Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Роднина на загиналата в Царево съдия Москова разтърси с признание след трагедията
  • Новини

Роднина на загиналата в Царево съдия Москова разтърси с признание след трагедията

Иван Димитров Пешев септември 8, 2023
asdasdsdfefwef.png

Ден на национален траур в памет на четирите жертви на потопа по Южното Черноморие. Знамената на всички официални институции в страната са свалени наполовина. Скърби и Царево, където четвърти ден близки, приятели, и дори непознати оставят цветя пред ветеринарния кабинет на доктор Даниела Йорданова.

Тя, майка ѝ- съдия Мария Москова, и един мъж бяха повлечени от високата вълна при опит да преминат мост в ниската част на града. От морето беше извадено тялото и на още един мъж.

Съдия Москова и доктор Йорданова са добре познати на местните хора в града.

Веселин Москов разбира, че братовчедка му и племенницата му вероятно са сред изчезналите в потопа. Но от интернет.

„Започнах веднага да звъня по телефоните. Бяха изключени. Няколко пъти звънях. Казах си – тръгвай. Седях и чаках горе на брега. Край нямаше до последния момент”, споделя със сълзи на очи Веселин Москов, братовчед на Мария Москова.

В опит да разбере къде са – Веселин обикаля от човек на човек. И от къща на къща.

„Питах хората, местните, дали са извадили някой, жив и здрав? Нещо! Никой нищо не казваше. Към обяд вече разбрах, че са намерили кака ми. Следобед намериха и Даниелка”, разказва мъжът пред NOVA.
Надежда

И допълва: „До последно таях надежда, че са живи! Въпреки че морето беше кошмарно! Даже се чудех как тези момчета с катера успяват да търсят. Надеждата умира последна. Дори когато Даниелка не беше намерена се надявах. Надявах се на някакъв камък да е изхвърлена. Просто, да е жива”.

За съжаление – надеждите му изчезват. С информацията, че близките му са сред жертвите.
„За съжаление лицето и на кака ми и на Даниелка … ще ни останат в спомените. Точно така ще си ги запомня. Вечно усмихнати. Особено Даниела – нейната усмивка никога не слизаше от лицето ѝ. Независимо какво ѝ е на душата. Кого да виня? Просто безсмислено”, посочи Веселин Москов.

„Изключително съжалявам за тази трагична случка и ранната смърт на колежката. Запознах се с нея през 2014 година като председател на Районния съд в Малко Търново. Имам изключително добри впечатления от Мария Москова.

Това беше една амбициозна, усмихната жена. Имаше много сили в нея и желание в нея да работи”. Това разказа съдията от Софийския апелативен съд Галя Георгиева, която е познавала покойната съдия Москова.

Жертвите от потопа в Царево съдия Мария Москова и дъщеря й – ветеринарният лекар Даниела Йорданова, ще бъдат изпратени в последния си път утре в Бургас.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Климатологът Матев предупреди за нов проблем след адския потоп
Next: Отлична новина за учениците! Промяната е голяма

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.