Свекървата ме изгони тихо. Дойдох при тях с новороденото на ръце, обвито в меко одеялце, изпълнена с несигурна надежда и умора след тежкото раждане. Вратата се отвори не напълно, само колкото да се покаже лицето й – лице, което винаги ми се е струвало като издялано от мрамор. Никаква топлина, никаква приветливост. Само студена преценка.
„Ти си просто любовница“, изрече тя с глас, тих като падащ сняг, но пронизващ като ледена висулка. „За него не си никоя. И за нас също.“
Светът около мен се завъртя. Въздухът секна. Детето в ръцете ми сякаш натежа хиляда пъти. Кой би могъл да предположи? Кой би могъл да си помисли, че ще ме изгонят така? С дете на ръце… И не кой да е, а свекървата. Жената, която теоретично трябваше да бъде част от новото ми семейство, баба на детето ми. Не избухна скандал, нямаше крясъци или обвинения. Само тези няколко думи и плътно затворената врата. После – тишина. И телефонът ми, който остана мъртъв в ръката ми – номерът беше блокиран. Пълно отрязване. Сякаш никога не съм съществувала.
А аз бях сигурна. Сигурна бях, че между нас – между мен и Лукас – всичко е истинско. Че съпругът ми ме обича. Че сме семейство. Имаше нещо толкова солидно, толкова нерушимо в начина, по който ме гледаше, в начина, по който ме държеше. Или поне така ми се струваше.
Женската ми интуиция никога не е била силна. Винаги съм се доверявала повече на това, което виждам и чувам, отколкото на онова тихо гласче в главата си. Когато приятелките ми казваха: „Софи, той те лъже“, или „Има нещо странно в него“, аз само се усмихвах. Мислех си – завиждат. Нямат щастие в собствения си живот и затова се бъркат в моя. Имаха ли право? Сега изглежда очевидно, крещящо. Но тогава… Тогава виждах само Лукас.
Лукас изглеждаше идеален. Беше като изваден от някой роман или филм. Красив – с онази порода мъжка красота, която не е крещяща, а по-скоро фина и притегателна. Харизматичен – умееше да пленява хората с няколко думи, с усмивка, с лекота. Способен – говореше с плам за работата си, за бъдещите си планове, за амбициите си. Винаги поддържан – сякаш току-що излязъл от лъскаво списание. Приятно ухаещ – на скъп одеколон и… нещо друго, нещо, което тогава приемах за „неговата“ миризма, но сега се питам какво ли е било всъщност.
Никога не беше груб с мен. Дори при спорове – ако изобщо може да се нарекат спорове. Аз можех да избухна, да излея тревогите си, да се разстроя. Той просто мълчеше. Не с подигравателно мълчание, а с някакво разбиране, някаква тиха сила. Сякаш поемаше всичко, без да отвръща. После, когато страстите утихнеха, отиваше, правеше ми чай – точно както го обичам – и ме прегръщаше. Тази прегръдка беше моето убежище. Моят свят.
С него се чувствах спокойна. Наистина спокойна. Без тревога, без онзи досаден вътрешен глас, който обикновено ме тормози с въпроси като: „Ами ако не е този, за когото се представя?“, „Ами ако има нещо скрито?“. Доверих му се напълно. Повече, отколкото някога съм се доверявала на когото и да било. И се влюбих. Влюбих се като глупачка. Безрезервно, сляпо.
Оженихме се бързо. Само шест месеца след като се запознахме. Не че имахме някаква специална причина да бързаме. Просто… така се случи. Не беше разточителна сватба. Нямахме гости, тържества, рокли от приказките. Само ние двамата в службата по гражданско състояние. Подписахме, разменихме пръстени – неговият беше прост, но елегантен, моят… моят беше с малък диамант, който ми се струваше като най-големия и най-красивия на света. После – тиха вечеря в едно малко, уютно кафене. Помня, че тогава свекървата каза: „Защо сватба? Излишен разход. По-добре да бяхте спестили за ремонт.“
Помислих си, че е практично. Че просто са такава семейство – разумни, пестеливи, сдържани. Никакви излишни емоции, никакви демонстрации. Семейство, което цени материалната сигурност над сантименталностите. Сега разбирам, че това беше първият сигнал. Но тогава го пропуснах. Приех го за знак на зрялост, а не на… какво всъщност? На безразличие? На преднамереност?
Колко много съм грешала. Всяка преценка, всеки извод, всяка надежда, свързана с тях, се оказа погрешна.
Веднага след сватбата Лукас предложи. Бяхме в нашето малко апартаментче, което наехме преди да се оженим. Беше слънчево, макар и старо. Имаше потенциал. Планувахме да го ремонтираме. „Ще поживеем малко с родителите ми, нали?“, каза той небрежно, сякаш това беше най-естественото нещо на света. „Апартамента ще го отдадем под наем, парите ще отидат за ипотеката.“ Ипотеката? Нямахме ипотека. Апартаментът беше нает. Стори ми се странно, но не попитах. „Всичко е за нас“, добави той с усмивка, която разсея всяко съмнение.
Съгласих се. Без колебание. Вярвах, че „ние“ означава завинаги. Че парите, спестени така, ще бъдат използвани за нашето общо бъдеще. За новия ни дом, за семейството ни. Бях готова на всичко за него, за нас.
Животът с неговите родители не беше идеален. Но в началото изглеждаше поносим. Къщата им беше голяма, студена и някак… празна. Въпреки че живееха там. Бяха тихи хора. Твърде тихи. Не създаваха проблеми, не се бъркаха пряко, но и не показваха никакъв интерес. Никога не питаха как съм. Как мина денят ми. Какво ме тревожи. Какво ме радва. Бяха като призраци, движещи се по определени траектории из къщата. Не се интересуваха от мен. Дори когато забременях. Никаква радост, никаква суетня, никакви въпроси за бебето.
Всичко беше формално. Живеехме под един покрив, но сякаш в различни светове. Не ми забраняваха нищо изрично. Нямаше правила или ограничения, освен неписаното правило да не пречиш, да не вдигаш шум, да не нарушаваш техния тих, подреден свят. Но и не ме приемаха. Не ме включваха. Бях просто някакъв временен обитател.
„Какво правиш, Софи?“, попита ме веднъж свекървата. Беше в деветия месец. Стоях и гладех пелени – малки, меки, готови да посрещнат новото човече. Исках всичко да е перфектно.
„Подготвям се“, отговорих аз, леко изненадана от въпроса, тъй като рядко ми говореше. „Скоро ще раждам, по-добре е всичко да е готово…“
Лицето й остана безизразно. „Защо ги гладиш? Всичко е чисто. По-добре измий пода. Не си много полезна – стоиш си у дома, не печелиш пари.“
Усетих как кръвта ми се смрази, а бузите ми пламнаха. Преглътнах обидата, горчива и парлива. Стомахът ми се сви. Помислих си, че й е просто лошо настроение. Че е стара жена, може би уморена или разочарована от нещо. Че преувеличавам реакцията й. Че просто не ме познава добре и не знае колко много труд и любов влагам в подготовката.
И не казах нищо на Лукас. Не исках да създавам напрежение между него и майка му. Не исках да изглеждам като вечно недоволна снаха. Исках да бъда приета. Исках да бъда харесана от тях. Исках да бъда част от това семейство.
Раждането беше тежко. Много тежко. Ема се роди посред зима, когато навън вилнееше снежна буря. Пътищата бяха почти непроходими. Бях сама в болницата, часове наред. Лукас не успя да дойде веднага заради времето. Болката беше изпепеляваща, но мисълта за детето ме крепеше. Когато Ема се роди, изпитах такава вълна от любов и облекчение, че забравих всичко преди това.
Лукас долетя в родилното на следващия ден. Проправил си е път през преспите. Влезе с голям букет цветя – яркожълти лалета, въпреки зимата. Лицето му сияеше като на малко момче, което е получило най-желания подарък на света. Наведе се над малкото вързопче в ръцете ми, дъщеря ни. Гледаше я с благоговение. Спомням си, че плаках. Не от болка вече. От щастие. От чисто, неподправено щастие. В онзи момент вярвах, че сме истинско семейство. Той, аз и малката ни Ема.
А свекървата… тя дори не дойде в болницата. Не се обади, за да попита как сме, как е бебето. Нищо. После Лукас ми каза: „Нали сте в болницата, защо да идва? Няма смисъл да се разхожда в това време.“ Отново я оправдах. Реших, че е срамежлива, студена по природа, възрастна, не обича болници.
Колко глупава съм била. Сякаш животът ми крещеше истината, а аз си запушвах ушите.
На изписването Лукас дойде сам. Нямаше родители, приятели. Само ние тримата. Донесе ни вкъщи – в тяхната къща. Помогна ми да сложим Ема в креватчето, което бяхме сглобили няколко дни преди раждането. Стоя няколко минути, гледайки я как спи. Усмихна се. После каза: „Софи, трябва да тръгвам. На работа съм. Разгарът на сезона е, разбираш. Много сделки, много срещи.“
Остана сама. Изтощена от раждането, от безсънните нощи в болницата, от емоционалното и физическото натоварване. Без подкрепа. С плачещо новородено на ръце. Майка ми живееше в друг град, далеч. Не можеше да дойде лесно. А свекървата? Тя беше в съседната стая. Буквално на метри от мен и внучка си. Нито веднъж не влезе да попита дали имам нужда от нещо. Да предложи помощ. Дори да погледне бебето.
Тази нощ, първата ни нощ у дома, разбрах. Тук съм чужда. Тук не съм част от семейството. Тук съм просто… нещо временно. Нещо, което търпят по някаква причина. Причина, която тогава ми се изплъзваше.
Минаха два месеца. Два месеца мъгливи, изпълнени с умора, притеснения и грижи за бебето. Два месеца на изолация в къщата на Лукасовите родители. И през тези два месеца всичко започна да се променя. Или по-скоро – маската започна да пада.
Забелязвах странности. Първо бяха малки, почти незначителни неща. Лукас започна да се връща все по-късно от работа. Обясненията станаха по-кратки, по-неясни. Телефонът му – някога свободно достъпен, оставен на масата – сега винаги беше в ръката му, а когато не го ползваше, беше на безшумен режим. Ако звънеше, излизаше на балкона или в съседната стая да говори. Ако пишеше съобщения и се опитах случайно да погледна екрана, той бързо го скриваше или сменяше приложението.
„Работата, Софи“, отвръщаше той всеки път, когато питах или показвах загриженост. „Много е напрегнато сега. Не се бъркай.“
„Работата.“ Тази дума се превърна в стена между нас. Стена, изградена от тайни и недомлъвки. А в душата ми, която преди гореше от любов и доверие, вече се прокрадваше студ. Онзи студ, който усетих в първата нощ в тази къща.
Исках да го попитам. Исках да го разтърся, да го накарам да ми каже какво става. Да го погледна в очите и да разсея съмненията си. Но се страхувах. Страхът от истината беше по-силен от желанието да я узная. Страхувах се да не разруша крехкото равновесие, което си мислех, че имаме. Страхувах се да не загубя и малкото, което ми беше останало – привидното семейство, привидния мир.
Напрежението растеше с всеки изминал ден. Въздухът в къщата стана още по-плътен, още по-студен. Свекървата продължаваше да бъде сянка, но сянка, която усещах как ме наблюдава. Погледите й понякога се спираха върху мен с нескрито неодобрение, друг път бяха просто празни.
Всичко кулминира една нощ. Беше почти разсъмване, когато входната врата се отвори тихо. Чух стъпките му. Влезе в стаята, която делехме с Ема – малкото ни убежище в тази голяма, чужда къща. Правеше се, че е уморен от работа. Но от него се носеше силен, сладникав аромат на чужд парфюм. А на яката на ризата му, точно там, където трябваше да е гладко и чисто, имаше едва забележима следа от червило. Яркочервено червило.
Не направих сцена. Не избухнах в плач или гняв. Просто… почувствах как последната частица надежда и вяра в него се изпарява. Остана само празнота. Ледена празнота. Знаех. Знаех всичко.
На сутринта го събудих. Седеше на ръба на леглото, изглеждаше изтощен. Но аз виждах отвъд умората. Виждах лъжата, изписана по лицето му. „Тръгваме“, казах аз. Гласът ми беше спокоен, лишен от емоции, което го изненада. „С детето.“
Погледна ме учудено. После погледът му стана някак… жалък. Като на дете, хванато в крачка, което съжалява не за постъпката си, а за последствията. „Софи, не си разбрала“, промърмори той, избягвайки погледа ми. „Засега ще поживея при нашите. А ти – при твоите. Имате място, нали?“
Светът отново се завъртя. Този път по-рязко, по-болезнено. Залисах се. Не можех да повярвам на ушите си. „Изгонваш ме?!“ Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
„Не те гоня“, поправи ме той, гласът му стана по-твърд. „Просто… така е по-добре. За всички.“
За всички? За кого точно? За него? За жената с червеното червило? За родителите му, които явно бяха знаели?
В онзи момент, в онзи миг на пълно отчаяние, инстинктивно се обърнах към човека, който смятах, че е най-близо – неговата майка. Майка му. Жената, която трябваше да е баба на дъщеря ми. Мислех, че ще ме защити. Че ще поговори със сина си. Че ще му каже, че не може да постъпва така. Че ще ми помогне. Все пак бях майка на внучка й.
Отидох при свекърва си. Седеше в дневната, пиеше кафе, четеше вестник. Изглеждаше спокойна. Погледна ме, когато влязох с Ема на ръце. Лицето й беше празно. Разказах й. Спъвайки се в думите, със сълзи, които напираха в очите ми. Обясних, че Лукас ме гони. Че не знам къде да отида. Че съм с бебе.
Тя ме изслуша мълчаливо. Без никаква промяна в изражението. Когато свърших, отпи от кафето си и проговори. Усмихна се. Усмивка, която не стигна до очите й. Беше студена, пресметлива.
„Момиче“, каза тя. „Наистина ли си мислеше, че ще се ожени за теб завинаги? Дори зестра нямаш.“ Тази дума – зестра – прозвуча толкова архаично, толкова нелепо в модерния свят, а същевременно толкова тежко. Сякаш бракът ни беше някаква търговска сделка. „Ти си никоя за него. Просто увлечение. Временно.“ Пауза. Погледът й стана още по-остър. „А сега има сериозна жена. Жена, равна нему.“
Стоях в коридора. С Ема на ръце. Тя беше на месец и седмица. Малко, беззащитно същество, което не разбираше нищо от драмата, която се разиграваше около нея. Свекървата стана. Бавно, с достойнство. Дойде до вратата. Без крясъци. Без скандал. Просто затвори вратата пред мен. Така, както затвори сърцето си. Така, както затвори всяка възможност за милост или разбиране. Остави ме сама на прага. С бебе на ръце.
Светът наистина се беше сгромолясал. Останаха само студът на коридора и тежестта на дъщеря ми в ръцете ми. И усещането за пълно, абсолютно предателство. Не само от Лукас, но и от неговото семейство. Бяха играли игра. А аз бях пионка, която вече не им беше нужна.
Първите дни след изгонването бяха мъгла от отчаяние и инстинкт за самосъхранение. Стоях пред тази затворена врата, не знаейки накъде да поема. Телефонът ми беше блокиран. Нямах пари. Нямах план. Имах само Ема, моето малко чудо, което спеше спокойно в ръцете ми, незнаещо за бурята, която вилнееше в живота ни.
Първото нещо, което направих, беше да отида до най-близкия парк. Седнах на една пейка, трепереща от студ и шок. Гледах хората, които минаваха – усмихнати, забързани, със собствените си ежедневни грижи, не знаещи нищо за моята трагедия. Чувствах се невидима. Откъсната от света.
След часове безцелно лутане и борба със студа и глада, се сетих за Деси. Деси беше една от приятелките, които ме предупреждаваха за Лукас. Бях я отблъснала тогава. Но сега… сега тя беше единственият лъч надежда. Знаех адреса й наизуст. Беше далече, но тръгнах. Всяка крачка беше тежка, изтощителна. Ема се събуди и започна да плаче. Бях я кърмила за последно сутринта. Гърдите ми бяха пълни, но къде да спра? Къде да намеря уединение и топлина?
Стигнах до Деси изтощена, премръзнала, с очи, подути от сълзи, които така и не си позволих да излея. Тя отвори вратата и погледът й се спря върху мен, после върху Ема. Лицето й се промени. От изненада към дълбока загриженост. Без въпроси, без упреци. Просто ме прегърна силно. „Софи! Какво е станало?! Влизай веднага!“
Деси беше моят спасителен пояс. Тя живееше в малък, но уютен апартамент, който наричаше „своето убежище“. Беше архитект. Работеше в голяма фирма, занимаваща се с проектиране на луксозни сгради и комплекси. Нейният свят беше далеч от моят – свят на цифри, договори, срокове и постоянна конкуренция, но и свят на творчество и възможности. Тя беше силна, независима, знаеше какво иска от живота. Сега осъзнавах колко много се възхищавах на тези нейни качества.
Разказах й всичко. Седяхме в кухнята й до късно през нощта. Аз говорех, а сълзите най-сетне потекоха. Разказах й за запознанството с Лукас, за бързата сватба, за живота при родителите му, за студенината им, за думите на свекървата, за промените в Лукас, за червилото на яката, за изгонването. Деси слушаше търпеливо. Не ме прекъсваше. Когато свърших, тя поклати глава.
„Знаех си, Софи“, каза тихо. „Опитах се да ти намекна. Но ти беше толкова влюбена… Виждах го. Беше като заслепена.“
Не се оправдавах. Нямаше смисъл. Бях глупава. Допуснах грешки. Но сега имах дете. Трябваше да съм силна заради нея.
Деси ми предложи да остана колкото ми е необходимо. Беше повече от щедра. Нейният апартамент не беше голям, но намерихме място. Тя ми помогна да се свържа с майка ми. Майка ми живееше сама, не беше в добро здраве и не можеше да ни приеме за постоянно. Но обеща да помогне с каквото може.
Следващите седмици бяха борба. Трябваше да реша основни проблеми: пари, документи, бъдеще. Нямах достъп до никакви пари. Лукас беше изпразнил общата ни сметка (ако изобщо е имало такава) или просто не ми беше оставил нищо. Аз не бях работила откакто се омъжих. Лукас настояваше да си стоя вкъщи, да се грижа за него и дома. Сега това „грижене“ изглеждаше като капан.
Трябваше да намеря работа. Но как? С бебе на два месеца, без опит, без квалификация в някаква специфична област. Бях завършила хуманитарна специалност, която не предлагаше много възможности за бързо намиране на работа.
Деси беше не само приятелка, но и ментор. Тя ме окуражаваше, даваше ми съвети. „Софи, трябва да станеш независима“, казваше тя. „Не можеш да разчиташ на никого. Особено на Лукас или семейството му. Те показаха какво представляват.“
Деси работеше в света на високия бизнес – строителство на луксозни имоти. Този свят ми се струваше бляскав и недостижим. Свят на огромни пари, напрегнати преговори, сложни договори, правни битки. Нейната фирма, „Империя Пропъртис“, беше една от водещите в страната. Нейните колеги бяха юристи, икономисти, инженери, всички висококвалифицирани и добре платени.
Една вечер, докато Деси работеше по някакъв проект, видях купища документи, диаграми, чертежи. Стори ми се невероятно сложно. „Как се справяш с всичко това?“, попитах я.
Тя се усмихна уморено. „Изисква много работа, Софи. Много учене. Много внимание към детайла. Особено когато става въпрос за големи сделки, за инвестиции за милиони.“
Това беше мостът. Мост към новия сюжет, към високоплатената ниша. Аз бях изхвърлена от един свят, но можех да намеря място в друг. Свят, където знанието и уменията струват пари.
Деси предложи: „Защо не опиташ да се запишеш на някакъв курс? Нещо, което ще ти даде конкретна професия. Нещо, което се търси.“
Идеята ме плашеше. Но и ме вдъхновяваше. Какъв курс? Как да го съчетая с грижите за Ема? Как да го финансирам?
Деси имаше решение и за това. Нейната фирма често търсеше асистенти, които да помагат с документацията, с организирането на срещи, с проучвания. Работа, която изискваше стриктност, организираност и бързо учене. Работа, която можеше да се върши на непълен работен ден, поне в началото.
„Заплащането не е огромно“, предупреди тя. „Но е начало. Ще имаш достъп до информация, ще научиш как функционира бизнесът. И ще ти даде възможност да платиш за курс. Предлагат онлайн курсове по бизнес администрация, по правни основи, по управление на проекти. Всичко, което ти трябва, за да навлезеш в тази сфера.“
Възползвах се от шанса. Започнах работа като асистент в „Империя Пропъртис“. Светът, в който навлязох, беше безмилостен и бърз. Деси ме представи на колегите си. Повечето бяха учтиви, но резервирани. Бях „приятелката на Деси“, жената с бебето, която имаше нужда от работа. Чувствах се като риба на сухо. Не разбирах терминологията, процесите, йерархията.
Но бях мотивирана. Гладът – буквално и преносно – беше силен мотиватор. Гледах Ема и знаех, че трябва да успея заради нея. Работех усърдно. Оставах до късно, когато Деси можеше да гледа Ема. Четях документи, които ми се струваха като на чужд език. Учех се от грешките си. Постепенно започнах да схващам. Да разбирам връзките, логиката.
Записах се на онлайн курс по основи на бизнес правото. Учех нощем, когато Ема спеше. Беше изтощително. Често заспивах над учебниците, но се събуждах с решимост.
В този нов свят се появиха и нови герои. Един от тях беше господин Димитър Каменов. Той беше един от водещите юристи във фирмата, специалист по корпоративно и договорно право. Възрастен, строг, с остър ум и безпогрешна памет. В началото ме плашеше. Беше взискателен, не търпеше грешки. Но забелязах, че под строгата му външност се криеше справедливост и… някакво скрито съчувствие.
Един ден, докато подготвях документи за него, допуснах глупава грешка. Обърках номерата на два договора. Грешка, която можеше да струва скъпо. Очаквах да ме уволни на място. Вместо това, той ме извика в кабинета си.
„Госпожице Софи“, започна той, гласът му беше нисък и властен. „Грешки се случват. Особено когато човек е нов. Но в нашия свят, една малка грешка може да има огромни последици. Тук работим с милиони, с бъдещето на много хора.“
Очите му ме гледаха изпитателно. „Разбирам“, промълвих аз, готова да поема вината си.
„Разбирате ли обаче какво е необходимо, за да не се повтарят тези грешки?“, продължи той. „Изисква се концентрация. Внимание към детайла. И най-важното – разбиране на смисъла на това, което правите. Не сте просто машина за копиране и подреждане на документи. Вие сте част от един екип, който движи големи неща.“
Изтръпнах. Думите му бяха сурови, но в тях имаше урок.
„Виждам потенциал във вас, госпожице Софи“, каза той изненадващо. „Виждам, че се стараете. Че учите. Светът на правото и бизнеса е сложен. Но е и свят на възможности. Ако сте достатъчно упорита, можете да постигнете много.“
Тези думи бяха като глътка въздух. Той не ме уволни. Даде ми шанс. И повече от това – вдъхна ми кураж. След този разговор започнах да гледам на работата си не просто като на средство за оцеляване, а като на път към нещо по-голямо.
Междувременно, животът трябваше да продължи. Трябваше да се справям сама. С грижите за Ема, с домакинството, с работата, с ученето. Беше изтощително, но всяка малка победа – успешно завършен проект в работата, положен изпит в курса – ми даваше сили.
Започнах да се интересувам повече от света, в който работеше Деси. Свят на големи инвеститори, на международни компании, на сливания и придобивания, на правни казуси, които струваха състояние. Свят, където успехът се измерваше не само в пари, но и във влияние, в позиции, във власт.
Това беше светът на „сериозната жена“, за която говореше свекървата. Започнах да се питам коя е тя. Откъде е? Какво работи? Как се е запознала с Лукас? Деси не знаеше нищо за личния живот на Лукас. Той не беше част от нейните бизнес среди. Поне не явно.
Но интуицията ми – онази същата интуиция, която ме беше провалила веднъж – сега започна да се изостря. Усещах, че историята не е толкова проста, колкото изглежда. Че изгонването ми не е било просто прищявка на Лукас или майка му. Че зад всичко това се крие нещо повече. Нещо свързано с този свят на големия бизнес.
Започнах да търся информация. Първоначално плахо, после все по-уверено. Използвах достъпа си до фирмени бази данни – легален достъп, разбира се, в рамките на служебните ми задължения, но го използвах, за да търся връзки, имена, компании. Търсех името на Лукас, името на баща му – той също работеше нещо, свързано с финанси, доколкото знаех.
Открих нещо, което ме изненада. Бащата на Лукас, Георги, беше член на управителния съвет на една по-малка инвестиционна компания. Нищо особено. Но тази компания имаше дъщерно дружество, регистрирано в офшорна зона. И това дъщерно дружество беше свързано с няколко други фирми, които участваха в сложни сделки с недвижими имоти. Някои от тези сделки бяха свързани с проекти, по които работеше „Империя Пропъртис“.
Напрежението в мен нарастваше. Беше като да редиш пъзел, чиято картина не виждаш. Малки частици информация, които сами по себе си не означаваха нищо, но заедно можеха да образуват нещо зловещо.
Една вечер, докато работех по късно, забелязах име в един от документите. Името беше Алена Ковачева. Тя беше изпълнителен директор на една от компаниите, свързани с офшорното дружество на бащата на Лукас. Името ми се стори познато. Къде бях го чувала?
Започнах да търся информация за Алена Ковачева. Оказа се, че тя е влиятелна фигура във финансовите среди. Образована в чужбина, с успешна кариера, известна със своята безкомпромисност и остър ум. Портретите й в бизнес списанията показваха жена с изискан стил, студени очи и уверена усмивка. И тогава се сетих. Една от приятелките ми, която работеше като журналист в икономически вестник, беше споменавала името й като изгряваща звезда в света на инвестициите.
Вгледах се във фирмените регистри, които можех да достъпвам. Алена Ковачева беше свързана не само с офшорната компания, но и с няколко други дружества, които бяха партньори или клиенти на „Империя Пропъртис“. Тя беше част от този свят на големите пари, в който аз сега се опитвах да навляза.
И тогава… тогава направих връзката. Сериозна жена. Равна нему. Влиятелна. Богата. От същия свят, в който бащата на Лукас очевидно имаше интереси. Беше ли Алена Ковачева жената, заради която Лукас ме изгони? Жената с червеното червило и скъпия парфюм?
Студът, който усетих, беше по-силен от всякога. Вече не беше просто лично предателство. Беше нещо по-голямо, по-сложно, по-опасно.
Започнах да наблюдавам внимателно. Всеки документ, всяка среща, всеки разговор в офиса ми се струваха изпълнени със скрит смисъл. Господин Каменов забеляза промяната в мен. Веднъж ме извика в кабинета си отново.
„Госпожице Софи“, каза той, гледайки ме над очилата си. „Изглеждате разсеяна напоследък. Нещо ви тревожи ли?“
Не можех да му кажа всичко. Не още. Не знаех на кого мога да се доверя. Но знаех, че той е принципен човек. И специалист в разплитането на сложни правни възли.
„Просто… се опитвам да разбера по-добре работата“, отговорих уклончиво. „Светът на бизнеса е много по-сложен, отколкото си представях.“
Той кимна бавно. „Така е. Под повърхността често се крият неща, които не са видими за просто око. Особено когато става въпрос за големи пари. Пари, които движат света. Пари, които могат да купят почти всичко. Дори… лоялност.“
Тази последна дума отекна в съзнанието ми. Лоялност. Беше ли Лукас купил лоялността на родителите си? Беше ли тяхната студенина и отхвърляне резултат от някакво споразумение? Нещо, свързано с парите, с бизнеса на Алена Ковачева?
Напрежението в мен растеше. Всяка сутрин се събуждах с чувството, че съм в центъра на нещо опасно, без да знам как да се защитя. Трябваше да действам. Трябваше да разбера пълната картина. Не само заради себе си, но и заради Ема. Защото ако Лукас и семейството му бяха замесени в нещо незаконно или морално съмнително, това можеше да има отражение и върху нея.
Помолих Деси за помощ. Разказах й част от подозренията си – за връзката между бащата на Лукас, офшорните фирми и Алена Ковачева. Деси беше шокирана. Тя беше честен човек, работеше в рамките на закона. Идеята за мръсни сделки я отвращаваше.
„Алена Ковачева ли?“, каза тя с недоверие. „Тя е голямо име в бранша. Безкомпромисна, да. Но никой не е предполагал, че е замесена в нещо незаконно.“
„Не казвам, че е незаконно“, поправих я. „Казвам, че е… съмнително. Връзките изглеждат сложни и прикрити. И съвпадат с това, което се случи с мен.“
Деси се съгласи да ми помогне. Тя имаше контакти в различни среди – не само в бизнеса, но и сред журналисти, сред хора, които се занимаваха с финансови разследвания. Тя можеше да потърси информация, която на мен ми беше недостъпна.
Започнахме нашето собствено „разследване“ – тихо, внимателно, без да привличаме внимание. Деси ровеше из публични регистри, търсеше публикации в медиите за Алена Ковачева и компаниите, свързани с нея. Аз използвах знанията, които придобивах от курса и работата си, за да разбирам по-добре финансовата и правна терминология, за да разпознавам съмнителни схеми.
Открихме нови неща. Алена Ковачева наистина беше свързана с бащата на Лукас чрез няколко фирми. Те участваха в сделки, свързани с придобиването на големи парцели земя и сгради в центъра на града – имоти с огромна пазарна стойност, чието развитие щеше да донесе милиони печалби. „Империя Пропъртис“ често беше консултант или изпълнител по тези проекти.
Най-шокиращото откритие беше, че Лукас също беше замесен. Не като публична фигура, не като управител на фирма. Но името му се появяваше в документи, свързани с прехвърляне на акции, с упълномощаване за представителство по някои от сделките. Неговата роля беше по-скоро на посредник, на човек, който движи нещата зад кулисите. Той беше част от схемата.
Напрежението в мен достигна върха си. Сега вече не беше само въпрос на изоставяне и предателство. Беше въпрос на опасност. Ако Лукас и неговото семейство бяха замесени в нещо незаконно – например пране на пари, укриване на данъци, или измамни схеми с недвижими имоти – аз можех неволно да се окажа свидетел, дори съучастник. Дори само фактът, че бях негова съпруга (макар и изоставена), можеше да ме направи мишена.
Трябваше да говоря с господин Каменов. Той беше единственият човек в „Империя Пропъртис“, на когото можех да се доверя. Имаше дългогодишен опит, безупречна репутация и познаваше в детайли правната страна на бизнеса.
Изчаках подходящ момент. Отидох в кабинета му след работно време. Затворих вратата. Треперех.
„Госпожице Софи?“, каза той, леко изненадан от посещението ми.
„Господин Каменов“, започнах аз, гласът ми беше неуверен. „Трябва да говоря с вас за нещо… много важно.“
Разказах му всичко. За връзката ми с Лукас, за изгонването, за подозренията си, за информацията, която бях събрала с помощта на Деси – за бащата на Лукас, за Алена Ковачева, за офшорните фирми, за участието на Лукас в сенчести сделки. Докато говорех, наблюдавах лицето му. В началото беше изненадан, после стана сериозен, накрая – напрегнат.
Когато свърших, последва дълго мълчание. Чуваше се само тихото тиктакане на стенен часовник.
„Това, което ми разказвате, госпожице Софи… е много сериозно“, каза той накрая. „Ако е истина, става въпрос за престъпни деяния в особено големи размери.“
„Сигурна съм в информацията, която събрах“, отговорих аз. „Връзките са очевидни, макар и прикрити.“
Господин Каменов стана. Отиде до прозореца и погледна навън. Нощта беше паднала над града.
„В света на големия бизнес има много пари“, каза той тихо, сякаш говореше повече на себе си. „И където има много пари, има и изкушения. Изкушение за бърза печалба, за заобикаляне на закона, за използване на власт и влияние за лична изгода.“
Обърна се към мен. Погледът му беше изпълнен със смесица от съжаление и решимост. „Алена Ковачева е могъща жена, госпожице Софи. Има връзки навсякъде. Ако тя и бащата на Лукас са замесени в това, срещу което сте се изправили, не сте в безопасност.“
Сърцето ми подскочи. Опасност. Знаех го, но да го чуя от него, направи нещата реални.
„Какво да правя?“, попитах аз.
„Трябва да внимавате“, каза господин Каменов. „Не можете да се изправите срещу тях сами. Особено сега, когато имате дете.“
Той се замисли за момент. „Информацията, която събрахте… тя е много важна. Може да бъде използвана. Но трябва да бъде поднесена на правилните хора.“
Предложи ми помощ. Не просто като юрист, а като човек, който познаваше вътрешно този свят. Каза, че ще проучи по-дълбоко връзките между компаниите, ще провери съмнителните сделки, за които му бях споменала. Но ме предупреди, че трябва да е дискретен. Не можеше да рискува репутацията си или тази на фирмата, ако подозренията се окажат неоснователни или ако не успее да събере достатъчно доказателства.
Напрежението в живота ми достигна нови висоти. Вече не беше само борба за оцеляване и независимост. Беше борба за истината и за справедливостта. Чувствах се като детектив в някакъв сложен криминален роман, но залозите бяха реални – моето бъдеще и бъдещето на дъщеря ми.
Всеки ден в офиса беше тест. Трябваше да се държа нормално, да си върша работата, докато вътрешно кипях от информацията, която знаех, и от опасността, която усещах. Наблюдавах колегите си, търсейки най-малък знак, че знаят нещо, че са замесени, или че подозират. Но всички изглеждаха заети със собствените си задачи, потопени в ежедневните си проблеми.
Само господин Каменов ме гледаше понякога с онзи разбиращ поглед, който ми казваше, че работи по случая. Той не обсъждаше с мен напредъка си, което ме караше да се чувствам още по-напрегната. Не знаех докъде е стигнал, какви рискове поема.
Междувременно, продължавах с курса си. Изучавах договори, корпоративни структури, финансови регулации. Всяка нова информация беше парченце от пъзела, което ми помагаше да разбирам по-добре света на Лукас, на баща му, на Алена Ковачева. Учех се на техния език, на техните правила.
Една вечер, докато търсех информация за една конкретна сделка, свързана с името на Алена Ковачева, попаднах на нещо неочаквано. Статия в стар вестник, датираща отпреди няколко години. Беше за голям съдебен процес – спор между две компании за собственост върху имот. Една от компаниите беше свързана с бащата на Лукас. Другата беше представлявана от… младия юрист Лукас Иванов. Моят Лукас.
Статията описваше как младият юрист, току-що започнал кариерата си, е успял да спечели сложен казус срещу опитни адвокати. Беше представен като изгряващ талант, като човек с остър ум и безскрупулност, когато се налага. Безскрупулност. Тази дума ми прозвуча зловещо.
Това беше начинът, по който Лукас се беше запознал с Алена Ковачева или с баща й, или с някой от техния кръг. Чрез работата. Чрез този свят на големите пари и правни битки. Той не беше просто харизматичен мъж, в когото се бях влюбила. Беше човек, който от рано е навлязъл в сенчестите страни на бизнеса, който е видял как се печелят пари по начини, които невинаги са чисти.
Връзката между него и Алена Ковачева вече не ми изглеждаше като обикновена любовна афера. Беше съюз. Съюз между двама души, които се движат в един и същи свят, които имат общи интереси, общи цели. И тези цели очевидно бяха по-важни за Лукас от семейството, от лоялността, от любовта.
Напрежението се засилваше. Чувствах се като натягаща се пружина, готова всеки момент да изпусне. Срещите ми с Деси станаха по-чести, по-секретни. Говорехме тихо, търсехме уединение. Усещахме, че сме замесени в нещо, което надхвърля нашите възможности.
Една вечер Деси ми донесе нова информация. Успяла беше да се свърже с журналист, който се занимаваше с разследваща журналистика и беше известен с разкритията си за корупция и финансови измами. Той прояви интерес към случая, но поиска доказателства.
Доказателства. Имахме само косвени улики – връзки между фирми, съвпадения в имена, съмнителни транзакции. Нещо липсваше. Нещо конкретно, което да свърже Лукас и Алена Ковачева директно с незаконни дейности.
Господин Каменов също работеше. Веднъж ми подхвърли изречение: „Има някои неща, които изискват време, за да излязат наяве, госпожице Софи. Особено когато става въпрос за пари, които се движат през сложни лабиринти от сметки и компании.“
Това ми подсказа, че и той рови в същата посока – финансовите потоци. Паричните следи. Те бяха ключът.
Продължих да работя в офиса, да се грижа за Ема, да уча. Живеех на ръба, постоянно нащрек. Свекървата и свекърът не ме потърсиха. Лукас също. Сякаш наистина бях изтрита от живота им. Това мълчание беше почти толкова измъчващо, колкото и предателството. Потвърждаваше, че за тях не съм била нищо повече от временно неудобство.
Една сутрин, докато преглеждах поща, пристигнала на служебния адрес, забелязах плик, адресиран до Лукас Иванов. Беше от адвокатска кантора. Фирмата, която го беше представлявала в съдебния процес, за който бях чела. Сърцето ми заби лудо. Отворих го. Беше уведомление за предстоящо съдебно заседание. Касаеше се за имот – един от онези парцели в центъра на града, свързани със сделките на Алена Ковачева и бащата на Лукас. Но ищецът беше… община. Изглежда, че е имало някакъв спор относно собствеността или регулациите за строеж.
Напрежението в мен достигна връхната си точка. Това беше възможност. Лукас щеше да присъства на заседанието. Може би там щях да го видя. Може би там щях да разбера повече.
Отидох при господин Каменов. Показах му уведомлението. Той го прочете внимателно.
„Това е интересно“, промърмори той. „Общината рядко завежда дела за такива имоти, освен ако не става въпрос за сериозно нарушение или спор за собственост с държавно участие.“
„Мисля да отида на заседанието“, казах аз.
Той ме погледна изненадано. „Сама ли? Госпожице Софи, това може да бъде опасно. Не знаете кой ще бъде там.“
„Трябва да отида“, настоях аз. „Трябва да разбера. Трябва да го видя. Трябва да знам какво се случва.“
Господин Каменов се поколеба, но видя решимостта в очите ми. „Добре“, каза той накрая. „Ще ви помогна. Ще ви дам някои съвети как да се държите, какво да очаквате. Но бъдете много, много внимателна.“
Денят на съдебното заседание беше изпълнен с нервност. Оставих Ема при Деси. Отидох в съда, преоблечена така, че да не привличам внимание. Съдебната зала беше пълна. Юристи, представители на фирми, журналисти. Седнах на заден ред, опитвайки се да остана незабелязана.
И тогава го видях. Лукас. Седеше на първия ред, до някакъв по-възрастен мъж, вероятно баща му. Изглеждаше… същият. Поддържан, уверен, с онази позната усмивка, която някога ме омагьосваше. Но сега виждах отвъд фасадата. Виждах студенина в очите му, пресметливост в изражението.
До него седеше жена. Елегантна, с безупречен вид, излъчваща власт. Алена Ковачева. Не можеше да бъде друга. Тя говореше тихо с Лукас, лицето й беше сериозно.
Сърцето ми се сви. Ето я. Жената, която беше причината за всичко. Жената, която той беше избрал пред мен и дъщеря ни. Жена от неговия свят. Свят на пари, власт и безскрупулни сделки.
Напрежението в залата беше осезаемо. Адвокатите на двете страни представяха аргументите си. Говореха за собственост, за регулации, за разрешителни, за пари. Много пари.
Докато ги слушах, започнах да разбирам нещо друго. Сделката за имота беше огромна. В нея бяха замесени милиони. И изглежда, че е имало някакъв проблем, някакво нарушение, което общината се опитваше да оспори. Ако сделката се развали, това щеше да означава огромни загуби за компаниите, свързани с Алена Ковачева и бащата на Лукас.
Погледнах към Лукас. Той изглеждаше спокоен, но виждах леко потрепване на ръката му, което издаваше вътрешното му напрежение. Залогът беше висок. Не само за него, но и за тези, които стояха зад него.
Съдебното заседание продължи с часове. Информацията беше сложна, терминологията – специфична. Но благодарение на курса и работата си, успявах да схващам същината. Разбирах, че става въпрос за заобикаляне на процедури, за невярно деклариране на факти, за опит да се присвои имот на ниска цена, който после да бъде продаден или разработен на много по-висока.
Към края на заседанието се случи нещо неочаквано. Адвокатът на общината представи нов документ. Беше писмо от анонимен източник, в което се излагаха данни за финансови нередности, свързани със сделката. Писмото намекваше за връзки между фирмите, участващи в сделката, и за съмнителни парични преводи.
Лицето на Алена Ковачева стана непроницаемо. Лукас и баща му се спогледаха с тревога. Напрежението в залата експлодира. Журналистите започнаха да шепнат, адвокатите – да протестират.
Разбрах, че това е дело на господин Каменов. Той беше изпратил информацията на общината или на журналиста. Той беше разровил достатъчно, за да намери нещо конкретно.
Съдебното заседание беше прекратено, докато бъдат проверени данните от писмото. Излязох от залата, сърцето ми биеше лудо. Бях свидетел на нещо голямо. Нещо, което можеше да промени живота на Лукас и на хората около него.
Изведнъж усетих поглед върху себе си. Обърнах се. Лукас стоеше в коридора, гледаше ме. Лицето му беше смесица от изненада, гняв и… страх.
Не каза нищо. Не казах нищо и аз. Само стояхме и се гледахме. Между нас беше бездна – бездна от предателство, от лъжи, от пари и власт. Той ме видя – вече не слабата, наивна жена, която лесно може да бъде изгонена. Видя някого, който е навлязъл в неговия свят, който знае част от тайните му.
Погледнах го за последен път. В погледа му нямаше любов, нямаше съжаление. Имаше само студ. Студът, който винаги е бил там, скрит под повърхността.
Обърнах се и тръгнах. Тръгнах към Ема, към Деси, към новия живот, който си изграждах. Знаех, че пътят няма да бъде лек. Знаех, че опасността не е отминала. Но вече не бях сама и беззащитна. Бях придобила знания, бях намерила подкрепа. Бях започнала да разбирам правилата на играта, в която неволно бях въвлечена.
Продължението на историята тепърва предстоеше. Битката за справедливост. Битката за моето бъдеще и бъдещето на дъщеря ми. Битката срещу света на големите пари и сенчестите сделки, свят, в който любовта и лоялността изглежда струваха по-малко от едно парче земя в центъра на града. Напрежението не беше изчезнало. То беше само началото. И аз бях готова да се изправя срещу него. Заради Ема. Заради себе си. Заради истината.