Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Разпространи! Думите на един 90-годишен учител от Варна, които ни прорязват
  • Новини

Разпространи! Думите на един 90-годишен учител от Варна, които ни прорязват

Иван Димитров Пешев септември 17, 2023
gdfhfghfghfdghfg.png

Болно ми е! Да бъдеш първи в света, а да останеш последен! Дори и по турско време образованието на децата ни не е било толкова лошо.

Тази болка измъчва 90-годишният Павел Величков. Цял живот е бил отдаден на българското образование – бил е учител по български език и литература, бил е инспектор, написал е редица книги и публикации, посветени на учението и в помощ на преподавателите, разбра КОЧ.

„Преди няколко години отворих един учебник и за да разбера какво пише, трябваше да взема речника по чужди думи. Отидох на събрание на заетите в образованието във Варненска област и не чух нито една дума на тема образование!“, разказва с болка човекът.

Днес никой не задава най-важния въпрос, без отговора на който никое училище не може да работи смислено. А именно – какъв човек искаме да образоваме, какъв ще е младежът, който ще излезе от системата като приключи с този етап от живота си. Учителят Величков, защото и към ден днешен той може да научи мнозина на много, има няколко съвсем прости съвета, които ако някой чуе, може би и образователната ни система ще се изправи на крака, за да може децата ни един ден наистина да знаят и да могат.

„Преустройството на системата трябва да се съгласува с развитието на днешното общество. Но когато основната задача на заданието бъде оформена, тя трябва да бъде обсъдена с всички учители в страната, а не само с шепа хора и набързо.

Когато министерството реши през 1971 г. да направи подобно преустройство, цяла година вървяха обсъждания по места, всеки имаше достъп до информацията и шанс да изрази мнение. Преди да се въведе преустройството, инспекторите, директорите и учителите бяха преквалифицирани, съгласно новите изисквания. Нито една крачка не бе прескочена, за да има качество на това, което се прави“, спомня си учителят.

Според Величков, ако днес зададете въпроса на който и да е учител кои са основите на методологията в учебния процес, едва ли някой ще може да отговори. А отговорът е прост – обучение, възпитание, развитие.

„Днес проблемът с нравственото възпитание на децата тотално липсва! Тук не говорим за пряко поучаване или груб дидактизъм, но някога букварите, учебниците на най-малките бяха пълни с народни поговорки и поучителни разкази“, посочва преподавателят. Не на последно място той засяга и проблема с децата от малцинствата, които отпадат от училище, а отпадането е огромен проблем пред съвременното българско образование.

„Нима няма кой да подхване децата от махалите, да ги научи да играят футбол, баскетбол, да им спечели по този начин доверието и да ги привлече в класната стая!? Просто липсва желание. Затова тези деца като няма какво да правят, се занимават с глупости“, коментира Величков.

А за да могат учебниците да са достъпни за децата, те да ги разбират, да съумеят у дома сами да работят с тях, просто трябва да бъдат написани от действащи учители, а не от професори, които от години не са имали досег с ученици.

„Защото в крайна сметка децата трябва да се научат не да повтарят или преразказват урока след учителя си, а да се научат как сами да се образоват, как да разсъждават, как да прилагат наученото“, категоричен е учителят.

Но всичко започва от върха на пирамидата.

Министерството на образованието трябва да има ясна задача, инспекторите трябва да помагат на учителите и да ги обучават, а накрая децата да излязат от училище такива, че всеки в системата да остане горд с плодовете на труда си. Да ти е изряден дневника и документите, да отчиташ бройки – това не е образование“, посочва още Величков.

И с мъка признава, че през 70-те години българското образование е било сред първите пет в света по качество, а днес е в края на опашката.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чудо се случи на Кръстова гора с малко детенце, обяви йеромонах Серафим
Next: Чудотворна икона лекува. Вижте я и я усетете! Молитвата е

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.