Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Роднина на загиналата в Царево съдия Москова разтърси с признание след трагедията
  • Новини

Роднина на загиналата в Царево съдия Москова разтърси с признание след трагедията

Иван Димитров Пешев септември 8, 2023
asdasdsdfefwef.png

Ден на национален траур в памет на четирите жертви на потопа по Южното Черноморие. Знамената на всички официални институции в страната са свалени наполовина. Скърби и Царево, където четвърти ден близки, приятели, и дори непознати оставят цветя пред ветеринарния кабинет на доктор Даниела Йорданова.

Тя, майка ѝ- съдия Мария Москова, и един мъж бяха повлечени от високата вълна при опит да преминат мост в ниската част на града. От морето беше извадено тялото и на още един мъж.

Съдия Москова и доктор Йорданова са добре познати на местните хора в града.

Веселин Москов разбира, че братовчедка му и племенницата му вероятно са сред изчезналите в потопа. Но от интернет.

„Започнах веднага да звъня по телефоните. Бяха изключени. Няколко пъти звънях. Казах си – тръгвай. Седях и чаках горе на брега. Край нямаше до последния момент”, споделя със сълзи на очи Веселин Москов, братовчед на Мария Москова.

В опит да разбере къде са – Веселин обикаля от човек на човек. И от къща на къща.

„Питах хората, местните, дали са извадили някой, жив и здрав? Нещо! Никой нищо не казваше. Към обяд вече разбрах, че са намерили кака ми. Следобед намериха и Даниелка”, разказва мъжът пред NOVA.
Надежда

И допълва: „До последно таях надежда, че са живи! Въпреки че морето беше кошмарно! Даже се чудех как тези момчета с катера успяват да търсят. Надеждата умира последна. Дори когато Даниелка не беше намерена се надявах. Надявах се на някакъв камък да е изхвърлена. Просто, да е жива”.

За съжаление – надеждите му изчезват. С информацията, че близките му са сред жертвите.
„За съжаление лицето и на кака ми и на Даниелка … ще ни останат в спомените. Точно така ще си ги запомня. Вечно усмихнати. Особено Даниела – нейната усмивка никога не слизаше от лицето ѝ. Независимо какво ѝ е на душата. Кого да виня? Просто безсмислено”, посочи Веселин Москов.

„Изключително съжалявам за тази трагична случка и ранната смърт на колежката. Запознах се с нея през 2014 година като председател на Районния съд в Малко Търново. Имам изключително добри впечатления от Мария Москова.

Това беше една амбициозна, усмихната жена. Имаше много сили в нея и желание в нея да работи”. Това разказа съдията от Софийския апелативен съд Галя Георгиева, която е познавала покойната съдия Москова.

Жертвите от потопа в Царево съдия Мария Москова и дъщеря й – ветеринарният лекар Даниела Йорданова, ще бъдат изпратени в последния си път утре в Бургас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Климатологът Матев предупреди за нов проблем след адския потоп
Next: Отлична новина за учениците! Промяната е голяма

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
  • Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен
  • Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят
  • Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка
  • Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе
  • Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки
  • Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно.
  • Снаха ми, Десислава, организираше парти за разкриване на пола на бебето. Слънцето се сипеше през големите прозорци на къщата им, онази същата къща, за която брат ми Виктор беше изтеглил огромен заем, за да може тя да има своята „мечтана крепост“.
  • Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние
  • Всичко започна с един плик. Обикновен, бял, с тънко прозорче от целофан, през което се виждаше името ми, изписано с безличен компютърен шрифт. Лежеше върху малката масичка в антрето, поставен там от пощальона
  • Веднъж си купих антична чиния онлайн. На снимката видях, че има пукнатина и се ядосах. Казах на продавача: ‘Искам отстъпка!’ Той започна да мърмори, но се съгласи. Получих я с доставка, и когато я разопаковах, останах смаян – чинията беше… не просто счупена. Беше много повече.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.