Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Родопчанинът с голямо сърце, който дари 1 млн. долара на болницата в Мадан
  • Новини

Родопчанинът с голямо сърце, който дари 1 млн. долара на болницата в Мадан

Иван Димитров Пешев декември 17, 2023
rqwkfdksdkfgkdfgfd.png

„Баща ми бе дребен търговец.

От него научих малки, но важни неща – да бъдеш честен, да бъдеш точен с хората, да не мамиш и да не крадеш.

Днес няма човек, който да каже, че съм го излъгал или че съм го подвел за нещо. Не съм си и помислял, че мога да открадна каквото и да било. Няма нищо по-ценно от доброто име…”.

Това каза преди години един от най-успешните родопчани зад граница Шефкет Чападжиев.

Българският емигрант дари 1 млн. долара на болницата в родния си град Мадан, пише „24 часа”.
По волята на 79-годишния дарител, който живее в Чикаго от 1964 г., средствата трябва да бъдат използвани само и единствено за ново медицинско оборудване и обзавеждане в местната МБАЛ “Проф. д-р Константин Чилов”.

“Отдавна исках да направя нещо за родния си град. Последния път, когато бях там през лятото на 2018 г., ми се наложи да отида в болницата.

Видях, че част от оборудването е от преди повече от 50 г., когато напуснах България. Осъзнах, че това е най-точното място, където да даря, защото ще помогна на най-много хора”, споделя Чападжиев от Чикаго.

В община Мадан живеят около 12 700 души, пръснати в 44 малки населени места, свързани с около 260 км пътища.

“Болницата обслужва около 50 000 души, всяка година около 4800 влизат за лечение там.

Ако има модерна апаратура, тези хора ще бъдат диагностицирани и лекувани тук, без да се налага да пътуват в по-големи градове като София и Пловдив”, коментира кметът на Мадан Фахри Молайсенов.

„Винаги съм искал да направя нещо за родния си град.

Както знаете, от 1989 г. насам се връщам почти всяка година.

Сърцето ми се свиваше, като виждах, че все повече младежи напускат района и отиват в по-големите градове или извън страната, че хората живеят все по-бедно, че са отчаяни, че в града не се прави почти нищо ново”, споделя Чападжиев, цитиран от „24 часа”.

Родопчанинът бяга от България още през комунизма.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Евала, Глория! 45-годишната примата на фолка изби рибата по бански! 20 годишнте не могат да да й стъпят на малкия пръст
Next: Мастагарков показа дома си и разкри каква жена търси в Черешката на тортата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.