Сватбата ми беше без деца. Това беше единственото ми твърдо, непоклатимо условие. Не защото не обичах децата по принцип, а защото този ден трябваше да бъде олицетворение на съвършенството, което с Даниел бяхме градили в живота си. Всичко беше изпипано до последния детайл – от цвета на салфетките, който съответстваше на нюанса на залеза в часа на първия танц, до плейлиста, подбран нота по нота, за да води емоциите на гостите в елегантна градация. Беше ден за възрастни. Ден за шампанско, тихи разговори, прекъсвани от джаз, и обещания, които заслужаваха да бъдат чути в абсолютна тишина.
Сестра ми, Мила, се съгласи. Поне така каза. „Разбира се, Ася, твоят ден, твоите правила. Ще намерим кой да гледа Явор“, увери ме тя по телефона, а в гласа ѝ се долавяше онази лека, почти незабележима нотка на примирение, която винаги ме е дразнела. Това беше нейната пасивно-агресивна броня, начинът ѝ да покаже, че се подчинява, но не е съгласна. Мила винаги е била моята противоположност. Аз бях редът, тя беше хаосът. Аз бях амбицията, тя – бохемският дух. Аз имах план за живота си още от гимназията, а тя все още търсеше себе си в маслени бои и ръчно изработени бижута, които рядко успяваше да продаде.
Сватбеният ден беше като излязъл от списание. Слънцето галеше тревата на извънградската резиденция, която бяхме наели. Гостите пристигаха – успешни, елегантни, усмихнати. Всичко беше точно както го бях визуализирала стотици пъти. Тогава я видях. Мила. Вървеше по алеята, бутайки бебешка количка.
Сърцето ми спря за миг. Кръвта забуча в ушите ми. Даниел стисна ръката ми, усещайки внезапното напрежение в тялото ми. „Спокойно, любов“, прошепна той. „Може би има причина.“ Но аз знаех. Нямаше причина. Имаше само демонстрация.
Тя се приближи с онази невинна усмивка, която използваше, когато знаеше, че е прекрачила граница. „Бавачката се разболя в последния момент, какво да направя? Да не дойда ли на сватбата на сестра си?“
Думите ѝ бяха реторични, но в тях се криеше обвинение. Аз бях безсърдечната сестра, която би я накарала да избира. Не казах нищо. Само я погледнах в очите, а тя първа сведе поглед към спящото си бебе. Войната беше тиха, необявена, но вече се водеше.
Церемонията започна. Застанахме под арката от бели рози, гледахме се в очите с Даниел и целият свят изчезна. Той започна да изрича обетите си. Гласът му беше плътен и сигурен, изпълнен с любов, която ме караше да настръхвам. Беше моят момент. Нашият момент.
И точно тогава, в кресчендото на неговите думи, тишината беше разкъсана от пронизителен, оглушителен рев.
Явор. Бебето на сестра ми.
Ревът не беше просто бебешки плач. Беше вик на сирена, който проряза тържествеността и я направи на парчета. Всички глави се обърнаха. Мила се суетеше около количката, вадеше биберони, шепнеше нещо, но ревът ставаше все по-силен, по-настоятелен. Сякаш бебето усещаше напрежението и го мултиплицираше.
Даниел спря. Погледна ме. В очите му видях съжаление, но и безсилие. Длъжностното лице се прокашля неловко. Моментът беше съсипан. Разрушен. Осквернен. Гледах как Мила, вместо да се оттегли дискретно, както всеки нормален човек би направил, упорито се опитваше да успокои детето там, на място, превръщайки се в център на вниманието.
Тя открадна моя момент. Направи го свой. Превърна моята сватба в сцена за своята малка битова драма.
Не започнах война. Не вдигнах скандал пред всички. Запазих леденото си самообладание, изчаках ревът да заглъхне до хленч и кимнах на Даниел да продължи. Но не забравих. О, не. Това предателство, тази демонстрация на неуважение, се запечата в съзнанието ми като жигосана с нажежено желязо. Беше капка, която преля чашата на цял живот търпение към нейния егоизъм, прикрит зад маската на свободомислие.
Четири месеца по-късно получих покана. Беше картичка с нарисувана с водни бои торта и балон. Мила ме канеше на първия рожден ден на Явор. „Ще бъде съвсем скромно, само най-близките“, пишеше в съобщението.
Четири месеца мълчание. Четири месеца, в които учтиво отказвах всякакви опити на майка ми да ни „сдобри“. Сега това. Поканата не беше маслинова клонка. Беше тест. Предизвикателство. Тя очакваше да откажа, за да може отново да изиграе ролята на жертва пред семейството.
Усмихнах се. „Разбира се, че ще отидем“, казах на Даниел. „Дори съм му подготвила изненада.“
В деня на рождения ден избрах най-елегантната си рокля. Даниел облече скъп костюм. Паркирахме блестящия си автомобил пред скромния жилищен блок, в който Мила и съпругът ѝ Симеон живееха под наем. Контрастът беше огромен и аз му се наслаждавах.
Когато Мила отвори вратата, за миг в очите ѝ проблесна объркване. Явно не очакваше да дойдем. После погледът ѝ се плъзна към огромната, луксозно опакована кутия в ръцете ми.
„Ася! Даниел! Влизайте, заповядайте!“ – гласът ѝ беше нервен.
Апартаментът беше малък и претрупан. Миришеше на бебешка храна и терпентин от боите ѝ. В хола се бяха събрали няколко нейни приятели, родителите ни и Симеон, който ме гледаше с лошо прикрито неодобрение.
Изчаках моментът да е подходящ. Когато дойде време за подаръците, аз се изправих. Всички погледи се насочиха към мен. Подадох тежката кутия на Мила.
„Това е за малкия Явор“, казах с най-милия си глас. „И за вас, разбира се. За да ви е по-лесно занапред.“
Тя разкъса нетърпеливо опаковката. Ръцете ѝ трепереха леко. Когато отвори кутията, настъпи тишина. Пълна, гробна тишина.
Тя замръзна, когато видя…
В кутията, върху сатенена подплата, лежеше най-скъпият и модерен комплект за звукоизолация на детска стая, който можеше да се намери на пазара. Панели от акустична пяна, уплътнения за врата, специална тапа за ключалка. До тях имаше елегантен плик.
Мила го отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше чек. Петцифрена сума. В полето за основание бях написала: „За професионален монтаж и за наемане на бавачка при следващи важни събития“.
Погледът, който тя вдигна към мен, беше смразяващ. Не беше гняв. Беше нещо по-дълбоко. Унижение. Пълно и абсолютно унижение пред всичките ѝ приятели и пред цялото ни семейство. Аз не просто ѝ бях върнала жеста. Бях го направила публично, елегантно и брутално. Бях превърнала нейната пасивно-агресивна атака в ядрена експлозия. И това беше само началото.
Глава 2
Тишината в малкия апартамент беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Лицето на Мила премина през палитра от емоции – от шок и неверие до изгарящ срам, който изби на червени петна по шията и бузите ѝ. Симеон, съпругът ѝ, скочи на крака, сякаш ударен от ток. Очите му, присвити в гневни цепки, бяха забити в мен.
„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“, изръмжа той, а ръцете му се свиха в юмруци.
„Подарък“, отвърнах спокойно, без да трепна. Гласът ми беше равен и студен като стомана. „Практичен подарък. Мисля за бъдещето. За следващия семеен празник, на който тишината ще бъде оценена.“
Родителите ни изглеждаха ужасени. Майка ми, Десислава, притисна ръка към устата си, а баща ми, Петър, ме гледаше с укора, който познавах от дете – укорът, запазен за моментите, в които бях „твърде крайна“, „твърде амбициозна“, „твърде… не като Мила“.
„Ася, как можа?“, прошепна майка ми. Гласът ѝ трепереше. „Това е рожденият ден на детето!“
„Точно така. И аз се погрижих бъдещите рождени дни, кръщенета и сватби да не бъдат помрачавани от неща, които лесно могат да бъдат избегнати. Нарича се планиране.“ Обърнах се към сестра си, която все още стоеше като вкаменена, стиснала чека в ръка. „Не се притеснявай, Мила. Сумата е достатъчна. Можеш да наемеш най-добрите. Или пък… да си платиш наема за няколко месеца напред.“
Това беше удар под кръста и аз го знаех. Знаех за финансовите им затруднения. Знаех, че Симеон работи на две места, за да свързват двата края, докато Мила се опитваше да превърне хобито си в бизнес. Знаех, че моят лукс и нейният недоимък бяха невидимата стена, която винаги ни е разделяла. С този жест аз не просто я обидих, аз я жигосах с нейната собствена несъстоятелност.
Симеон направи крачка към мен, но Даниел се изправи и застана леко пред мен – не агресивно, а като мълчалива бариера. Той не одобряваше напълно методите ми, бяхме го обсъждали, но винаги заставаше на моя страна. Беше моята скала.
„Мисля, че е време да си вървим“, каза Даниел с онзи спокоен, но безапелационен тон, който използваше в заседателната зала. „Честит рожден ден на малкия.“
Никой не каза нищо, докато си тръгвахме. Когато вратата се затвори зад нас, чух как един от приятелите на Мила се изкиска нервно, последван от гневното „Млъкни!“ на Симеон.
В колата мълчахме. Даниел шофираше, съсредоточен в пътя. Знаех, че чака аз да проговоря първа.
„Беше прекалено, нали?“, попитах тихо, гледайки светлините на града, които се размазваха пред погледа ми.
Той въздъхна. „Беше… ефективно. Като хирургически удар. Прецизен и безмилостен. Не съм сигурен, че заслужаваше чак толкова.“
„Тя съсипа сватбата ни, Даниел. Съзнателно. Това не беше просто бебешки плач. Беше послание. Че аз и моите правила не струваме нищо. Че нейните нужди винаги ще са на първо място.“
„Знам, любов. Но сега отвори кутията на Пандора. Тази война няма да свърши лесно.“
И беше прав. Още на следващата сутрин телефонът ми избухна. Майка ми. Гласът ѝ беше истеричен. Обвиняваше ме, че съм жестока, безсърдечна, че завиждам на сестра си за това, че има дете. Последното беше толкова абсурдно, че ме накара да се засмея.
„Да ѝ завиждам? На какво точно? На малкия апартамент под наем? На вечния стрес за пари? На съпруга ѝ, който ме гледа така, сякаш иска да ме удуши? Не, мамо. Аз не завиждам. Аз просто поставям граници.“
„Ти унижи сестра си!“, изкрещя тя.
„А тя унижи мен. Пред двеста гости. В най-важния ден от живота ми. Къде беше тогава ти, за да ѝ се скараш? А, да. Гукаше на бебето и обясняваше на всички колко е сладко, докато плаче.“
Затворих телефона. Войната беше обявена официално и фронтовите линии бяха очертани. Родителите ми, както винаги, заеха страната на „по-слабата“, на „по-уязвимата“. Мила.
Дните се превърнаха в седмици. Започнах да получавам странни съобщения от непознати номера – обиди, заплахи. Явно приятелите на Мила бяха решили да я защитават в социалните мрежи и извън тях. Блокирах номерата, изтривах коментарите. Бях като крепост, обсадена от армия мравки. Досадни, но безобидни.
Междувременно, животът ми с Даниел продължаваше в своя перфектен ритъм. Неговата строителна фирма процъфтяваше. Тъкмо беше спечелил търг за огромен бизнес комплекс в покрайнините на града – проектът на живота му. Работеше денонощно, често се прибираше късно, но винаги намираше време за мен. Бяхме екип. Железен екип.
Една вечер, докато вечеряхме в любимия ни ресторант, той изглеждаше по-разсеян от обикновено.
„Нещо не е наред ли?“, попитах.
Той се поколеба за миг. „Просто… бизнес. Имаме нов конкурент, който се появи от нищото. Фирма на име „Строй Прогрес“. Агресивни са. Опитват се да ми отмъкнат подизпълнители, предлагат по-ниски цени, макар и с компромис в качеството. Води ги един… хлъзгав тип. Ивайло.“
„Опасен ли е?“
„По-скоро е досаден. Но трябва да съм нащрек. В нашия бизнес акулите винаги кръжат и чакат да надушат кръв.“
Не обърнах голямо внимание тогава. Бях твърде погълната от собствената си битка.
Един ден получих призовка.
Мила и Симеон ме съдеха. За „нанесен морален тормоз и уронване на престижа“. Искаха обезщетение. Сумата беше точно равна на сумата от чека, който им бях дала.
Това беше толкова дребнаво, толкова жалко, че отново се засмях. Но този път смехът ми беше горчив. Те бяха решили да пренесат семейната драма в съдебната зала. Искаха да превърнат войната в официална процедура с адвокати и доказателства.
„Добре“, казах на глас в празната си всекидневна. „Щом искат война, ще получат война.“
Обадих се на най-добрия адвокат по граждански дела в града. Адвокат Стоянов. Скъп, арогантен, но с почти стопроцентова успеваемост. Още на следващия ден бях в кантората му.
Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, се облегна назад в коженото си кресло и сплете пръсти.
„Интересно. Семейна история като по учебник. Сестра ви ще се опита да се изкара жертва. Ще плаче, ще разказва колко сте я наранили. Нейният адвокат вероятно ще призове всички гости от рождения ден като свидетели на вашето „жестоко“ деяние.“
„И какво ще правим ние?“
Адвокат Стоянов се усмихна. Беше хищна усмивка. „Ние ще докажем, че не става въпрос за морален тормоз, а за систематично провокативно поведение от нейна страна, което е кулминирало в деня на сватбата ви. Ще призовем вашите гости. Ще намерим видеозаписите от сватбата. Ще покажем на съдията как тя съсипва най-важния ви момент. Ще превърнем нейния иск от трагедия във фарс. Но за целта ми трябва всичко. Всяка караница, всяко съобщение, всяка случка от детството ви, която показва този модел на поведение.“
И аз започнах да говоря. Разказах му всичко. За детството, за съперничеството, за това как винаги трябваше да се грижа за нея, докато тя летеше в облаците. За парите, които родителите ми ѝ даваха тайно. За завистта, която винаги съм усещала в погледа ѝ.
Докато говорех, една мисъл се загнезди в съзнанието ми. Това дело не беше за пари. Мила и Симеон знаеха, че е почти невъзможно да го спечелят. Тогава защо?
Отговорът ме удари като светкавица. Разгласа. Унижение. Те искаха да извадят на показ семейните ни тайни. Искаха да ме очернят публично, да ме представят като чудовище. Това не беше съдебен иск. Това беше кампания за унищожение. И аз трябваше да съм готова да отвърна на удара със същата, ако не и с по-голяма сила.
Глава 3
Подготовката за делото се превърна в основен фокус на живота ми. Всеки свободен час прекарвах с адвокат Стоянов, ровейки се в миналото, анализирайки всяка дума, всяко действие, търсейки оръжия. Телефонът ми беше пълен със скрийншоти на стари разговори с Мила, в които тя фино ме манипулираше или се оплакваше от живота, индиректно намеквайки, че моят успех е причина за нейните провали. Даниел нае частен детектив, който дискретно да проучи финансовото състояние на Симеон и Мила. Информацията, която получихме, беше по-мрачна, отколкото предполагах.
Освен ипотечния кредит за апартамента, който бяха изтеглили преди няколко години и който очевидно изплащаха с огромна трудност, те имаха и няколко бързи кредита. Малки суми, взети от съмнителни фирми с лихви, които биха накарали и банкер да се изчерви. Симеон беше заложил колата си. Мила беше продала златните бижута, които баба ни ѝ беше оставила. Бяха затънали до гуша. Това обясняваше отчаянието им, но не го извиняваше.
В същото време, усещах как напрежението около бизнес проекта на Даниел расте. Той все по-често говореше за Ивайло и неговата фирма „Строй Прогрес“.
„Този човек играе мръсно“, каза ми една вечер Даниел, докато разглеждаше някакви документи на масата в трапезарията. „Днес е опитал да открадне главния ни архитект. Предложил му е двойна заплата и служебен автомобил от най-висок клас. Добре, че момчето е лоялно.“
„Откъде има такива пари?“, попитах аз. „Нали каза, че фирмата му е нова?“
„Точно това се чудя и аз. Зад него трябва да стои някой. Някой с много дълбоки джобове. Той е само фасадата. Но е нагла, арогантна фасада. Срещнах го на една бизнес закуска. Държеше се така, сякаш вече е спечелил войната. Каза ми нещо странно: „Внимавай на кого имаш доверие. Понякога ударът идва от най-близо.“
Думите му прозвучаха зловещо, но тогава ги отхвърлих като обикновена бизнес арогантност. Не знаех колко пророчески ще се окажат.
Междувременно, в семейството настъпи пълен разрив. Родителите ми спряха да ми се обаждат, след като отказах да оттегля защитата си по делото. Комуникираха с мен само чрез леля ми, която се опитваше да играе ролята на миротворец. От нея разбрах, че Мила е превърнала ситуацията в своя лична трагедия. Разказвала на всички как съм я тормозила цял живот, как съм се опитвала да съсипя брака ѝ от завист. Тя беше жертвата, аз бях злодеят. Картината беше ясна и черно-бяла.
Един ден в университета срещнах братовчедка ми Боряна. Тя беше първи курс право, умно и наблюдателно момиче, което винаги стоеше встрани от семейните драми.
„Како Ася, чух за делото“, каза тя плахо, докато пиехме кафе. „Ужасно е.“
„Така е. Но сестра ти не ми остави избор.“
„Знам. Мама ми разказа. Но има нещо… странно. Преди няколко седмици бях в квартала на кака Мила. Видях я да говори с един мъж до блока. Изглеждаше много притеснена. Той ѝ даде някакъв плик, а тя… изглеждаше сякаш ще се разплаче. Мъжът беше с много скъпа кола, не се връзваше с обстановката.“
„Как изглеждаше той?“, попитах, а в съзнанието ми светна червена лампичка.
„Ами… висок, добре облечен, с онази самодоволна усмивка… Чакай, видях го някъде наскоро… Да! В едно бизнес списание, което татко чете. Някакъв нов строителен предприемач. Ивайло, май се казваше.“
Чашата с кафе замръзна на милиметри от устните ми. Ивайло. Конкурентът на Даниел. Какво, по дяволите, правеше той със сестра ми?
Сърцето ми започна да бие лудо. Сценариите, които се завъртяха в главата ми, бяха един от друг по-ужасяващи. Дали тя го познаваше? Дали Симеон работеше за него тайно? Дали… дали тя беше източникът на информация?
„Внимавай на кого имаш доверие. Понякога ударът идва от най-близо.“
Думите на Ивайло, предадени ми от Даниел, изведнъж придобиха нов, чудовищен смисъл.
Не казах нищо на Даниел. Все още не. Това беше само подозрение, косвено наблюдение на едно момиче. Обвинение от такъв мащаб можеше да унищожи и малкото, което беше останало от семейството ми. Трябваха ми доказателства.
Отново се свързах с частния детектив. Този път задачата беше конкретна: да проследи Мила и Ивайло. Да разбере има ли връзка между тях и каква е тя.
Дните до първото заседание по делото минаваха в мъчително очакване. Адвокат Стоянов беше уверен. Бяхме подготвили речта си, събрали бяхме нашите свидетели – предимно приятели и колеги на Даниел, които бяха на сватбата и видяха всичко с очите си. Бяхме готови да разгромим Мила в съда. Но сега тази битка ми се струваше незначителна. На хоризонта се задаваше буря, която можеше да помете всичко.
В деня на делото съдебната зала беше малка и задушна. Мила седеше срещу мен, облечена в скромна тъмна рокля, с изражение на мъченица. Симеон беше до нея, стиснал ръката ѝ. Родителите ми седяха на задния ред, избягвайки погледа ми. Изглеждах като чудовище, което съди собствената си, по-малка и беззащитна сестра. Точно както тя го беше планирала.
Нейният адвокат, млад и амбициозен мъж на име Андреев, изнесе пламенна реч за емоционалните травми, за унижението, за болката на една млада майка. Призова свидетелите си – нейните приятели, които с готовност описваха моя „жесток и безсърдечен акт“. Един по един те излизаха и повтаряха заучени фрази за моя снобизъм и надменност.
Когато дойде моят ред, адвокат Стоянов беше блестящ. Той не повиши тон. Говореше тихо, но всяка негова дума беше като удар с чук. Пусна видеото от сватбата. Цялата зала видя и чу как ревът на бебето разкъсва обетите на Даниел. Видяха как Мила остава на мястото си, вместо да се оттегли. След това призова нашите свидетели, които описаха ситуацията обективно, но картината беше ясна – това беше умишлена провокация.
Съдията, възрастна и уморена жена, слушаше всичко с безизразно лице.
Кулминацията настъпи, когато Стоянов започна кръстосания разпит на Мила.
„Госпожо“, започна той с копринен глас. „Твърдите, че сестра ви ви е унижила дълбоко с този… нестандартен подарък. Твърдите, че мотивът ѝ е била чиста злоба, така ли?“
„Да“, прошепна Мила, подсмърчайки. „Тя винаги ми е завиждала.“
Залата зашумя. Стоянов изчака тишината да се възстанови.
„А възможно ли е да има и друг мотив? Например, притеснение. Загриженост. Възможно ли е сестра ви, знаейки за вашите… финансови затруднения, да се е опитала да ви помогне по единствения начин, който познава – директно и практично?“
Лицето на Мила пребледня. Адвокат Андреев скочи. „Протестирам! Финансовото състояние на моята клиентка няма нищо общо с делото!“
„Напротив, има всичко общо!“, отвърна Стоянов. „Защото този иск не е за накърнена чест, а за пари. Това е опит за изнудване, облечен в съдебна процедура!“
Той хвърли на масата папка с документи. „Тук имаме доказателства за множество непогасени кредити, за запорирани сметки…“
В този момент телефонът ми извибрира в чантата. Беше съобщение от детектива. Отворих го под масата. Имаше само една снимка и кратък текст.
Снимката беше направена пред луксозен хотел в покрайнините на града. На нея се виждаха двама души, които излизаха от страничен вход. Мила. И Ивайло. Той беше прегърнал ръката си през рамото ѝ и ѝ говореше нещо в ухото. Тя се смееше.
Текстът под снимката гласеше: „Редовни срещи. Всеки вторник и петък следобед. От два месеца. Той плаща за стаята. В брой.“
Кръвта изстина във вените ми. Не беше просто бизнес. Беше нещо много, много по-мръсно. Сестра ми, страдащата съпруга и майка, беше любовница на най-големия враг на съпруга ми. И това променяше всичко. Войната току-що беше станала лична по начин, който никога не бях си представяла.
Глава 4
Стоях като парализирана, взирайки се в екрана на телефона. Снимката беше ясна, недвусмислена. Интимността в жеста на Ивайло, усмивката на лицето на Мила – всичко крещеше за една-единствена, грозна истина. Изневяра. Предателство, което надхвърляше всичко, което бяхме преживели досега.
Гласът на адвокат Стоянов звучеше далечен, като ехо от друг свят. Залата, съдията, дори лицето на сестра ми срещу мен – всичко се размаза в мъгла от гняв и погнуса. Тя не просто имаше тайна връзка. Тя спеше с мъжа, който се опитваше да съсипе съпруга ми. Да съсипе нашия живот.
Дали знаеше кой е той всъщност? Дали беше просто глупаво увлечение, или беше част от пъклен план? Въпросите се въртяха в главата ми с бясна скорост, всеки по-ужасяващ от предишния.
„…и затова, уважаема госпожо съдия, моля да отхвърлите този иск като неоснователен и злонамерен.“
С тези думи Стоянов приключи. Съдията обяви, че ще се произнесе в законовия срок и закри заседанието.
Хората започнаха да се разотиват. Мила и Симеон се съвещаваха с адвоката си. Родителите ми се приближиха към тях, прегръщайки дъщеря си-мъченица. Никой не погледна към мен. Бях сама, изолирана в своята половина на бойното поле, но вече държах в ръцете си оръжие за масово поразяване.
Даниел ме чакаше отвън. По лицето ми веднага разбра, че нещо се е случило, нещо извън очакваната съдебна драма.
„Какво има?“, попита той, хващайки ръката ми. Беше студена като лед.
Мълчаливо му подадох телефона. Той погледна снимката. Веждите му се сключиха в недоумение, което бързо прерасна в осъзнаване, а след това – в леден гняв, какъвто рядко бях виждала у него.
„Това… това е Ивайло“, каза той глухо. „С твоята сестра.“
Кимнах.
„Какво означава това?“, попита той, но вече знаеше отговора. Знаеше го толкова добре, колкото и аз.
„Внимавай на кого имаш доверие. Понякога ударът идва от най-близо.“
Сега думите звучаха като смъртна присъда.
В колата на връщане Даниел беше страшен. Тишината беше наситена с неизказани обвинения и бяс. Той стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
„Тя го е направила нарочно“, проговори най-накрая той, а гласът му беше дрезгав. „Всички тези малки проблеми, които имам напоследък. Опитите да ми крадат служители, информация за търгове, която изтича… Идва от нея. Тя му я дава.“
„Не можем да бъдем сигурни, Даниел“, опитах се да прозвуча разумно, макар и аз самата да не си вярвах. „Може да е просто… афера. Може тя дори да не знае с какво се занимава той.“
„Ася, престани!“, извика той и удари с юмрук по таблото. Подскочих. „Спри да я защитаваш! Спри да търсиш извинения за нея! Сестра ти е предателка! Тя заби нож не само в твоя гръб, но и в моя! Заради какво? Заради малко пари? Заради малко внимание? Тя е готова да ни съсипе, разбираш ли? Да съсипе всичко, което сме изградили!“
Знаех, че е прав. Нямаше невинно обяснение. Дори Мила, в цялата си наивност и хаотичност, не можеше да бъде толкова сляпа. Тя трябваше да знае.
През следващите няколко дни живеехме в параноя. Даниел нае експерти по киберсигурност да проверят всички компютри и сървъри във фирмата му. Започнах да гледам на всеки разговор с родителите си като на потенциален разпит, всяка дума, която изричах, можеше да бъде предадена на врага.
Детективът продължи да работи. Докладът му беше съкрушителен. Връзката на Мила и Ивайло не беше просто свалка. Той беше поел всичките ѝ дългове. Платил беше бързите кредити, покрил беше вноските по ипотеката за няколко месеца напред. Беше ѝ купил нова кола – скромен модел, за да не бие на очи, но все пак нова. В замяна, тя… тя му беше дала всичко.
Детективът беше успял да се сдобие със записи от разговорите им в едно от кафенетата, където се срещаха. Качеството беше лошо, но думите се чуваха. Чуваше се как тя му разказва за стреса на Даниел, за проблемите му с доставчици, за новите му планове. Тя беше неговият къртица. Неговият шпионин в сърцето на семейството.
Най-болезненото беше да чуя тона ѝ. Тя не звучеше като жертва. Звучеше… въодушевена. Участваше в игра, която най-накрая я правеше значима. Тя не просто предаваше информация, тя помагаше на своя „защитник“ да победи „лошия“ Даниел и неговата „зла“ съпруга. В нейния изкривен свят, тя беше героинята, която възстановява справедливостта.
„Трябва да я изправим до стената“, каза Даниел, когато му пуснах записите. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше огън. „Трябва да покажем това на всички. На родителите ти. На съпруга ѝ.“
„Симеон…“, прошепнах аз. „Той не знае. Горкият човек. Работи на две места, докато тя…“ Не можех да го довърша. Колкото и да го презирах за отношението му към мен, в този момент изпитах съжаление към него. Той беше просто една пионка в нейната игра.
Решихме да действаме.
Една вечер, без предупреждение, отидохме в апартамента им. Симеон ни отвори. Изглеждаше изненадан и враждебен.
„Какво искате?“, изръмжа той.
„Искаме да говорим с теб и със съпругата ти. Заедно“, каза Даниел с леден тон.
Мила се появи зад него. Когато ни видя, лицето ѝ пребледня. Тя знаеше. Знаеше, че сме разбрали.
Влязохме в същата онази всекидневна, където преди месеци се беше разиграла сцената с подаръка. Сега атмосферата беше още по-напрегната.
Седнахме на дивана срещу тях. Симеон ни гледаше подозрително.
„Какво става?“, попита той.
Не казах нищо. Просто оставих телефона си на масата и натиснах „play“.
Записът започна. Отначало се чуваше само шумът на кафенето. После се разнесе гласът на Ивайло, последван от смеха на Мила.
Лицето на Симеон се променяше с всяка изминала секунда. От недоумение то премина в объркване, после в ужас, и накрая – в чиста, неподправена ярост. Той гледаше Мила, сякаш я виждаше за първи път. Тя седеше свита на дивана, трепереше и плачеше безмълвно, без да смее да го погледне.
„…така че Даниел е много притеснен за търга за общината. Мисли, че офертата му е най-добрата, но се страхува някой да не го подбие в последния момент…“ – гласът на сестра ми звучеше ясно и отчетливо.
Симеон скочи на крака.
„Кой е този мъж?“, изкрещя той, а вените на врата му изпъкнаха. „Кой е този мъж, Мила?!“
Тя не отговори, само ридаеше по-силно.
„Това е Ивайло“, каза Даниел спокойно. „Моят конкурент. И любовникът на жена ти. Той ѝ плаща дълговете, а тя му продава моето бъдеще. И твоето.“
Симеон се обърна към Мила. Движенията му бяха бавни, страшни.
„Вярно ли е?“, прошепна той.
Тя само кимна, треперейки.
Тогава той избухна. Не с викове, а с действие. Сграбчи една от картините на Мила от стената – някакъв абстрактен пейзаж – и я строши в коляното си. После започна да помита всичко от рафтовете – вази, книги, нейните ръчно изработени бижута. Крещеше несвързано, думи на болка и предателство.
Аз и Даниел стояхме и гледахме. Не изпитвах удовлетворение. Само празнота. Това не беше победа. Беше пълно унищожение. Бяхме хвърлили атомна бомба в центъра на живота им, но радиацията засягаше и нас.
Когато Симеон се срина на пода, ридаейки сред останките от общия им живот, Даниел спря записа.
„Сега вече знаеш“, каза той на Симеон. „Делото, което водите срещу нас, е фарс. Спри го. Веднага. В противен случай тези записи, заедно със снимките, ще отидат първо при адвоката ми, а после – в полицията. Промишленият шпионаж е престъпление, Мила.“
Тя вдигна глава, лицето ѝ беше подпухнало и мокро от сълзи.
„Не исках…“, промълви тя. „Той каза, че просто иска да ми помогне… Каза, че ти си лош човек, Даниел… Че мамиш и крадеш… Аз му повярвах…“
„Повярвала си на това, което си искала да повярваш“, отрязах я аз. „Повярвала си, защото ме мразиш. Мразиш ме за всичко, което ти нямаш. И беше готова да унищожиш мен и съпруга ми, за да се почувстваш по-добре. Е, сега как се чувстваш, Мила? По-добре ли ти е?“
Тя не отговори.
Тръгнахме си от апартамента, оставяйки ги сред руините. Войната беше спечелена. Но цената беше ужасяваща. Имах чувството, че бях загубила последното парченце от душата си.
Глава 5
Дните след разкритието бяха сюрреалистични. Делото срещу нас беше оттеглено мълчаливо. Адвокат Андреев просто информира Стоянов, че клиентите му се отказват от иска си. Нямаше обяснения, нямаше извинения. Просто тишина.
Мила изчезна. Изключи си телефона, изтри профилите си в социалните мрежи. От леля ми разбрах, че се е изнесла от апартамента и живее при нашите родители. Симеон беше подал молба за развод. Искал пълно попечителство над Явор. Обвинявал я не само в изневяра, но и в това, че е застрашила бъдещето на детето им с престъпните си действия.
Родителите ми бяха съсипани. Майка ми ми се обади веднъж, плачейки. Не ме обвиняваше директно, но между редовете се четеше укор. Аз бях донесла тази разруха. Аз бях натиснала спусъка.
„Тя не е добре, Ася“, хлипаше майка ми. „Не яде, не говори. Само гледа в една точка. Ти не разбираш, тя е толкова крехка…“
„Крехка?“, прекъснах я аз, а гласът ми беше остър като бръснач. „Тази „крехка“ жена съзнателно е участвала в схема за унищожаване на бизнеса на съпруга ми. Тази „крехка“ жена спеше с врага ни, докато лъжеше съпруга си в лицето. Престани да я оправдаваш, мамо! Поне веднъж в живота си престани!“
Затворих. Знаех, че съм жестока, но не можех повече да слушам мантрата за нейната уязвимост. Тази уязвимост беше оръжие, което тя използваше през целия си живот, за да манипулира всички около себе си.
Даниел, от своя страна, използва информацията, която имахме, безмилостно. Адвокат Стоянов изпрати дискретно писмо до Ивайло. В него се намекваше за наличието на „компрометиращи материали“, свързани с методите му за събиране на търговска информация. Не се споменаваше името на Мила, но заплахата беше ясна.
Ивайло се оттегли. Като уплашено куче. „Строй Прогрес“ внезапно загуби интерес към търга за общинския проект. Спряха и агресивните опити да се крадат служители и подизпълнители. Бурята утихна толкова бързо, колкото се беше и появила. Даниел спечели проекта. Бизнесът му беше спасен, дори по-силен отпреди.
Победихме. На всички фронтове.
Но победата имаше вкус на пепел.
Вкъщи цареше странно напрежение. Даниел работеше повече от всякога, затрупан от новия проект. Аз се чувствах… празна. Войната, която беше осмисляла всеки мой ден през последните месеци, беше свършила. Врагът беше победен и унизен. И сега какво?
Една вечер, месец след драмата, седяхме на вечеря. Тишината между нас беше тежка.
„Трябва да ти кажа нещо“, проговори Даниел, без да вдига поглед от чинията си.
Сърцето ми подскочи.
„Помниш ли, когато ти казах, че зад Ивайло трябва да стои някой с много пари?“
Кимнах.
„Разбрах кой е. Чрез мои канали. Оказа се един стар мой познат от университета. Човек, с когото имахме общ бизнес в началото. Разделихме се много зле. Той ме обвини, че съм го измамил, макар че всъщност той беше този, който се опита да открадне идеята ни. Казва се Мартин.“
Името не ми говореше нищо.
„Той е финансирал Ивайло. От чисто отмъщение. Искал е да ме съсипе. Но има и нещо друго, Ася…“
Той най-накрая ме погледна. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Срам.
„Мартин… преди много години… е имал връзка със сестра ти.“
Ако бях получила удар, щеше да ме заболи по-малко.
„Какво?“
„Било е, преди тя да се запознае със Симеон. Преди дори аз и ти да сме заедно. Била е кратка, бурна връзка. Тя е била лудо влюбена в него. Той я е зарязал много грозно. Мисля, че… мисля, че тя никога не го е прежалила напълно.“
В главата ми започнаха да се навързват парчетата от пъзела. Картината, която се оформяше, беше гротескна.
„Чакай малко“, казах бавно, опитвайки се да осмисля всичко. „Значи… Мартин, който мрази теб, е наел Ивайло, за да те съсипе. А Ивайло е използвал Мила, която е бивша на Мартин и моя сестра, за да получи информация? Това… това не е просто бизнес. Това е някаква венецианска драма.“
„По-лошо е“, каза Даниел и извади телефона си. Отвори някакъв документ – копие от банков превод. „Мартин не е финансирал Ивайло просто така. Той е изкупил дълговете на Мила от фирмите за бързи кредити. Всичките. Ивайло е бил просто посредник. Парите, с които Мила е била „купена“, са дошли директно от нейния бивш любовник. Човекът, когото ти си мислиш, че мразиш, е плащал сметките на сестра ти, за да те унищожи.“
Почувствах как ми се повдига. Цялата история беше толкова заплетена, толкова мръсна. Мила не беше просто пионка на Ивайло. Тя беше пионка на Мартин. Дали е знаела? Дали е осъзнавала, че мъжът, който я е наранил преди години, сега я използва по най-циничния възможен начин?
Или може би… може би тя е била съучастник? Може би това е било нейното отмъщение? Отмъщение срещу мен, отмъщение срещу Даниел, отмъщение срещу света, който не я оценяваше.
„Трябва да говоря с нея“, казах аз.
„Защо?“, попита Даниел уморено. „Какъв е смисълът? Остави я. Нека се удави в собствената си мизерия.“
„Не. Трябва да знам. Трябва да чуя от нейната уста защо. Иначе това нещо ще ме яде отвътре до края на живота ми.“
На следващия ден отидох в къщата на родителите ми. Майка ми ми отвори и ме изгледа с уплашени очи.
„Тя не иска да вижда никого.“
„Не ме интересува“, отвърнах аз и я избутах от пътя.
Мила беше в старата си детска стая. Лежеше на леглото, обърната към стената. Стаята миришеше на застояло и на тъга.
„Излез“, прошепна тя, без да се обръща.
„Няма да изляза, докато не ми кажеш за Мартин.“
Тялото ѝ се скова. Бавно, много бавно, тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше изпито, очите ѝ – празни и безжизнени.
„Откъде знаеш?“, попита тя с дрезгав глас.
„Това има ли значение? Знаеше ли, че той стои зад всичко това? Знаеше ли, че парите, които Ивайло ти даваше, идваха от Мартин?“
Тя седна в леглото. Гледаше ме с някаква странна, отнесена усмивка.
„В началото не знаех. Ивайло дойде при мен. Каза, че е приятел на приятел. Каза, че знае за затрудненията ми. Беше чаровен. Накара ме да се почувствам… видяна. Специална. Каза, че Даниел е чудовище в бизнеса, което мачка малките. Каза, че ако му помогна, ще възстановим справедливостта. И ще ми помогне финансово.“
„И ти му повярва?“, попитах с недоверие.
„Исках да му повярвам. Бях отчаяна, Ася. Симеон постоянно ми натякваше колко съм безполезна. Ти ме унижи пред всички. Родителите ни ме съжаляваха. И тогава се появи той. Рицарят на бял кон.“
Тя се засмя горчиво.
„Започнахме връзка. Чувствах се жива за първи път от години. Да, давах му информация. Отначало бяха дребни неща. После той искаше все повече и повече. Аз бях затънала твърде дълбоко. А после… после разбрах за Мартин.“
„Как?“
„Една вечер Ивайло се напи и се изпусна. Каза, че „шефът“ е много доволен от мен. Попитах го кой е шефът. И той ми каза. Мартин. Каза ми, че Мартин е организирал всичко. Че това е неговото отмъщение срещу Даниел. И че аз съм била идеалният инструмент. Защото Мартин знаел колко много те мразя.“
Тя ме погледна в очите. За първи път от много време видях в погледа ѝ нещо различно от завист или гняв. Видях празнота.
„Той ме е използвал. Отново. Преди години ме използва, за да си вдигне егото, а сега – за да си отмъсти. А аз… аз му позволих. Защото част от мен искаше да те види съсипана. Исках да паднеш от твоя пиедестал. Исках поне веднъж ти да си тази, която страда.“
Тя се сви на кълбо и отново зарида. Но този път плачът ѝ не ме дразнеше. Не предизвикваше гняв. Предизвикваше само една огромна, бездънна умора.
Войната не беше между мен и нея. Беше между нея и собствените ѝ демони. Аз бях просто удобната мишена, върху която да проектира всичките си провали. Тя не ме мразеше. Мразеше себе си. Мразеше живота, който не успя да изгради.
Стоях там, в стаята на нейното детство, и за първи път я видях не като враг, а като това, което всъщност беше – изгубена и счупена жена, която беше направила ужасни избори.
Не казах нищо повече. Просто се обърнах и излязох. Когато затворих вратата зад себе си, знаех, че войната наистина е свършила. Защото вече нямаше какво да се печели или губи. Всичко вече беше изгубено.
Глава 6
Животът след войната е странно нещо. Настъпва тишина, но тя не е спокойна. Тя е оглушителна, изпълнена с призраците на случилото се. Аз и Даниел бяхме победители, но се чувствахме като ветерани, които се връщат у дома, само за да открият, че домът вече не е същият.
Победата в бизнеса донесе на Даниел нови хоризонти, но и нова тежест. Той беше постоянно в срещи, на обекти, по телефона. Големият проект изискваше цялото му внимание. Вечерите ни заедно станаха рядкост. Когато беше вкъщи, беше уморен и раздразнителен. Сякаш битката с Ивайло и Мартин беше изцедила от него всяка радост и го беше оставила само с амбицията.
Аз се опитвах да запълня празнотата. Записах се на курсове по италиански, започнах да ходя на йога, ангажирах се с благотворителна дейност. Правех всичко, за да не мисля. Но нощем, когато къщата утихнеше, призраците се връщаха. Образът на Мила, свита в леглото си. Лицето на Симеон, изкривено от болка. Обвиняващият поглед на майка ми.
Братовчедка ми Боряна беше единственият мост към другата страна на семейството. Тя продължаваше да поддържа контакт и с двете страни, опитвайки се да бъде неутрална. От нея научавах новините.
Мила беше започнала терапия. Бавно, мъчително, се опитваше да събере парчетата от себе си. Разводът със Симеон беше финализиран. Съдът беше дал попечителството на него, като на нея бяха определени само ограничени часове за свиждане под надзор. Това беше най-тежкият удар. Загубата на детето ѝ я беше сринала напълно, но според Боряна, това е било и дъното, от което е започнала да се отблъсква.
Симеон беше продал апартамента и се беше преместил с Явор в друг квартал. Беше започнал нов живот, опитвайки се да забрави.
Един ден Боряна дойде да се видим. Изглеждаше притеснена.
„Како Ася, има нещо, което трябва да знаеш. В кантората, в която карам стаж, случайно чух нещо. Адвокатът на Симеон подготвя нов иск.“
„Какъв иск?“, попитах уморено. „Мислех, че всичко е приключило.“
„Не е срещу теб. Срещу Даниел е.“
Изгледах я неразбиращо.
„Симеон е разбрал за Мартин. За цялата схема. И сега съди Даниел за… съучастие в разбиването на семейството му. Твърди, че Даниел е знаел за връзката на Мила с Ивайло много преди да му каже, и че е използвал тази информация, за да манипулира ситуацията в своя полза, вместо да го предупреди. Обвинява го, че умишлено е допуснал изневярата да продължи, за да събере доказателства за промишлен шпионаж, като по този начин е пожертвал брака и семейството на Симеон за собствените си бизнес интереси.“
Гледах я втрещено. Това беше абсурдно. Чудовищна лъжа.
„Но това не е вярно!“, възкликнах аз. „Ние разбрахме в деня на делото! Веднага след това отидохме при тях!“
„Знам“, каза Боряна тихо. „Но техният адвокат твърди, че има свидетел. Някой, който е видял Даниел и Ивайло да разговарят тайно седмици преди разкритието. Твърдят, че са сключили сделка.“
Това беше невъзможно. Даниел мразеше Ивайло. Никога не би сключил сделка с него.
Или пък…
В съзнанието ми изплуваха спомени. Късните му прибирания. Раздразнителността му. Нежеланието му да говори за работа в детайли. Отдавах го на стреса. Ами ако е било нещо друго? Ами ако в желанието си да защити всичко, което беше изградил, той беше прекрачил граница?
Когато се прибра онази вечер, го попитах директно.
„Вярно ли е, Даниел? Срещал ли си се с Ивайло тайно?“
Той ме погледна изненадано, после в очите му се появи сянка.
„Кой ти каза това?“
„Това има ли значение? Вярно ли е?“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си. „Да. Вярно е. Срещнах се с него веднъж. Исках да го погледна в очите и да го предупредя да стои далеч от бизнеса ми. Преди да знам за Мила. Беше просто опит за сплашване, нищо повече.“
„А той какво каза?“
„Той се смееше. Каза ми, че имам къртица много близо до мен. Каза ми отново онази фраза: „Ударът идва от най-близо“. Тогава не го разбрах. Мислех, че блъфира.“
„И не ми каза?“, попитах тихо.
„Не исках да те тревожа. Беше просто бизнес. Мъжки игри. Не исках да те въвличам повече, отколкото вече беше въвлечена със сестра си.“
Вярвах му. Или поне исках да му вярвам. Но червеят на съмнението вече беше посят. Дали наистина не е знаел? Дали не е подозирал и просто е изчакал удобния момент, за да използва информацията? Дали моралният компас на моя съпруг, на мъжа, когото обичах, беше толкова безупречен, колкото си мислех?
Новият съдебен иск беше като сол в стара рана. Отново се завъртя машината на адвокати, доказателства, свидетели. Този път обаче беше различно. Вече не бяхме обединен фронт срещу външен враг. Между мен и Даниел се беше появила тънка, но здрава пукнатина от недоверие.
Адвокатът на Симеон, същият онзи млад и амбициозен Андреев, беше настървен. Той виждаше в този случай шанс да си отмъсти за загубата в предишното дело. Призоваваше свидетели, които твърдяха, ‘видели’ Даниел да изглежда ‘твърде спокоен’ за човек, чийто бизнес е под заплаха. Изграждаше картина на хладнокръвен манипулатор, който е пожертвал едно семейство, за да спаси империята си.
Даниел беше бесен. Чувстваше се предаден не само от Мила, но и от системата. В съда той беше убедителен и категоричен, но калта, която се хвърляше по него, започваше да лепне.
Една вечер, след поредното тежко заседание, той се прибра и си наля голямо уиски.
„Не мога повече, Ася“, каза той, гледайки през прозореца. „Тази мръсотия… ще ни погълне. Може би трябва просто да му предложа споразумение. Да му платя, за да млъкне.“
„Не!“, отвърнах аз. „Това ще означава да признаеш вина! Ти не си направил нищо лошо!“
„А ти?“, обърна се той към мен, а в очите му имаше болка. „Ти не направи ли нищо лошо? С онзи подарък? С начина, по който унижи сестра си? Всичко започна оттам, нали? Една малка, дребна отмъстителност, която предизвика лавина. Никой от нас не е невинен в тази история, Ася. Никой.“
Думите му ме пронизаха. Защото бяха истина.
Бях толкова фокусирана върху предателството на Мила, че не виждах собствената си роля в тази трагедия. Аз бях тази, която ескалира конфликта. Аз бях тази, която превърна семейния спор в публична война. Да, тя беше започнала, но аз бях отвърнала с ядрено оръжие.
Същата нощ не можах да спя. Лежах до Даниел и усещах пропастта между нас. Бяхме спечелили всички битки, но бяхме напът да изгубим войната за собственото си щастие.
На сутринта взех решение.
Отидох при сестра си. Тя все още живееше при родителите ми. Изглеждаше по-добре. Беше напълняла леко, а в погледа ѝ вече нямаше онази мъртвешка празнота. Имаше тъга, но и искра живот.
Седнахме в градината на къщата. Дълго време мълчахме.
„Съжалявам“, казах най-накрая. Думите излязоха трудно, сякаш бяха от олово. „За подаръка. За начина, по който те унижих. Бях наранена и жестока. Исках да те заболи толкова, колкото заболя и мен. Не трябваше.“
Тя ме погледна изненадано. Очакваше всичко друго, но не и това.
„Аз също съжалявам, Ася“, прошепна тя. „За всичко. За сватбата, за лъжите, за… всичко. Бях изгубена. И позволих на завистта и омразата да ме водят. Унищожих всичко. Моето семейство, твоето…“
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Симеон съди Даниел“, казах аз. „Обвинява го в ужасни неща. Неща, които не са верни.“
„Знам. Говорих с него. Опитах се да го разубедя. Но той е толкова наранен. Не иска да слуша. Мисли, че всички сме го предали.“
„Има само един човек, който може да го спре“, казах аз, гледайки я в очите. „Ти. Ти трябва да свидетелстваш. Трябва да застанеш в съда и да разкажеш цялата истина. За Мартин, за Ивайло, за манипулациите. Трябва да изчистиш името на Даниел.“
Тя сведе поглед. „Не мога, Ася. Ако го направя, ще изглеждам още по-жалка. Като глупачка, която са я водили за носа. Симеон никога повече няма да ме остави да видя Явор.“
„Ако не го направиш, ще позволиш на една лъжа да унищожи още един живот. Моя. Нашия. Мила, знам, че си платила ужасна цена за грешките си. Но сега имаш шанс да направиш едно правилно нещо. Моля те.“
Тя не каза нищо. Просто седеше и гледаше в земята.
Тръгнах си, без да знам какво ще реши. Бях оставила съдбата на брака си в ръцете на жената, която доскоро смятах за свой смъртен враг. Иронията беше жестока. Но може би това беше единственият път към изкуплението. За всички ни.