Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
Винаги резервирах две места. Не беше лукс, беше необходимост. Беше моят начин да купя спокойствие, да очертая физическа граница срещу любопитните погледи и тихите въздишки на тези, които трябваше да споделят тясното пространство с мен. Второто място беше моята броня, моят празен, платен буфер срещу света. Днес летях за важна среща, среща, която можеше да спаси или да доубие фирмата, оставена ми от баща ми. Напрежението пулсираше в слепоочията ми, притиснато от ниското налягане в кабината.
Качването беше в разгара си. Хора се блъскаха по тясната пътека, влачейки куфари и раздразнение. Аз вече се бях настанила до прозореца, а празната седалка до мен – моята платена крепост – беше единственият остров на спокойствие в този хаос.
Тогава я видях. Млада жена, може би малко под тридесетте, с изпито лице и тъмни кръгове под очите. Тя държеше за ръка малко момиченце, което не можеше да има повече от три години. Детето беше свило устни, готово да избухне в плач. Жената, нека я наречем Анна, спря точно до моя ред.
Погледна ме, после погледна празната седалка, после пак мен. В очите ѝ имаше отчаяние, което веднага ме накара да се почувствам виновна.
„Извинете,“ започна тя, гласът ѝ беше тънък и треперещ. „Виждам, че мястото до Вас е празно. Билетът на дъщеря ми е три реда по-назад, до непознат мъж. Тя… тя се страхува да лети сама. Чудех се… бихте ли…“
Тя млъкна, но въпросът увисна във въздуха, тежък и лепкав.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Погледнах я. Погледнах малкото момиченце, Лия, което се криеше зад крака ѝ. И усетих как познатата, студена ярост се надига в мен. Ярост срещу очакванията на света. Ярост срещу тази жена, която виждаше празно място, но не виждаше цената, която бях платила за него – не само с пари, но и с години на унижение.
„Не,“ отсякох аз. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
Анна примигна. „Моля?“
„Не,“ повторих, този път по-твърдо, срещайки погледа ѝ. „Това място е заето.“
Жената се намръщи. „Но… няма никой. Аз просто…“
„Аз съм си платила за него,“ прекъснах я. Сърцето ми биеше силно. Всяка фибра в мен крещеше да бъда мила, да направя място. Но умората и стресът от предстоящата битка, която ме чакаше на земята, ме правеха безпощадна. „Платих за две места. Това е мое място. Защо да го правя? Защо да Ви го давам?“
Устата на Анна се отвори и затвори. Унижението в очите ѝ беше изместено от нещо друго – студено, пресметливо проблясване. Тя ме изгледа от глава до пети, задържайки погледа си върху тялото ми, и тогава кимна бавно, сякаш потвърждаваше нещо, което вече знаеше.
„Разбирам,“ каза тя тихо, но в гласа ѝ имаше стомана. „Няма проблем.“
Тя дръпна детето си и продължи надолу по пътеката, без да се обръща. Лия се обърна и ме погледна с големите си, тъжни очи, преди да изчезнат зад ъгъла.
Отпуснах се назад, треперейки. Чувствах се едновременно триумфираща и отвратителна. „Аз платих,“ прошепнах си. „Имам право.“ Но думите звучаха кухо дори в собствените ми уши. Опитах се да се съсредоточа върху докладите в чантата си, върху цифрите, които щяха да определят бъдещето ми.
Десет минути по-късно, точно когато вратите на самолета се затваряха, една от стюардесите се приближи бързо към мен. Беше по-възрастна жена, със стегнато лице и поглед, който говореше за хиляди полети.
„Госпожо Мая?“ попита тя тихо.
Кимнах, сърцето ми подскочи. Да не би да имаше проблем с резервацията ми?
Стюардесата се наведе по-близо. Дъхът ѝ миришеше на мента и кафе. „Бях изненадана, когато колегата ми каза… Жената с детето, госпожа Анна, която Ви помоли за мястото…“
„Какво за нея?“ попитах аз, вече в отбранителна позиция.
„Тя ми каза да Ви предам нещо,“ продължи стюардесата, леко намръщена от странната молба. „Каза да Ви кажа, че ‘играта вече е започнала’. И също така…“ Стюардесата погледна към бележника си. „Каза, че господин Петър Ви изпраща своите поздрави. И че се надява да се насладите на полета.“
Стомахът ми се преобърна. Петър.
Кръвта замръзна във вените ми. Петър беше името на мъжа, който се опитваше да унищожи компанията ми. Безмилостен, хитър бизнесмен, който купуваше, смачкваше и поглъщаше конкурентите си. През последните шест месеца той беше моят личен кошмар.
Огледах се панически назад по пътеката, но Анна и детето ѝ вече бяха седнали, скрити от погледа ми.
Това не беше случайна среща. Не беше просто майка в нужда. Това беше провокация. Анна беше негова съпруга. Жената, за която се носеха слухове, но която никой в нашите среди не беше виждал.
Стюардесата ме гледаше със загрижен поглед. „Добре ли сте, госпожо?“
Не можех да говоря. Само кимнах. Тя се отдръпна и самолетът започна да се движи.
Второто място до мен вече не се усещаше като броня. Усещаше се като клетка. Бях в капан, на десет хиляди метра височина, а врагът ми току-що ми беше показал, че знае точно къде съм. И не само това – той беше използвал най-дълбоката ми несигурност, моята тежест, моята нужда от пространство, за да ми нанесе първия удар.
Играта беше започнала. А аз току-що бях загубила първия рунд.
Глава 2: Приземяване в Реалността
Полетът беше мъчение. Всеки смях, всяко изщракване на количката за напитки, всяка турбуленция ме караха да подскачам. Не можех да чета докладите. Цифрите се размазваха пред очите ми, заменени от студения, преценяващ поглед на Анна и триумфалната усмивка, която си представях на лицето на Петър.
Какво знаеха те? Как Анна ме беше разпознала? Бях ли толкова предвидима? Моята нужда от две места, моята физическа уязвимост – беше ли това просто още една слабост в досието, което Петър несъмнено беше съставил за мен?
Когато самолетът най-накрая докосна пистата, дланите ми бяха лепкави от пот. Изчаках кабината да се изпразни почти напълно, неспособна да понеса блъсканицата. Исках да избегна всякакъв шанс да видя Анна отново.
Когато най-накрая слязох, терминалът беше шумен и ярък. Втурнах се към изхода, дърпайки куфара си. Очаквах да видя Димитър, по-малкия ми брат. Той учеше право в университета тук и трябваше да ме вземе.
Видях го да чака до стъклените врати. Беше блед и изглеждаше така, сякаш не беше спал от дни. Димитър винаги беше по-крехкият от двама ни. След смъртта на баща ни преди година, аз поех бизнеса, а той – свободата. Свобода, която изглежда го смазваше.
„Мите,“ извиках, опитвайки се да вкарам бодрост в гласа си.
Той се обърна и за миг видях паника в очите му, преди да я прикрие с раздразнение. „Закъсня,“ каза той рязко, вземайки куфара ми.
„Полетът кацна навреме. Ти изглеждаш ужасно. Какво става?“
„Нищо. Просто много учене.“
Поехме към паркинга. Мълчанието между нас беше тежко, наситено с неизказани неща. Знаех, че лъже. Димитър беше ужасен лъжец.
„Мите, кажи ми,“ настоях аз, докато той отключваше старата кола на баща ни. „Знам кога нещо не е наред.“
Той хвърли куфара ми в багажника с повече сила, отколкото беше необходимо. „Просто… имам проблеми с парите, става ли? Университетът, наемът…“
„Нали ти изпращам пари всеки месец? Повече от достатъчно.“
Той се извърна към мен, лицето му беше изкривено от гняв, който не разбирах. „Твоите пари! Винаги става въпрос за твоите пари, нали, Мая? Сякаш ми правиш услуга, като ми подхвърляш остатъците от империята на татко!“
Бях зашеметена от злобата му. „Какво говориш? Това са наши пари. Аз просто… се опитвам да ги задържа.“
„Е, не се справяш много добре!“ изкрещя той.
И тогава го видях. От другата страна на паркинга, до лъскав черен седан, стоеше Петър. Беше висок, безупречно облечен и излъчваше онази студена, хищническа енергия, която ме караше да се чувствам малка и тромава. До него беше Анна, която държеше Лия.
Петър ме гледаше право в очите. Той вдигна ръка и ми помаха бавно, подигравателно. После отвори вратата за жена си и детето си и те се плъзнаха вътре. Той ме погледна още веднъж, усмихна се – усмивка, която не стигна до очите му – и се качи в колата.
„Познаваш ли го?“ Гласът на Димитър ме върна в реалността. Той също гледаше към отдалечаващата се кола.
„Това е Петър,“ казах глухо. „Човекът, който се опитва да ни съсипе.“
Димитър преглътна. Бледността му беше станала мъртвешка. „О. Този Петър.“
„Защо?“ попитах, внезапно обхваната от ужасно подозрение. „Откъде го познаваш?“
„Не го… аз просто… чувал съм името.“
Той се качи зад волана и запали двигателя. Докато излизахме от паркинга, студеното осъзнаване ме удари. Проблемите на Димитър с парите. Внезапният му гняв. Паниката в очите му, когато видя Петър.
Това не беше просто студентски дълг. Беше нещо много, много по-лошо.
„Мите,“ казах, гласът ми беше равен и студен. „Спри колата.“
„Какво? Не мога, на магистралата сме.“
„Спри колата. Веднага.“
Той отби в аварийната лента, гумите изскърцаха. Камиони профучаваха покрай нас, разтърсвайки малката кола.
Обърнах се към него. „Ти си говорил с него, нали? С Петър.“
„Не знам за какво говориш!“
„Не ме лъжи, Димитър! Видях лицето ти. Ти си се свързал с него. Какво си му обещал?“
Той не ме погледна. Взираше се в ръцете си върху волана. „Имах нужда от пари. Голяма сума. Стела…“
Стела. Неговата приятелка. Студентка по архитектура, амбициозна и красива по начин, който аз никога не бях.
„Какво за Стела?“
„Тя… бременна е,“ прошепна той. „Не е сигурно, но… изпаднахме в паника. Искахме да купим апартамента, в който живеем под наем. Ипотеката… банката ни отказа. Нямам доходи.“
Поех си дъх. „И ти си отишъл при Петър? От всички хора…“
„Той ме намери!“ извика Димитър, най-накрая ме погледна, очите му плувнаха в сълзи. „Той знаеше. Знаеше за Стела, знаеше за ипотеката. Той просто… се появи. Предложи ми заем.“
„Заем,“ повторих аз, усещайки ледения пръст на предателството да стиска сърцето ми. „Срещу какво, Мите? Какво му даде?“
Той мълчеше. Тишината беше неговото признание.
„Какво му даде!“ изкрещях аз, удряйки по таблото.
„Достъп,“ прошепна той. „До сървърите. Само за малко. Той каза, че просто иска да види счетоводството, да се увери, че компанията е стабилна, преди да ни даде личен заем. Каза, че се възхищава на татко.“
„Глупак!“ Затворих очи, опитвайки се да дишам. „Ти си му дал всичко. Всичките ни клиенти. Всичките ни договори. Всичките ни планове. Ти току-що унищожи всичко, което баща ни построи.“
„Аз не знаех! Аз ще го върна! Ще…“
„Ти няма да връщаш нищо,“ прекъснах го аз, гласът ми беше мъртъв. „Ти току-що продаде семейството си. За апартамент. За възможността приятелката ти да е бременна.“
Той се сви, сякаш го бях ударила.
Това беше значила усмивката на Петър. Това беше смисълът на съобщението от Анна. „Играта е започнала.“ Те не просто играеха. Те вече бяха спечелили. А моят собствен брат беше този, който им беше отворил вратата.
„Карай,“ казах аз.
„Мая, аз…“
„Карай. Към офиса. Трябва да видя какво е останало.“
Той запали двигателя и се сля с трафика. Аз се взирах през прозореца, но не виждах нищо. Виждах само руините на живота си. И знаех, че срещата, за която летях, вече беше безсмислена. Петър държеше всички карти.
Глава 3: Руините на Доверието
Офисът беше тих. Беше късен следобед и повечето служители си бяха тръгнали. Само Асен, нашият главен адвокат и дясна ръка на баща ми от двадесет години, ме чакаше в конферентната зала. Светлината на залязващото слънце осветяваше прашинките, танцуващи във въздуха, и придаваше на стаята нереален, погребален вид.
Асен беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и очи, които бяха виждали твърде много битки. Той стана, когато влязох. Погледът му веднага улови изражението ми.
„Толкова ли е зле?“ попита той тихо.
Не отговорих. Отидох до огромната маса от махагон и поставих длани върху хладната ѝ повърхност. Димитър остана да се мотае до вратата, неспособен да влезе или да си тръгне, уловен в собствената си вина.
„Той знае всичко, Асене,“ казах аз, гласът ми беше кух. „Петър има достъп до сървърите ни. Отвътре.“
Асен примигна. Той беше единственият човек освен мен и баща ми, който знаеше колко уязвими сме всъщност. Компанията изглеждаше солидна отвън, но баща ми беше поел огромни рискове през последната година от живота си. Беше взел заеми, беше ипотекирал активи, за да финансира разширяване, което така и не се осъществи. Бяхме на ръба.
„Отвътре? Какво искаш да кажеш? Това е невъзможно. Само ти, аз и…“ Погледът му се плъзна към Димитър. О, не.
Димитър се сви.
Асен бавно седна. Изглеждаше, сякаш въздухът беше изкаран от гърдите му. „Момчето,“ прошепна той. „Какво си направил, Димитър? Какво си направил?“
„Аз не… аз имах нужда от помощ,“ заекна Димитър. „Трябваше ми заем. За ипотека. Той каза… той каза, че ще помогне…“
„Ипотека?“ Асен се изсмя, сух, безрадостен звук. „Ти си заложил цялата компания заради ипотека? Знаеш ли какво държи Петър в ръцете си? Той държи договорите ни, ценообразуването ни, списъците ни с клиенти. Но по-важното… той държи доказателствата за другите заеми. Тези, които баща ти е взел. Тези, които едва покриваме.“
Погледнах го рязко. „Какво искаш да кажеш?“
Асен въздъхна, прокарвайки ръка през косата си. „Мая, опитвах се да те предпазя. Баща ти не е взел само банкови заеми. През последните месеци… той е станал отчаян. Взел е пари от… нерегламентирани източници. Лихвари. Хора, които не се интересуват от съдебни дела. Хора, които си вземат дължимото по един или друг начин.“
Почувствах как краката ми омекват. Трябваше да седна. „Лъжеш. Татко никога не би…“
„Татко беше в паника,“ каза Асен твърдо. „И сега Петър знае. Ако той разкрие това, ако изтече информация при когото не трябва, не става въпрос само за фалит. Става въпрос за безопасността ни. За твоята безопасност, Мая. И за тази на това момче.“
Димитър се свлече на пода, главата му беше в ръцете му. „Аз не знаех. Кълна се, не знаех.“
Напрежението в стаята беше почти физическо. Можех да го вкуся – миришеше на страх и стар прах. Срещата, за която бях дошла, беше с наш ключов клиент, когото Петър се опитваше да открадне. Сега осъзнавах, че това е било просто димна завеса. Истинската атака се е случила тук, в сърцето на дома ни, извършена от собствената ми кръв.
„Какво ще правим?“ попитах, гласът ми беше едва чуваем.
Асен се изправи и отиде до прозореца, взирайки се в града, който потъваше в здрач. „В момента… нищо. В момента чакаме. Петър направи своя ход. Сега той държи всички козове. Той ще изчака, ще ни остави да се потим. Ще се наслади на момента.“
„Не можем просто да чакаме!“ извиках аз, усещайки прилив на адреналин, който измести шока. „Трябва да има нещо! Можем да подадем жалба! За промишлен шпионаж! За изнудване!“
„Срещу кого?“ попита Асен уморено. „Срещу брат ти? Ще вкараш ли собствения си брат в затвора, за да… какво? Да забавиш неизбежното? Нямаме доказателства, че Петър го е принудил. Димитър му е дал достъп доброволно. От юридическа гледна точка, брат ти е извършил престъплението. Петър е просто… опортюнист.“
Думите му ме удариха като шамар. Той беше прав. Всяко действие, което предприемех, щеше да унищожи Димитър. Петър го беше планирал перфектно. Беше ме хванал в капан – моралната дилема беше моята клетка. Да спася компанията или да спася брат си? Не можех и двете.
„Излез,“ казах на Димитър.
„Мая, моля те…“
„Излез! Отиди при Стела. Отиди да си купиш проклетия апартамент. Не искам да те виждам.“
Той се изправи бавно, лицето му беше празно от шок. Той се обърна и излезе, затваряйки вратата тихо след себе си.
Останахме сами с Асен.
„Той не е лошо дете, Мая,“ каза адвокатът тихо. „Той е просто… слаб. А Петър се храни със слабост.“
„Както се храни и с моята,“ промърморих аз, мислейки си за самолета. За унижението. За това как бях парадирала с парите си – двете седалки – докато моят враг е използвал истинското оръжие: семейството.
„Ти не си слаба, Мая. Ти си претоварена. Баща ти ти остави невъзможна задача.“
„Какво пропусна, Асене?“ попитах, обръщайки се към него. „Ти беше негов адвокат. Трябваше да знаеш за тези… лихвари. Трябваше да ме спреш да се боря за тази компания, ако тя вече е била изгубена.“
Асен ме погледна, в очите му имаше странна смесица от съжаление и… нещо друго. Нещо, което не можех да разчета. „Има неща, които дори аз не знаех. Баща ти имаше тайни. Скрити животи, за които никой не подозираше. Дори аз.“
„Скрити животи?“
Той поклати глава. „Не е моментът. Сега трябва да се съсредоточим върху непосредствената заплаха. Петър ще се свърже. Той няма да иска просто да ни унищожи. Това е твърде просто за него. Той ще иска да ни притежава. Ще предложи да изкупи компанията за стотинки, вероятно в замяна на мълчанието си за дълговете на баща ти и… престъплението на Димитър.“
„И ние ще приемем?“ попитах, усещайки горчивия вкус на поражението в устата си.
„Ще трябва да решим кое е по-важно,“ каза Асен. „Тухлите и циментът… или хората вътре в тях.“
Той се приближи до мен. За момент си помислих, че ще ме прегърне по бащински, както правеше, когато бях малка. Но той не го направи. Вместо това, той сложи ръка на рамото ми. Ръката му беше тежка.
„Почивай си, Мая. Войната започна, но битката още не е изгубена. Само е… променена. Ще намерим изход.“
Кимнах, неспособна да повярвам на думите му. Докато излизах от офиса в студения нощен въздух, се чувствах по-тежка от всякога. Тежестта вече не беше само в тялото ми. Беше в предателството на брат ми, в тайните на баща ми и в студената, пресметлива ръка на Петър, която се стягаше около всичко, което обичах.
Глава 4: Пукнатини в Основите
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от тиха паника. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да прескача. Всяко електронно писмо изглеждаше като потенциална заплаха. Петър мълчеше. Това беше най-лошото. Тишината беше като затишие пред буря, а аз бях завързана за мачтата.
Прекарвах дните си в офиса с Асен, преглеждайки отчаяно договори, търсейки вратички, скрити активи – всичко, което можехме да използвамe като лост. Но картината беше по-мрачна, отколкото си представях. Дълговете към лихварите бяха реални, с астрономически лихви и клаузи, които караха кръвта да леденее. Баща ми беше заложил не само компанията, но и семейния ни дом.
Димитър беше изчезнал. Не отговаряше на обажданията ми. Предполагах, че е със Стела, затворен в новия си апартамент, купен с кръвта на нашето наследство. Гневът ми към него беше почти толкова силен, колкото и страхът ми от Петър.
На третия ден реших, че не мога повече да чакам. Трябвах да видя Стела. Трябваше да разбера какво знае тя.
Адресът, който Димитър беше оставил в банката за ипотеката, беше в нов, лъскав жилищен комплекс в покрайнините на града. Място, което крещеше „нов живот“ и „скъпи мебели“. Докато таксито спираше отпред, усетих вълна на негодувание. Аз се борех да спася потъващ кораб, докато той си играеше на семейство.
Намерих апартамента. Вратата беше леко открехната. Чух гласове отвътре. Гласът на Димитър, умоляващ. И друг глас. Женски, но не на Стела. Беше студен и остър.
„…няма да ти даде повече време, Димитър. Мислеше си, че можеш просто да вземеш парите и да изчезнеш? Че Мая ще плати всичко?“
Приближих се, сърцето ми биеше в гърлото.
„Весела, моля те… Аз не знаех, че е толкова зле. Тя ще ме намрази. Аз…“
„Тя вече те мрази, глупако!“ Гласът на Весела беше изпълнен с презрение. „Ти си просто пионка. Винаги си бил.“
Натиснах вратата и влязох.
Сцената пред мен беше като извадена от сюрреалистична пиеса. Димитър беше на колене на скъпия паркет. Пред него стоеше Весела – нашата братовчедка. Дъщерята на леля ми, която почина преди години. Весела, която винаги беше завиждала на мен и Димитър за богатството на баща ни. Весела, която работеше като… младши юрист.
В кантората на Асен.
Тя ме видя. На лицето ѝ не трепна нито мускул. Беше облечена в безупречен костюм, косата ѝ беше прибрана в стегнат кок.
„Мая,“ каза тя, сякаш ме е очаквала. „Най-накрая реши да посетиш брат си.“
„Весела? Какво… какво правиш тук? Къде е Стела?“
Димитър вдигна глава. Очите му бяха зачервени и подути. „Тя… тя ме напусна, Мая. Отиде си тази сутрин. Каза, че не може да се справи с… с това. С мен.“
„С какво ‘това’?“ попитах, гледайки Весела.
Весела се усмихна студено. „С истината. Че скъпият му апартамент не е купен с пари от заем от Петър. О, не. Това беше лъжа, която казах на Петър да му каже. Виждаш ли, Петър е брутален, но не е креативен. Аз съм креативната.“
Почувствах как стаята се завърта. „За какво говориш?“
„Димитър не е взел пари от Петър, Мая. Той е взел пари от теб. От компанията. Той е подписвал фалшиви фактури, пренасочвал е плащания. През последните шест месеца. Аз му показах как. Беше толкова лесно. Той беше толкова отчаян да впечатли онова момиче.“
Залитнах, опирайки се на стената. Предателството беше на пластове. Един слой, разкриващ друг, още по-грозен.
„Ти… ти си го накарала?“ прошепнах аз.
„Аз му дадох идеята,“ каза Весела, оглеждайки ноктите си. „Той свърши мръсната работа. Беше толкова заслепен от любов, горкичкият. Взе потребителски кредити на името на фирмата, ипотекира жилището, преди дори да го е купил. Тотална каша. А после, когато започна да се паникьосва, аз му предложих изход. Да продаде информация на Петър.“
„Но защо?“ Гласът ми беше дрезгав. „Защо, Весела? Ние сме семейство.“
Тя се изсмя. Силен, грозен смях. „Семейство? Чичо ми, твоят баща, унищожи баща ми! Накара го да фалира преди години! Взе му всичко! А после, като милостиня, ми даде работа като прислужница в кантората на Асен. Да гледам как вие се къпете в парите, които по право бяха наши! Аз заслужавах тази компания, Мая. Не ти. Ти си просто… дебела, тъжна жена, която се крие зад парите на баща си.“
Думите ѝ бяха като физически удари.
„И така,“ продължи тя, приближавайки се. „Направих си собствена справедливост. Аз бях къртицата. Аз давах информация на Петър през цялото време. Не Димитър. Димитър беше просто… разсейване. Начин да се отклони вниманието. Аз бях тази, която каза на Петър за лихварите. Аз бях тази, която му даде досиетата за слабостите ти. Дори за проклетите ти самолетни билети.“
Светът се разпадна. Не беше Димитър. Или поне не само той. Беше Весела. Тя беше дърпала конците през цялото време.
„А Асен?“ попитах аз, страхувайки се от отговора. „Той знае ли?“
Усмивката на Весела стана още по-широка. „Асен? О, скъпият Асен. Той е… сложен. Да кажем, че той имаше свои собствени причини да ми помага. Той обичаше баща ти, да. Но мразеше тайните, които баща ти пазеше. Особено тайните, свързани с майка ми.“
Това беше твърде много. Изневяра. Тайни. Скрити животи. Всичко се сплиташе в отровна мрежа.
„А сега какво?“ попитах аз.
„Сега,“ каза Весела, вземайки чантата си. „Сега Петър ще направи своя ход. Той мисли, че той контролира ситуацията. Той мисли, че аз съм просто негов информатор. Но той не знае всичко. Аз пазя най-добрите карти за себе си. И между другото…“ Тя спря на вратата. „Банката ще вземе този апартамент до края на седмицата. А Стела не е била бременна. Беше просто фалшива тревога. Цялото това унищожение… беше за нищо.“
Тя излезе.
Погледнах Димитър, който все още беше на пода, ридаещ тихо. Той беше унищожил живота си, бъдещето си, семейството ни… за лъжа.
Усетих нещо да се пречупва в мен. Шокът изчезна, заменен от леденостудена ярост. Ярост, каквато не бях изпитвала никога. Весела беше права за едно. Аз се криех. Криех се зад теглото си, зад парите си, зад скръбта си.
Вече не.
Ако щяха да ме унищожат, нямаше да падна без бой.
„Ставай, Димитър,“ казах аз. Гласът ми беше неузнаваем.
Той вдигна поглед, изненадан от тона ми.
„Ставай. Отиваме в офиса. Ти ще ми кажеш всяка една лъжа, която Весела те е накарала да кажеш. Ще ми покажеш всяка фалшива фактура. Всяка стотинка. Ти започна тази каша, момче. Сега ще ми помогнеш да я изчистя. Или, кълна се, аз самата ще те предам на полицията.“
За първи път от години, тежестта ми не се усещаше като слабост. Усещаше се като котва. Нещо солидно в свят, който се разпадаше. Аз бях единственото, което стоеше между моето семейство и пълното унищожение. И нямаше да се поместя.
Глава 5: Двойна Игра
Върнахме се в офиса като в боен щаб. Димитър, блед и треперещ, но най-накрая честен, седна пред компютъра си и започна да разплита мрежата от лъжи, която Весела беше изтъкала около него. Фалшиви компании, преводи към офшорни сметки, фалшифицирани подписи. Беше гениално в своята подлост.
Докато той работеше, аз стоях до прозореца, опитвайки се да подредя мислите си. Картината се променяше. Весела не беше просто отмъстителна; тя играеше собствена игра. Тя използваше Петър точно толкова, колкото използваше Димитър. Тя искаше компанията за себе си и беше готова да остави Петър да свърши мръсната работа по елиминирането ми, след което вероятно планираше да го унищожи и него.
А Асен? Каква беше неговата роля? „Мразеше тайните на баща ти, свързани с майка ми.“ Думите на Весела отекваха в главата ми. Дали Асен е бил влюбен в леля ми? Дали е знаел, че баща ми я е разорил? Дали неговата лоялност беше просто фасада, прикриваща десетилетия натрупан гняв?
Трябваше да разбера.
Оставих Димитър да работи и отидох в кабинета на Асен. Той беше там, преглеждаше някакви документи. Вдигна поглед, когато влязох.
„Мая. Мислех, че си си тръгнала.“
„Току-що идвам от апартамента на Димитър,“ казах аз, затваряйки вратата. „Весела беше там.“
Лицето на Асен пребледня, но той бързо се овладя. „Така ли? Не знаех, че са близки.“
„Стига, Асене. Стига с лъжите. Тя ми каза всичко. За това как е манипулирала Димитър. За това как тя е къртицата, която храни Петър. И за… теб.“
Той свали очилата си и ги постави внимателно на бюрото. Изглеждаше по-стар, отколкото преди няколко дни.
„Какво точно ти каза тя за мен?“
„Че си имал ‘свои собствени причини’ да ѝ помагаш. Че си мразел тайните на баща ми. Тайните, свързани с нейната майка. Разкажи ми, Асене. Дължиш ми поне това.“
Той мълча дълго време. Чуваше се само тихото тиктакане на стария стенен часовник.
„Обичах я,“ каза той най-накрая, гласът му беше дрезгав. „Майката на Весела. Обичах я, преди тя да се омъжи. Но баща ѝ я принуди да се омъжи за онзи глупак. Аз… аз останах близък с нея. Опитвах се да ѝ помагам. Когато съпругът ѝ започна да затъва, той дойде при баща ти за помощ. За заем.“
„И татко е отказал?“
„По-лошо,“ каза Асен. „Той му даде заем. Но при унищожителни условия. Той знаеше, че съпругът ѝ не може да го върне. И когато не успя, баща ти взе всичко. Компанията му, къщата им. Всичко. Той ги унищожи. Тя… тя не го понесе. Разболя се. Мисля, че просто се отказа да живее.“
Почувствах гадене. „И ти си знаел? През всичките тези години си работил за него, знаейки това?“
„Какво можех да направя?“ извика той, удряйки по бюрото. „Бях млад адвокат! Той беше моят ментор! Опитах се да го разубедя, но той беше безпощаден. Каза, че ‘бизнесът е бизнес’. След като тя почина, аз се заклех да се грижа за Весела. Дадох ѝ работа. Мислех, че… мислех, че мога да компенсирам. Но тя… тя имаше отрова в кръвта си. Отрова, която баща ти беше сипал там.“
„И си ѝ помогнал? Помогнал си ѝ да ни унищожи?“
„Не!“ Той скочи на крака. „Никога! Аз не знаех какво прави тя. Не и доскоро. Тя идваше при мен, задаваше въпроси… уж за университета си, за казуси. Бях сляп. Виждах в нея дъщерята, която никога не съм имал. Не видях отмъщението в очите ѝ. Когато осъзнах, че тя дава информация на Петър… беше твърде късно. Тя вече знаеше за лихварите.“
„Тя каза, че ти си ѝ казал.“
„Лъже! Разбрала го е от документите на баща ти. Имала е достъп до всичко, Мая. Тя е имала ключове за този офис от години! Аз… аз се опитах да я спра. Но тя ме заплаши. Каза, че ще каже на всички, че аз съм ѝ помагал от самото начало. Че ще каже, че аз съм бил влюбен в нея, че сме имали връзка.“ Гласът му се пречупи. „Изневяра. Аз имам съпруга, Мая. Деца. Тя щеше да ме унищожи.“
Морална дилема. Изнудване. Предателство. Всичко беше тук.
Погледнах го. Вярвах му. Вярвах в болката му. Но това не променяше факта, че неговата слабост, неговата скрита любов и вина, бяха позволили това да се случи.
„Добре, Асене,“ казах аз, гласът ми беше студен. „Ще ти повярвам. Засега. Но от този момент нататък, ти работиш за мен. И ще направиш точно каквото ти кажа. Твоята тайна е в безопасност с мен, но само ако ми помогнеш да унищожа и Весела, и Петър. Ясно ли е?“
Той кимна, облекчението изми лицето му. „Какво искаш да направя?“
„Весела мисли, че те контролира. Петър мисли, че той контролира Весела. И двамата мислят, че аз съм просто глупава, дебела наследница, която чака да бъде изядена. Време е да им покажем колко грешат. Ти ще се свържеш с Весела. Ще ѝ кажеш, че си решил. Че си на нейна страна. Че ще ѝ помогнеш да вземе компанията от мен и от Петър. Ще станеш двоен агент.“
„Тя няма да повярва. Ще заподозре нещо.“
„Ще повярва. Защото ще ѝ дадеш нещо, което тя иска. Ще ѝ дадеш фалшиви доказателства. Доказателства, че аз премествам активи на мое име, опитвайки се да измамя и Петър, и лихварите. Ще я накараш да повярва, че аз също играя мръсно. Това ще потвърди най-лошото ѝ мнение за мен и ще я направи непредпазлива.“
Планът се оформяше в главата ми, ясен и остър. „Междувременно, аз ще се свържа с някой друг. С единствения човек в тази игра, който има също толкова много за губене, колкото и аз.“
„Кого?“
„Анна,“ казах аз. „Съпругата на Петър. Жената от самолета.“
Глава 6: Неочакван Съюзник
Да намеря Анна не беше лесно. Тя беше призрак. Петър я държеше под ключ, далеч от общественото внимание. Нямаше профили в социалните мрежи, не посещаваше светски събития. Тя беше красива, невидима съпруга – трофей, държан в клетка.
Но Димитър, в опитите си да изкупи вината си, се оказа полезен. Чрез контактите си в университета и ровене в публични регистри, той успя да намери нещо – благотворителна организация за деца с дихателни проблеми, на която Анна беше патрон. Вероятно беше свързано с дъщеря ѝ, Лия.
Организацията имаше тих офис в стара сграда в центъра. Отидох там без предупреждение. Казах на рецепционистката, че искам да направя голямо дарение. Лъжата дойде лесно.
След десет минути чакане бях въведена в малък кабинет. Анна седеше зад бюро, прекалено голямо за стаята. Когато вдигна поглед и ме видя, тя замръзна. Умората, която бях видяла на летището, сега беше още по-дълбока. Тя изглеждаше като порцеланова кукла, която всеки момент ще се счупи.
„Ти,“ прошепна тя.
„Аз,“ потвърдих, затваряйки вратата. „Мая.“
„Какво искаш? Дошла си да ми се подиграваш? Да ми кажеш, че нямаш място за мен и в офиса си?“
„Дойдох, защото и двете имаме един и същи проблем,“ казах аз, сядайки без да ме поканят. „Името му е Петър.“
Тя се изсмя, но звукът беше кух. „Ти нямаш представа какви са моите проблеми. Излез.“
„Знам, че те използва, за да ме провокира на онзи полет. Знам, че той унищожава компанията ми, използвайки информация, открадната от семейството ми. И знам, че ти го мразиш.“
Тя вдигна поглед рязко. „Не знаеш нищо.“
„Знам какво видях в очите ти на летището, когато си тръгваше. Не беше просто гняв към мен. Беше… омраза. Дълбока, студена омраза. Същата, която той излъчваше, докато ми махаше на паркинга. Вие се мразите. Но ти си в капан. Заради Лия.“
Тя стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. „Дори да е така, какво от това? Той е всичко. Той има пари, власт, адвокати. Аз нямам нищо. Ако се опитам да го напусна, той ще ми вземе Лия. Ще каже, че съм негодна майка. Ще измисли нещо. Той винаги измисля.“
„Скритият му живот,“ казах аз. „Той е жесток. Контролира те. Може би дори…“
Тя не каза нищо, но начинът, по който извърна очи, беше отговор. Физическо насилие.
„Аз мога да ти помогна,“ казах тихо. „Ако ти ми помогнеш.“
„Да ти помогна? Как? Като ти дам бизнес съвети? Аз не знам нищо за неговата работа.“
„Не ми трябва да знаеш за работата му. Аз вече знам за нея. Знам за Весела, моята братовчедка, която му дава информация. Знам за плановете му. Но той е предпазлив. Всичко, което прави, е на ръба на закона, но никога не го пресича директно. Аз имам нужда от нещо… лично. Нещо, което той крие. Нещо, което един съдебен процес за развод и попечителство не може да пренебрегне.“
Анна ме гледаше дълго време. „Ти си точно като него, нали? Безскрупулна. Готова на всичко.“
„Аз съм отчаяна,“ поправих я. „И за разлика от него, аз се боря за нещо повече от пари. Боря се за наследството на баща си и за бъдещето на брат си. А ти се бориш за дъщеря си. Това ни прави различни. Той се бори само за себе си.“
Тя се изправи и отиде до прозореца. Гледаше надолу към улицата.
„Има… има нещо,“ каза тя едва чуто. „Той има сейф. В кабинета си у дома. Мисля, че държи документи там. Неща, които не са в банките. Неща, които не са в офиса му. Понякога, късно вечер, го виждам да работи върху тях. И винаги изглежда… притеснен. Дори уплашен.“
„Можеш ли да го отвориш?“
Тя поклати глава. „Невъзможно е. Комбинация. Пръстов отпечатък.“
„Но ти знаеш къде е. Знаеш кога той не е вкъщи.“
Анна се обърна към мен. В очите ѝ имаше нова искра. Решителност. „Ако го направя… ако ти дам това, каквото и да е то… какво получавам аз?“
„Аз ще използвам това, което ми дадеш, за да го унищожа публично. Ще го въвлека в съдебно дело, което той не може да спечели. Ще го направя толкова токсичен, че никой съд няма да му даде попечителство над дете. Ще свържа името му с лихварите, с които баща ми е работил. Ще го направя радиоактивен. А в замяна…“
Бръкнах в чантата си и извадих папка. „Това е договор. Подписан от мен. Създава се доверителен фонд на името на Лия. С достатъчно пари, за да живеете двете навсякъде по света до края на живота си. Ще се активира в момента, в който аз спечеля делото срещу Петър.“
Тя погледна папката, но не я взе. „Пари. Всичко опира до пари.“
„Парите са свобода, Анна. Това е нещо, което и двете знаем. Ти си се омъжила за тях, аз съм ги наследила. Време е те да започнат да работят за нас.“
Тя кимна бавно. „Той има бизнес вечеря утре вечер. В другия край на града. Няма да се върне преди полунощ.“
„Аз не мога да отворя сейфа,“ казах аз.
„Аз също не мо. Но знам кой може. Брат му. По-малкият му брат, Ивайло. Петър го прецака преди години, открадна му бизнеса. Сега Ивайло работи като ключар. Ирония, нали? Той мрази Петър повече от всеки друг. И той знае всичките му стари трикове. Той инсталира този сейф, преди да се скарат.“
Усмихнах се. За първи път от дни. Истинска усмивка. „Изглежда, че Петър има навика да създава врагове в собственото си семейство.“
„Той е чудовище,“ каза Анна. „И е време някой да го заключи.“
Глава 7: Отварянето на Кутията на Пандора
Следващата вечер беше най-дългата в живота ми. Напрежението в мен беше толкова голямо, че физически ме болеше. Асен беше изпълнил своята част – беше се срещнал с Весела, беше ѝ дал фалшивите документи, които бяхме подготвили. Тя ги беше погълнала. Беше толкова сигурна в собствения си гений, че не виждаше капана. Тя вярваше, че аз отчаяно се опитвам да скрия активи, и обеща на Асен, че ще използва това, за да ме „неутрализира“ пред Петър, като същевременно запази най-доброто за себе си.
Аз седях в колата си на ъгъла на тиха, луксозна улица. Къщата на Петър беше крепост – високи стени, камери, тъмни прозорци. Изглеждаше мъртва.
Точно в десет вечерта видях малък, незабележим ван да спира пред задната врата. Ивайло. Братът на Петър. Не го бях виждала, но Анна ми го беше описала. Бил е бледо копие на Петър, изтощен от години на неуспехи.
Десет минути минаха. Двадесет. Тридесет. Всеки фар на преминаваща кола караше сърцето ми да спира. Ако Петър се върнеше…
В 22:45 телефонът ми иззвъня. Беше Анна.
„Готово е,“ прошепна тя. „Имайло успя. Но… Мая, по-лошо е, отколкото си мислехме. Не са само документи.“
„Какво имаш предвид?“
„Има… дискове. Записи. И… снимки. На хора. Политици. Съдии. В… компрометиращи ситуации. Има и друг комплект счетоводни книги. Той не просто краде от конкуренти. Той пере пари. Огромни суми. Чрез благотворителната организация на Лия.“
Стомахът ми се сви. Той я беше използвал. Използвал беше болната си дъщеря като параван за престъпленията си.
„Има и нещо друго,“ продължи Анна, гласът ѝ трепереше. „Папка. С етикет… ‘План Б’. Вътре има фалшиви паспорти. За него и за Лия. Няма паспорт за мен. Той е планирал… той е планирал да избяга с нея. Да ме остави да поема вината за прането на пари.“
Това беше то. Чудовището беше разкрито. Той не просто я е контролирал; той е планирал да я унищожи.
„Вземи всичко, Анна,“ казах аз, гласът ми беше твърд. „Вземи дисковете, книгите, паспортите. Вземи всичко. Ивайло още ли е там?“
„Да, събира си инструментите.“
„Кажи му да изтрие записите от камерите за последния час. Може ли?“
„Той инсталира системата. Каза, че може.“
„Направи го. След това излезте. И двамата. Веднага. Отиди на сигурно място. Приятелка. Роднина. Не се връщай в тази къща.“
„Но Лия… тя спи.“
„Събуди я. Вземи я. Кажи ѝ, че отивате на приключение. Не оставяй това дете там, Анна. Не и след като знаеш за тези паспорти. Той може да се върне всеки момент и да я вземе. Тръгвай. Сега.“
Чух я да поема дълбоко въздух. „Добре. Къде да се срещнем?“
„Няма да се срещаме. Не още. Прекалено е опасно. Пази тези неща. Пази ги с живота си. Аз ще се свържа с теб, когато мухата влезе в паяжината.“
Затворих телефона. Сега имахме оръжие. Истинско оръжие. Не просто корпоративни тайни, а доказателства за престъпления, които можеха да го вкарат в затвора за десетилетия.
Но сега трябваше да действам бързо. Петър щеше да разбере, че сейфът е отворен. Може би не веднага, но скоро. А когато разбереше, първият човек, когото щеше да заподозре, беше Анна. И вторият… бях аз.
Трябваше да ускоря играта. Трябваше да накарам Весела и Петър да се сблъскат, преди Петър да осъзнае какво е загубил.
Потеглих към офиса. Димитър ме чакаше.
„Какво стана?“ попита той, очите му бяха разширени от страх.
„Спечелихме лотарията,“ казах аз. „Сега, слушай ме внимателно. Искам да се обадиш на Весела. Веднага. Ще ѝ кажеш, че си се паникьосал. Ще ѝ кажеш, че аз знам всичко. Че съм намерила доказателства за нейните фалшиви фактури и че отивам в полицията утре сутрин. Ще ѝ кажеш, че съм споменала нейното име и името на Петър. Накарай я да се паникьоса.“
„Тя… тя ще ме убие.“
„Тя няма да има време. Тя ще направи едно от двете неща. Ще избяга… или ще отиде при Петър, за да я защити и да унищожи доказателствата, преди аз да стигна до полицията. Имайки предвид егото ѝ, залагам на второто. А ти, след като затвориш, събираш всичко, което намери за нейните измами, и отиваш право при Асен. Той ще знае какво да прави. Той подготвя съдебния иск.“
„А ти? Ти къде отиваш?“
„Аз отивам да се подготвя за война,“ казах аз. „Време е да се обадя на лихварите на баща ми.“
Глава 8: Сделка с Дявола
Лихварите не бяха хора, на които се обаждаш. Те бяха хора, които те намираха. Но баща ми, в параноята си, беше запазил един номер. Номер за спешни случаи. Беше скрит в стара книга в библиотеката му.
Срещата беше уговорена за три часа сутринта. В денонощен ресторант в индустриалната зона. Място, което миришеше на стара мазнина и отчаяние.
Седнах в едно сепаре, стискайки чаша слабо кафе. Второто място до мен беше празно, но този път не се чувствах защитена. Чувствах се изложена.
Точно в три, двама мъже влязоха. Единият беше огромен, с вид на бивш боксьор. Другият беше дребен, слаб, в евтин костюм, и носеше очила с тънки рамки. Дребният беше този, от когото ме беше страх. Той седна срещу мен. Големият остана прав до вратата.
„Госпожица Мая,“ каза дребният. Гласът му беше мек, почти учтив. „Изненадани сме да Ви чуем. Обикновено ние се обаждаме на нашите… клиенти.“
„Знам колко дължа,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „И знам, че нямам с какво да платя. Компанията е на ръба на фалита.“
Мъжът се усмихна. „Това е жалко. Баща Ви ни увери, че активите са солидни. Имаме договор. Къщата Ви, както си спомням…“
„Знам за къщата. Не съм дошла да моля за време. Дошла съм да предложа сделка.“
Той повдигна вежда.
„Човекът, отговорен за моя фалит, се казва Петър. Той държи активи, които далеч надхвърлят моя дълг. Активи, които са… да кажем, ‘недекларирани’. Пари, които той пере.“
„Петър?“ Мъжът изглеждаше заинтересован. „Познаваме го. Той е голям играч. Твърде голям за нас, страхувам се.“
„Не и ако имате вътрешна информация,“ казах аз. „Не и ако знаете точно къде се съхраняват парите. И не и ако знаете, че той е на път да избяга от страната с тях.“
Това привлече вниманието му. „Каква информация?“
„Имам достъп до вторите му счетоводни книги. Сметки, номера, местоположения. Всичко. Също така имам доказателства за другите му престъпления. Изнудване. Заплахи. Неща, които, ако бъдат предадени на правилните хора, биха го направили… много уязвим.“
„А защо давате това на нас? Защо не на полицията?“
„Защото полицията ще отнеме години. Съдебни дела, обжалвания. Аз нямам години. Вие ще си вземете парите от мен много по-бързо. А аз не искам Петър в затвора. Аз искам той да е разорен. Искам да е унищожен по същия начин, по който той унищожи мен. Вие можете да направите това. Вие можете да вземете парите му. Всичките.“
Мъжът се замисли. „И какво искате в замяна на тази… безценна информация?“
„Опрощаване на дълга на баща ми. Пълно и окончателно. Връщате ми договора за къщата. И ми давате един процент от това, което възстановите от Петър. Като комисионна.“
Дребният мъж се изсмя. „Вие сте дръзка. Като баща си. Но той заложи твърде много. Един процент? Вие сте в позиция да молите, не да изисквате.“
„Аз съм в позиция да държа ключовете от съкровищницата му,“ отвърнах студено. „Без мен вие имате само моя фалирал бизнес и една къща. С мен имате достъп до милиони. Недекларирани, лесни за вземане милиони. Струва ми се, че един процент е справедлива цена за намиране.“
Той ме гледа дълго. После кимна. „Имате сделка. При едно условие. Давате ни информацията. Сега. И ако тя е толкова добра, колкото казвате, ние ще се погрижим за Петър. Ако ни лъжете…“ Той не довърши. Не се налагаше.
Бръкнах в чантата си и извадих USB флаш устройство. Копие на това, което Анна беше взела. Димитър го беше направил, преди да отиде при Асен.
„Тук е всичко,“ казах аз. „Сметките. Записите. Снимките. Всичко. Но има още нещо. Той има съучастник. Моята братовчедка, Весела. Тя мисли, че ще получи част. Искам да се уверите, че тя няма да получи нищо. Искам тя да падне заедно с него.“
Мъжът взе устройството. „Ще се погрижим за всички свободни краища. Беше удоволствие да правим бизнес с Вас, госпожицо Мая. Не ни търсете. Ние ще Ви намерим.“
Той и бодигардът му излязоха.
Останах сама в ресторанта. Треперех неконтролируемо. Току-що бях продала Петър и Весела на хора, по-лоши от тях. Бях сключила сделка с дявола, за да спася дома си. Моралната дилема беше решена. Бях избрала оцеляването.
Изпих студеното си кафе. За първи път от много време се почувствах лека. Не защото бях отслабнала, а защото тежестта на дълга на баща ми беше вдигната. Беше заменена с нова, по-мрачна тежест. Тежестта на това, което бях направила. Но можех да живея с нея.
Глава 9: Сблъсъкът на Хищниците
Точно както бях предвидила, паникьосаният Димитър беше перфектната стръв. Весела, изправена пред заплахата от незабавно разкриване, не избяга. Тя отиде направо при Петър.
Асен, който вече беше официално мой адвокат в предстоящото дело, беше наел частен детектив да следи Весела. Тя пристигнала в офиса на Петър в четири сутринта, изглеждайки обезумяла.
Това, което се случи вътре, мога само да си представям. Тя му е казала, че аз знам всичко. Че отивам в полицията. Обвинила го е, че я е изложил на риск. Изискала е защита, пари, изход.
А Петър, погълнат от собствената си арогантност, вероятно се е изсмял. Той все още не е знаел за сейфа. Той е мислел, че аз просто блъфирам за счетоводните измами на Димитър. Той е виждал Весела не като партньор, а като раздразнителна пионка, която вече не му е нужна.
И тогава, в средата на спора им, хората на дребния мъж са пристигнали.
Не е имало насилие. Не и физическо. Те просто са влезли. Били са четирима, включително дребния. Минали са покрай охраната, сякаш не съществува. Детективът на Асен, който е наблюдавал от другата страна на улицата, е докладвал, че са влезли в 4:30 сутринта.
Представих си сцената. Петър, шокиран от нахлуването. Весела, осъзнаваща твърде късно, че е в капан между два хищника. Дребният мъж, който спокойно сяда и поставя USB устройството на масата.
Той вероятно му е показал снимките. Записите. Счетоводните книги. И след това му е показал фалшивите паспорти.
Това е бил моментът, в който Петър е разбрал. Разбрал е, че не Весела го е предала. Разбрал е, че Анна я няма. Разбрал е, че сейфът му е празен. Разбрал е, че аз, Мая, съм го победила.
Детективът докладва, че са останали вътре два часа. В 6:30 сутринта, те са излезли. Петър и Весела са били с тях. Изглеждали са… празни. Сякаш душите им са били изсмукани. Качили са ги в черен ван и са потеглили.
Петър никога повече не беше видян в града. Нито Весела. Те не бяха мъртви. Това беше твърде… мръсно. Не, те просто бяха изчезнали. Дребният мъж ми беше обещал, че ще се погрижи за тях. Вероятно Петър сега работеше някъде в забравена от Бога страна, изплащайки дълг, който никога не можеше да бъде изплатен, използвайки уменията си за пране на пари за новите си господари. А Весела… тя вероятно беше с него. Идеалният затвор. Двама предатели, оковани един за друг завинаги.
Глава 10: Разчистване на Руините
Същата сутрин Асен внесе съдебния иск. Не срещу Петър, който вече не съществуваше, а срещу неговата вече бивша компания. Делото беше за промишлен шпионаж, нелоялна конкуренция и щети, базирано на доказателствата, които Димитър беше събрал за манипулациите на Весела.
Новата управа на компанията на Петър, назначена от… да кажем, „невидимите инвеститори“, нямаше желание за съдебна битка. Те искаха тишина. Те искаха проблемите да изчезнат.
Асен уреди извънсъдебно споразумение. Беше огромно. То не само покри всички дългове на баща ми (включително тези към лихварите, които, разбира се, бяха „анонимно“ уредени), но и възстанови ипотеката върху къщата ни и осигури достатъчно капитал, за да стабилизираме нашата компания.
Получих и своя „комисионен процент“. Беше преведен в швейцарска сметка ден по-късно. Сумата беше главозамайваща.
Анна ми се обади седмица по-късно от чужбина. Беше на слънчево място, чувах птици и смях на дете.
„Свободни сме, Мая,“ каза тя, гласът ѝ беше чист и щастлив. „Парите от фонда са преведени. Лия е записана в ново училище. Тя… тя никога не е била по-щастлива.“
„Радвам се за теб, Анна,“ казах аз, искрено.
„Аз… съжалявам за самолета. Бях толкова отчаяна… той ме беше изпратил да те провокирам. Каза, че ако не те накарам да се почувстваш зле, ще…“
„Няма значение,“ прекъснах я. „Това беше най-малкият проблем. Ти ми спаси живота, Анна. Ти и Ивайло.“
„Ние си помогнахме взаимно. Сбогом, Мая. И… благодаря ти.“
Тя затвори.
Останах сама в големия кабинет на баща ми. Компанията беше спасена. Къщата беше спасена. Но всичко се усещаше различно. Победата имаше вкус на пепел.
Димитър влезе. Той беше започнал работа в компанията. От най-ниското ниво. В склада. Беше се изнесъл от луксозния апартамент, който банката беше взела, и живееше в малка стая под наем близо до университета. Той беше поел отговорност.
„Докладите от склада са готови,“ каза той, оставяйки папка на бюрото ми. Не ме погледна в очите. Все още не можеше.
„Мите,“ казах аз.
Той спря на вратата.
„Стела се обади. Тя знае всичко. Иска да те види. Мисля, че… мисля, че може да ти прости. Но ще трябва да работиш много, за да си върнеш доверието ѝ. Точно както работиш, за да си върнеш моето.“
Той кимна, сълзи блестяха в очите му. „Аз… аз няма да те предам отново, Мая. Кълна се.“
„Знам,“ казах аз. „Сега върви. Имаш работа.“
Той излезе. Аз се обърнах към прозореца. Бях богата. Бях в безопасност. Бях победител. Но бях загубила илюзиите си. Бях видяла колко тъмно може да бъде сърцето на баща ми, колко слабо може да бъде сърцето на брат ми и колко безмилостно трябваше да стане моето собствено.
Глава 11: Новият Хоризонт
Шест месеца по-късно. Компанията беше стабилна. Дори процъфтяваше. Аз бях безмилостен, но справедлив лидер. Бях научила, че бизнесът не е бизнес. Бизнесът е личен. Винаги.
Асен остана мой адвокат. Сивата му коса беше станала почти бяла, но той изглеждаше по-спокоен. Тайната му беше в безопасност, а вината му беше изкупена.
Димитър и Стела се събраха отново. Той все още работеше в склада, но вечер учеше за изпитите си по право. Той щеше да стане добър адвокат. Беше видял най-лошото от закона и знаеше цената на грешките.
Аз… аз все още имах наднормено тегло. Тежестта не беше изчезнала магически. Но вече не ме определяше. Вече не беше моята броня или моята клетка. Беше просто… част от мен.
Отново бях на летището. Този път отивах на почивка. Истинска почивка. На място, където нямаше телефони и нямаше конферентни зали.
Качих се на самолета. Бях резервирала две места. Старият навик. Беше комфорт, който можех да си позволя и от който все още имах нужда. Седнах до прозореца, оставяйки мястото до мен празно.
Точно преди вратите да се затворят, млад мъж и жена се приближиха до моя ред. Бяха млади, държаха се за ръце и изглеждаха притеснени.
„Извинете,“ каза мъжът, гледайки билета си. „Мисля, че моето място е до Вас, на 14Б. А приятелката ми е чак на 23Д. Чудехме се… дали има някакъв шанс…“
Той погледна към празната седалка до мен. Седалка 14С. Моята платена, празна крепост.
Погледнах го. Погледнах нея. Видях тяхното притеснение, надеждата им. Не видях заплаха. Не видях провокация. Видях просто двама души, които искат да бъдат заедно.
Спомних си за Анна. Спомних си за студения, рязък отговор, който бях дала. „Защо да го правя? Аз съм си платила за него.“
Усмихнах се. Този път усмивката стигна до очите ми.
„Разбира се,“ казах аз, разкопчавайки колана си. „Всъщност, защо не вземете Вие двете места? Аз ще се преместя на пътеката.“
Те ме погледнаха, шокирани. „Наистина ли? Но… Вие сте платили…“
„Това е просто място,“ казах аз, ставайки, за да ги пусна. „Пътуването е дълго. По-добре е да сте заедно.“
Младата жена почти се разплака от облекчение. „Благодаря Ви! Толкова Ви благодаря!“
Те седнаха, щастливи, хванати за ръце. Аз седнах на мястото до пътеката, от другата страна на моето второ, вече заето място. Чувствах се малко притисната. Но за първи път от много време не се чувствах сама.
Стюардесата мина, проверявайки коланите. Тя ми се усмихна. „Това беше много мило от Ваша страна, госпожо.“
Аз кимнах. „Всички имаме нужда от малко повече място понякога.“
Самолетът излетя, издигайки се над облаците. Отпуснах се на седалката. Тежестта беше там, но вече не ме смазваше. Бях се научила да я нося.