Свекърва ми не спира да повтаря, че съм се омъжила за сина ѝ заради парите. На всяка възможност. Пред роднини, пред приятели, дори пред почти непознати, които са имали нещастието да се озоват на една маса с нас. Думите ѝ бяха като бавнодействаща отрова, която тя методично, с усмивка, сипваше в живота ми. Капка по капка, ден след ден. Беше превърнала тази своя фиксация в изкуство, в представление, в което аз бях алчната златотърсачка, а синът ѝ – наивният, омагьосан принц, чието богатство трябваше да бъде опазено на всяка цена.
Александър, моят съпруг, беше прекрасен мъж. Умен, амбициозен, с бизнес нюх, който го беше изстрелял напред в годините, когато другите едва прохождаха в кариерите си. Беше изградил малка империя в строителния бранш, но го беше направил с цената на безсънни нощи, пропуснати празници и стоманена дисциплина. Неговото богатство не беше дошло даром, не беше наследство. Беше изковано с пот и нерви. И аз бях до него през цялото време. Бях там, когато подписваше първия си голям договор и ръцете му трепереха. Бях там, когато първият му проект беше на ръба на провала и той не спеше с дни. Утешавах го, вярвах в него, подавах му кафе в три през нощта и преглеждах договори, за които не разбирах нищо, просто за да почувства, че не е сам.
Но за майка му, Маргарита, всичко това нямаше значение. В нейните очи аз бях просто една красива фасада, придатък към успеха на сина ѝ, трофей, който той си е позволил, след като е постигнал всичко друго. Тя отказваше да види любовта, подкрепата, партньорството. Виждаше само банкови сметки и моето предполагаемо желание да се докопам до тях.
Тази вечер беше поредното изпитание. Семейна вечеря. Уж неангажиращ повод – рожденият ден на братовчед му. Къщата на леля му беше пълна с глъчка, смях и аромат на печено месо. Всички се бяха събрали около дългата маса, отрупана с храна. Маргарита, разбира се, беше заела централно място, точно срещу мен, и ме пронизваше с поглед през цялото време. Чакаше своя момент. И той не закъсня.
Разговорът, както често се случваше в това семейство, неусетно се завъртя около финансите. Чичо му се хвалеше с новата си кола, братовчед му се оплакваше от високите лихви по ипотечния си кредит. Атмосферата беше леко натегната от прикрито съревнование и не толкова прикрито любопитство кой как се справя. И тогава Маргарита се намеси. Гласът ѝ проряза общия шум като остър нож.
„Ех, какво се оплаквате всички“, каза тя с онази своя престорена сладост, която винаги предвещаваше буря. Погледът ѝ се закова в мен. „Някои хора просто не ги мислят тия неща. Сигурно е хубаво да имаш мъж, който плаща всичко!“
Тишина. Дори звънът на приборите спря. Десетки чифтове очи се насочиха към мен. Усетих как кръвта нахлува в лицето ми, как бузите ми пламват. В гърдите ми се надигна вълна от гняв – гореща, задушаваща. Това беше върхът. Пред всички. Без капка свян, без капка уважение. Тя не просто ме обиждаше, тя ме унижаваше публично, опитваше се да сведе цялата ми същност до тази на елегантна издръжка. Погледнах Александър. Той седеше до мен, свил юмруци под масата, лицето му беше пребледняло. Знаех, че страда, знаех, че иска да защити и мен, и майка си едновременно – една невъзможна битка, която водеше от години. Но този път не можех да го оставя да ме защити. Този път трябваше да го направя сама.
Вдишах дълбоко, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си. Вдигнах поглед и срещнах студените, очакващи очи на Маргарита. На лицето ѝ играеше самодоволна, почти триумфална усмивка. Тя беше хвърлила ръкавицата и очакваше аз или да се свия засрамено, или да избухна в истерична защита, което само би потвърдило тезата ѝ. Но аз нямаше да ѝ доставя това удоволствие.
Бях бесна – пред всички. Но гневът ми беше студен, пресметнат. Усмихнах се леко, почти съжалително. Усмивката ѝ изчезна, когато казах с равен, но ясен тон, който отекна в настъпилата тишина:
„Всъщност…“
Направих пауза, оставяйки думите да увиснат във въздуха. Насладих се на объркването по лицето ѝ, на напрегнатото очакване на всички останали.
„Всъщност, бихте се изненадали колко много неща плащам аз. Например, ипотеката на апартамента, в който живеете вие, госпожо.“
Глава 2: Пукнатини в основите
Ако тишината можеше да има физическа форма, в този момент тя щеше да бъде оловна плоча, която се стовари върху масата и смаза всеки опит за дишане. Думите ми прозвучаха оглушително. Лъжица падна от нечия ръка и изтрака оглушително върху чинията.
Лицето на Маргарита премина през няколко нюанса – от триумфално червено, през объркано бяло, до мораво от ярост и шок. Устата ѝ леко се отвори, после се затвори, сякаш търсеше думи, но не намираше нищо друго освен въздух. Самодоволната ѝ усмивка беше изчезнала, заменена от маска на невярващо възмущение.
„Какво… какви ги говориш, момиче? Как смееш?“ – изсъска тя, като гласът ѝ трепереше.
Аз запазих спокойствие. Погледът ми не трепна. „Казвам истината. Всеки месец, на пето число, от моята лична сметка се превежда вноската по кредита за вашия апартамент. От три години насам. Откакто Александър имаше сериозни затруднения с онзи голям проект и беше на ръба на фалита. Спестяванията, които имах от моята работа преди да се оженим, и парите, които получих като наследство от баба ми, влязоха в това, за да не загубите дома си.“
Погледнах към Александър. Той седеше като вкаменен, гледаше в чинията си, неспособен да срещне ничий поглед. Лицето му беше измъчено. Това беше нашата тайна. Нашата болезнена, грижливо пазена тайна. Когато бизнесът му беше на косъм от срив, аз бях тази, която го спаси. Не с големи инвестиции, не с бизнес съвети, а с тихото и сигурно покриване на най-важния разход – дома на майка му, чиято ипотека той беше поел като ангажимент години по-рано. Направих го, без да се замисля, защото го обичах. Направих го, защото знаех колко е важно за него майка му да е спокойна и осигурена. И се бяхме разбрали никога да не говорим за това. Никога.
Но нейната отрова беше преляла чашата. Нейната жестокост беше разрушила всички бариери на моето търпение.
„Лъжеш!“ – почти изкрещя Маргарита, като се надигна леко от стола си. „Сине, кажи ѝ, че лъже! Ти никога не би позволил…“
Александър вдигна глава. Очите му бяха пълни с болка. „Мамо, моля те, седни. Михаела… казва истината.“
Думите му бяха тихи, но имаха ефекта на експлозия. Роднините около масата започнаха да си шепнат. Погледите им се стрелкаха от мен към Маргарита, после към Александър. Някои изглеждаха шокирани, други – леко злорадстващи. Семейната идилия беше разбита на хиляди парченца.
„Но… защо? Защо не си ми казал?“ – промълви Маргарита, като се отпусна тежко на стола. Цялата ѝ арогантност се беше изпарила, заменена от объркване и усещане за предателство.
„Защото не исках да те тревожа, мамо. И защото Михаела настоя да остане в тайна. Не искаше да се чувстваш задължена или неудобно.“ – гласът на Александър беше дрезгав.
„Неудобно ли?“ – погледна ме тя, а в очите ѝ проблесна старата искра на неприязън, но този път смесена с нещо ново – унижение. „Значи през цялото това време, докато аз съм си мислила… ти си плащала покрива над главата ми? И си мълчала? Наслаждавала си се на момента, в който ще ме унижиш пред всички, нали?“
„Не“, отговорих твърдо. „Наслаждавах се на мисълта, че съпругът ми е спокоен, че майка му е добре и той може да се съсредоточи върху спасяването на бизнеса си. Това беше моята наслада. Моментът тази вечер го създаде ти, не аз.“
Напрежението беше почти физически осезаемо. Лелята на Александър се опита да смени темата, подканяйки всички да си сипят още от виното, но никой не я отрази. Драмата беше твърде сочна, твърде истинска.
В този момент се намеси и сестра ми, Дарина, която бях взела с мен на вечерята. Тя беше студентка по право, остра като бръснач и с език, който можеше да съсипе и най-коравия опонент. През цялото време беше мълчала, наблюдавайки с присвити очи.
„Всъщност“, започна Дарина с леден, академичен тон, „ако трябва да сме съвсем точни, това не е просто плащане на ипотека. Това е инвестиция в семеен имот, за който сестра ми има пълното морално, а вероятно и юридическо право да предяви претенции един ден. Като се има предвид липсата на каквато и да е благодарност, може би трябва да се консултираме с адвокат как точно стоят нещата с тези плащания.“
Очите на Маргарита се разшириха от ужас. Идеята, че аз, „златотърсачката“, мога да имам някакви права върху нейния дом, беше апокалиптична за нея.
„Стига!“ – изрева Александър, удряйки с юмрук по масата. Чиниите подскочиха. „Стига! И двете! Мамо, ти с твоите обвинения! Дарина, ти с твоите заплахи! Развалихте всичко! Не виждате ли какво правите?“
Той стана рязко, събори стола си и излезе от стаята, блъскайки вратата след себе си.
Останахме сами с последствията от взрива. Аз седях, треперейки от адреналина и гнева. Маргарита ме гледаше с омраза, която беше по-дълбока и по-мрачна от всякога. А около нас роднините не знаеха накъде да погледнат. Пукнатините в основите на нашето семейство бяха излезли наяве и вече нямаше как да бъдат скрити. Тази вечер не беше краят на войната. Беше само началото.
Глава 3: Бурята след затишието
Следващите няколко дни бяха странна смесица от ледена тишина и неизказано напрежение. Александър се прибираше късно, говореше малко и избягваше погледа ми. Спеше на дивана в хола, твърдейки, че работи до късно и не иска да ме буди. Знаех, че не е заради работата. Беше разкъсван. Разкъсван между мен, жената, която обичаше и която го беше спасила, и майка си, жената, която го беше отгледала и която сега се чувстваше унизена и предадена.
Маргарита не се обади нито веднъж. Това беше по-лошо от крясъци. Мълчанието ѝ беше тежко, обвинително. Представях си я как седи в апартамента, чиято ипотека плащах, и превърта отново и отново сцената от вечерята, подхранвайки омразата си към мен.
Дарина, от друга страна, беше в стихията си. Звънеше ми по десет пъти на ден.
„Трябва да действаш, Мише! Не можеш да я оставиш да ти се качи на главата. Говорих с един професор, специалист по семейно право. Имаме казус! Можем да докажем, че си правила системни плащания и имаш принос в запазването на имота. Трябва да се подсигуриш! Този мъж те оставя сама да се справяш с майка му, не те защитава!“
„Дари, спри!“, прекъсвах я аз, уморена. „Не искам да водя дела със семейството си. Искам просто да ме оставят на мира.“
„Наивно е да мислиш, че ще те оставят на мира!“, отвръщаше тя. „Хора като свекърва ти разбират само от сила. Трябва да ѝ покажеш зъби, иначе ще те смачка.“
Думите ѝ, макар и крайни, посяваха семена на съмнение в ума ми. Наистина ли Александър ме защитаваше? Или просто избираше по-лесния път на мълчанието, надявайки се бурята да отмине от само себе си? Но тази буря нямаше да отмине. Усещах го.
Една вечер Александър се прибра по-рано. Носеше огромен букет от любимите ми бели лалета. В очите му се четеше извинение.
„Михаела… Съжалявам. За всичко. За поведението на майка ми, за моето мълчание. Ти не заслужаваше това.“
Сърцето ми се сви. Исках да му повярвам, исках всичко да е както преди.
„Просто искам да спре, Алекс. Не издържам повече на този постоянен тормоз.“
„Ще спре. Обещавам. Говорих с нея.“ – каза той, като ме прегърна.
„И?“ – попитах с надежда.
Той въздъхна. „Трудно беше. Тя… тя се чувства ужасно. Унизена. Мисли си, че си го направила нарочно, за да я злепоставиш.“
„Но това не е вярно! Ти знаеш защо го направих!“
„Знам, любов моя, знам. Но тя е… такава. Има нужда от време. Но имам идея как да оправим нещата. Как да ѝ покажем, че не си с мен заради парите.“
Погледнах го с въпрос.
„Ще прехвърля фирмата на твое име.“ – изстреля той.
Замръзнах. „Какво? Моля те, не говори глупости. Не разбирам нищо от строителен бизнес.“
„Няма и нужда. Аз ще я управлявам, както досега. Просто юридически ти ще бъдеш собственик. Така, когато майка ми види, че всичко е твое, че аз съм този, който зависи от теб, може би най-накрая ще разбере, че не си заплаха. Ще разбере, че сте в един отбор.“
Идеята беше абсурдна. Беше толкова крайна, толкова отчаяна. Но в очите на Александър имаше такава молба, такова желание да намери изход от тази каша, че част от мен се изкуши. Може би това наистина беше единственият начин да се сложи край на този кошмар. Да се обърне играта.
„Не знам, Алекс… Звучи много рисковано.“
„Рискът е само на хартия. Всичко ще си бъде постарому. Просто един подпис. Моля те, Мише. Направи го заради нас. За да си върнем спокойствието.“
Съгласих се. Колко глупава бях. Съгласих се, защото го обичах и исках да повярвам в неговото решение. Исках да повярвам, че тази жертва ще донесе мир.
Седмица по-късно, в една лъскава адвокатска кантора, подписах документите. Адвокатът, Симеон, беше стар приятел на Александър. Беше любезен, усмихнат мъж с пронизващи сини очи, който ми обясни набързо процедурата, уверявайки ме, че е чиста формалност. Докато подписвах страниците, пълни с неразбираем за мен юридически жаргон, имах лошо предчувствие. Едно студено, лепкаво усещане в стомаха, че правя огромна грешка. Но погледнах към Александър, към неговото обнадеждено лице, и прогоних съмненията.
Две седмици след подписването, Маргарита ми се обади. Гласът ѝ беше сладък като медена питка с отрова.
„Михаела, миличка, обаждам се да те поканя на вечеря. Само двете. Мисля, че е време да поговорим и да изгладим недоразуменията. Искам да ти се извиня.“
Бях шокирана, но и обнадеждена. Може би планът на Александър наистина работеше. Може би най-накрая щеше да има примирие.
Съгласих се.
Ресторантът, който беше избрала, беше скъп, с приглушена светлина и тиха музика. Маргарита беше облечена безупречно, както винаги. Усмихваше ми се, говореше за времето, за новите си пердета, за всичко друго, но не и за това, за което бяхме дошли. Поръчахме.
И тогава, точно когато сервитьорът донесе основните ястия, тя се наведе към мен и каза с тих, заговорнически тон:
„Знаеш ли, много се радвам, че Александър ти е прехвърлил фирмата. Наистина. Това показва колко много ти вярва.“
Кимнах, чувствайки се неловко.
„Но има един малък проблем.“ – продължи тя, като усмивката ѝ стана по-широка, но очите ѝ останаха студени като лед. „Фирмата има огромен, необслужен кредит. Взет е преди няколко месеца. И банката е напът да си го поиска предсрочно. Заедно с всичките ти лични активи.“
Светът под краката ми се разтвори. Приборите замръзнаха в ръката ми.
„Какво… какъв кредит? Александър не ми е казал нищо.“
„О, сигурно е пропуснал.“ – каза тя невинно. „Но сега, след като ти си собственик, ти си и отговорна. Ти, скъпа моя, си напът да загубиш всичко. Апартамента, който купихте с такъв голям заем, наследството от баба ти… всичко. Банката ще вземе всичко.“
Тя се облегна назад, отпи глътка вино и ме погледна с чист, неподправен триумф.
„Но не се притеснявай. Има изход. Просто се разведи със сина ми. Остави го. Подпиши документите, с които се отказваш от всичко, и аз ще се погрижа кредитът да бъде покрит. Имаш една седмица да решиш.“
Седях като парализирана. Това не беше покана за примирие. Беше капан. Перфектно скроен капан. И аз бях влязла право в него.
Глава 4: Мрежа от лъжи
Напуснах ресторанта като в транс. Шумът на града, светлините на колите, глъчката на хората – всичко ми се струваше далечно и нереално. В главата ми кънтяха думите на Маргарита: „Банката ще вземе всичко.“ „Разведи се със сина ми.“ „Имаш една седмица.“
Прибрах се в празния апартамент. Нашият дом, който бяхме обзавеждали с толкова любов, сега ми се струваше студен и чужд. Всяка вещ, всяка картина по стените, ми напомняше за лъжата, в която бях живяла. Александър. Моят любящ съпруг. Как е могъл? Как е могъл да ми причини това?
Трябваха ми часове, за да събера мислите си. Гневът, болката и страхът се бореха за надмощие. Първият ми импулс беше да се обадя на Дарина. Тя щеше да знае какво да правя. Но се спрях. Нейната реакция щеше да бъде предвидима – ярост, закани за съд и война. А аз имах нужда от яснота, не от ескалация на конфликта. Поне не веднага.
Реших да действам сама. Трябваше да разбера истината. Цялата истина.
На следващата сутрин, докато Александър беше още под душа, аз включих лаптопа му. Никога преди не го бях правила. Винаги съм уважавала личното му пространство. Но сега всички правила бяха нарушени. Сърцето ми биеше лудо, докато въвеждах паролата, която го бях виждала да използва стотици пъти.
Отворих служебната му поща. Пръстите ми трепереха, докато преглеждах имейлите. И тогава го видях. Кореспонденция с банката, датираща от месеци. Имейли от адвоката Симеон. И нещо, което смрази кръвта ми. Кореспонденция с мъж на име Пламен.
Пламен. Най-добрият приятел на Александър от детството. Негов съдружник в началото на бизнеса. Човек, който изчезна от живота ни преди около две години. Александър ми беше казал, че са се скарали жестоко за пари и Пламен е напуснал страната. Край на историята. Но имейлите разказваха съвсем друга история.
От тях ставаше ясно, че фирмата е затънала до гуша. Проектът, който трябваше да ги изстреля в стратосферата, се беше оказал пясъчна кула. Използвани са некачествени материали, имало е проблеми с разрешителни, а един от подизпълнителите ги е измамил с огромна сума. Кредитът, за който Маргарита говореше, е бил взет в отчаян опит да се запушат дупките. Но парите просто са изчезнали.
Пламен не беше избягал. Той беше изхвърлен. Александър го беше обвинил за целия провал, заплашил го е със съд и го е принудил да подпише документи, с които се отказва от дела си във фирмата срещу обещанието, че няма да го преследва за загубите. В имейлите Пламен умоляваше Александър да бъде честен, да каже истината на инвеститорите, да не затъва повече в лъжи. „Тази схема с прехвърлянето на фирмата на Михаела е лудост, Алекс! Ще я съсипеш! Тя не е виновна за нищо!“, пишеше Пламен в един от последните имейли. Отговорът на Александър беше кратък и леден: „Стой настрана от семейството ми.“
Значи всичко е било лъжа. Провалът на бизнеса. Причината за раздялата с Пламен. А прехвърлянето на фирмата на мое име… това не е било отчаян опит да се сдобрим с майка му. Това е бил перфектно калкулиран ход. Когато всичко се срути, аз щях да бъда единственият виновник. Аз щях да бъм тази, която ще загуби всичко, докато той, вероятно, щеше да излезе чист. А майка му? Тя не просто е знаела. Тя е била съучастник. Ултиматумът ѝ в ресторанта не е бил нейна импровизация. Бил е част от плана. Да ме уплашат, да ме принудят да се разведа и да се откажа от всичко, преди бурята да е избухнала.
Погнуса. Това беше единственото, което чувствах. Погнуса от мъжа, с когото спях в едно легло, и от жената, която го беше родила. Те не бяха просто жестоки. Те бяха чудовища.
В този момент Александър излезе от банята, увит в хавлия, с усмивка на лице.
„Добро утро, любов моя. Как спа?“
Вдигнах поглед от лаптопа. Усмивката замръзна на лицето му, когато видя какво чета.
„Михаела… какво правиш? Мога да обясня.“
„Да обясниш ли?“, изправих се аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „Какво ще ми обясниш, Александър? Че бизнесът ти е пред фалит от месеци? Че си изхвърлил най-добрия си приятел, за да прикриеш собствените си провали? Или може би ще ми обясниш как си решил, че е добра идея да прехвърлиш една фалирала фирма на мое име, за да може банката да вземе моя апартамент, а не твоя? Коя част от този гениален план ще ми обясниш първо?“
Той пребледня. „Не е така, както изглежда. Аз… аз щях да оправя нещата. Просто ми трябваше време.“
„Време?“, изсмях се аз, но смехът ми прозвуча като ридание. „Време, докато майка ти ми сервира ултиматум за развод? Това ли беше твоят план за спасение? Да ме изхвърлиш на улицата без нищо, след като си се възползвал от мен докрай?“
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Вън.“ – казах тихо.
„Какво?“
„Вън от този апартамент. Веднага. Събери си нещата и се махай. Не искам да те виждам повече.“
Очите му се напълниха със сълзи. „Мише, моля те… Аз те обичам.“
„Любов?“, погледнах го с презрение. „Ти не знаеш какво е любов. Ти знаеш само как да използваш и да манипулираш хората. Дори собствената си майка си въвлякъл в тази мръсна игра.“
Той направи крачка към мен, но аз се отдръпнах, сякаш беше прокажен.
„Не ме докосвай. Просто си върви.“
Той видя в очите ми, че този път няма връщане назад. Видя, че е преминал граница, от която никога няма да може да се върне. Без да каже и дума повече, той се обърна и влезе в спалнята. Чух го как отваря гардероба, как хвърля дрехи в един куфар.
Докато той събираше багажа си, аз вече знаех какво трябва да направя. Взех телефона си. Този път не се поколебах. Намерих номера, който Дарина ми беше дала. Адвокат по семейно право.
А след това намерих имейла на Пламен. Натиснах бутона „Ново съобщение“. И започнах да пиша. Войната вече не беше семейна. Тя ставаше тотална. И аз нямаше да бъда жертвата. Щях да бъда тази, която нанася последния удар.
Глава 5: Съюзници в сянка
Срещата с адвокатката, препоръчана от Дарина, се състоя в малка, но спретната кантора в центъра на града. Името ѝ беше Вероника и тя беше пълната противоположност на лъскавия и фалшиво любезен Симеон. Беше жена на средна възраст, с проницателен поглед, облечена в строг костюм, който не оставяше място за излишни сантименталности.
Разказах ѝ всичко. От самото начало. От постоянните подмятания на Маргарита, през сцената на семейната вечеря, разкритието за ипотеката, отчаяния план на Александър, подписването на документите, до ултиматума в ресторанта и ужасяващите открития в лаптопа му. Говорих дълго, на моменти гласът ми пресекваше, но Вероника не ме прекъсна нито веднъж. Просто слушаше, водеше си бележки и от време на време кимаше леко, сякаш подреждаше парченцата от пъзела в ума си.
Когато свърших, в стаята настана тишина. Вероника свали очилата си, потърка очи и ме погледна право в тях.
„Госпожо“, каза тя с равен, спокоен глас, „вие сте жертва на класическа схема за измама и прехвърляне на отговорност. Съпругът ви и неговата майка са действали в съучастие, за да ви използват като бушон. Целта е била, когато фирмата неизбежно фалира, вие да понесете всички негативи – както финансови, така и юридически.“
Думите ѝ, макар и брутални, бяха и някак успокояващи. Потвърждаваха, че не съм луда, че не си въобразявам.
„И какво мога да направя?“, попитах аз, чувствайки се едновременно уплашена и решена.
„Имаме няколко линии на атака“, отговори Вероника, като тонът ѝ стана по-делови. „Първо, ще оспорим прехвърлянето на фирмата. Ще пледираме, че сте били подведени, че не сте били наясно с реалното финансово състояние на дружеството и че подписът ви е изтръгнат чрез заблуда и емоционален натиск. Това е трудно за доказване, но не и невъзможно, особено ако намерим още доказателства за умисъл.“
Тя направи кратка пауза. „Второ, и по-важно, трябва незабавно да подадем молба за развод по ваша вина. Ще поискаме обезщетение за нанесените морални и материални щети. И трето, ще използваме плащанията, които сте правили по ипотеката на свекърва ви, не като оръжие за отмъщение, а като доказателство за вашия системен принос към благосъстоянието на семейството, докато в същото време съпругът ви е работил зад гърба ви, за да ви съсипе. Това ще ни даде силен коз при подялбата на имуществото.“
„Какво имущество?“, попитах горчиво. „Той е затънал в дългове. Апартаментът ни също е с огромен кредит.“
„Не бързайте да се отчайвате“, усмихна се леко Вероника. „Хора като вашия съпруг рядко оставят всичките си яйца в една кошница. Ще поискаме от съда пълна ревизия на всичките му сметки и активи, включително и тези в чужбина, ако има такива. Може да се изненадате какво ще излезе наяве. Но за всичко това ми трябва съюзник. Човек отвътре, който знае схемите му.“
„Пламен“, казах аз без да се замисля. „Бившият му съдружник. Мисля, че мога да го убедя да говори.“
Имейлът, който му бях изпратила, беше кратък и ясен: „Александър ме измами. Прехвърли ми фалиралата фирма. Имам нужда от помощта ти. Знам, че не ми дължиш нищо, но ако някога си искал справедливост, сега е моментът.“
Отговорът дойде само няколко часа по-късно. „Къде и кога?“
Срещнахме се в едно малко, невзрачно кафене в краен квартал. Пламен изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. В косата му имаше сиви нишки, а около очите му се бяха врязали дълбоки бръчки на умора и разочарование.
„Съжалявам, Михаела“, бяха първите му думи. „Опитах се да го спра. Казах му, че ще те унищожи, но той не ме послуша. Беше… заслепен. От страх, от алчност, от майка си. Тя винаги е имала ужасно влияние върху него.“
Разказа ми всичко. Как Александър е започнал да взима рисковани решения, подтикван от желанието си да впечатли всички с бърз и лесен успех. Как е започнал да прави компромиси с качеството, да заобикаля правилата. Как Маргарита непрекъснато му е натяквала, че трябва да печели повече, да бъде по-силен, да не позволява на никого да го засенчва, включително и на мен.
„Тя никога не те хареса“, каза Пламен. „Не защото си златотърсачка. А защото си силна и независима. Защото Александър те обичаше истински. И това я плашеше. Тя искаше да го контролира напълно, а ти беше пречка. Цялата тази история с парите беше просто претекст.“
Той ми даде копия от документи, които беше запазил. Фактури за несъществуващи доставки, договори с фиктивни подизпълнители, банкови извлечения, показващи преводи към сметки, които не бяха на фирмата. Оказва се, че Александър не просто е управлявал лошо бизнеса. Той систематично го е източвал. А парите? Парите са отивали в тайна сметка, водена на името на адвоката Симеон.
„Това е техният авариен фонд“, обясни Пламен. „Планът е бил фирмата да фалира на твое име, той да обяви лична несъстоятелност, а след това, когато всичко утихне, двамата със Симеон да си разделят скритите пари и да започнат на чисто. А майка му? Тя е щяла да получи своята част, за да мълчи.“
Картината беше пълна. И беше по-грозна, отколкото можех да си представя. Това не беше просто семеен конфликт. Това беше организирана престъпна схема.
„Ще свидетелстваш ли?“, попитах го аз, като сърцето ми биеше силно.
Той ме погледна за момент, в очите му се четеше колебание. Да свидетелства срещу най-добрия си приятел, дори и бивш, не беше лесно решение.
„Той съсипа живота ми, Михаела. Взе всичко, което бяхме изградили заедно, и ме изхвърли като парцал. Остави ме без нищо, с опетнено име. Да, ще свидетелствам. Не заради теб, не и заради себе си. А защото това е правилното нещо.“
Когато представих документите и историята на Пламен на Вероника, тя дори не се изненада. Само се усмихна студено.
„Отлично. Сега вече имаме не просто дело за развод. Имаме дело за измама в особено големи размери. Вашият съпруг и неговият приятел адвокат ще имат много какво да обясняват. Не на мен, а на прокуратурата.“
Тя взе телефона си. „Сега е време да преминем в настъпление.“
Глава 6: Разтърсването на кошера
Първата стъпка на Вероника беше да задейства машината на правосъдието по начин, който Александър и Маргарита не очакваха. Вместо да подаде стандартна молба за развод, тя внесе в прокуратурата сигнал за финансова измама, пране на пари и документни престъпления, подкрепен с показанията на Пламен и копията от документите, които той ми беше дал. Едновременно с това заведе и граждански иск за обезсилване на договора за прехвърляне на фирмата и наложи запор върху всички известни банкови сметки и имоти на Александър, Маргарита и дори на адвоката Симеон, до изясняване на случая.
Ефектът беше като да ритнеш кошер с разярени пчели.
Александър ми се обади пръв. Гласът му вече не беше умоляващ, а изпълнен с ярост.
„Какво си направила, Михаела?! Ти луда ли си?! Ще съсипеш всички ни! И себе си включително!“
„Аз ли?“, отговорих ледено. „Аз просто се опитвам да не потъна с кораба, който ти и майка ти умишлено пробихте. Мислехте, че ще се уплаша и ще избягам, нали? Е, сбъркали сте.“
„Това е блъф! Нямаш нищо! Пламен лъже!“, крещеше той.
„Прокуратурата явно не мисли така. Имат заповед за обиск на офиса ти и на кантората на Симеон. Приятен ден, Александър.“ – затворих телефона.
Следващата беше Маргарита. Тя не крещеше. Гласът ѝ беше змийски шепот, пълен с концентрирана отрова.
„Ти си едно неблагодарно, отмъстително чудовище. Приютихме те в семейството си, а ти ни заби нож в гърба. Ще гориш в ада за това, което правиш!“
„Интересно“, отвърнах аз. „Аз плащах ипотеката на дома, в който живееш, докато ти и синът ти сте кроили планове как да ме оставите на улицата. Кой на кого е забил нож в гърба? Не се притеснявай, госпожо. В ада, ако има такъв, със сигурност няма да съм сама. Ще си имам добра компания.“
Но истинската паника настъпи, когато разследващите влязоха в офиса на Александър и в кантората на Симеон. Иззеха компютри, папки с документи, сървъри. Запорът върху сметките им ги остави без достъп до каквито и да било средства. Луксозният свят, който бяха изградили върху основи от лъжи, започна да се разпада пред очите им.
Симеон, хитрият адвокат, пръв усети накъде духа вятърът. Опита се да се свърже с мен чрез общи познати, предлагайки ми „разумно споразумение“. Искаше да оттегля жалбата си, а в замяна той щял да „убеди“ Александър да се съгласи на бърз и изгоден за мен развод.
Предадох предложението му на Вероника. Тя се изсмя.
„Страхливец. Знае, че са го хванали. Разбира, че ако проговори, може да се спаси с условна присъда, докато клиентът му ще отиде в затвора за дълго. Не приемай нищо. Нека се варят в собствен сос. Колкото по-голяма е паниката, толкова по-вероятно е някой да направи грешка.“
И грешката не закъсня. Направи я Маргарита.
Една вечер, докато се прибирах, я заварих да ме чака пред входа на блока. Изглеждаше ужасно. Елегантните дрехи висяха на измършавялото ѝ тяло, перфектната прическа беше разрошена, а в очите ѝ гореше трескав, отчаян огън.
„Трябва да говорим“, каза тя с дрезгав глас.
„Нямаме какво да си кажем“, отвърнах аз, опитвайки се да я заобиколя.
Тя ми препречи пътя. „Моля те. Става дума за сина ми. Те ще го унищожат. Ще го вкарат в затвора. Ти не искаш това, нали? Все пак си го обичала.“
Този опит за емоционално изнудване беше толкова жалък, че предизвика у мен само презрение.
„Любовта ми към него умря в деня, в който разбрах, че ме е използвал, за да спаси собствената си кожа. Махни се от пътя ми.“
„Не!“, извика тя и ме сграбчи за ръката. Хватката ѝ беше изненадващо силна. „Има начин да се спре всичко това. Ела с мен. Ще ти покажа нещо. Нещо, което ще промени всичко.“
В очите ѝ имаше такава лудост, че за момент се уплаших. Но любопитството надделя. Какво още можеше да извади от ръкава си? Каква беше последната ѝ карта?
„Добре“, казах аз. „Води.“
Тя ме поведе към колата си. Шофираше бързо, хаотично, без да каже и дума. Излязохме от града и поехме по един разбит второстепенен път. Спряхме пред една стара, порутена къща в покрайнините на близко село. Изглеждаше изоставена от години.
„Какво е това място?“, попитах аз.
„Това е мястото, където всичко започна“, прошепна тя. „И където всичко трябва да свърши.“
Тя отключи старата дървена врата и влязохме вътре. Въздухът беше тежък, миришеше на прах и мухъл. Вътре имаше само стари, покрити с чаршафи мебели. Маргарита ме поведе към една малка стаичка в дъното. Там, на една проядена от молци маса, лежеше стара, овехтяла папка.
„Това“, каза тя, като посочи папката с треперещ пръст, „е истинската причина за всичко. Отвори я.“
Отворих папката с лошо предчувствие. Вътре имаше документи. Стари, пожълтели документи. И едно завещание. Завещанието на бащата на Александър, който беше починал, когато той е бил дете. В него пишеше, че цялото му състояние – пари, имоти, земи – се оставя не на съпругата му Маргарита, а на сина му Александър, но с едно условие: той може да се разпорежда с него едва след като навърши 30 години. Дотогава Маргарита е просто управител на имуществото.
Погледнах датата на раждане на Александър. Той беше навършил 30 преди шест месеца.
Погледнах Маргарита. Тя ме гледаше с празен, безизразен поглед.
„Аз… аз не разбирам“, казах аз. „Нали бизнесът беше на Александър? Нали той го е изградил от нулата?“
Маргарита се изсмя. Един сух, дрезгав, лишен от всякаква радост смях.
„Не. Нищо не е изградил. Всичко е било с парите на баща му. Аз му ги давах на части, карах го да мисли, че подписва договори, че печели проекти. Създадох му един фалшив свят, в който той беше героят, успешният бизнесмен. Исках да го предпазя. Баща му беше безскрупулен човек, натрупал парите си по съмнителен начин. Не исках синът ми да става като него. Исках да го контролирам, да го държа близо до себе си.“
Бях потресена. Цялата история, цялата фасада на успешния мъж, който се е издигнал сам, беше лъжа. Той не беше нищо повече от една марионетка в ръцете на майка си.
„Но когато ти се появи“, продължи тя, а гласът ѝ стана леден, „всичко се обърка. Той се влюби в теб. Започна да има собствени идеи, собствени мечти. Започна да се откъсва от мен. А след това наближи тридесетия му рожден ден. Денят, в който щеше да получи всичко и аз щях да загубя контрол. Не можех да го позволя. Затова трябваше да го съсипя. Трябваше да го накарам да повярва, че е некадърник, че се е провалил, че без мен е загубен. Трябваше да го върна обратно при себе си. А ти… ти беше идеалната изкупителна жертва. Ти, която той обичаше повече от мен.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ вече нямаше отчаяние, а само чиста, концентрирана лудост.
„Сега разбираш ли? Всичко беше заради мен. Аз го накарах да вземе кредита. Аз го убедих да изхвърли Пламен. Аз му казах да ти прехвърли фирмата. Аз съсипах собствения си син, за да не го загубя. И сега ти ще ми помогнеш да го спася. Ще оттеглиш всички обвинения. Ще кажеш, че всичко е било едно недоразумение. Защото ако не го направиш…“
Тя бръкна в чантата си и извади малък, сребърен пистолет. Насочи го към мен.
„…ако не го направиш, ще се уверя, че никой от нас няма да излезе от тази къща.“
Глава 7: Изборът и последствията
Цевта на пистолета изглеждаше като черен, безизразен тунел, водещ към небитието. Времето сякаш спря. Чувах единствено собственото си сърце, което блъскаше в гърдите ми като уплашена птица в клетка. Лицето на Маргарита беше изкривено от безумна решителност. Това не беше театър. Тя беше стигнала до ръба и беше готова да скочи, повличайки и мен със себе си.
„Маргарита, помисли какво правиш“, казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно, макар че всяка клетка в тялото ми крещеше от ужас. „Това няма да реши нищо. Само ще влоши нещата за Александър.“
„Няма какво повече да се влошава!“, изкрещя тя, а в очите ѝ проблеснаха сълзи на ярост и отчаяние. „Вие ми го отнехте! Ти, баща му с неговите мръсни пари, целият този свят, който искаше да го направи свой! Той е мой! Само мой!“
В този момент на върховна лудост, аз прозрях трагедията на тази жена. Тя не беше просто злодей. Беше жертва на собствената си обсебваща любов, на страха си от самотата. Беше създала затвор за сина си, мислейки го за убежище, и сега, когато стените се рушаха, беше готова да унищожи всичко, за да не остане сама в развалините.
Знаех, че няма да се измъкна с разумни доводи. Трябваше да действам.
„Добре“, казах аз, вдигайки ръце в знак на примирение. „Добре, ще направя каквото искаш. Ще оттегля жалбата. Ще кажа, че е станало недоразумение. Просто… свали оръжието, моля те.“
За миг в очите ѝ трепна облекчение. Хватката ѝ около пистолета леко се отпусна. Това беше моят шанс. С рязко движение, което сама не знаех откъде намерих, аз ритнах проядената маса между нас. Масата се преобърна, папката с документите се разпиля по пода, и най-важното – зашемети Маргарита за части от секундата.
Това беше достатъчно. Хвърлих се към нея, сграбчих ръката ѝ с пистолета и я извих. Тя изпищя от болка и изненада. Започна борба. Грозна, отчаяна борба сред праха и сенките на изоставената къща. Тя беше изненадващо силна, подхранвана от адреналина на лудостта. Дращеше, хапеше, риташе. Но аз се борех за живота си.
В един момент се спънахме и паднахме на пода. Пистолетът излетя от ръката ѝ и се плъзна в един тъмен ъгъл. Не се замислих. Изправих се и побягнах. Тичах, без да гледам назад, сърцето ми щеше да изскочи. Тичах през двора, обрасъл с бурени, към пътя, към спасението.
Зад гърба си чух неистов писък, последван от оглушителен гръм. Замръзнах на място. Страхът ме скова. Дали беше намерила пистолета? Дали стреляше по мен? Бавно, много бавно, се обърнах.
Къщата беше в пламъци. От прозорците на малката стаичка излизаха гъсти кълба дим и огнени езици. Разбрах какво се е случило. В стаята имаше стара газена лампа. В борбата трябва да сме я съборили. Разлятата газ се беше възпламенила.
Стоеше пред горящата къща, силует на фона на пламъците, и гледаше към мен. Не, не гледаше към мен. Гледаше през мен. В погледа ѝ нямаше нищо. Нито омраза, нито страх. Само празнота. После се обърна и влезе обратно в горящата сграда.
„Маргарита!“, изкрещях аз, без да мисля. Тръгнах обратно, но горещината ме отблъсна. Беше твърде късно. Покривът започна да се срутва. Къщата, която беше едновременно неин затвор и нейно светилище, се превръщаше в неин погребален клада.
Последствията бяха бързи и съкрушителни.
Александър се срина напълно. Загубата на майка му по такъв ужасяващ начин, съчетана с разкритията за целия му живот, който се оказа една огромна лъжа, го доведе до пълен психически колапс. Той беше приет в клиника, неспособен да се изправи пред реалността. Делото срещу него беше спряно, докато състоянието му не се подобри. Той вече не беше чудовището от моите кошмари, а просто една счупена, жалка фигура, останала без нищо.
Симеон, лишен от основния си съучастник и изправен пред неоспорими доказателства, направи единственото възможно – сключи споразумение с прокуратурата. Призна всичко, разкри цялата схема за източване на фирмата и скритите сметки. Получи условна присъда и отнемане на адвокатските му права завинаги.
Пламен, след като даде показанията си, получи обратно част от това, което му беше отнето. Съдът призна, че е бил принуден да се откаже от дела си и му възстанови правата. С парите, които бяха намерени в скритите сметки, той започна да разчиства руините на фирмата, да изплаща задълженията и да се опитва да спаси каквото може. Предложи ми да стана негов съдружник. Отказах. Моята битка беше приключила. Исках нов живот, далеч от всичко това.
Дарина завърши право с отличие и започна работа в кантората на Вероника. Двете се превърнаха в страхотен екип – комбинация от младежки плам и зрял опит. Сестра ми беше открила своето призвание – да се бори за хора, попаднали в капана на семейното правосъдие.
А аз?
Аз продадох апартамента, нашия бивш семеен дом. С парите изплатих остатъка от кредита и си купих малко жилище в друг квартал. Започнах работа в една малка галерия – нещо, за което винаги бях мечтала. Животът ми беше тих, спокоен. Раните бавно заздравяваха, оставяйки след себе си белези, които винаги щяха да ми напомнят за миналото.
Вече не изпитвах омраза. Нито към Александър, нито дори към Маргарита. Изпитвах само една дълбока, безкрайна тъга. Тъга за пропилените животи, за любовта, която се беше превърнала в отрова, за богатството, което не беше донесло нищо друго освен разруха.
Научих най-тежкия урок по най-трудния начин. Че понякога най-опасните врагове не са тези, които ни нападат отвън, а тези, които допускаме най-близо до себе си. И че истинската свобода не се измерва с пари или имоти, а със способността да се изправиш и да си тръгнеш от руините, оставяйки миналото да изгори до основи.