го е прогонила и съсипала.
Съдебните дела срещу фирмата му се задействаха. Тъй като аз бях съсобственик на хартия (още една от лъжите му, „за да изглежда солидно“), трябваше да се явявам в съда. Деница беше до мен на всяка стъпка, борейки се със зъби и нокти, за да докаже, че съм била също толкова измамена, колкото и инвеститорите.
Стела прекъсна университета за една година. Травмата я съсипа. Започна работа в едно кафене, за да ми помага с наема за малкия, двустаен апартамент, в който се преместихме. Вината, която изпитваше, че е „повярвала на татко“, беше по-тежка от всякакви финансови задължения. Но ние говорехме. За първи път от години, ние наистина говорехме.
Един ден, докато разопаковах последния кашон в новото жилище, на вратата се позвъни.
Беше Лилия.
Изглеждаше различно от снимките. По-млада, по-уплашена. И беше бременна.
— Вие ли сте съпругата му? – попита тя.
— Бях – отвърнах аз.
— Той изчезна. Спря да плаща наема ми. Днес ме изгониха. Каза, че ме обича. Каза, че ще се разведете и ще се ожени за мен.
Тя започна да плаче. Беше просто дете. Дете, купено и захвърлено от мъж, който мислеше, че всичко на света е стока.
Тя беше поредната жертва на неговия скрит живот.
Погледнах я. Видях в нея не съперница, а отражение. Поредната жена, съсипана от лъжите на Петър.
— Влез – казах аз, отдръпвайки се от вратата. – Ще ти направя чай. Имам само един пакет бисквити, но… ще се справим.
Глава 9: Празният гардероб
Мина година.
Разводът приключи. Петър не се яви. Съдът го обяви за виновен по всички точки. Бях официално свободна, но и разорена.
Деница успя да спаси малка част от личните ми спестявания, които бях крила от Петър преди години – иронията беше жестока.
Стела се върна в университета. Вече учеше право. „Искам да мога да помагам на хора като теб, мамо“, беше казала тя. „Искам да заключвам хора като него.“
Лилия? Помогнах ѝ да се свърже с организация за подкрепа на самотни майки. Тя роди момченце. Не го кръсти Петър. Понякога ми изпращаше снимки. Беше се преместила в друг град, опитвайки се да започне отначало, точно като мен.
Една вечер, докато подреждах малкия си гардероб, намерих в дъното една кутия. Отворих я.
Бяха велурените обувки с висок, тънък ток.
Бях забравила за тях. В суматохата с Кирил, той беше грабнал само големия чувал, но тази кутия беше останала.
Взех ги. Бяха красиви. Спомен от един друг живот. Живот на богатство, което беше лъжа. Живот на любов, която беше предателство.
Погледнах ги дълго. После спокойно затворих капака.
На сутринта ги занесох в пункта за дарения. Не пуснах обява. Не исках да се обажда никой. Просто ги оставих и си тръгнах.
Не ми трябваха обувки на ток. Трябваше да стъпвам здраво на земята. И за първи път от много, много време, знаех, че мога да го направя сама.